gototopgototop

Добре дошли в сайта на Роден Край™

Основно меню

Още интересни статии

Думи на велики българи

" Радостта ми няма граници, като си наумя, че "моята молитва" се сбъдва "
Христо Ботев

Translator

English Bulgarian French German Italian Russian

Дарение за Роден Край

Помогнете да опазим историята и културата на България живи!
PayPal

Роден Край™ в Google+

Първият български владетел

Владетели

(13 Гласа)

Изображение от книгата Първият български владетелКой е първият български владетел и откъде идват прабългарите? "Неук монах" ли е Паисий Хилендарски или на него можем да гледаме като на изследовател, който се доверява на исторически извори, съществували в Атонската обител по негово време? Защо е неправилно да отъждествяваме прабългарите с племената на хуните и кой е бил родът Дуло?... Отговорите на тези и на много други въпроси може да намерите в книгата "Първият български владетел" на Кирил Милчев.

Уважаеми чители, Роден Край има удоволствието да ви представи "Първият български владетел" - една увлекателна книга за произхода на прабългарите, в която авторът Кирил Милчев анализира старите хроники на древния свят по един нов начин, на език, достъпен за масовия читател. Нека припомним, че в традиционната научна литература прабългарите се приемат за племе от тюркски произход и едва ли не се отъждествяват с хунските племена. Авторът на това изследване се разграничава от тази теория и базирайки се на историческите извори от древността и средновековието обяснява кои са Ирник и Авитохол и къде се корени противоречието между старата историческа теория за произхода на прабългарите (на В. Златарски) и новите изследвания, които търсят корените на прабългарите сред иранските племена.
 
Тук ще ви запознаем с глава първа от черновата на книгата, която вече се разпространява в книжарниците с цена 10лв. Освен ценните изследвания, книгата включва и географски карти на света през древността. Благодарим на автора за предоставените материали!
 

Първият Български Владетел
книга на Кирил Милчев
 

Първа глава

ИРНИК

 

В последните години „История славянобългарска”
(1762 г.) на Паисий Хилендарски бе преоткрита
от историческата наука като важен извор на
ранната българска история. Паисий е невероятен автор от
епохата на българското Възраждане. Той предусеща с поч-
ти цял век етническото самосъзнание на българите в преде-
лите на Османската империя. Чувствата за патриотизъм и
родолюбие сред българския етнос през ХIХ век, произхож-
дат от този корен.


В следосвобожденска България и през целия ХХ век
Паисий Хилендарски е еталон за патриотизъм, който е тол-
кова силен в Третото българско царство (1878-1946) и в
Република България, че чисто историческите заслуги на
Паисий са снизходително омаловажавани
от позивистично
настроената историческа наука. Тази научна методология
не си даваше сметка, че Паисий Хилендарски е не просто
„неук монах”, а изследовател, който е имал достъп до източ-
ници, които все още са съществували по негово време,
особено в манастирските архиви на Атон.

Първият пробив в преосмислянето на историческите
сведения на Паисий дойде съвсем скоро, когато екип от
изследователи около проф. Божидар Димитров поясни, че
съобщението на Паисий, че първият български светец е
кан (кесар) Тервел, съответства на новите исторически
изследвания за времето и значението на Тервел. Особено
на приноса на войските му при спиране на превземането
на Византия от арабите в началото на VIII век.


Но нещата не са само дотук относно историческите
загадки, които все още крие „История славянобългарска”.
Необходимо е да бъде внимателно проучено още едно
негово важно историческо сведение. Паисий е единстве-
ният до днес български историк, който твърди, че е същест-
вувал „пръв български владетел”, който е превзел Персия.
„Армения и Мидия”, според Паисий, били първо две
страни, а после станали една. Тоест, Паисий визира вре-
мето след 387 г., когато Византия и Персия си поделят Ар-
мения. „Персоармения” (Армения) и „Персия” (Мидия) са
една държава и тя действително през 484 г., когато персий-
ски цар е Пероз (457-484), е превзета.


Дали Паисий Хилендарски е сгрешил като историк, или
и тук е прав, както по отношение на Тервел?

Да проследим нещата по същество.


