Атила и третият му син Ирник -част I
Написано от Администратор 14 Декември 2009
(18 Гласа)
Първа част от "Атила и третият му син Ирник" - исторически роман на Кирил Милчев
На племенника ми Цветомир
Sofia
* На илюстратията - Атила Велики, неизвестен художник, вероятно XII век.
Еднорогът
Троя гореше в пламъци, а Одисей плачеше над мъртвото тяло на великият воин Ахил. Мечът на бога на войната Арес все още бе в дланите на Ахил, когато Зевс, най-великият от гръцките богове, обви в мъгла безжизнения боец. Одисей изумено видя как Ахил трепна, изправи се и куцукайки от раната в петата се отправи към морето.
Нептун, по заповед на Зевс, бе извил морска буря и кораба на мирмидонците, които Ахил бе отпратил няколко дни преди последната атака над Троя, се бе върнал обратно.
Всичко беше в мъгла, гърците още се биеха за превземането на Троя и никой, освен Одисей, не видя как Ахил се качи на кораба на мирмидонците и отплува на север, към бреговете на Боспорското царство. Далеч до морето Меотида и река Танаис, които по-късно бяха наречени Азовско море и река Дон.
Такава беше волята на Зевс.
Ахил не отиде в подземното царство Аид, а създаде свое царство и основа град Мирмикия, по името на своите хора мирмидонците.
Одисей се скита по морските простори двадесет години и когато се върна разказа на своя син какво е видял.
Зевс бе възнаградил саможертвената сила на Ахил и бе решил да го остави да умре от старост, далеч от Троя и Гърция, чак на северните брегове на Черно море.
Ахил се отдели и заживя в една пещера, потънал в размисъл за живота и миналото. Местните наричаха този остров „божествен” и славословеха Ахил като полубог, на който бога на войната Арес бе дал небесния меч на непобедимите.
Един ден Ахил изчезна, меча също. Останаха легендите, че бог Арес е предопределил своя меч за друг велик воин, който ще превземе света.
Александър Македонски ходи в Кавказ да търси меча на Ахил, но не го намери. Откри само един златен трон, за който съществуваше легенда, че е подготвен за най-великият воин на Арес.
Минаха столетия.
Светът забрави за меча на бог Арес, а гръцките историци разказваха легендата за Ахил, който не е умрял в Троя, а в Скитската земя, с уплах. Сякаш суеверно вярваха, че старите богове все още имат власт и скоро ще въздигнат новият си любимец, именно от тези необятни простори...
Така и стана.
Атила се роди близо до пещерата на Ахил. Той беше от царското семейство, но имаше приятел едно краварче, с което заедно се обучаваха да яздат кон.
Бащата на краварчето бе скотовъд и под негова власт бяха много стада. Той имаше пастирски сан и бе мъдър учител, познаваше всички треви. Говореше се, че може да гадае по гръмотевиците. Знаеше земята като на длан. Насочваше едрия рогат добитък към райони, където пашата бе обилна. Бизоните станаха господари на степта. Умееше да пророкува кои извори и реки ще бъдат пълноводни през горещото лято и кои ще пресъхнат. Стадата му огласяваха със звънци простора и нито едно животно не бе болно, защото учителя познаваше билките. Често той въздигаше трева с ръце към небето, взираше се в това чудо на природата и шепнеше нещо с тих глас.
В определени дни, в зависимост дали луната зрее или вехне, учителя забраняваше да се ловува и да се изкарват стадата на паша. В тези дни той ставаше от сън преди изгрев, чакаше слънцето да шарне с първите си лъчи и изсипваше съд с вода върху земята. Това бе ритуал.
Синът му учудено наблюдаваше отстрани, а учителят казваше:
- Днес цялата паша не е за нашите стада, а за Божия жребец.
- Как изглежда? – заинтригува се веднъж Октар, синът му.
Учителят, на който едно от имената бе Мамли, понеже сред хуните имаше обичай да носят по няколко имена, рече:
- Днес аз се казвам Вар, което ще рече „река” и съм далеч от сушата. Бог Куар може да пусне своя бял жребец на паша. Той се различава от нашите коне. Има рог на челото. Божият кон е Еднорог.
- Разкажи ми за него – настоя малчугана Октар.
- Добре, - кимна Вар – но нека първо да заплетем ремъците на седлото на моя боен кон, за да знае бог Куар, че хуните искат мирен договор с него. А след това ще ти разкажа...
Двамата отидоха до обора, където бе военния кон Савир. Сред хуните имаше закон, който под заплаха от смъртно наказание забраняваше военните коне да бъдат използвани за оран или впрягани в каруца.
Мамли, чието име в днешния празничен ден бе Вар, завърза ремъците на седлото. Това беше клетва за мирен договор. После влезе в хамбара и след като напълни яслата на Савир, прегърна сина си и двамата отидоха на сянка под ябълката.
Там за Октар имаше люлка от оплетени ленени въжета и детето радостно видя изненадата. То реши да извика Атила и се затича към плета. Отсреща бе царската къща и Октар се провикна:
- Атила, Атила...- царският син се показа с дървен меч в ръката. – Ела на люлка !
Атила хвърли меча и се затича към двора на пастирския сановник. Двете момчета дълго се люляха под цъфналата ябълка, чиито червени цветчета нежно ухаеха. После послушно седнаха на една черга и се вслушаха в думите на учителя:
- Бойните коне са от специална порода, те произхождат от Еднорога. Някога в древността нашите воини били непобедими и живеели в град Синоп в Анатолия. Те владеели цялата земя, която днес римляните и персите наричат Кападокия, а тогава се казвала Гамир. Нашите изработвали лъковете си от едно специално кавказко дърво, което наричали елха. Краищата на лъковете пък укрепвали с кости от рибата ксис, която плува в река Кубан. Ето защо стрелите им отивали на най-дълго разстояние и всички армии в Анатолската земя били в уплах от гамирите. Гърците неправилно ги наричат „кимерийци”, те се казвали „гамир”; някои казват, че точната дума е „камирци”. Величието им било от град Синоп до Йонийското гръцко море, а на юг стигали с конете си до еврейските земи. Тази легенда съм слушал от баща си, разказвайте я и вие на вашите деца...
Учителят започна да дялка знаци по тоягата си и продължи:
- Един ден гамирите се върнали в Кавказ. И тогава разбрали, че докато ги е нямало, скитите били хванали с ласо Еднорога и го отвели със себе си на западния бряг на река Танаис. Решили да си го върнат, но не знаели как да преминат през морския провлак до местността Овнешко чело. Хванали една сърна от Кавказ и я пуснали на брега на морския провлак. Вярвали, че тя ще намери пътека по плиткото и ще ги отведе отсреща. Така и станало. Оттогава провлака се нарича Кимерийски, по името на гамирите. Те наказали скитите и върнали Еднорога в синдийските земи. Хуните произхождат от племената синд и гамир. По-късно в Кавказ дошъл един велик воин с име Боян. Неговият син като видял Еднорога казал, че това е бащата на хуните. Хората на Боян наричали войника и неговия боен кон, с името „хун”. Те смятали, че трябва да има отделен град-гарнизон, в който да живеят само войниците и техните бойни коне. Такъв град бил построен от хората на Боян, това е град Занави. В него славните войници се наричали хуни. Те се обучавали на военни игри и конете били уморявани до изнемога на турнирите. Скоро хуните станали господари на Кавказ и подчинили всички тукашни народи, а синът на Боян решил, че им трябват още по-силни коне.- Учителя пое дъх.- Така един ден една красива кобила била пусната от хуните в пасбищата на Еднорога. След известно време се разбрало, че Еднорога има деца. Жребците били с бели петна. През следващото лято се родил и Белият жребец, който позволил част от потомството му да заживее в конюшните на град Занави. Така хуните вече имали божествени коне.
