Значението и ролята на българите в Хунския съюз
Написано от Кирил Милчев 29 Октомври 2010
(12 Гласа)
Автор: Кирил Милчев
Eдна част от българското минало през ІV в. и през V в. от н.е. е свързано със създадената в източна и централна Европа хунска империя. Последната е доминирала политически и военно, както в Европа, където двете римски държави са й били „данъкоплатци” (Приск Панийски), така й в Междуречието, където през 395 г. превзема редица градове в Персоармения и сирийските области на Византия (Eдеската хроника, житието на Евтимия и др.). В какво е изразява българското присъствие в хунската държава? То маловажно ли е и ако не е защо отсъства изследване за това присъствие?
Дълго време, особено през ХХ в., историческата наука в Република България подхождаше срамежливо към тоя въпрос. Причината явно бе повече психологическа, отколкото научна: през ХVІІІ в., ХІХ в. и в началото на ХХ в. в европейската наука е въдворено мнението, че доатиловите хуни са извършили преселение от Жълтата река и Ордос (в северен Китай) и са стигнали до Рейн и Париж (в западна Европа). Те били монглоиди.
Това мнение днес е ревизирано в сериозната наука, но негов рецидив си остава фразата „велико преселение на народите”, която модерните историци без да конкретизират съдържателно, повтарят по навик.
По този начин, на хунската империя и на нейната държавност през ІV в. и през V в., е отказано правото от науката на обективно историческо познание: хуните дори до изследването на Томпсън (1948) се разглеждат като разнородни и неграмотни пълчища, без централна власт и без геополитика.
Проучването „Светът на хуните” от 1973 г. на американският професор Ото Манчън-Хелфън промени картината, при това фундаментално.
Няма как хуните да не са били подчинени на единен център на властта още през ІV в. (дори Йордан споменава един техен владетел по това време), след като те целенасочено атакуват и превземат скитската държава на Херманарих (ок. 375 г.), анексират римската провинция Панония (дн. унгарски земи) и успоредно с това през 395 г. предприемат от Панония през Кавказ атака срещу Персия и малоазиатските сироезични земи на Византия.
Фактически, към началото на V в. хунската военна машина вече е наложила нов световен ред: хунското присъствие става реално, както в Европа, така и в Задкавказието и предна Азия.
Това повдига въпроса откога датира началото на българското присъствие в хунския съюз?
Просвещенско-модерната гледна точка по тоя въпрос е формирана предимно в рускоезичната историческа литература, къде въпросът с „преселението” на хуните от Ордос, не е претърпял еволюция и си остава на нивото на ХVІІІ в., независимо от развитието на археологията, според която няма данни и артефакти за никакво преселение на Hsiong-nu до Волга (С.С.Миняев).
Любопитно е, че Л.Н.Гумильов през 70-те години на ХХ в. създава специална теория за преселение само на „един конен отряд” Hsiong-nu от Ордос до Волга, с едничката цел да реабилитира остарялата хипотеза на Иностранцев (1900). Той прави това, защото през 1945 г. Ото Манчън-Хелфън повдига въпросът за липсата на връзка между антропологията и културата на далечните Hsiong-nu, за които в китайските извори след І в. от н.е. секват сведенията, понеже са погълнати от сянбийците и европейските Huns. Гумильов създава специалната хипотеза за „конният отряд”, за да опровергае Хелфън и да защити многогодишното проучване на средна Азия от руските учени, както пише. Все едно науката не търпи развитие, а реченото от Иностранцев (1900) не е хипотеза, а догма.
Така в съветската евразийска наука въпросът за липсата на връзка между Hsiong-nu и Huns не е преразгледан (през 1948 г. Томпсън на запад отрича приемствеността), а напротив е издигнат в пара-научен проблем. Модифицирането му от Гумильов е обаче доста нескопосано, защото той твърди, на основание на собствената си философия за етносите, че прословутият конен отряд наложил своя пасионарност и погълнал етнически маджарите, нещо което не се връзва по никакъв начин с летописните извори за първоначалното преселение на унгарците едва в хазарската епоха на запад от Волга към Панония (К. Багрянородни).
В цялата тази неразбория и сблъсък на доводи на учени след Втората световна война, българските учени не участват и въпросът за българското присъствие в хунския съюз е решен „по руски”: имало е преселение и хсионг-ну („хунну” на руски), отивайки на запад, повлекли и българите със себе си.
Обаче това мнение не се връзва с Анонимният латински хронограф от 354 г., според когото Рим е знаел за българите още през 354 г., а хуните стават известни на Рим чак след 375 г. (Йордан).
Готският историк Йордан пише своята история към 551 г., заемайки много от готската хроника от началото на VІ в. на Касиодор, за когото явно не е съществувала разлика между хуни и българи. При Мавро Орбини (1600) e съхранен един пасаж от изгубената днес готска хроника на Касиодор, според който българите са воювали още през 390 г. срещу Теодосий Велики при гр. Сирмиум. За участие на българи в ранната хунска инвазия пише и Павел Дякон, според когото те пленили лангобардския цар и отвели дъщеря му. Дякон, който е писал през VІІІ в., хвали учеността на Касиодор и фактически неговото сведение за атаките на българи няколко поколения преди V в. над лангобардите около средни Дунав, е необходимо да се включи в контекста на разбирането на Касиодор кои са българите.
Изобщо хипотезата на Касиодор се оказва много важна.
Това налага да се спрем специално на нея...
Касиодор пише в епохата на Теодорих, когато последният в началото на VІ в. се опитва да обедини в Италия остроготи и визиготи под един скиптър.
Теодорих обаче е от остроготският царски род на Амалите, а остроготите до 455 г. са хунски народ и участват през 451 г. под знамената на Атила в прословутата Каталунска битка, когато воюват дори срещу визиготи. В този битка е убит даже визиготския крал от рода на Балтите.
