Атила и третият му син Ирник -част I

Написано от Администратор 14 Декември 2009

Владетели

Първа част от "Атила и третият му син Ирник" - исторически роман на Кирил Милчев

На племенника ми Цветомир

Sofia

* На илюстратията - Атила Велики, неизвестен художник, вероятно XII век.

Еднорогът
Троя гореше в пламъци, а Одисей плачеше над мъртвото тяло на великият воин Ахил. Мечът на бога на войната Арес все още бе в дланите на Ахил, когато Зевс, най-великият от гръцките богове, обви в мъгла безжизнения боец. Одисей изумено видя как Ахил трепна, изправи се и куцукайки от раната в петата се отправи към морето.

Нептун, по заповед на Зевс, бе извил морска буря и кораба на мирмидонците, които Ахил бе отпратил няколко дни преди последната атака над Троя, се бе върнал обратно.

Всичко беше в мъгла, гърците още се биеха за превземането на Троя и никой, освен Одисей, не видя как Ахил се качи на кораба на мирмидонците и отплува на север, към бреговете на Боспорското царство. Далеч до морето Меотида и река Танаис, които по-късно бяха наречени Азовско море и река Дон.
Такава беше волята на Зевс.

Ахил не отиде в подземното царство Аид, а създаде свое царство и основа град Мирмикия, по името на своите хора мирмидонците.

Одисей се скита по морските простори двадесет години и когато се върна разказа на своя син какво е видял.

Зевс бе възнаградил саможертвената сила на Ахил и бе решил да го остави да умре от старост, далеч от Троя и Гърция, чак на северните брегове на Черно море.
Ахил се отдели и заживя в една пещера, потънал в размисъл за живота и миналото. Местните наричаха този остров „божествен” и славословеха Ахил като полубог, на който бога на войната Арес бе дал небесния меч на непобедимите.

Един ден Ахил изчезна, меча също. Останаха легендите, че бог Арес е предопределил своя меч за друг велик воин, който ще превземе света.

Александър Македонски ходи в Кавказ да търси меча на Ахил, но не го намери. Откри само един златен трон, за който съществуваше легенда, че е подготвен за най-великият воин на Арес.

Минаха столетия.
Светът забрави за меча на бог Арес, а гръцките историци разказваха легендата за Ахил, който не е умрял в Троя, а в Скитската земя, с уплах. Сякаш суеверно вярваха, че старите богове все още имат власт и скоро ще въздигнат новият си любимец, именно от тези необятни простори...
Така и стана.

Атила се роди близо до пещерата на Ахил. Той беше от царското семейство, но имаше приятел едно краварче, с което заедно се обучаваха да яздат кон.

Бащата на краварчето бе скотовъд и под негова власт бяха много стада. Той имаше пастирски сан и бе мъдър учител, познаваше всички треви. Говореше се, че може да гадае по гръмотевиците. Знаеше земята като на длан. Насочваше едрия рогат добитък към райони, където пашата бе обилна. Бизоните станаха господари на степта. Умееше да пророкува кои извори и реки ще бъдат пълноводни през горещото лято и кои ще пресъхнат. Стадата му огласяваха със звънци простора и нито едно животно не бе болно, защото учителя познаваше билките. Често той въздигаше трева с ръце към небето, взираше се в това чудо на природата и шепнеше нещо с тих глас.

В определени дни, в зависимост дали луната зрее или вехне, учителя забраняваше да се ловува и да се изкарват стадата на паша. В тези дни той ставаше от сън преди изгрев, чакаше слънцето да шарне с първите си лъчи и изсипваше съд с вода върху земята. Това бе ритуал.

Синът му учудено наблюдаваше отстрани, а учителят казваше:

- Днес цялата паша не е за нашите стада, а за Божия жребец.

- Как изглежда? – заинтригува се веднъж Октар, синът му.

Учителят, на който едно от имената бе Мамли, понеже сред хуните имаше обичай да носят по няколко имена, рече:
- Днес аз се казвам Вар, което ще рече „река” и съм далеч от сушата. Бог Куар може да пусне своя бял жребец на паша. Той се различава от нашите коне. Има рог на челото. Божият кон е Еднорог.

- Разкажи ми за него – настоя малчугана Октар.
- Добре, - кимна Вар – но нека първо да заплетем ремъците на седлото на моя боен кон, за да знае бог Куар, че хуните искат мирен договор с него. А след това ще ти разкажа...

Двамата отидоха до обора, където бе военния кон Савир. Сред хуните имаше закон, който под заплаха от смъртно наказание забраняваше военните коне да бъдат използвани за оран или впрягани в каруца.

Мамли, чието име в днешния празничен ден бе Вар, завърза ремъците на седлото. Това беше клетва за мирен договор. После влезе в хамбара и след като напълни яслата на Савир, прегърна сина си и двамата отидоха на сянка под ябълката.