Атила и Октар бяха зяпнали. Те слушаха учителя, сякаш мед му капе от устата.
- Разкажи ни и друга легенда – помоли малкият Атила.
На дървото кацна лястовица.
- Ето, лятото дойде – рече отривисто Вар. – Къде е било това птиче цяла зима? Коя е неговата родина?
- Нашата земя – побърза да отговори Октар.
- Дали? – начумери си баща му – А там, откъдето идва, не му ли е родна земя? Разбирате ли какво ви говоря? Хуните трябва да следват пътя на слънцето и целият свят да бъде тяхна родна земя. Преди време се роди пророк, който предвеща, че това е бъдещето на хунския народ, но то ще стане едва, когато се роди човека, който ще открие меча на бог Арес.
- Къде е този меч ? – попита Атила, чието лице бе станало сериозно и напористо.
Вар много обичаше Атила и бе щастлив, че царското дете другарува със сина му Октар. Той отгатна детската мечта в душата на Атила и призова бог Куар да го упъти до мястото на славата.
- По нашите места, тук е някъде наоколо. Идете днес и го потърсете. Давам в оброк една крава. Ако ви заведе до меча на бог Арес, ще извърша жертвоприношение и тази крава, която ми е една от най-любимите, ще я заколя.
Октар ревна:
- Сивушка ли? Не , не...Сивушка е толкова добра...
Вар се облегна на пастирската си тояга:
- Може би избързах, може би е още рано за пророчеството. Просто, знам от дедите си, че децата са по-близко до бог, от възрастните...
- Точно така. Сега е времето! - скокна Атила, след това се обърна към Октар: - Защо плачеш за една крава, от това зависи бъдещето на народа ти. Да вървим.
Децата вече бяха отишли при Сивушка и я дърпаха да тръгва. Вар учудено гледаше Атила и поклати глава:
- По-големият му брат Бледа тича по седенки и се кипри пред момите, а тоя малчуган решил да става държавник. Какво ли ще донесе довечера ? – а след това извика към отдалечаващите се деца – Октар, Атила...да се върнете преди залез. И Сивушка да не пасе днес, че бог ще се разсърди...Чухте ли ме?
Амазонката
По боспорските земи живееха в уединение християни монаси. Един от тях, когото наричаха стареца Теофил, наблюдаваше от хълма странна гледка...
Две момчета вървяха след една крава и когато тя спираше, те също не мърдаха зад опашката й.
Монахът се спусна към тях и рече:
- Какво правите?
- Вървим след Сивушка, защото тя ще ни покаже една тайна – отвърна Октар и се зазяпа в странното расо на християнина.
Теофил вдигна назидателно ръка:
- Кравата е безсловесно животно, как може да вярвате в нея. Бог разкрива тайните в света, а не златния телец...
Монахът отмина, а Атила запомни думите за бог. Душата на детето бе още наивна, той знаеше почти всички хунски легенди и вярваше, че богът на хуните изпраща знаци. В този момент Октар изпищя:
- Смок – и двамата видяха как едно едро и дълго влечуго се бе обвило около краката на Сивушка и смучеше мляко. Октар предложи: - Да го убием.
- В никакъв случай !- заповяда Атила. – Това не е обикновен смок, а едно от децата на Барадж. Драконът, който нашите хуни изобразяват на военните си знамена. Барадж е бог, дебел и голям змей, дълъг колкото топола. Синът на Барадж ще ни отведе при тайната, остави го да утоли жаждата си, а и на кравата ще й олекне. Не чу ли какво каза монаха? Бог ще ни отведе при тайната, а не една крава.
И малчуганите тръгнаха след змията, която се шмугна в една пещера. Двамата се спогледаха, но превъзмогнаха страха и смело влязоха в тъмното подземие.
Октар рече:
- Атила, татко каза кравата да не пасе, защото бог ще ни накаже. Отивам да я пазя.
И побягна бързо навън...
Атила се засрами да го последва и остана сам в тъмното. Когато очите му свикнаха със здрача, видя проход и бавно пристъпи. Почвата под краката му обаче се оказа рохкава и той с писък потъна в неясна бездна. Като се съвсе видя, че е в тронна зала, осветена с десетки факли, а в дъното под изящна арка стоеше Барадж. Змеят на Кавказ, змеят на Гоар. Туловището му беше дебело като корен на дъб, а дължината му изпълни с ужас Атила.
Змеят на Гоар надигна главата си. Лицето му бе сякаш моминско, дори миловидно се засмя:
- Не се бой, Атила. Аз съм Барадж. Благодаря ти, че позна детето ми и не посегна да го убиеш. Ти си мъдър, но има нещо още по-велико от мъдростта и ти го носиш в себе си. Смел си. Казвай за какво си дошъл! Аз обичам хуните, те всяват ужас по света с моя образ, но знаят, че аз съм добър дракон, който владее небето от изток до запад, където са те сега. Ти си единственият от царските синове, който ме потърси и аз ще отговоря на три твои въпроса. Не бързай, обмисли ги.
Атила, който бе вцепенен от страх, се успокои. Лицето му бе съсредоточено. Искаше да провери дали отговорите на Барадж ще бъдат верни и затова използва наученото от учителя, попита за утрешния ден:
- Какво ще се случи утре ?
Изведнъж образа на Змеят горянин Барадж потъна в мъгла и от димната завеса излезе стройна девойка, облечена във военни леки дрехи, с меч, лък и кочан скъпи стрели.
- Ти си амазонка ? – възкликна с възхищение Атила.
- Да, аз съм амазонка, но не съм Барадж. Аз съм негов дух, а занапред ще бъда твоя помощница. Наричат ме Худа-Самовила. А сега ме чуй. Барадж ме врече на теб, защото си умен и смел, ти си неговия избранник. Ти си мислиш, че зададе твоя първи въпрос случайно, но не е така. Утре Атила е тъжен ден за теб и хуните. Чичо ти Харатон ще дойде чак от римската земя Панония и ще съобщи тъжна вест. Баща ти Дуа, е мъртъв, Атила. Ти не успя да видиш приживе своя баща. Той отдавна е в централна Европа и завоюва много земи за Хунската империя. Дуа, краля на хуните, покори много народи. Едни от тях го наричат на езика си Донат, а други – Дуло. Той обвърза всички с клетва за вярност към твоята династия Дуло. Но синът на бастаранския цар подмолно го уби с кама на приема, защото Дуа бе наказал баща му за измяна с римляните...
По бузите на момчето се стичаха сълзи. Единственият човек, когото боготвореше, бе баща му. Атила често молеше вечер майка си да му разказва за славния Руа, както тя го наричаше, понеже в нейния кавказки говор звуците „д” и „р” се смесват и бъркат.
Баща му бе велик воин, бе завоювал римските земи Панония и Мундияк за хуните. По този повод получи и прозвището Мундзук, по името на последната провинция Мундияк, която е на север от Дунав, в поселищата на старите даки.
Атила не искаше да повярва, че е убит...
Детският свят за Атила рухна в този момент.
Детето пожела да стане мъж и воин, за да отмъсти за татко си...
Амазонката бавно се доближи да разплаканото лице и целуна Атила по устните. От устата й излезе силна енергия и се вля в тялото на Избранника. В миг мускулите му укрепнаха, тялото му стана широкоплещо, а шията набита и едра.
Атила сякаш порасна като по чудо, но и времето в тази вълшебна пещера течеше различно от останалия свят.
Пред амазонката стоеше красив и як младеж.
Тя с почуда установи, че този атлет, я гледа даже със страст. Спомни си за своето минало и кръвта й кипна. Отдавна не беше й се случвало...
Мъжете обичат да обладават жените, но се влюбват само в тези, които не успяват да покорят. Още в старо време амазонките са давали шанс на кавказките герои, за да докажат обичта си. Време бе и Атила да се опари. Тя се приближи до царския син, погали мускулестите му гърди и рече:
- Можеш да се омъжиш за мен, само ако ме победиш в единоборство!