След 488 г., откогато Теодорих е в Италия с претенцията да е обединител на всички готи, от тази срамна за остроготите братоубийствена война, са минали едва около 40/50 години, а това не е никак дълъг срок, за да забравят визиготите за хунските подвизи на остроготите.
При Йордан можем да прочетем много от Касиодор, особено там, където Йордан се опитва да оневини остроготите, че били по онова време „роби на Атила” и нямало как да се противопоставят на заповедите му и затова воювали срещу визиготи.
Хунският съюз е бил съюз от различни народи, още Йордан пише, че Херманарих към 375 г. не го е атакувал само един народ.
Арменският историк Тавстос Бузанд през V в. изброява много хунски народи, които през 395 г. нападат Персоармения.
Приск Панийски през V в. също пише за няколко дезертирали по времето на Руа хунски народа.
През VІ в. Псевдо-Захарий Ритор изброява 13 хунски народа, мужду които нито един не се казва хуни.
В началото на VІ в. очевидно Касиодор си поставя една ясна политическа цел в своята готска хроника и нея отчетливо можем да видим при преписванията на Йордан през 551 г.:
остроготите е трябвало да изчистят образа си на хунски народ, тяхното над „50 годишно” (по Йордан) хунско вероподаничество, е трябвало да заприлича на „робство”, а всички сведения за хуно-готските династични бракове, са забравени от Касиодор и Йордан, и данни за тях днес има само в старите легендарните епоси.
Полиетническият характер на хуните прозира и в съобщението на Приск Панийски, че през 448 г. в града на Атила, освен на латински, гръцки и готски, се е говорило на скитски и хунски. Очевидно е, че Приск е различил само три езика, а останалото множество е оформил в две групи: скитски езици и хунски езици. Учените много добре знаят, че тогава е нямало скитски език и очевидно под съобщението за него при Приск се крие намек за езици на народи обитаващи Скития, но същото важи и за съобщението му за хунският. Това в никакъв случай не е един език. Приск съобщава, че пред дворецът на Атила е имало множество посолства на негови поданици-васали, териториите на голяма част от тях просто не е Скития. За да разграничи хуните-водачи от жителите на Скития, Приск нарича първите „царски скити” и този маниер не е нещо особено за авторите на класическата школа, които не се притесняват да именуват персите – партяни и миди.
Парадоксалното е, че Йордан пише, че готите заели много думи в езика си от хунския, при това прави сравнение със заемането между гръцки и латински, а се оказва, че днес учените не могат да открият дори няколко хунски думи, които да са със сигурност на някакъв отделен народ хуни.
Самият Приск през V в. е запомнил няколко думи, но те са недостатъчни, а някои от тях звучат по славянски. Тоест, не може да се изведе никакъв извод за отделен хунски език.
Това вместо да послужи като основание на учените да преразгледат остарялата хипотеза, че е имало един хунски народ и много сателитни, е довело до обратен резултат: учените съвсем смело въвеждат хипотезата, че някъде след 468 г. хуните окончателно изчезват от битието. Няма значение, че само няколко години преди това, т.е. през 452 г., хунските войски командват от Аквилея до Кавказ.
През втората половина на VІ в. Агатий пише, че по времето на византийският император Лъв (457-474) най-многобройни от варварите били бургунди и ултинзури. Последните, според Йордан, са първият от народите под командата на вторият син на Атила, т.е. Денгиз, който е убит през 468 г.
Бургундите не изчезват, те имат свое бъдеще, но вече никой не чува нищо за ултинзури, все едно те изчезват заедно с убийството на Денгиз.
А дали са изчезнали, наистина? Или просто са сменили своето име на кутригури? (виж статията „Кои са кутригурите?” в този сайт)
През 1918 г. българският учен Златарски пише, че миналото на българите (= утигурите) е свързано по някакъв начин с кутригурите, но хипотезата му не намира достойни последователи, които да проучат в какво се състои проблема.
Междувременно след краха през 1950 г. на яфетическата теория на Н.Я.Мар в СССР, съветските историци (в това число и такъв блестящ учен като Пигулевска, за съжаление) се опитват да наложат хипотезата, че българите са нямали нищо общо с хунския съюз и че са каганатски тюрки (за неосведомените, яфетизмът на Мар популяризира езиковият произход на прабългари и чуваши от Месопотамия, ето защо няма как погромът над Мар да не е съпроводен с нова доктрина за техният произход в съветската наука; в този смисъл е ревизирана и старата за марксиската историческа наука теория за хуно-български съюз, независимо от обилните извори, подкрепящи съществуването на такава връзка) .
Така крехката визия, прокарана при Златарски за някаква връзка на пост-атиловите народи кутригури и утигури (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт), за които сведенията са многобройни във византийските летописи, с последващите аспарухови българи, увисва във въздуха.
Пигулевска дори пише, че Кубрат и Кубер, са една и съща личност, и това не е случайно.
През втората половина на ХХ в., заради съветските догми, никой не смее в социалистическа България да напише сериозно проучване за държавата на Кубрат от VІІ в. в Кавказ и Приазовието (разбирай: на територията на СССР), а само се повтаря една легенда на Багрянородни за някакъв сноп пръчки, писана между другото през Х в. не за Кубрат, а за моравския княз...В този тоталитарен период, както знаем, никой не обелва и дума за историята на волжките българи, забравени след краха на сподвижниците на Мар.
Тюркската хипотеза за произхода на българите е наложена официално от учени като Сиротенко, Плетньова, Новоселцев, Гумильов. Според тях рода Дуло не бил династичен род, а клан на тюргешкото племе (Плетньова), а Орган и Кубрат, според Гумильов, са част от краха на западният тюркски каганат и се възползват от проблемите, за да създадат нова тюркска държава, т.е. „номадско обединение” и това било Велика България.
Изводите на Гумильов са повече от безпардонни за учен, който дори отрича, че Кубрат е покръстен в християнството в двора на Ираклий (Йоан Никиуски) и който самоволно твърди, че българите слагат край на пост-атиловите хуни, при условие, че за една плеяда късно-антични летописци, именно пост-атиловите утигури и кутригури, са етнически предходници на самите българи.