През 1762 г. в Хилендарския манастир в Атон българ-
ският монах Паисий написва „История славянобългарска”
През това време Балканският полуостров е вече няколко
века в пределите на Османската империя на турците. В Атон
са събрани и съхранени най-важните и ценни икони и
ръкописи от старата Византийска империя (IV-ХV в.). Освен
религиозно средище на християните от различните етноси,
които изповядват православната догма, Атон е и уникална
библиотека, с летописите, които се съхраняват в архивите
на около десет стари манастира.


За да съчини трактат за миналото на българите Паисий
ползва различни печатни, но и ръкописни книги. Явно в
Атон Паисий попада на един ръкопис, от който черпи све-
дения за някакъв „Касан, Хасан”?, който е, според него,
„пръв български цар”. За този владетел изглежда има све-
дения и в книгата на Мавро Орбиний, която Паисий също
ползва като източник.


Монахът от Хилендарския манастир е убеден, че „гър-
ците от завист го нарекли Хасан Касан”6, затова го обоз-
начава „Асен Първи”7. Времето, през което този първи
български цар е владетел, съвпада, според Паисий, с вре-
мето на византийския император Лъв I (457-474). Паисий
го нарича „Лъв Исавър”8. Това прозвище Лъв I носи заради
Зeнон, император след 474 г. Последният е исаврийски пъл-
ководец и на него Лъв I през 462 г. му дава името Зeнон.
Дотогава се е казвал Терасикодис Русумвладест. Зeнон
управлява една година (474-475 г.), а след това е отново
император на Византия (476-491).


Кой е този първи български цар, за когото бегли све-
дения дава още през 1762 г. Паисий Хилендарски? Защо
не знаем нищо за него, нито за държавата, която е управ-
лявал? Къде е била тази българска държава?


Според Паисий този цар превзел „Армения и Мидия.
Те били отначало две царства - армени и миди…”
Както знаем към 387 г. Византия и Персия си поделят
Армения. „Армения и Мидия”, която превзел според Паисий
първият български цар, е всъщност Персия и онези нейни
подчинени територии до южната страна на Кавказ и Дер-
бентския проход, които в периода 457-484 г. управлява
персийския цар от Сасанидската династия Пероз.


Превземането на Персия през 484 г. е описано в четири
хроники. В летописа на сирийския автор Йешу Стилит10
(началото на VI в.), във византийските трактати от VI в. на
Прокопий Кесарийски11 и Агатий Миренейски12, и в
арабската история от Х в. на ат-Табари.
Византия няма отношение към това привземане на
Персия и Паисий явно се е заблудил от Мавро Орбиний, че
„Хасан, Касан” завзел земята на „армени и миди” и я
„покорил под гръцкото царство”. Според Прокопий, след
484 г. „две години се намираха персите под властта на
тези варвари” (чужденци).


Следващият цар на Персия след Пероз, е неговият син
Кавад. Той се възкачва на трона през 488 г. Следователно
не две, а четири години (484-488) е времето, през което не
е ясно кой е владетел на Персия.


Според арменския историк Егише (V в.) името на чове-
ка, който „унищожил персийската войска и в своето напа-
дение достигнал до гръцката страна”, т.е. Византийската
граница в Сирия, е „Херан”. Той го нарича „хон Херан”.
Войските му дошли от северната част на Кавказ, унищо-
жили на земята на аланите Албания (южната част на
Кавказ) „персийската войска” и стигнали до „гръцката
страна”. Тоест, цяла Персия, заедно със задкавказките й
васални територии, била превзета.


Кой е Хасан, Касан?
Кой е хон Херан?


Кога персийския цар Пероз констатира за първи път,
че северните му задкавказки владения са застрашени?
Според житието „Мъченичеството на Шушаник”,
което през V в. пише грузинският свещеник Яков Цуртавели,
иберийският васал Варскен е повикан през 465 г. от Пероз,
след което Варскен казал на Яков: „Известно ти е, свеще-
нико, че аз отивам на война против хуните” (VII).


През същата 465 г. (и 466 г.), според византийския ис-
торик Приск Панийски17 (V в.), Ернак (третият син на Атила)
не успял да помогне на брат си Денгиз, който бил с котра-
гите на север от р. Дунав в Добруджа (Мала Скития),
понеже бил зает с някаква своя „домашна война”.
Е ли „хон Херан” (Егише) Ернак (Приск)?