Атила смело и страстно се хвърли към крехката амазонка, но усети как лети към отсрещният ъгъл на пещерата. Той стана, настръхна като звяр и се засили отново, но жената-воин го превъртя и метна на пода. Атила пак скочи, но попадна в захват. Никога преди не бе виждал толкова изящни стъпки, амазонката сякаш танцуваше. Той си постави за цел да запамети триковете й, но тя измисляше все нови. Накрая Атила рухна и рече:
- Откъде имаш такива военни умения ?
Амазонката се засмя, гърдите й се повдигнаха сластно и запъхтяно:
- От вековете, приятелю...Все пак ти благодаря за любовната игра. Ние обичаме по този начин. Няма на света мъж, а и няма да има, който да е победил амазонка. Искам да ти кажа нещо важно. Мечът, който виждаш на мен, е меча на бог Арес. Аз го пазя от времето на славния троянски герой Ахил. В тази пещера времето не се усеща как лети, ти си тук от доста години. Знам, че ти се сториха само миг. Но е истина. Твоите хора отдавна смятат, че те е изял звяр. Ти порасна Атила. Чичо ти Харатон зае името на баща ти Руа и управлява империята, заедно с брат ти Бледа. Време е да потърсиш твоето място сред тях. Барадж знае мечтите ти, самият върховен бог Куар също те закриля. Заповядано ми е да ти дам меча на бог Арес и този бял жребец, чието име е Кубар.
Атила видя в дъното на пещерата най-прекрасния кон, който може да съществува на света. Бял жребец, без нито едно петно по него. Чисто бял. Сякаш бе самият Божий жребец.
Худа-Самовила направи крачка назад и бавно изтели бляскавия меч. Кубар рипна на два крака и изцвили.
В този миг боговете дадоха пророчески сън на възрастния цар на хуните Харатон, който бе заел името на брат си Руа, че Атила е жив и ще се завърне. Харатон се събуди. Бе призори, към обед се очакваше да дойде римско посолство, предвождано от славния генерал Аеций.
Хунският гарнизон Занави в Кавказ
Атила излезе от пещерата върху белият кон Кубар. Той бе получил дрехи от пепелява змийска кожа, перелина от лисици и тънко изплетена бойна ризница от змийски зъби. Тя бе непробиваема. На кръста му бе меча на бог Арес, а в лявата си ръка държеше малък меден щит, инкрустиран с образа на Барадж с криле. Амазонката му подари нейния лък и кочана със стрели. С дясната си ръка младежа държеше юздите.
Навън грееше слънче. В синините се виеха два орела, а пред пещерата обикаляха три тигъра, които търсеха плячка...
Когато белият конник изкочи от подземието тигрите побягнаха от ужас пред бляскавия му шлем. Атила се спусна като вихър към селището, където през лятото отсядаше царското семейство и където за последно се бе люлял на люлката в двора на Октар и баща му. Стражата се опита да го спре, понеже не го позна, но Кубар смело ги прескочи. В селото имаше съвсем малък отряд войници, армията беше далеч на запад в Европа, в римската провинция Панония, която преди няколко години Аеций с договор бе преотстъпил на хуните.
Атила стигна до дома си. Той бе запустял. Старата готвачка като го видя онемя от почуда, а после се развика неистово:
-Атила се върна, Атила се върна.....
Отряд от пешаци хуни вече тичаше към неканения гост, за да го накаже, че бе така нахлул в царската резиденция. Бойците в миг се спряха, чуха радостните викове на готвачката и обзети от вълнение, започнаха да удрят с мечове по щитовете си и да аплодират:
- Атила, Атила, Атила... – проехтяха просторите...
В миг се събраха всички селяни и започна веселба, изви се хоро и хората се радваха, че царския син, за който се говореше, че е изяден от зверове още като дете, се бе появил. Дечурлигата гледаха буйната коса на младежа, вързана в плитки, с почуда. А старците удряха тояги в земята от радост, бяха го познали. Той е, сякаш бог бе пред тях. В миг се разчу, че бог наистина е крил Атила, защото го е подготвял за великите дела на хуните.
Белият конник изтегли меча си и извика:
- Това е меча на бог Арес, получих го от Барадж...
От тълпата излезе бащата на Октар, той бе наказан от Руа да стане обикновен овчар, защото не бе опазил Атила. Сега от очите му течаха сълзи. Той рече:
- Народе, пророчеството се сбъдна...Меча на Ура – изфъфли стареца погрешно името на Арес.
Мъжете вкупом викнаха :
- Ураааа, Ураааа – и този боен вик стана съдба на хунския народ, с него той вярваше, че ще превземе света.
Когато нещата се поуспокоиха, Атила разбра, че скоро след смъртта на баща му Дуа, се бе поминала от мъка и майка му. Тя много страдала, че Атила бил изчезнал в оня злополучен ден. Хуните търсили царския син две пълнолуния, но не го открили. Тогава майката угаснала, отказала да се храни и един ден я намерили неподвижна в покоите. Бледа, брата на Атила, много плакал за майка си и с юмруци се заканвал на Атила, че като се върне, ще го убие.
Харатон, чичото, поел управлението в свои ръце и заел името на брат си Дуа. Той помогнал на един римски пленник от Дръстър да стане римския генерал. Името му било Аеций, който успял да се издигне до доверено лице на императора в стария Рим и на неговата майка. Хуните сключили съюз с Аеций и взели участие в много римски офанзиви срещу бургунди и гали. Октар станал командир и воювал чак до Испания, похвали се баща му.
- А ти къде беше, сине? Сълзи не останаха на лицето ми...-попита стареца.
- Бог ме подготви за великото дело, учителю. Вече знам как ще завладеем света.
Настъпи бурна нощ, на мегдана бяха запалени огньове, които момчетата прескачаха смело. Въртяха се десетина чевермета. Хуните се веселяха с подсладено вино, вече всички вярваха, че завръщането на Атила е знак от боговете. Пророчеството се бе сбъднало. Вестоносец замина за Панония, за да съобщи за чудото на Харатон и на Бледа.
Много скоро цялата необятна империя на хуните разбра, че бог е крил Атила през всичките тези години и го е подготвял за велики дела. Сърцата на младежите трептяха, бе им омръзнало да воюват като римски наемници. Плъзнаха слухове, че Атила ще нападне новият Рим и източния император ще изплати всичките стари данъци. Дори вече подготвял керван с римски златни монети, тракийски вази и коприна, се носеше от ухо на ухо по цялата земя...
След като престоя няколко дни в старата резиденция, Атила се подготви за път. Той избра двадесет конника, които да го последват и най-неочаквано за всички тръгна към Кавказ, а не за Панония.
Никой не разбра защо отива на изток, а не на запад.
В планината Кавказ живееха над 40 народи, всички те бяха поданици на Хунската империя и този кошер от племена снабдяваше армията с войници, продоволствие и боеприпаси.
В град Самандер, който бе до река Терек, се изработваха хунските мечове, шлемове, щитове, ризници, стрели и лъкове. В града имаше над 50 ковачници и две леярни за желязо.
В кавказкият град Бурджан, когото някои наричаха и Вараз, бяха шивашките ателиета на хунския тил. Тук бяха и кожарските дюкяни за конски седла и юзди.
Но най-славен от всички градове бе Занави, там бяха конюшните с бойните коне и най-голямата казарма на хуните. Всичките многобройни прадкавказки народи изпращаха тук младежи, които формираха военни набори и се обучаваха за войници. В Занави бяха най-добрите военни учители, тук бяха преподавали дори арменските братя Мамиконян, чийто род бе чак от Китай.