При това още през 1918 г. Златарски изказа верната хипотеза, че терминът „утигури”, прокаран през VІ в. от Прокопий, е всъщност странично наименование на етносът, който Псевдо-Захарий Ритор през същият VІ в. нарича „бургар”, т.е. българи.
И така, да се върнем на темата за българското присъствие и роля в хунския съюз и да видим, какво пишат всъщност летописците.
Когато в началото на VІ в. Касиодор решава да изчисти образа на остроготите като хунски народ, той смело, ако се вярва на цитата при Мавро Орбини, въвежда на мястото на неопределеното съюзническо име „хуни”, името на народа, известен като „българи” и пише, че българите воюват през 390 г. с Теодосий Велики при Сирмиум (а от другите източници знаем, че това са просто хуните).
„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І (ум. през януари 395 г. - бел.К.М.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).
През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от Амалите, възхвалявайки го, че е победил българи, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван до победата на Теодорих. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.
Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийският поход, изпита триумфът над хуните, в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.”
Цитатът „Италия отново овладя Сирмиум” има смисъл единствено, ако Мавро Орбини правилно е преписал от Касиодор, че първият път, когато „Италия си възвърнала Сирмиум”, е по времето на Теодосий Велики през 390 г.
Както виждаме, дейността на Касиодор за подмяна на съюзническото име „хуни”, все още тегнещо над остроготите, с етнонимът на българите, не е случаен план, а има своя произход още при панагерика на епископ Енодий. Няма никакви други сведения, освен от хунското минало, че до началото на VІ в. на българите е „принадлежало всичко”, както пише епископа...
В тази „готска линия” се включва плахо и Йордан, сам признаващ, че е недостатъчно грамотен. Той явно не може да се справи с учената витиеватост при Касиодор, ето защо споменава за „българи” едва при пост-атиловите хуни. Но в този откъс, съвсем в духа на Касиодор, вметва, че българите били онези, с които „бяхме наказани заради нашите грехове”. Тоест, Йордан приписва на българите старият атилов образ за „бичът Божий”. От една страна говори за тях по времето на пост-атилови хуни, от друга страна пише за понесени наказания от страна на българите, но от трета въобще не пише в своята „Готската история” (за разлика от съчинението му за римската), че българи са воювали с готи.
„Готската линия” през VІІІ в. е продължена от Павел Дякон, апологет на Касиодор, в неговата „Лангобардска история”, който – както казахме – твърди, че няколко поколения преди времето на Одоакър, старите лангобарди са атакувани от българи и е пленена дъщерята на краля.
Павел Дякон отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.
За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18).
Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19).
Кой е Одоакър? Това е синът на хунският генерал Едеко (Томпсън, 1948), дясната ръка на Атила. Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477) Орест, другата дясна ръка на Атила и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя. Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491) и е известен като първия варварин римски император. Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко, са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори...
Какво излиза?
Павел Дякон нарича с етнонима „българи” всъщност хуните, които след 375 г. „превземат Европа” (Евнапий от Сарди, ІV в.).
Оплетена в загадки и неясноти истината за българите блесва при Прокопий Кесарийски (VІ в.), който както знаем ги нарича „утигури”. Защо ги нарича така, си остава сложен въпрос, но благодарение на авторитетът на Прокопий като историк, през втората половина на VІ в. Агатий и Менандър плътно се съобразяват с това име и го повтарят, независимо, че по същото време ок. 555 г. сироезичният византийски автор Псевдо-Захарий Ритор ги нарича – „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”.
Прокопий пише като очевидец след 527 г., т.е. във времето, когато Юстиниан І (527-565) се опитва да превърне утигурите в свои съюзници.
Ако един народ е съюзнически на Византия, историците му отделят по-голямо внимание и дори проучват миналото му, както прави през втората половина на VІ в. Агатий с лазите-колхи.
По същият начин постъпва по-рано през същият VІ в. Прокопий спрямо утигурите.
Той е първият историк, който преразказва генеалогията им, в която съобщава изключително важното и неоценено от учените сведение, че те произхождат от кимерийците и че племето им, заедно с кутригурите, под името хуни са предприели атаката през Кимерийският босфор (Керченския провлак на Азовско море) на запад и са превзели скитските земи.
Очевидно, в наименованието „утигури”, което им дава Прокопий, можем да различим двата всеизвестни топонима в региона на Кавказ, а именно Утик и Гар, от които Гар е на север от Дербенд, а Утик е на юг и е широкоизвестен в арменските извори, с които Прокопий собственоръчно пише, че е запознат.
Ако Прокопий заема формата утиг от арменски източници, особено интересно е, че формата гур е свързана при него с особени легендарни герои: той разказва легендата за братята Кутригур и Утигур...
Явно, неслучайно Прокопий обозначава двамата легендарни братя, които според него произхождали от общ баща, като Утигур и Кутригур. От последните се разслоили, според летописеца, едноименни племена, които също имат окончателната форма „гур”: кутригури и утигури...
Между другото, територията на народа Гар, изписан като „Геруа”, е упомената в Арменската география от VІІ в., която цитира Птоломей, по думите на автора й.
Тя е описана и от арабоезичният автор от Х в. ал-Масуди (виж статията „Кубрат и Мартина, вдовицата на Ираклий” в този сайт).
Когато се търси произходът на името „българи”, не бива да се изключва възможността името да е двусъставно и да включва, както „гар”, така и първата част „бал” (= господар), където „а” търпи редукция.
Забележително е, но през VІ в. Йордан описва първият хунски владетел, като „Баламер”, в чието име имаме две форми на думата „господар”, т.е. „бал” и „мар”. Йордан съобщава още една форма на това име – Баламбер, където библейският Балам (Ваалам в нашата библия, която е превод от гръцки), е всъщност жрецът на Бал (Ваал), дума, която в семитският приема значението „господар” и е имала международно приложение, щом я срещаме дори в VІІІ в. пр.н.е. в урартурските надписи, обозначаваща градоначалниците, които са имали и военни функции.