Американският учен от руски призход Вернадски е
убеден, че „българската орда, която впоследствие се за-
селила на Балканите в течение на седмото и осмото сто-
летие, е принадлежала към утигурите и доколкото бъл-
гарските ханове от тези векове се причислявали към
потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата
на Ернак става известна като орда на утигурите.”
Вернадски отпраща към Стивън Рънсиман заключе-
нието си, че Ернак (упоменат от Приск като трети син на
Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са
едно и също лице.


И действително, Рънсиман в своята „The history of the
First Bulgarian Empire” (1930) има цяло „Приложение III”
озаглавено „Ернак и Ирник”. Преди Рънсиман двама от най-
значителните европейски учени Бийор19 и Макуарт20 вече
са формулирали, на основата на историческите факти, че
Ернак (Приск) и Ирник (Именника...), са едно и също лице.
Тази хипотеза не се ползва единствено от някои руски и
унгарски историци.


Хонската държава на Атила не загива през 453 г. (смъртта
на Атила), а е възстановена след 465 г. на територията на
Азовско море и Предкавказието, където утигурите дори след
528 г. (Юстиниан I), са наричани хони (хуни). През 555 г. в
сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор (Милетински),
са изброени 13 хонски (хунски) народа в Предкавказието, но
нито един от тях не се казва хуни (хони). Това навежда на
заключението, че името „хуни” (Huns) е всъщност общо
название, съюзнически термин, под който през IV в. и V в. от
н.е. са обединени различни предкавказки народи.


През 1945 г. американският учен Ото Манчън-Хелфън
се опита в поредица от статии да обърне внимание, че
етнографският облик и култура на европейските хуни няма
нищо общо с азиатския народ в Ордос и Жълтата река (Ки-
тай), известен от китайските извори (III в. пр.н.е.) като
Hsiong-nu.
Така той атакува хипотезата, изказана през 1900 г.
от руският учен К. А. Иностранциев в книгата му „Хун-ну и
Гунны”, според която Hsiong-nu били същия народ, които
през IV в. и V в. от н.е. създава Хонската империя в Европа.
Както знаем тази хипотеза на Иностранцев днес е
издигната в ранг на историческа догма, независимо че не
почива на нито един източник или археологично доказа-
телство. Чрез нея окончателно е вменено на азовско-пред-
кавказките народи, че не те са създатели на хунския съюз
и на европейската Хонска империя (V в.), а Hsiong-nu!
Към този проблем ще се върнем!


Към 1918 г. българският историк В. Н. Златарски в
своята „История на българската държава” (т. 1) създава
хуно-българска теория, която дуализира етноса на бълга-
рите от този на хоните, които Златарски смята (благодаре-
ние на хипотезата на Иностранцев), че са Hsiong-nu (мон-
глоиди).


Тук ще направим едно отклонение.
През 1960 г. съветският учен Л. Н. Гумальов решава
да отговори на критиките на американския учен Ото Ман-
чън-Хелфън към хипотезата за Hsiong-nu на Иностранцев.
Гумильов25 разработва един почти холивудски сценарий,
според който действително е нямало „велико преселение”
на Hsiong-nu, а само един „конен отряд” от тях избягал
от сянбийците и без „жени, деца и старци” пропътувал 2600
км и през II в. от н.е. стигнал до р. Волга. Там този „пасио-
нарен” конен отряд си взел жени от маджарското племе
(унгарците) и се родили метиси. Постепенно станали евро-
пеиди. Така Гумильов отговаря на въпроса на Манчън-Хел-
фън за етнографския и културен облик на европейските
хони. Гумильов не се притеснява как един „конен отряд”
става велик народ за два века. За това той си има своя
„пасионарна теория”. Но все пак постъпва недобросъвестно,
когато вменява на съобщението на историка от IV в. Амиан
Марцелин, според което хоните се бръснели и изглеждали
ужасно (като „евнуси”), свое тълкувание. Марцелин, според
Гумильов, видял „метиси”!?