Дълго време военните подразделения в Занави бездействаха. За последно бойците воюваха през 395 година, когато Харатон с тях нападна персийските и сирийските земи на юг от Кавказ. После Харатон, чието военно прозвище бе Улдин, умъртви на север от Дунав готския генерал Гайна и помогна на римския патриций Стилихон и срещу други готски вождове. Оттогава хуните поддържаха елитна конна армия в Скития и Панония и постъпления от военния град Занави не бяха викани.
Гарнизона бе пълен с елитни войници, които засега единствено охраняваха само аланските врата, прохода, който арменците наричаха Чора. И бе сигурно, че никой не може да мине на север от този проход, известен днес като Дербент.
Когато Атила влезе в Занави, там имаше един младеж Терасико от исаврите. Той бе придобил голяма военна слава в турнирите.
Всеки хунски войник задължително бе обучаван да язди кон, да може да стои прав, докато коня тича. Да сяда обратно на коня и да стреля със стрели, да сяда встрани и пак да стреля. Терасико можеше да преминава дори под коня и да излиза от другата страна.
Атила пристигна в гарнизонния град в деня, в който се провеждаха изпитите по конна езда и младежите се подготвяха за състезанието.
Генерала на военната база посрещна Атила с царски почести и го покани в ложата, за да гледат заедно турнира. Звуци от рог огласиха площадката. Атила седна и даде знак за началото...
Учителите първо пуснаха три едри коня в галоп. Трима войника трябваше да ги настигнат и да се качат върху тях в движение. Терасико бягаше най-силно и смело се хвърли, ръцете му се вкопчиха в седлото и той се набра върху коня. Останалите двама успяха след него.
Войниците имаха хъс и воля.
После хвърляха ласо и така хващаха въображаемия враг, който влачеха след коня, за да се омаломощи. Отново Терасико бе най-добър.
Учителите донесоха гарги и ги пуснаха във въздуха. Младежите имаха само една стрела, за да ги уцелят от галопиращ кон. И Терасико пак блесна...
Той бе рус младеж с гордо сърце, уверен в себе си и надменен.
Изпитът свърши и Атила трябваше да връчи венеца на победата на Терасико. Но русият младеж наруши устава и публично покани царския син да вземе участие в турнира.
Генералът се намръщи и се опита да каже нещо, но Атила даде знак, че приема...Всички замряха. Всъщност, Терасико знаеше, че открай време има обичай благородниците от династичния род да показват и военните си умения, и заради това развя флага над главата си, което бе стародавния знак за поканата...
Атила скочи върху белият си кон и покани Терасико на единоборство. Русият младеж изтегли военен меч, но Атила с един замах на своя го счупи. След като засрами младежа, царския син предложи да вземат ученически, тъпи мечове.
Двамата трябваше да се дуелират с една ръка, а с другата да се катерят по едно въже. Терасико бе майстор на този спорт, но не очакваше, че Атила така бързо ще се изкачи до върха, където бяха закачени на куки въжетата. Атила освободи въжето на Терасико и започна да го навива на ръката си. Гледката предизвика всеобщ смях и русия младеж се пусна на земята.
Сега двамата се бяха наредили един до друг и трябваше да оцелят най-бързо летящото птиче, лястовицата. Терасико видя няколко прелитащи птици и започна да дебне. През това време Атила внимателно следеше полета на лястовиците и какво правят. Двамата стреляха едновременно. Горките птичета тупнаха на земята.
- На равно сме – извика Терасико.
Атила го погледна учудено и донесе своята лястовица:
- В клюна й има калчища, а в клюна на твоята няма нищо...-рече царския син.
Терасико стисна зъби. После даде знак, че се признава за победен. Двамата бяха един до друг, когато той попита Атила:
- Кажи ми, коя е мечтата ти?
- Да превзема Константинопол, а твоята...?
- Да бъда император там – присви очи Терасико, който бе решил през тая нощ да избяга при своя народ исаврите и да не последва Атила в Панония. Още с пристигането на царския син се пусна слух, че той е в Занави, за да поведе със себе си конна армия на запад.
Атила весело и дружески потупа Терасико по рамото, заради мечтата на войника. Той дори и не предполагаше, че това е бъдещият император на Византия Зенон.
По следите на дезертьора
През ноща Терасико, заедно с още двама свои приятели, безмълвно се промъкнаха покрай стражата и набегом стигнаха в гората до мястото, където бяха скрили три коня. Метнаха се върху тях и се понесоха във вихър на юг.
Атила бе превъзбуден тази нощ, не можа да заспи и излезе да поязди с Кубар. Имаше пълнолуние и млечния диск от небето обилно хвърляше светлина.
Принцът на хуните бе доволен от бойната готовност на конната армия в Занави, която щеше да поведе след себе си в Панония. Атила се бе вдълбочил в размисъл как да победи Византия и обмисляше, че трябва да превземе поне над 70 града, за да се постави източния император на колене.
Той имаше план.
Всички градове от река Морава на изток под Дунав трябваше да станат хунски, за да не могат византийците да използват Дунав като северна граница.
- Това ще рече, - шепнеше Атила – че начален град ще е панонската крепост Корнунт, която е източно до Виена, и която нашите наричат Ветвар. А оттам до град Нове край свищовските земи. Да – кимна Атила – до Нове. Няма да нападаме Доростол, там има много голям гарнизон. Това е линията, от град Ветвар при реките Морава и Дунав, до град Нове в Мизия. А на юг? – той отново се замисли. Представи си ширината на юг до град Сердика. Когато щяха да започват да идват византийски посолства, Сердика трябваше да е пункта, откъдето хуните ще ги съпровождат на север в Дакия и Панония. Така римляните щяха да разберат, че това е новата граница и връщане назад няма, шепнеше Атила. В този момент принца видя тримата бегълци и импулсивно сръга Кубар, който се понесе след тях. Атила ги следваше от растояние, така че те не разбраха, че не са сами. Скоро дезертьорите влязоха в малко селище, което беше на исаврите. Спряха пред един дървен дом и вкараха конете в двора.
Атила ги последва, малко преди къщата слезе от Кубар и прескочи оградата. С тихи стъпки се приближи до прозореца, за да види какво става вътре и кои бяха тримата войника. Остана истински разочарован като видя Терасико, но в този миг погледа на принца на хуните се закова върху красива девойка, облечена в бели, ленени дрехи. Той чу думите й:
- Как можа да избягаш, братко. Нали сам пожела да станеш хунски войник? Колко време живя в Занави, хранеха те, обучаваха те, станал си истински мъж. А ти за благодарност им открадна даже три коня?
Атила не сваляше поглед от момичето. Някакво топло чувство опари сърцето му и той си тръгна. Без да накаже дезертьорите, просто се метна на Кубар и се опита да се върне към плановете за военната стратегия, а да не мисли за момичето. Но не успя... Прибра се в шатрата си и преди да заспи усети отново присъствието на нейния гневен, но сладък глас...
На сутринта бойна тръба извести тревога. Атила рипна и пожела да се включи в отряда по преследване на тримата предатели, въпреки, че генерала на базата се опитваше да омаловажи случая, под страх за поста си. Такова дезертьорство не се бе случвало в кариерата му и той нервно пуфтеше, че е станало точно сега, когато принца е на гости в казармата.
Отрядът скоро стигна до селото и войниците започнаха да разпитват по къщите. Веднага се разбра, че сестрата на Терасико живее в дома на старата им баба и се грижи за нея. Десетникът заповяда да я доведат. Тя каза, че не знае нищо. Кмета на селището се появи отнякъде и свидетелства, че тя лъже. Бил видял преди изгрев трима конника да напускат двора. Момичето се разплака. В този момент Атила се разпореди отряда веднага да настигне бегълците, а сестрата на Терасико да дойде в шатрата му, за да я разпита.