От друга страна, арменският историк М. Калакантуаци съобщава за владетел Хонагур, живял в епохата на персийският шахиншах Шапур ІІ (310-379), чието име може би е прозвище, включващо, както кавказките „хони”, така и „гур”.
Сложността на етимологията на името „българи” за съжаление не е била разглеждана във връзка с кавказкият народ Геруа (Гар), за който първи сведения дава още Птоломей през ІІ в. от н.е.
В полза на семитският произход на „бал” идва Анонимният латински хронограф от 354 г., където „Зиези, от който са българите”, е вкаран всъщност в семитска генеалогия.
А и месопотамският произход на формата „бал” в Предкавказието, не е нужно да се търси чрез посредничеството на семитски език, тази широко популярна дума в Месопотамия, е възможно да е пренесена още в VІ в. пр.н.е. от кимерийците, които тогава напускат своята малоазийска държава „Гамирайа” (асирийски клинописи) или „Гамирка” (Тавстос Бузанд), която се е простирала от южно-черноморският град Синоп на юг върху по-късната област Кападокия, и се установяват на север от Кавказ, където през V в. пр.н.е. са познати на Херодот...
И така, навлизането в дълбочина на проблема за хуно-българската връзка не е толкова сложен като материя, понеже отчетливо се изяснява, че прародината на българите е в региона на Предкавказието и Приазовието, и че те са наследници на кимерийската култура.
До този извод стига и Г.С.Раковски в средата на ХІХ в. и го обявява в издадената в Букурещ през 1865 г. и непреиздадената в автентичен вид и до днес негова книга „Българска старина”.
Българите, заедно с кутригурите, са основателите на хунския съюз в Предкавказието и Азовско море, според Прокопий. В съюза влизат алани, масагети и много други племена.
Няма късно-античен автор, като се започне от писалият през ІV в. Амиан Марцелин, който да посочва друг регион като прародина на хуните, освен земята между Меотида (Азовско море), северен Кавказ и устието на Волга в Каспийско море.
Името „хуни” е съюзническо наименование и е донесено на Кавказ по всяка вероятност от масагетите, то е имало определено военна семантика.
Както пише археолога Миняев, пренесено е по някакъв начин името на хсионг-ну, а е нямало никакво преселение от Ордос. Ако имаше, щеше да бъде открит поне един гроб...От друга страна, според Миняев, прословутият отряд от хипотезата на Гумильов, останал жив от битката със сянбийците, е наброявал според китайските историци 300 мъже хсион-ну и няма как идеята на Гумильов, че те са бащи на европейските Huns, да е верна, колкото и тези богатири да са потентно пасионарни...
Кимерийци, българи и хуни са предкавказки и приазовски феномен...
Пред бъдещите български историци предстои нелеката задача да се върнат към обективната научната проблематика за произхода на българите и тяхната антична и късно-антична история до 680 г.
Що се отнася до онези, които твърдят, че сме траки или славяни, аз въобще не отричам, че по дунавските земи и на Балканският полуостров е имало траки, имало е и славяни...Преди това е имало и готи, явно много от тях са останали. Но нали говорим за създадената през 680 г. държава с името България?
Готите създават няколко държави в Европа. И в Тулуза и в Италия, но само държавническият талант на Аспарух и Тервел е успял да създаде държава на юг от Дунав. Независимо от опитите на готските вождове от ІV в. до VІ в. Аларих, Атаулф, Гайна, Теодорих Триария, Теодорих Амал...готите не успяват никога да създадат своя устойчива държава на Балканите, а така много са искали. И явно неслучайно още историкът Касиодор през VІ в. носталгично решава да вмени, че миналото на старото тракийско племе гети е предистория на готите. Да се твърди днес, че сме по произход траки, означава, че историческата мисъл не е пораснала от времето на Касиодор, за когото готите са траки...Простоватият по-късен готски историк от VІ в. Йордан е бил поне простосърдечен, той добродушно преразказва готските легенди за произходът им от Скандинавия, но преписва от Касиодор и произходът им от траките-гети. За разлика от българите обаче, немците днес нямат шизофренична история за своя произход и въпреки, че е съблазнително да се изкарат древните траки-гети, обективно са написали, че произхождат от Скандинавия. А биха могли да кажат, че са траки, нали готите заселват земи на юг от Дунав още от 375 г. и чак към 484 г. напускат Балканите?
Очевидно е, че много хора тълкуват етническата история или сталиниски, т.е. като единство на език и общество, или „арийски”, т.е. като кръвно родство, или пък териториално, много от днешните унгарци, понеже живеят по земите на стара хунска Панония, искат да се пишат даже в паспортите си хуни. Изобщо, добре би било онези, които пишат „кои сме българите” да ни запознават преди това с философията, която влагат в понятието за етност, на което вменяват единство от кръвно или глотогенетично (езиково-диахронно) естество. Раковски например е имал също страст към глотогенезата и дори търси някакъв български език „самскрит” (сам скрит), но е имал и уважение към летописите и когато хаджи Найден Йоанович от Пазарджик му дава автентичен възрожденски ръкопис (най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ”), намерен от него преди 1856 г. в Атон, където пише, че българите произхождат от кимерийци, Раковски добросъвестно го публикува през 1865 г. в „Българска старина” (книгата е издадена в Букурещ) и става първият български историк, който отстоява кимерийският произход на българите...
Даже не е знаел за Прокопий Кесарийски, който още в VІ в. пръв пише за такъв произход, явно заемайки сведения и легенди от самите утигури (= българи), които са посещавали по съюзнически дела Юстиниан І в Константинопол.
Учените днес признават деятелността на утигурите Грод и Синдалх, а кимерийската им генеалогия, разказана от Прокопий, пропускат...
Кимерийският цивилизационен пласт е анатолийски и е донесен в Предкавказието през VІ век пр.н.е.