Да се върнем на Златарски.
Той е убеден, че племената кутригури и утигури стават
бъдещите българи. Изследвайки сирийската хроника от 555 г.
на Псевдо-Захарий Ритор, Златарски посочва, че в избро-
ените „13 хунски народа” липсва „утигур”, но на негово
място има „бургар”. Златарски се интересува колко стари
са сведенията за утиг (утигури) и дали Приск (V в.) познава
този етноним. Приск, чиято хроника стига почти до 70-те
години на V в., не съобщава „утиг”, но затова пък пише за
„уроги”17... Същият Приск съобщава и името на предшест-
веника на Атила, „хунския цар Руа”17, който е владетел в
края на IV в. и началото на V в. Готският историк Йордан
(VI в.) в своя исторически трактат съобщава, че името на
бащата на Атила било „Мундзук”29. Но от историята на
Олимпиодор (V в.) знаем, че „Мундиак”30 е всъщност топо-
ним („Втора Германия”, §17), т.е. определено можем да
заключим, че Мундзук (Йордан) е „прозвище” на владетеля
над тази територия, а Руа е личното име на бащата на Ати-
ла. В „Именника на българските канове” Ирник е от динас-
тията, „рода Дуло”.


Златарски отхвърля, независимо от хипотезата на
Бийор и Макуарт, че Ирник от „Именника...” е третият син
на Атила, Ернак (летописа на Приск Панийски).
Той се мо-
тивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил
Дуло”.


Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргумен-
тът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност,
че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.32
Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място
в нашата история само защото дейността му е била
насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак,
който е бил определено източен владетел, може и да е
водил завоевателни войни на изток, за които не знаем
нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в
източната традиция”.


Дали е било действително така?
Защо тогава, както пише Рънсиман, „не знаем нищо”?
Защо само Паисий Хилендарски знае, че български цар по
времето на Лъв I (457-474) и Зeнон (476-491) е превзел
„Армения и Мидия”, т. е. Персия на цар Пероз? Нали има
толкова хроники за Пероз и Кавад?
Егише, Прокопий, Йешу
Стилит, Агатий, ат-Табари?


Каква „черна дупка” зее в българската история?
В „Именника на българските канове”, един уникален
за българското минало документ, изследователите проуч-
ват предимно календара. Но не той е най-важното там, а
безценните летописни данни. Авторът на „Именника...” е
изразил общото историческо съзнание на българите, които
идват през 680 г. с Аспарух на р. Дунав, и посочва, че „отвъд
Дунав” този народ има „515-годишна” история. От нея 300
години са отделени на държавата на „Авитохол”, а 150 г.
(в други преписи на „Именника на българските канове” на
държавата на Ирник са отделени 100 г.) на държавата на
„Ирник”. Ако от 680 г. се извадят 515 г., се получава 165 г.
(II в. от н.е.). Времето на „Авитохол” е, според „Именника...”,
300 години.


Ще рече, през 465 г. започва държавата на Ирник.
Към 466 г. Денгиз влиза в преговори с Лъв I, без Ирник.
През 465 г. иберският васал Варскен е изпратен от Пероз
да пази Дербентския проход (Чола, Чора, Хунската врата)
от хоните, а Приск пише, че Ирник имал по това време
„домашна война”...


През 1971 г. в сборника „Страны и народы востока”
руският учен И. Маршак публикува статията „К вопросу о
восточных противника Ирана в V в.”. В нея той повдига един
много важен въпрос относно сирийската хроника на Йешу
Стилит (начало на VI в.). Маршак се учудва „кое е заста-
вило почти всички специалисти да считат, че в разказа
на сирийската хроника се съобщава за събития в източ-
ното, а не в западното Прикаспие”?


Независимо от една друга сирийска хроника, тази на
Псевдо-Захарий Ритор, в която се твърди, че ефталит са
кавказки народ, голяма част от изследователите смятат,
че персийският цар Пероз не воюва в Задкавказието с
хоните-ефталит, а на югоизток от Каспийско море.
Маршак се опитва да внесе яснота. Той не разрешава окон-
чателно въпроса, но все пак обръща внимание, че по отно-
шение на ефталит има много повече легенди, отколкото
историческа истина. Със сигурност може да се посочи, спо-
ред Маршак, че „могъществото на ефталит продължава
около половин век”.іі При това, според китайските автори,
„няма присъствие на ефталит между 435-450 г.”