Конниците се метнаха по команда на конете, а десет войника останаха с Атила и опънаха шатра на високо място, на хълма до селото. Бабата на Терасико също дойде с внучка си, двете жени носеха подарък за принца. Красиво избродиран голям гоблен, на който два коня се бяха спряли на водопой. Бабата рече:
- Царско чедо, приеми този дар за да краси седлото на твоя красив бял кон...- момичето пък подаде четири златни персийски монети, а бабата допълни – Моят внук Терасико не постъпи добре, посрами ни. Нека да платим свободата му...
- Той не е пленник, бабо – отвърна Атила. – Предварително ли плащаш за него? При нас има закон, свободата на всеки пленник може да бъде откупена от роднините му. Но Терасико не е пленник, той е дезертьор. И по закон го чака побиване на кол...За да имаме велика армия, към нашите войници законите са по-сурови, отколкото към чуждите войници, които попадат в плен заради войната и са имали достойнство да воюват срещу нас. Ние ги пускаме срещу неголям откуп и така пълним хазната на държавата, а те като се върнат по родните места разказват с уплах за хуните. Затова всички народи ги е страх от нас. Хуните превзеха цялата земя на запад, до голямото море, където залязва слънцето. Терасико не само избяга от казармата, която създаде от него мъж и храбър боец, но иска да продаде уменията си на византийците. Той сигурно вече бяга към морския град на лазите-колхи Фазис и с кораб ще иска да отплава в Константинопол. Там ще покаже всички бойни умения, които е научил при нас и ще блесне в очите на префекта, който ще му даде военен чин и легион, за да воюва срещу събратята си хуни. Разбираш ли за какво говоря? Ние имаме списък с имената на всички хуни, които се укриват в източната империя и императора ще ни ги предаде, иначе ще изпепелим земята му. Какво ще прави тогава Терасико?
- Постъпката му е непростима – рече сестра му и бавно повдигна топлите си, черни очи към принца. Двамата се вгледаха безмълвно. Атила рече:
- Как се казваш?
- Керка...
Атила се приближи до лицето й и промълви:
- Когато стана император на хуните ще бъда длъжен да приема десетки династични бракове, понеже всяко племе, което е под наша власт, има обичай вожда им да е родословно свързан с техния цар. Аз ще бъда вожд на света. Ти обаче си единствената, в която се влюби сърцето ми. И винаги ще бъде така. Ти си моята кавказка роза. Искам да се омъжиш за мен и децата ни да наследят империята.
Бабата, като чу тия думи, се разплака от умиление. А Керка присви красивите си устни и отговори:
- Добре, принце. Но да знаеш, че не съм лесна. Мога да бъда нежна като кавказка роза, но и силна като амазонка...
В този момент се изви силен ураганен вятър и шатрата литна в небето, двамата останаха с разчорлени коси на поляната. Атила сякаш чу смеха на Худа Самовила и извика:
- Боговете дадоха съгласието си да станеш моя жена...Ще яздиш на червен кон до мен!
Родината на Атила
Когато Атила и Керка се сгодиха цял Кавказ празнува и всички горски народи изпратиха старейшините си, за да поднесат подаръци на царския син.
Атила обичаше своята родина Кавказ. Топлата вода на река Кубан, снежните клисури и островърхите скали. Той бе слушал легендата за заселването на народите по тази могъща планина, която местните наричаха Гоар.
Някога в древността великият бог Зевс бил гневен на Прометей, че е дал огъня на хората и го приковал към една голяма скала в Кавказ. Тогава по тия места живеели еднооки великани, наричали ги аримаспи. Циклопите-аримаспи не пускали никой на север от кавказкия проход и великият персийски цар Дарий не успял да мине с войските си на север от Кавказ. По-късно Александър Македонски, когото по тези места наричаха Искандер, също не успял да мине с войските си на север от Кавказ. Аримаспите били донесли камъни и запушили прохода. Те оставили само една желязна врата, която Александър с хитрост отключил и отишъл с няколко човека на север, за да види един чуден златен трон, на който искал да седне, понеже му предсказали, че така щял да стане непобедим. Той открил трона близо до извора на живота. Така гърците наричали скалата на Прометей и Искандер седнал в него. Така станал непобедим.
Циклопите-аримаспи решили по едно време да си вземат за съпруги амазонки, но жените-воини воювали срещу циклопите и ги победили. Тогава бог се разсърдил и направил потоп, оцелял само Ной и неговото семейство. Ной имал син Яфет. Яфет харесал тези места и завещал на своя син Гомер да ги засели. От Гомер произхождат гамирите. Техен вожд бил Хайк, който е баща на всички кавказки народи. Синът на Хайк се казвал Таргиз, а евреите го наричали в своите книги Тогарма.
Така гамирите, които гърците наричат кимерийци, станали господари по тези места и земите им стигали от кавказкият проход до река Танаис, чието име по-късно станало Дон. На запад от Дон живеели скитите и кимерийците често воювали с тях. Кимерийските племена около Азовско море, чието старо име е Меотида, се наричали синдо-меоти. Понеже скитите често ги нападали, синдо-меотите решили да изпратят свои хора през Кавказ в Анатолия, понеже земите на юг от Черно море в Мала Азия били топли и там зимата не била сурова. Конниците-кимерийци минали Кавказ през прохода, отишли на юг и основали гр. Синоп на южния бряг на Черно море. Те нарекли морето Кимерийско и през следващите векове завоювали цяла Мала Азия. Техните островърхи шапки и бойни лъкове всявали ужас сред асирийците, урартурците и фригийците. Но лидийците отблъснали кимерийците и те решили да се приберат отново през Кавказ на север, при своите единородци синдо-меотите. Кимерийците донесли в старата си родина много плячка, но и много културни достижения от Анатолия и Месопотамия.
Десетки стари хетски и хуритски легенди от Анатолия се запазили само в Кавказ, понеже древните народи хури и хети, които живеели в Анатолия, били превзети от балканските мизи. Фригийците, които били мизи, донесли култа към майката-богиня Кибела, който кимерийците приели и започнали да наричат тази богиня Кубар.
Неслучайно Барадж в пещерата дал на Атила бял кон с името Кубар.
Великата богиня-майка Кибела, която някои от местните наричали Куар и Кубар, а други Сувар и Сурва, била избрала Атила. Тя решила именно на него да бъде връчен меча на Ахил. Богинята била предрекла, че Атила ще превземе Мизия и Тракия на Балканския полуостров, където били най-старите нейни светилища. Още от времето на древните тракийски мизи...
Християнските епископи рушали капищата на Кибела и тя избрала Атила да бъде бич Божий срещу тях.
Такава била съдбата на Атила, той не знаел, че е орисан не само да превземе света, но и за много по-важни планове от земните. Не знаел, че небесните стихии също възлагат надежди на него...
Разказахме за неговата древна родина, защото тя винаги е била независима през вековете и никога перси, гърци и римляни не успяли да я покорят. Тази планинска земя раждала горди и свободолюбиви хора, които се размножили като пчелен кошер върху снагата на Кавказ и един ден хуните ги повели на запад, в Европа.
Хуните произхожали от бояните, които заедно с масагетите се заселили на Кавказ по времето, когато в Юдея се родил Иисус Христос.
Пришълците донесли в Кавказ военни умения от изток и много скоро създали гарнизон Занави. След това обединили планинските народи и основали Хунската държава. Минали много времена и хуните разбрали, че на запад от река Дон готите покоряват земите. Те решили да нападнат готския крал Херманарих и през 375 година превзели империята му. А той се самоубил от страх. След това завоювали цяла Скития, минали Карпатите и нахлули в римската провинция Панония.
Европа изпаднала в ужас, никой не предполагал, че хуните са толкова добри войници. Хунската конница била непобедима, те като вятър се понасяли и прегрупирвали, а римската кавалерия изпадала в паника с тежкото си въоръжение от щитове и копия. За първи път римските пълководци видяли конници, които стрелят с лък по време на бърз галоп. Те зашеметено се чудели как хуните умеят да сядат по женски на седлата и да стрелят свободно с лък. Дори конете им сякаш били дресирани и никога не се отклонявали. Хуните обикновенно пускали един малък отряд, с който подлъгвали противника и той започвал да ги преследва. Конете им бързо изкачвали някакъв хълм и се спускали в падината, а когато преследвачите вярвали, че почти са ги догонили, се оказвало, че в падината има още няколко конни отряда и хуните дружно атакували от три страни.