Още около ІХ век пр.н.е. части от племето синди (синдо-меоти), което е живяло около Меотида (Азовско море), мигрира през Кавказ на юг в земите около южно-черноморския град Синоп. По всяка вероятност този град, дори и след като става елински, запазва името си, което съвпада с етнонима на меотийските синди (за тях данни дава и Херодот).
В земите на Анатолия, между Синоп и езерото Ван, синдо-меотите попадат в синтез с княжества на отмиращата хето-хуритска култура и именно тук явно те приемат култа към старото хуритско божество Кумарби, откъдето води явно началото и етнонима им „камирци”.
В „Одисеята” на Омир има отзвук от този стар мит за Кумарби и отрочето му Уликуми (легендата за скриването на слънцето е съхранена и във волжко-българските предания, като е видоизменена тотемно в посока на Карга и синовете му Сак и Сок), което било огромна растяща скала, която скрила слънцето от хората (хуритски мит):
„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”
През VІІІ век пр.н.е. камирците попадат под влияние на фригийците и култа към Кумарби се смесва с фригийско-мизийската богиня Кибела, която под формата „Кубаба, Кубара”, е възприета от камирците.
Хето-хуритските митове продължават да имат водещо начало, независимо че Кубар (Куар) е вече името на основното божество-майка.
Пикът на анатолийската мощ на камирците е през VІІ век пр.н.е., когато те са хегемон в земите от Синоп до Йонийско море (Херодот) .
Възхода на лидийската държава и на ахеменидска Персия спира устрема на камирците и след няколковековно съществуване на държавата им Гамирая (асирийски клинописи), те напускат Мала Азия и през Кавказ се връщат в Предкавказието и Приазовието.
През V век пр.н.е. Херодот знае за тези кимерийци, те владеят керченския провлак, който се казвал, според него, Боспор (т.е. босфор) Кимерийски.
Павел Орозий (V век от н.е.) в неговата „История против езичниците” (Historiae Adversum Paganos) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което е от Синоп и стига на северо-изток до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”
Арменският историк от V век Тавстос Бузанд не познава топоним Кападокия, тази област той постоянно именува в творбата си „Гамирка”.
Този топоним се среща и при арменския писател Агатангелос, предшественик на Тавстос.
През ХІІІ век арменският историк Вардан Велики не се колебае да отбележи в увода към своя труд, че „от нашия родоначалник Яфет, който след потопа роди Гамер, произхождат Гамирите.”
И.Н.Медведска проследява как етнонима на кимерийците (камир) е попаднал в библейската книга „Битие” като Гомер, син на легендарният Яфет, по време на редакциите на Петокнижието през VІ век пр.н.е.
През VІІ век пр. н. е. кимерийците (камир) стават военен хегемон в западна Мала Азия и владеят, според Херодот, върху територии от гр. Синоп (Черно море) до Йония (Егейско море). Дори гр. Сарди бил техен, „без акропола”, пише Херодот. Той дава ценни сведения за тях, единствената му слабост е, че ползва скитски източници, от които си създава убеждението, че това са някакви конници-номади, обикалящи Мала Азия в промеждутък от три десетилетия и не знае, че те са уседнал няколковековен народ и имат анатолийска държава Гамирая, която е припокривала голяма част от по-късната област Кападокия.
Тази „слабост” на Херодот обаче се оказва решаваща и всъщност чак след световните войни през ХХ век (след разчитането на асирийските клинописи през ХІХ в.), сред научните среди започва да се оформя представата, че кимерийците не са били единствено приазовски народ и в Мала Азия не са ходили само военни отряди.
Съвременните изследователи уточняват, че в историята на Херодот има явно скитофилство, „бащата на историята” дава всъщност скитски прочит на кимерийската история, което не само стеснява представите за античните камирци, но и значително асимилира от тяхната история за сметка на скитската.
Коментари (19)
Следете за нови коментари с RSS
Към горния коментар
на 31 октомври 2010
-
- +0
-
-
Притча
на 01 ноември 2010
-
- +0
-
-
И съм чувал и съм видял и съм правил,но за тебе се съмнямам сериозно
на 02 ноември 2010
-
- +0
-
-
да
на 02 ноември 2010
-
- +0
-
-
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 1 ч.
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
За съжаление на български не ми е известен превод за да Ви го предложа. Преди да прочетете откъса Ви предоставям предисловието, изготвено от сътрудниците на професора за въведение. Моля за извинение за обемистия материал, но по моему си заслужава. Можеше да го представя и на английски, но предпочетох да бъде с буквите на нашата азбука. Четете и споменавайте с добро професора.
*"X. Ранние гунны в Восточной Европе
Литературные, эпиграфические, археологические и палеоантропологические свидетельства указывают на присутствие гуннов около Черного моря задолго до того времени, когда аттиловские гунны ворвались на Украину в семидесятых годах четвертого века.
Ни греки, ни римляне не знали, откуда пришли аттиловские гунны. Аммианус Марселлинус расположил их дом за Маоетисом, морем Азова, «около граничащего со льдами Океана» (XXXI, 3, 1), что проливает немного света на на его географические заметки, но не на гуннов. Восемьдесят лет спустя Прискус не имел ничего предложить лучше чем легенду об оленихе, которая указала гуннам путь через Керченский пролив в Крым.1 Вычитал ли он это у Еунапиуса или слышал во дворе Аттилы, остается не ясным. Во всяком случае, легенда является вариантом широкораспространенной евро-азийской истории о животных-проводниках.2 Количество предполагаемых гуннов обязано своим существованием искаженным текстам.
1. В Nat. hist. VI, 55, Плиний пишет: «После attacorsi, там находятся племена thuni и focari и – уже принадлежащие жителям Индии – casiri, расположенные во внутренних районах по направлению к скифам. Они являются людоедами». (Ab Attacoris gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur). Это является прочтением записи в кодексе Лейденсис Воссиануса в конце девятого века, что, все редакторы согласны, является лучшей рукописью. Оно также является прочтением в кодексах Vat. Lat. 3861 и Parisinus Lat. 6795 (оба одиннадцатого века), Vindobonensis 234 (двенадцатый или тринадцатый век) и Parisinus Lat. 6797 (тринадцатый век). Кодекс
1 См. Vasieliev 1936, 25-26.