Основното объркване за изследователите идва от
арменските извори, където ефталит, хони и кушани са
безразборно смесени. Объркването започва още от Егише
(V в.) и се препредава, а изследователите взимат цитати
като „хоните, които се наричат и кушани”, без да
обърнат внимание, че според същия Егише арменският пъл-
ководец Вардан Мамиконян (450 г.) се свързва с хони на
задкавказките земи на аланите. Между другото, както става
ясно от статията на Маршак, изследователите – незнайно
защо – дават предимство на една по-нова арабоезична вер-
сия от Х в. на ат-Табари, отколкото на сирийската версия
от началото на VI в. от Йешу Стилит.
Този въпрос не е неразрешим.


Няма никакви основания да се смята, че разказа на
Йешу Стилит се отнася за хони (кионай, куани, хионит),
които не са на Кавказ.


Това става пределно ясно от „маршрута”, където в на-
чалото на 503 г. са изпратени „18 500” (Й. Стилит) пленници-
християни от сирийския град Амид. Този град през янури
503 г. персийският цар Кавад го превзема, благодарение
на „голямата войска” (Прокопий), която му дава „хонския
цар”. Тези сирийски християни-пленници Кавад изпраща в
знак на благодарност на царя на хоните, който му е и тъст,
на Боспор, а не на изток от южното Каспийско море.
Прокопий Кесарийски в „История на войните на рим-
ляните с персите”11 разказва, че Юстин I около 526 г. из-
пратил „по-малкия си племенник” в Боспор с „голямо коли-
чество пари” за да иска хоните да помогнат на иберите. В
сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор е уточнено,
че името на племенника на Юстин I, е Проб. Той като
отишъл в Боспор „пожелал да види” и пленниците-христия-
ни, които вече 20 години живеели при хоните. Той разказал
на Юстин I за тях и последният предприел дарителски жест
към християнската колония. „Изпратил от близките гра-
дове, принадлежащи на Ромейската империя, тридесет
мулета натоварени с пшеница, вино, масло, лен, други
стоки и свещенни съдове.”


Християнската диаспора на Боспор още от 503 г. води
свой религиозен живот и най-известен от епископите, които
пребивават там, е Кардост, който, според сирийската хро-
ника на Псевдо-Захарий Ритор, има заслуга „сред хоните
да се появи Св. Писание на техния език”.
Става дума за Св. Писание на „утигски писмена”.


През 680 г. в Херсон, по време на своята хазарска
мисия Св. Кирил35 чете „самарянски книги”, т.е. книги, пи-
сани на арамейски, сирийски. Един самарянин, както става
ясно от житието на Св.Кирил, му дава християнски текстове,
писани на „роски букви”. Това повдига много въпроси...
Както знаем етнонима „утиг” става известен от Проко-
пий (VI в.), а век по-рано Приск (V в.) споменава етноним
„уроги”. Дали става дума за едно и също име? Бях заинтри-
гуван, още повече, че през Х в. Ибн Фадлан също споменава
етноним „уираг”.


„Утиги” и „уроги” е едно и също, ако съществува езикова
ротация d(t)>r.
Така както на Кавказ съществува езикова ротация r>z,
напр. в gar/gaz.
Народите, които живеят на Кавказ, са наречени още
през II в. от н.е. от Птоломеевата география37 „Гоар”.
„Гар”, откъдето произхожда и българската дума „гора”,
не е етноним, а означава „планинци” („горци” на руски).
В този смисъл владетелят на gar/gaz е нормално да получи
прозвище „Газан”. Когато Паисий научава, че първият
български цар, който превзел Персия („Армения и Мидия”)
се наричал „Хасан, Касан” е смутен и смята, че гърците
нарочно са променили името му. Оказва се обаче, че във
волжко-българските легенди също съществува „цар Газан”.
Той е известен с това, че „своя род Дуло започнал да
нарича и Мардуан-Дуло”.

За какво става дума?


„Мар” е „владетел” на арамейски. В този смисъл „вла-
детеля Дуан” е същото като „владетеля Дуло”. Но защо Дуан
и Дуло имат два различни афикса (окончания)?
Този Газан, според легендата, започнал да служи на
друго знаме, а не на хонското. Той служил на „закрепено
върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни
ленти.”
Чие е това знаме?