Тая тактика била непредвидима за римляните, те не знаели никога с колко отряда разполагат хуните, понеже битките не се водели, както обикновенно на едно поле, а на големи разстояния. Хуните имали вроден усет да използват всяка хълмиста местност или възвишение, за да се дислоцират. А на Балканите имало много малко низини и полета, тук терена бил сякаш създаден за хунската военна машина.
Много скоро хуните превзели важният римски град Сирмиум. Те отцепили границата на Източната римска империя и затворили пътя между Константинопол и Рим.
Императорът спешно написал писмо до западния римски генерал Аеций да дойде от Италия и да помогне. Но той не идвал.
Един ден при префекта в Константинопол се явил млад и снажен мъж, който съобщил важни неща на управителя. Той твърдял, че Аеций няма да дойде, понеже е сключил приятелски договор с хуните, а това обрича Византион. Подкрепа от западната римска войска няма да дойде.
Префектът Хрисафий, който бил евнух, се разтреперил, а младият воин смело му заявил, че е исавър, но се е обучавал дълги години в хунския кавказки гарнизон Занави и може да се справи със ситуацията, ако императорът му гласува доверие. Той хитро подметнал, че Атила, по-малкият хунски царски син, отвлякъл сестра му Керка и сега брата искал да си отмъсти.
- Как се казваш? – попитал Хрисафий.
- Терасико…- отвърнал боеца.
Евнухът нежно го погалил по русите му коси и обещал, че ще предаде на императора молбата му.
Много скоро Терасико получил, с протекцията на Хрисафий, римски военен чин и полк, на който станал командир.
Чичото на Атила
Още докато бил жив бащата на Атила, неговият брат Харатон пожънал военни успехи, каквито малцина познават.
Харатон, чието военно прозвище било Улдин, през 390 г. стигнал с хунската конница до северна Италия, където срещу него тръгнал римския император Теодосий Велики.
Префект в двора на Теодосий тогава бил Руфин, хитър и ловък дипломат. Той успял да влезе в преговори с Улдин и да спечели доверието му. Руфин казал на хунския военачалник, че преди две години Теодосий сключил примирие с Персия. Двете държави си поделили Армения и сега границите на Персийската държава стигали до дербендския проход, който бил наричан и Хунска врата, понеже оттам на север започвали земите на хуните. Руфин дал да се разбере, че ако хуните напуснат северна Италия, Теодосий няма да ги напада на изток от провинция Панония и няма да се намеси, ако хуните атакуват Персия и превземат персийския дял от Армения за себе си. Така, подхвърлил Руфин, хуните в Европа щели да граничат с Рим, но и в предна Азия щели да граничат с Рим. Досега светът се делял от две империи, посочил Руфин една стара карта на пергамент, и те били Рим и Персия. Но от утре можел да се дели на Рим и Хунската империя.
Улдин веднага препуснал до лагера в Мундияк, за да се посъветва с брат си цар Дуа, когото наричали и с прозвището Мундзук, понеже завоювал тази вътрешна провинция, която римляните наричали Мунтания, а готите - Мундияк.
Дуа изслушал брат си Харатон.
Хуните вече били превзели част от Панония и Мундияк, и дори временно да отстъпели на изток, пак щели да си върнат тази територия. Дуа попитал брат си може ли да се вярва на Руфин. Улдин отговорил, че префекта му поискал помощ срещу готските генерали в римската армия, които били станали много алчни. Гайна искал да вземе градоначалническия пост в Константинопол, а Аларих настоявал да стане губернатор на провинция Илирия. Вандалът Стилихон пък се разпореждал, според разказа на Руфин, в Рим и Равена, все едно му е бащиния.
Руфин бил разкрил пред Улдин своя таен замисъл. Според него, нямало защо хуните да превземат Константинопол, нали оттам те ще получават ежегодни данъци…
Харатон даже вече бил сключил примирие и Руфин се съгласил да плаща по 700 солиди на година.
Дуа потупа радостно брат си. А той рече:
- Утре данъка може да стане 2000 солиди...Ако разорим Константинопол, ще вземем плячка за една година, а ако го поставим на колене, ще получаваме ежегодно все по-големи данъци. Сега сме само на север от Римската империя, а какво ще стане като бъдем и на източните й граници в Мала Азия?
Двамата братя взели решение Дуа да остане на границата с Панония, а Улдин да мобилизира конна армия и да атакува Персия през Кавказ. Но нямало да бързат, защото не искали да оставят без армия и защита Скития. Щели да нападнат Персия, когато се удаде изгоден повод.
В началото на 395 година римския император Теодосий Велики починал. Преди смъртта си той отново разделил на две римската империя и западната част завещал на по-малкия си син Хонорий, а източната на по-големия Аркадий. Руфин станал опекун на Аркадий.
Дуа и брат му решили, че сега е момента и Улдин нападнал персийските владения на юг от Кавказ.
През юни на същата 395 година таен вестоносец на префекта Руфин посетил хунския лагер, който бил на север до езерото Ван в арменските земи. Улдин вече бил завоювал големи части от Персоармения. Сега той получил писмо, с което Руфин го молел да нахлуе в империята и да дойде до Константинопол, за да бъдат избити готските генерали. Те, пишело в писмото, готвят заговор срещу мен и скоро ще посегнат на живота ми. Руфин вече бил издал заповед на пограничния генерал Адаи да не воюва с хуните, да се затвори в град Едеса и те безпрепятствено да минат на запад към река Халис. Оттам до столицата е близко.
През юли хунската конна армия навлязла в земите на Византия от изток. Адаи се затворил в Едеса и не позволил на гражданите да сформират опълчение. Хуните стигнали почти до река Халис, но готските генерали разбрали за плана на Руфин и вдигнали военен бунт. Руфин бил обвинен в предателство и убит.
Хуните се върнали назад като превзели градовете Антиохия и Едеса и получили много злато. Няколко конни полка стигнали на юг чак до Келесирия и Палестина. Копринените складове на цялата Византийската империя, които били в градовете Тир и Бейрут, били изнесени с кервани от хуните.
В Йерусалим по това време живеел Йероним, преводача на библията на латински. Той написал потресаващ трактат, че хуните са народ, предопределен от Бог да бъде „гняв Божий” над римската земя, която се изпълнила с ереси.
Омилий срещу тях писал в Едеса и племенника на всеизвестният епископ Ефрем Сирин. Той бил син на сестрата на Ефрем и се казвал Абсамий.
Вече целият християнски свят знаел за хуните.
От Юдея до Рим и Милано се говорело за тяхната непобедима войска.
Защо Христос ни е изоставил в ръцете на тези врагове, писал племенника на Ефрем Сирин през сълзи?
Сред християнските свещенници тръгнала мълвата, че хуните са бич Божий и че чрез тях бог ще накаже всички еретици, които не изповядват догмите от вселенския събор в Никея.
- Бог не ни е изоставил, - спорели черноризците- напротив праща бич, понеже земята се напълни с ереси...Бог ни наказва с хуните, заради собствените ни грехове! - ръкомахали те на поместните събори.
Генерал Улдин се върнал в Европа през 400 г. Сега армията му вече била с ореол. Всички му ръкопляскали във Византия, когато той хванал на север от Дунав арианина-еретик генерал Гайна и изпратил главата му в Константинопол.
Хитрият западен римски генерал Стилихон сключил съюз с Улдин срещу германските пълчища на Радагайс и до края на живота си през 408 г. поддържал дружески връзки с него...