2 P. Pschmadt, Die Sage von der verfolgten Hinde (Greifswald, 1911); Gy. Moravcsik, Egytemes Philologiai Közlöny 1914, 280-293, 333-338 (French summary, BZ 23, 1923, 430); G. Hüsing, Mitra 1914, 42-45; J. Berze Nagy, Ethnographia 1927, 65-80, 145-164; W. Bang and G. R. Rachmati, SB Berlin 25:6, 1932, 693-695, 697, 701; J. Wiesner, Piscisculi (Münster, 1939), 18-19; K. Kereny, Anales de Historia Antigua y Medieval (Buenos Aires, 1953), 76-89. Я отсылаю мое согласие (Maenchen-Helfen 1945c, 244) с тезисами Васильева о греческом происхождении легенды.
(следва)
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 2 ч. Предисловието
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
Немногие исследователи рисковали бы своей репутацией, принимаясь за монументальную задачу исправления недоразумений и предубеждений о гуннах и заодно с ними о других народах, родственных к ним, их союзниках или о тех, кого принимали за них. В основе исследования лежат умопомрачительные задачи по языкам от греческого до китайского; более того, требуется нетрудное, однако профессиональное знание первичных источников по истории как восточной, так и западной цивилизаций по многим периодам; наконец, необходимо сблансированное воображение и благоразумное чувство пропорции для того, чтобы справиться с невероятностями, противоречиями и предубежениями, господствующими в данной области исследования. Покойный профессор Отто Маенхен-Хелфен работал по этой необъятной области исследования многие годы и после своей смерти в 1969 оставил незаконченную рукопись. Она и является источником настоящей книги.
Маенхен-Хелфен отличался от других историков Евразии своей уникальной компетентностью в филологии, археологии и истории искусства. Диапазон его интересов очевиден с первого взгляда на его публикации, охватывающего от «Das Märchen von der Schwanenjungfrau in Japan» до «Le Cicogne di Aquileia» и от «Манихеаны в Сибири» до «Германские и гуннские имена иранского происхождения». Он не нуждался в догадках о тождественности племен, населений или городов. Он знал первичные тексты независимо оттого, были ли они греческие или русские, персидские или китайские. Эта лингвистическая способность, в частности, необходима в изучении гуннов и их кочевых родственников, поскольку название «гунн» приписывалось ко многим народам различного этнического характера, включая остроготов, мадьяров и сельджуков. Даже древний кочевой народ к северу от Китая гсиен-ну, не относящийся ни к одному из них, его соседи согдианы называи «Hūn». Маенхен-Хелфен знал китайских источников, свидетельствующих о гсиен-ну и таким образом мог оценивать отношение этих источников к европейским источникам гуннской истории.
Его исключительныые филологические знания также давали ему возможность относиться как к человеку по отношению к тем людям, чьи жизни лежали в основе пыльных текстовых отрывков, намекающих о них, и описывать их экономический строй, социальные слои, модели транспорта и вооружений, религий, фольклора и искусства. Он смог создать заслуживающую доверия работу о предках тюрков и монголов, свободной от обычного западного предубеждения и лингвистского ограничения.
Другой специальной компетентностью была его знания истории азиатского искусства, предмета, который он преподовал в течение многих лет. Он был знаком с новейшими археологическими открытиями и знал как их связывать с доступным, но часто скрытым филологическим свидетельством.
Устанавливать отличительные черты в искусстве такого трудно улавливаемого народа как гунны требует знание раздробленного ряда археологических материалов из евразийских степей и способность выделять материалы о гуннах из сравнимого ряда материалов из соседствующих цивилизаций. В качестве его успеха в решении таких тернистых проблем следует 6
привести описание Маенхен-Хелфеном технических и стилистических последовательностей среди металлических предметов из гуннских могил в широко разбросанных друг от друга местностях, что развивает миф о невежестве гуннов в металлобрабатывающем искусстве.
Археологическое свидетельство также играет критическую роль в определении происхождения гуннов и их географического расселения в древние и ранне-средневековые времена, также и меру гуннского проникновения в восточную Европу и место их входа в венгерскую равнину. Маенхен-Хелфен ясно видел как нужно интерпретировать данные из могил и груды мусора для производства гипотезы о перемещениях народов. «Он верил в лопату, тем не менее его орудием было перо», однажды он сказал о другом исследователе – характеристика, которая превосходно подходит ему самому. (следва)
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 3 ч. Предисловието
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
Похоронные обычаи гуннов и их товарищей указывают, что гуннское вооружение, главным образом, происходило из Востока и было перенесено на Запад, в то время как распространение подвесных зеркал, найденных вместе с искусственно деформированными черепами – гуннский обычай – дает доказательство гуннского проникновения в Венгрию с северо-востока. (Неопубликованный меч алтлуссгеймского типа, которого недавно нашли в Барнауле в алтайском регионе восточного Казахстана, теперь в Эрмитаже, является мощным аргументом в пользу предположения Маенхен-Хелфена о восточных связях этого оружия. См. А. Урманский. «Современник грозного Аттилы», Алтай 4 [23], Барнаул 1962, стр. 79-93). Его находки устанавливают и доставляют на свет цивилизацию одного из наиболее призрачных народов раннего средневековья.