Там за Октар имаше люлка от оплетени ленени въжета и детето радостно видя изненадата. То реши да извика Атила и се затича към плета. Отсреща бе царската къща и Октар се провикна:

- Атила, Атила...- царският син се показа с дървен меч в ръката. – Ела на люлка !
Атила хвърли меча и се затича към двора на пастирския сановник. Двете момчета дълго се люляха под цъфналата ябълка, чиито червени цветчета нежно ухаеха. После послушно седнаха на една черга и се вслушаха в думите на учителя:

- Бойните коне са от специална порода, те произхождат от Еднорога. Някога в древността нашите воини били непобедими и живеели в град Синоп в Анатолия. Те владеели цялата земя, която днес римляните и персите наричат Кападокия, а тогава се казвала Гамир. Нашите изработвали лъковете си от едно специално кавказко дърво, което наричали елха. Краищата на лъковете пък укрепвали с кости от рибата ксис, която плува в река Кубан. Ето защо стрелите им отивали на най-дълго разстояние и всички армии в Анатолската земя били в уплах от гамирите. Гърците неправилно ги наричат „кимерийци”, те се казвали „гамир”; някои казват, че точната дума е „камирци”. Величието им било от град Синоп до Йонийското гръцко море, а на юг стигали с конете си до еврейските земи. Тази легенда съм слушал от баща си, разказвайте я и вие на вашите деца...

Учителят започна да дялка знаци по тоягата си и продължи:
- Един ден гамирите се върнали в Кавказ. И тогава разбрали, че докато ги е нямало, скитите били хванали с ласо Еднорога и го отвели със себе си на западния бряг на река Танаис. Решили да си го върнат, но не знаели как да преминат през морския провлак до местността Овнешко чело. Хванали една сърна от Кавказ и я пуснали на брега на морския провлак. Вярвали, че тя ще намери пътека по плиткото и ще ги отведе отсреща. Така и станало. Оттогава провлака се нарича Кимерийски, по името на гамирите. Те наказали скитите и върнали Еднорога в синдийските земи. Хуните произхождат от племената синд и гамир. По-късно в Кавказ дошъл един велик воин с име Боян. Неговият син като видял Еднорога казал, че това е бащата на хуните. Хората на Боян наричали войника и неговия боен кон, с името „хун”. Те смятали, че трябва да има отделен град-гарнизон, в който да живеят само войниците и техните бойни коне. Такъв град бил построен от хората на Боян, това е град Занави. В него славните войници се наричали хуни. Те се обучавали на военни игри и конете били уморявани до изнемога на турнирите. Скоро хуните станали господари на Кавказ и подчинили всички тукашни народи, а синът на Боян решил, че им трябват още по-силни коне.- Учителя пое дъх.- Така един ден една красива кобила била пусната от хуните в пасбищата на Еднорога. След известно време се разбрало, че Еднорога има деца. Жребците били с бели петна. През следващото лято се родил и Белият жребец, който позволил част от потомството му да заживее в конюшните на град Занави. Така хуните вече имали божествени коне.

Атила и Октар бяха зяпнали. Те слушаха учителя, сякаш мед му капе от устата.
- Разкажи ни и друга легенда – помоли малкият Атила.
На дървото кацна лястовица.

- Ето, лятото дойде – рече отривисто Вар. – Къде е било това птиче цяла зима? Коя е неговата родина?
- Нашата земя – побърза да отговори Октар.
- Дали? – начумери си баща му – А там, откъдето идва, не му ли е родна земя? Разбирате ли какво ви говоря? Хуните трябва да следват пътя на слънцето и целият свят да бъде тяхна родна земя. Преди време се роди пророк, който предвеща, че това е бъдещето на хунския народ, но то ще стане едва, когато се роди човека, който ще открие меча на бог Арес.
- Къде е този меч ? – попита Атила, чието лице бе станало сериозно и напористо.
Вар много обичаше Атила и бе щастлив, че царското дете другарува със сина му Октар. Той отгатна детската мечта в душата на Атила и призова бог Куар да го упъти до мястото на славата.

- По нашите места, тук е някъде наоколо. Идете днес и го потърсете. Давам в оброк една крава. Ако ви заведе до меча на бог Арес, ще извърша жертвоприношение и тази крава, която ми е една от най-любимите, ще я заколя.

Октар ревна:
- Сивушка ли? Не , не...Сивушка е толкова добра...
Вар се облегна на пастирската си тояга:
- Може би избързах, може би е още рано за пророчеството. Просто, знам от дедите си, че децата са по-близко до бог, от възрастните...

- Точно така. Сега е времето! - скокна Атила, след това се обърна към Октар: - Защо плачеш за една крава, от това зависи бъдещето на народа ти. Да вървим.
Децата вече бяха отишли при Сивушка и я дърпаха да тръгва. Вар учудено гледаше Атила и поклати глава:

- По-големият му брат Бледа тича по седенки и се кипри пред момите, а тоя малчуган решил да става държавник. Какво ли ще донесе довечера ? – а след това извика към отдалечаващите се деца – Октар, Атила...да се върнете преди залез. И Сивушка да не пасе днес, че бог ще се разсърди...Чухте ли ме?