Император Хонорий започнал да обмисля кого да прати на първото междудържавно посолство до хунския цар Дуа. Изборът му паднал на историка Олимпиодор.
Аркадий, източния император, починал през 408 година. Наследил го Теодосий ІІ, който извикал Плинт, когото през 419 г. бил направил патриций и му казал, че Запада вече се готви да посети с посолство лично царя на хуните Дуа.
- Ние не бива да сме след тях, - заповядал все още младият и неопитен източен император.
Плинт, за да угоди на своя господар, помолил хунския дипломат Есла да контактува само с Константинопол. Обаче Хонорий избързал и изпратил през Адриатическо море Олимпиодор при Дуа, когото историка посетил в Мунтания.
Многото племена, които хуните покорили, наричали династа Дуа по свой начин.
Едни му викали на кавказки говор Руа, други Дуло, а трети Донат.
Това е царят, който основал европейската династия на хуните Дуло.
Той сключил с много племена клетвен съюз и ги направил федерати на Хунската империя. Бастаранския княз обаче избягал с хората си във Византия и дипломатът Есла казал на Плинт, че Руа ще наруши примирието с тях, ако те не върнат всички хуни, които са на юг от Дунав. Мирът бил на косъм и византийците спешно върнали всички хуни. Дуа наказал вождовете, а синът на бастаранския княз коленопреклонно обещал, че ще изпълнява волята на Дуа.
Но излъгал.
Малко след като посолството на Олимпиодор се върнало в Равена при Хонорий, бастаранския княз, по време на церемонията по сключване на клетвения договор, подло убил с кама в гърба Дуа.
Харатон бил бесен, той отрязал главата на княза и избил всички знатни хуни, които били потърсили прием при византийците.
Хонорий като научил тези новини веднага изпратил подаръци на Харатон, за да му покаже, че го признава за глава над хуните и му засвидетелствувал, че той е „пръв цар” над тях вече.
През 423 г. Хонорий починал, а Харатон приел името на брат си Дуа и станал известен на света като цар Руа.
Той бил чичо на Бледа и Атила, децата на брат му, и обещал да стане техен попечител, докато пораснат и поемат империята. А когато Атила се изгубил и не бил открит, Харатон много скърбял и лишил от сан бащата на Октар.
Руа ІІ, чието име било Харатон, а военното му прозвище Улдин, извършил много подвизи, хунската хазна била пълна със злато и коприна по негово време.
Той станал приятел с Аеций, млад знатен римлянин, роден в Доростол (Силистра). Аеций бил първоначално пленник, но успял да спечели доверието на Руа. В негово лице новият хунския цар виждал образа на отколешния си приятел Руфин и Руа помогнал с хунски войски на Аеций, за да може той да се издигне до чин генерал в западната империя. От своя страна Аеций изпращал образовани в юридическите и държавните сфери римляни при Руа, за да му бъдат секретари в делата на Хунската империя.
Аеций имал таен договор с Руа и го спазвал безпрекословно. Харатон бил вече възрастен, когато пристигнал вестоносец от Кавказ и като гръм от ясно небе съобщил, че Атила е жив и че бог му дал меча на бог Арес.
Лицето на Харатон грейна и сълзи напълниха очите му.
През това време Бледа, който бе в царската шатра на чичо си, се намръщи. Той мразеше Атила, заради ранната смърт на майка им, която се бе поболяла от загубата на по-малкия й син.
Бледа се бе върнал преди едно пълнолуние от западната мисия до град Тулуза. Аеций бе усмирил визиготите, бургундите, франките и галите, с помощта на своите приятели хуните.
Бледа, заедно с Октар, се бяха прославили в битките.
Братът на Атила
Бледа отвори очи, утрото навън бе свежо и слънчено. До него лежеше гола, русокоса славянка. Любовницата му. Бледа й бе купил странноприемница в едно скитско селище и често отсядаше там. Вечер гуляеха в кръчмата, а през деня обикаляха с коне на лов. Антите, които охраняваха Бледа, бяха от една и съща кръв със славяните, но презрително ги наричаха садагии, понеже те обичаха да се заничават повече с градинарство, отколкото с военни подвизи.
Антите се бяха научили от хунските войници да пият кумис и Хрена, любовницата на Бледа, го сервираше в кръчмата си, заедно с пивката славянска медовина. Бледа обичаше да пие медовина, но тази сутрин го болеше главата от нея. Той си спомни как жадно бе поглъщал гроздовия сок, вкусно подсладен с пчелен мед. Наоколо върху масите, по голи нозе, бяха танцували славянки. Бледа бе убеден, че те са най-красивите жени по света. Телата им бяха бели като тесто. Той погледна своето мургаво тяло и се учуди колко е по-тъмно от голият гръб на Хрена. Бледа вече мечтаеше как ще закуси, ще вземе любимият си сокол и ще отидат със славянката на лов, когато изведнъж се сети, че трябва спешно да се върне при хунския панонски лагер до река Недао.
Чичо му Харатон го бе предупредил изрично.
Беше минал почти месец, откак се разбра, че Атила е жив. Утре сутрин чичо му и той трябваше да посрещнат Атила, заедно с жена му Керка. Атила водеше със себе си конна армия от Занави. Бледа бе дочул, че навсякъде по пътя поданиците на Хунската империя го посрещали с някакви нови радостни викове „ура” и хвърляли нависоко шапките си, оказвайки му почит. Този слух малко го бе подразнил, понеже Бледа бе по-големият брат от двамата. Той сръга Хрена и тя отиде до зимника за зелев сок срещу махмурлук. Бледа закуси яйца и сланина в леглото, облече се, целуна нежно любовницата си, обеща й скоро да се върне и галопира с анчийската си гвардия към река Недао.
Хрена вдигна слугите и започна основно почистване на кръчмата. Докато всички разтребваха, тя отряза два кокоши крака от носачка, метна се на каруцата и отиде до гадателката в края на селото. Пристигането на по-малкият брат на Бледа я тревожеше. Врачката хвърли бобени зърна и взе кокошите крака в скута си. Скоро очите й се изцъклиха и тя се строполи безжизнено. Хрена примря от уплах и побегна вкъщи. Това не е добър знак на съдбата, шептеше тя объркано и тревогата й за Бледа се усили.
Армията на Атила бе пресрещната от пратеници на Харатон още при река Вар, както хуните наричаха Днепър. Посрещачите разказаха, че пристигането на Атила съвпада с празника на лятното равноденствие Еньо и династа Руа ІІ бе решил да има голям събор с игри, турнири и веселие.
Преди изгрев на Еньовден хунските девойки ходят за билки в гората. Един отряд от десет човека от армията на Атила щеше да имитира, че ги напада и отвлича. Тогава Бледа ще ги подгони с десетина свои човека и всички ще се срещнат на голямата поляна на игрите до езерото Балатон. Там Атила ще поиска, в духа на традицията, откуп от Бледа за заложничките. Бледа ще откаже и ще покани своя по-малък брат на единоборство. Така ще бъде открит големият турнир, Харатон ще даде знак и двамата братя ще яздат и който пръв стигне до хълма, където е Харатон, ще получи венеца с горските цветя на Еньо.
Това бе съобщено на Атила. Той и Керка бяха истински развълнувани от това посрещане.
- Само ще се надбягваме с коне до хълма, така ли – продължаваше да пита Атила, който обмисляше как да отстъпи първенството на по-големия си брат, за да не засегне достойнството му.
Дипломатът Есла, който бе изпратен от Харатон да посрещне Атила, се усмихна ехидно:
- Да, но има едно препятствие. По средата на поляната се пускат два лъва, Харатон ги купи от един вандалски търговец от Картаген. Ако те ви нападнат, трябва да ги убиете…
Есла бе впечатлен от Атила. Още докато войската минаваше Карпатите, той бе успял да купи отнякъде лъв. Белият жребец Кубар познаваше тигрите, но не й лъвовете. Атила упорито тренираше всеки ден за турнира и скоро Кубар опозна царя на животните. Научи се да усеща присъствието му и да цвили по –различно. Така Атила искаше да предпази себе си и коня от изненада на предстоящия турнир.