Работа Маенхен-Хелфена открывает in medias res вклад замечательного римского историка Аммиануса Марселлинуса, чей взгляд на гуннские вторжения был, несмотря на предубеждения, в некоторых отношениях намного яснее, чем у других западных историков. Внезапно, как можно видеть в этом начале, автор, по-видимому, намеревался окончательный вариант своей книги начинать с такой поразительной оценки основного текста. Делая это таким образом, он подчеркивал необходимость в острой и хорошо обоснованной критике источников истории гуннов. С самого начала эти люди были опорочены и «демонизированы» (выражаясь его термином) европейскими хроникерами и были игнорированы как воплощение вечных, но безличных варварских орд с востока, против которых всегда была необходима бдительность, однако, их точная тождественность имела весьма малое значение. Ядро этой книги обсуждает историю и цивилизацию «истинно гуннов», которые уже известны – и все еще не известны – европейцам. (Здесь мы используем термин «цивилизация» намеренно, поскольку сообщения об этом народе имеют тенденцию относиться к нему как лишь варварскому разрушительному элементу – «вандалам», проливающими кровь вдоль остатков падающей Римской империи. Маенхен-Хелфен видел их более ясным взором).
Стиль характерным образом весьма уплотнена реалиями. Маенхен-Хелфен не имел необходимости потворствовать обобщениям (читай «необоснованным догадкам»). Однако, он не погряз в деталях с тем, чтобы исключить панорамную картину. Он видел и представляет здесь нам эпический характер великой драмы, которая имела место на евроазийской сцене в начале нашей эры, столкновение 7
армий и взаимодействие цивилизаций. Книга является стандартным учебником, который вряд ли будет превзойден в обозреваемом будущем.
Гуитти Азарпей
Петер А. Боодберг
Эдвард Г. Шафер
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 4 ч.
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
524
вышепредставленных «исправлениях», хорошо известное этническое название взяло верх.19
Дионисий заключил каталог народов на Востоке сери, έθνεα βάρβαρα Σηρών (v. 752), название, которое вместе с предшествующим Фруни, он взаимствовал у Strabo XI, 516, который, в свою очередь, взял его у Аполлодоруса.20
Tри народа в Getica, гунны, албаны и сери, являются теми, с которых начинается перечень в «исправленном» Periegesis – гунны, занимающие место Тhyni – и заканчивается. Путем радикального сокращения перечня, выкидывая все названия между вторым, четвертым и последним, Кассидорус или его источник, следовали за Джорданесом, сделали гуннов и албанов соседями китайцев. Отрывок в Getica не идет обратно к утерянному древнему источнику. Такое является телескопированием школьного учебника, в которого украдкой введены гунны. Отрывок представляет некоторый интерес для текстуальной истории Periegesis Дионисия. В исследовании гуннов такое отсутствует.21
Все же испытываешь облегчение от перехода от этих надуманных гуннов к Χοϋνοι Птолемея. В третьей книге своей географии он перечисляет их среди
19 Исправление Οϋίτιοι в Οϋννοι, предпринятое Kiessling (PW VIII, 2953-2954), несовместимо с чтениями в рукописи.
20 Tarn 1951, 89.
21 Перевод Латышева стихов в Priegesis, Scythica et Caucasica I, 1, 186, основанном на издании Мюллера, был перепечатан в ВДИ 1948, 1 (23), 241 без всяких изменений и с некоторыми комментариями. Советские историки, несведущие о филологической работы, проделанной со времени работы Латышева, все еще делают эту вышедшую из употребления текст краегугольным камнем их реконструкции истории гуннов. См., например, Бернштам 1951, 135; Тревер 1959, 192; Артамонов 1962, 42; А. П. Смирнов в История СССР 1 (Москва, 1966, 15), 323. Иногда их идеи о Priegesis являются немного странными: Смирнов называет Дионисия, современника Птолемея, византийским писателем; Г. Б. Федоров (МИА 83, 1960, 15) путает его с Дионисием из Халикарнассуса. Л. Н. Гумилев (ВДИ 1960, 4, 123-125) вывел наиболее далеко идущие выводы из перевода Латышева. В 155 году, под давлением гсиен-пи гсиен-ну побежали из Тарабагая на запад. В 160 году они были на Волге. При других обстоятельствах гсиен-ну переселялись в своих кибитках с комфортабельной скоростью. Они преодолели 2 600 километров за два или три года. Постоянно воюя с преследующим гсиен-пи, они не смогли взять своих детей и старых людей с собой; они продолжали скакать от заката до захода солнца до тех пор, пока их враг, наконец, не повернул назад. Только наиболее выносливые выжили в отчаянном побеге. Мертвые тела гуннских женщин были разбрсоаны по всей Средней Азии. В эти тысяча дней все виды высокой социальной организации были разрушены, все прекрасные культурные достижения прошлого были утеряны. На Волге воины гсиен-ну должны были найти себе жен среди чужих народов. Гсиен-ну превратился в гуннов. Это есть действительно чудесная история, однако наиболее чудесным является элементарная ошибка в расчете: 2600 километров, разделенные на 1000 дает не 26, а 2, 6 километров, дистанцию, которая не должна была быть слишком большой даже для дородных гуннских женщин.
(следва)
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 5 ч.
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
525
народов европейской Сарматии – они жили между Бастернае и Роксалани.22 Поскольку эти народы хорошо известны, то должно быть легко установить расположение Chuni на карте восточной Европы. Однако, мы должны иметь дело с Птолемеем, а не с Страбо или с другим из великих греческих географов.
Проследуя с запада на восток, Птолемей ставит Peucini и Bastrnae «выше Дакии» (III, 5, 7). Он знает Гору Peuce (III, 5, 5), но не упоминает о «Basternon oros», так что его Basternae были в долинах восточнее горного гряда, окружащего Дакию. Далее он дает изгиб Tyras (Днестр) в качестве границы между Дакией и Сарматией (III, 5, 6). Basternae Птолемея жил, таким образом, в румынской Молдаве и, возможно, также к востоку от реки Прут.
«Вдоль всего берега Маоетиса находятся язиги и роксаланы» (III, 5, 7), первые на западе, последние на востоке до Танаиса (Дон), который разделяет европейцев от азиатской Сарматии.
Средняя линия, проведенная от бастернов до роксаланов, была бы где-то севернее Крыма. Это представляется наиболее близко к тому, чтобы установить расположение чуни.