„Кожа на копие”, „украсена с плат” и с „цветни ленти”,
така че знамето прилича на „пълна луна”! Точно така Фир-
доуси в „Шах наме” описва митичното персийско знаме на
легендарния Кава.


Излиза, че според волжко-българската легенда (запа-
зена в „Барадж тарих”), Газан е бил цар на Персия. В пер-
соезично обкръжение неговият род Дуло е бил наричан Дуан
и, според легендата, това продължило „400 години”.
Всъщност, легендата е хиперболизирала периода. Не 400, а
точно 4 години (от 484 до 488) е времето между смъртта на
Пероз (484) и възкачването на сина му Кавад (488). През това
време хонският цар се оженва за дъщерята на Пероз и чрез
този династичен брак управлява Персия от 484 до 488 г.
Дали това е действително така?


Предстои да разгледаме отново този въпрос, чрез хро-
никите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий
Миренейски и Йоан Малала.
Преди това трябва да дадем отговор кой е Дуло?
Ирник е от династията Дуло. Не само Бийор, Макуарт
и Рънсиман смятат, че Ирник е същият Ернак, третият син
на Атила, описан през 449 г. от Приск Панийски, който
посещава военния лагер на Атила в Панония. Същото
смятат учени като Вернадски и Мюсе. Люсиен Мюсе пише:
„българската традиция включва в началото на своите
ханове един от синовете на Атила”.


Явно Мюсе под „българска традиция” има предвид
„Именника на българските канове”. Друг е въпросът, че в
българската историография няма нито едно изследване за
Ирник, ако не броим Паисий, когото официалната доктрина
възприема по-малко като историк и повече като възрож-
денец, патриот и „неук монах”. Почти също е отношението
към историческите проучвания на Г. С. Раковски, които от
времето на Иречек са дамгосани като „фантазии” и нито
една от книгите му по тези въпроси не е препечатвана от
ХIХ в.


Имаме всички основания да смятаме, че „хонския цар
Руа” (Приск) е всъщност Дуа. Така, както „уроги” (Приск) и
„утиг” (Прокопий) е едно и също име.


Етнонимът „урус” на Крим произхожда от утиг (уроги;
урус). Така става ясно, че утиг въобще не са изчезнали
след държавата на Кубрат Велика България (VII в.). Те са
си на същото място в Крим (Боспор, Тмутаркан).
Става също ясно, че арабската средновековна исто-
риография (и Бертинските анали) наричат с етнонима „рос”
(урус) на Крим същият народ, който по-рано византийската
именува „утиг” (уроги). Средищно място заема Ибн Фадлан
(Х в.), с неговото упоменаване на „уираг”...


Дуа е известен с два афикса. С тюркския афикс „л, ло”,
т. е. като Дуло и с иранския афикс „ен, ан”, т. е. като Дуан. А
така също „Донат”44, според Олимпиодор (V в.). Допълни-
телно в адихейският фолклор е запазен спомен, отбелязан
в началото на ХIХ в. от Шора Ногмов, за цар от IV в. Дау,
който воювал с готите. В българо-помашкия фолклор, съб-
ран през ХIХ в. от Веркович и Гологанов, Атила е именуван
„Атле”, а баща му е „Диа”...


Най-важното доказателство за съществуването на
езикова норма, която ротира d(t)^r, ни дава кратката версия
на хазаро-еврейската кореспонденция47 от Х в.
Хазарският каган Йосиф (Х в.) подготвя писмо до анда-
лузкия евреин Хасдай ибн Шапрут. В кратката версия на
това писмо, при превода на иврит, имаме буквален превод.
Там „Б. л. г. р.” е изписан „Б. л. г. д.” Хазарологът Новоселцев
допуска, че това е „правописна грешка”48. Но всъщност не
е прав. В кратката версия ротацията съществува масово.
Река Дунав е изписана „Руна”. Там хазарите, според Йосиф,
прогонили народа и „завзели тяхната страна”. Всички из-
следователи са единодушни, че става дума за българите
на Аспарух, които отиват на Дунав след хазарската инвазия.
В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в „разши-
рената версия” е поправена на „Д-ралан”. Има и други
примери: „Тир-с” (кратка версия) става „Тудис” (разширена
версия).


В разширения вариант на писмото на каган Йосиф бук-
вализмът е коригиран от преводача на иврит. Всичко това
показва, че е съществувала ротация, която е играла ролята
на езикова норма.