Войската напредваше бързо към вътрешността на Панония.
В деня преди Еньовден Атила избра десет бързи конника, които призори на уговореното място трябваше да похитят девойките, които берат еньовденските билки. По обичая на хуните само през този ден до изгрев слънце билките са истински лековити и мнимите похитители щяха да откраднат не само девойките, но и всички лечителски цярове на хуните. Ето защо Бледа ще ги преследва, иначе хуните няма да имат лечебни запаси за цялата година. Еньовските билки, според бабите, лекували даже от чума.
- Дали това е верно ?- попита Атила Керка, като прати конниците на мисията.
- Разбира се, че е верно – почти гневно го схока Керка. – И ние с баба в Кавказ берем по това време билките. Чумата бяга от тях.
Атила вдигна примирено рамене и реши да си ляга, но Керка нямаше такова намерение.
- Ти да не мислиш да си лягаш? – попита тя.
- А какво…- опита се да каже нещо Атила.
- Как какво, игрите са си игри. А аз трябва да събера билки за нас, няма ли да ми помогнеш?
- Да, разбира се. Кога са най-лековити?
- Когато се берат на лунна светлина….
Навън луната бе напълнила своя диск, а полето ухаеше на маточина, жълт кантарион, мента, мащерка, босилек, иглика, глухарчета, боровинки. Сякаш някакъв вълшебник бе забъркал в голям хунски котел тия отвари и цялата природа издишваше омая.
Атила бе истински щастлив, че след толкова години ще види брат си Бледа и чичо си.
Съборът край река Недао
Още в ранни зори Атила и армията му тръгнаха към мястото на Еньовденския събор. Бяха облекли празнични дрехи, лицата им бяха румени и въодушевени от предстоящата среща, а душата на Атила сякаш щеше да хвръкне от нетърпение.
Когато от изток слънцето изплува изпод водите на Балатонското езеро, всички ахнаха като видяха, че водата е като море. Развикаха се като сочеха „денгиз, денгиз”, което на хунски значеше голяма вода, а Атила – за да почете този миг – рече, че така ще нарече вторият си син. Керка вече бе бременна и Атила бе дал оброк, ако е момче, че ще се казва Елак. По името на свещенното дърво на богинята Кубар. Елакът бе толкова високо дърво, че скриваше чак слънцето в Кавказ.
В този миг се зададоха и десетте конници-похитители, които яздеха с десетте похитени момичета на седлата. Войниците започнаха шумно да подвикват и да свиркат с устни. Атила погледна Керка и тя видя, че очите му са насълзени от щастие.
На около две мили бяха опънати шатрите на Харатон и жреците бяха извършили сутрешният ритуал по посрещане на слънцето. Старият дипломат Есла даде знак на Атила, че и те трябва да спрат и жрецът на армията да изпълни ритуала.
През сутринта на слънчевото равноденствие имаше два задължителни обичая. Първият бе всички да се събуят и да стъпят боси по тревата. Така каза Есла и Атила даде знак. Всички рипнаха от конете. През това време жрецът взе агнето за кубран и го вдигна високо, за да бъде позлатено от слънчевите лъчи. След това подаде невинното животно в ръцете на Атила, за да бъде обречено от принца с войнската слава на бог Арес, който бе дал меча си на хуните.
Някой извика:
- Бледа идва... - братът на Атила препускаше с десетина конника.
Той спря пред армията и поиска артистично да му бъдат върнати билките. В духа на играта, Атила се съгласи, но срещу данък. Бе яхнал отново коня си и стоеше на един шаг от брат си. Бат Бледа отказа и предложи единоборство. Атила прие, но млъкна, защото не знаеше какво трябва да последва. Той погледна за помощ Есла, но ужасено видя, че хунският висш дипломат е чисто гол. Атила обърна глава и откри, че всички се разсъбличат...Дори Керка го правеше.
Много скоро младият принц установи, че всички влизат голи в Балатон и никой не се срамува. Той не бе присъствал на Еньовден. Като дете знаеше, че възрастните ходят до реки и езера, но малките не ги взимаха, оставаха с бабите. Атила не знаеше, че този обряд е от незапомнени времена.
Във водата всеки гледаше в транс изгряващото слънце и нито един мъж не поглеждаше със страст голите жени до него. Хуните се плискаха с радост и произнасяха молитви за здраве и плодородие. Само Атила стоеше на своя кон облечен, но и никой не му обръщаше внимание. Скоро всички се върнаха с мокри тела, а Керка даже се учуди:
- Ти защо си на коня? - но не изчака отвор, а се облече и се отпусна на седлото с мокри коси.
През своя живот Атила щеше да участва в много такива обреди на деня на лятното равноденствие и винаги щеше да си спомня през смях колко неловко се е почувствал на Балатон...
Най-шумен във водата бе Бледа, който сякаш не искаше да излиза на сухото. Той се гмуркаше в дълбокото и излезе на брега, чак когато хвана в ръцете си две змиорки. Това бе добър знак за предстоящото му единоборство с Атила и хунските войници суеверно гледаха първородният син на Дуло.
Армията потегли и скоро стигнаха до шатрите на Харатон, къдете вече бяха запалени десетки огньове за жертвоприношенията.
Чичото излезе пред дървените порти на лагера и похвали Бледа за змиорките, а след това застана пред Атила и се взря в лицето му. Суровото и изпълнено с бръчки войнишко лице бавно се озари с широка усмивка:
- Той е – извика царя на хуните. – Това е Атила...
Принцът се поклони пред чичо си и в знак на уважение свали шлема си. Харатон се наведе, вдигна Атила и горещо го прегърна. От лагера се разнесе звук на тръба и всички започнаха радостно да викат. Хератон рече:
- Чухме, Атила, че идваш с нов боен възглас, за да превземеш света. Или поне това, което остана все още непревзето - той погледна към Бледа, който побърза да се усмихне. - Покажи ни го.
Атила даде знак и армията нададе боен вик:
- Ураааа....
Бледа не спираше да се смее. Войниците бяха уморени от дългия път и смутени от присъствието си пред славният Харатон, за чиито подвизи бяха чували легенди. Възгласът не се получи, както трябва. Атила леко се смути, но реши да демонстрира власт пред хората си и като се обърна даде знак отново. Този път и Бледа бе учуден от мощният зов. Все пак той мина покрай войниците, които чинно стояха до конете си и внимателно прегледа снараженията им. Харатон следеше Бледа и когато той свърши, попита:
- Достойни ли са или не ?
Бледа отговори:
- Достойни са, балтавар Руа. Гарнизона в Занави все още създава истински хунски войници. И възгласът им не е лош. Хареса ми. Урааа – викна Бледа.
Войниците, които знаеха, че ще има преглед на строя и боевото снаражение, също викнаха след Бледа, доволни от оценката, която бяха получили.
- Добре тогава, - рече Руа – да започне турнира. Който иска да участва в борбите, да се обади на Константин, той ще раздаде после парични награди на победителите. Другите да почиват, да се веселят и да пият. Храна има за всички. Единоборството между Атила и Бледа, за венеца от лековите билки, ще започне на пладне. Визулк, – викна Харатон към един вандал, който се показа откъм вратата с два лъва в клетка върху голяма каруца – отивай към река Недао и там пусни лъвовете. Армията на Атила да влиза в лагера, има опънати шатри за тях на северните поляни. Това е. Честит да ви е Еньо! Атила, Керка, последвайте ме – разпореди се Руа и ги поведе след себе към царската шатра.
Прочети ЧАСТ 2
Please wait...
© 2009-2011
предпечат
на 21 април 2010