Следи от тази ротация d(t)>r са се запазили отчетливо
в татския (средноперсийски) говор на евреите-горци в
Кавказ през ХIХ и ХХ в. В останалите татски говори (тад-
жикски и ирански) тази ротация липсва.


Така става ясно, че съобщенията на някои арабски
географи и историци, като ал-Балхи, който в своя труд
„Ашкал ал-билад” (850-934 г.) пише, че „езикът на бълга-
рите е сходен с хазарския”, не са без покритие...
Уяснява се, че утиг и урус (урог) са всъщност калки на
едно и също име.


А особено важно за българската историческа наука
е, че Руа (Приск) е всъщност „цар на хоните Дуа”,
основател на династията на Хонската империя в Европа.
През V в. в Европа има три империи. Две римски
(Византия и Рим) и една хонска. Двете римски империи,
според Приск Панийски, са били „данъкоплатци”на Хон-
ската империя.


Вече имаме пълни основания да кажем, след Рънси-
ман, че Атила е бил от рода Дуло. Дуа е бил негов баща и
е имал прозвище „Мундзук” от топонима на готско-герман-
ската земя „Мундиак”, т.е. римската провинция Мунтания
(дн. област Muntenia в Румъния).


Изглежда Атила кръщава своя трети и любим син
Ернак (Ирник) на родственика си (чичо), който според
Олимпиодор, бил първи хонски цар и се казвал „Харатон”.
Можем да предположим, че прозвището на този владетел
е Аудан („Барадж тарих”). Созомен, Зосим и Агатий го
изписват „Улдин”, а за Агатий той дори е „Улдин хун”12.
„А-у-д” в Аудан и „У-л-д” в Улдин имат не само общ
корен, но очевидно се родеят с „А-в-т” в Авиотохол. Едно е
ясно, това име е „прозвище”, т.е. по всяка вероятност съ-
държа етнонимен субстрат.


През II в. от н. е. римският историк Ариан в разшире-
ната редакция на своя „Перипл” (доскоро се смяташе, че
„Анонимния Перипл на Черно море” е византийски доку-
мент, но Агбунов52 доказа, че това е всъщност разширен
вариант на същия „Перипл”, който Ариан дарява на
император Адриан) съобщава за „страна Евдоусия” около
р. Дон, до Анап. В името на тази страна четем все същото
„Е-в-д”.


Най-накрая бе разгадано за какво става дума и кой е
този загадъчен народ „Аудан”, чието прозвище носи Улдин
(Харатон).


Отговорът идва от разширената редакция на т. нар.
„Арменска география”от VII в. от н.е. (Анани Шираканци).
Летописецът пише, че ще изброи народите, които
живеят на западното Прикаспие, „според Птоломей”.
Подобни компилации от „Географията” от II в. от н.е. на
Птоломей, са се вършели през цялото средновековие.
Внимателният читател може да забележи, че там, къ-
дето през II в. Птоломей поставя народ „венед” до „Венед-
ския залив” (северно-западното Прикаспие), авторът на „Ар-
менската география”, който заявява, че ще изрежда „според
Птоломей”, поставя народ с име „Адон”.


Оттук води името си „Аудан”, то всъщност е калка на
„Венед”. Под птоломеевския етноним „Венед” и „Венедски
залив”, се крие упоменатият през V в. от н.е. от арменския
историк Мойсей Хоренаци „народ на Вунд” (Бунд), който
през 395 г. колонизира земята на север от езерото Ван в
Задкавказието и основава държавата „Вананд”, която
Хоренаци нарича „страна на българите”

.
Към тази тема ще се върнем! Тук конспектирахме ня-
кои от изводите, които ще бъдат предмет на анализ по-
нататък...

Публикува: Деси Неделчева

(с любезното съдействие на Кирил Милчев)

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com

Коментари (1)

Следете за нови коментари с RSS
0
първите български владетели
Написа jordansc
на 18 юли 2009
Оцени коментара:
статията е много добре аргоментирана, единствената ми забелешка е че няма прикрепени снимкови материали или други носители на информация, иначе е супер smilies/smiley.gif

Напиши коментар

по-малък | по-голям
security image
Моля въведете символите

busy