Однако, фраза о народах вдоль Маоетиса относится ко времени задолго до того, как Птолемей написал свою Географию. Также часто, как он бездумно копировал ранних авторов. К середине второго века и язиги, и роксаланы жили в сотнях милях дальше от Азовского моря.
Передвигаясь на запад, язиги достигли Дуная во втором десятилетии первого века;23 в первые годы правления Клаудиуса они прошли через Дакию в Венгрию, где заняли северо-западные части Альфелда, постепенно растекаясь по нему и удерживая его в течение трех сотен лет. Возможно немного язги оставались стоять на своих старых местах, но они не совсем были язги. Это правда, что Птолемей говорит об «эмигрантских», metanastai язиги; он даже называет восемь их городов (III, 7, 1-2). И еще, покорно копируя своих авторитетов, он располагает язиги восточнее нижнего Днепра.
22 Μεταξύ δέ Βαστερνών καί ‛Ροξολάνων Χοϋνοι (Geog. III, 5, 10).
23 См. Diacoviciu 1960, 121.
526
Роксаланы, тоже, или, чтобы быть более осторожным, большинство из них, давно покинули свои старые места. Под Неро они вступили в контакт с римлянами не на Дону, а на Дунае. Зимой 67/8 и опять в 69 конники роксаланов вторгались в Моесию. В союзе с Диурпанеусом, королем даков, бастарны и роксаланы нанесли поражение римскому корпусу в южной Добрудже.24 В 101 роксаланы воевали против Траяна на нижнем Дунае. Несколько лет позднее император заключил союз с ними и платил им субсидии; взамен они обязались защищать римские провинции от вторжений других сарматских племен.25
Возникает вопрос: какие роксаланы были соседями чунов? Те, которые из текста Птолемея или те, которые времен Птолемея?26 Возможно, вопрос звучит абсурдно, но следует имет в виду, как произвольно Птолемей обращался с материалом, без ограничения вытаскивая его из старых и новых источников.
Лишь под Траяном и Адрианом регионы, граничащие с Дакией к востоку и и с нижней Моесия к северу, стали более известными. После завоевания Дакии старая торговая дорога из греческих городов на Черном море на Трансильванию стала более оживленной. Дорога из Апулум в Дакии на Пироборидаву на реке Сирет и, вдоль ее левого берега, к Дунаю27 проходит через страну бастарнов. Хотя во втором веке степь севернее Крыма была мало известна римлянам, как и прежде, но южная Молдава более не была terra incognita. Если бы чуны жили севернее Крыма где-то между Каховкой и Мелитополем, Птолемей едва ли знал о них. Однако он мог очень хорошо узнать о ранее неизвестных народах в Молдавии. Он может быть видел название на карте или узнал ее от путешественников; сведения о чунах могли содержать военные сообщения.28 Кем бы не был источник Птолемея, роксаланы, около которых он расположил чунов, были почти определенно те, которые были союзниками римлян.
24 Была ли триумфальная статуя в Адамклисли возведена на поле сражения, как предполагалось, остается не ясной; см. A. Richmond, SCIV 19:1, 1968, 3-29.
25 Dessau 986; Tacitus, Hist. I, 79; Mommsen 1909, 1, 217-218; Patsch 1932, 164-166, 172-173; L. Halkin, L’antiquite classique 3, 1934, 121-161; M. Rostovtsev, Gnomon 10, 1934, 9; Patsch 1940, 152-163.
26 Он писал свою Географию между 135 и 143 годами (E. Šimek, Historia Slovaca 5, 1948, 111-121, 233).
(следва)
27 См. карту в работе E. Panaitescu, Le grande strade romane in Romania (Rome, 193
, 15. 28 Rostovtsev 1931, 66-71.
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 6 ч.
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
527
На своей карте европейской Сарматии Птолемея Кулаковский расположил чунов восточнее Амадокианских Гор, восточнее Бористенеса.29 На карте Латышева30 их места находятся приблизительно в тех же самых регионах. Русские исследователи еще не знали о кодексе Ебнериануса. Здесь на карте европейской Сарматии чуны находятся между Ариаксес (Тилигул) и Бористенес (Днепр), севернее Ордессуса,31 место, которое находится близко к тому, что мы предполагали на основе текста. Независимо оттого, придерживаемся ли карты или располагаем чунов между бастарнами и роксаланами во времена Птолемея, они жили или на правом, или на левом берегу Днестра около северо-западного берега Черного моря.32
Аммианус Марселлинус наиболее вероятно имел в виду Птолемея, когда говорил, что гунны мало известны из древних записей (XXXI, 2, 1). Свободный, как термин monumenta vetera может быть, Аммианус не стал бы использовать это по отношению к работам, написанным за одно или два поколения до его времени. Предполагалось, что он ссылался на старую карту33(которая могла быть одна из карт Птолемея); он мог проходить через нзавание в хорографии типа, который был весьма популярным к середине второго века;34 может быть он нашел его в несокращенном Collectanea Rerum Memoborabilum Солинуса;35 можно подумать также о других источниках.36 Однако, бесполезно обсуждать об утерянной литературе. География Птолемея является единственно сохранившейся работой, в которой встречается этническое название, сходное с этническим назаванием
29 1899.
30 Minns 1913, map 2.
31 Stevenson 1932, map 8.
32 Хотя чуны Птолемея жили в европейской Сарматии, западнее Танаиса, реки, которая разделяет европейскую от азиатской Сарматии, Altheim (1:3-4, 1962, 419) располагает народ восточнее его, между Манихом и верхней Кубанью; он поддерживает это расположение мнимой греко-аланской надписью на булыжнике из Апшеронска, которую O. Kurz (JAOS 82, 1962, 553-554) доказал как грубую подделку, сделанную человеком из Севастополя около 1909 года. Ученик Альтгейма R. Werner (1967, 487-48
аналогично расположил цис-танаисских чунов через реку в Азии. O. Pritsak (Der Islam 15, 1960, 194) передвигает народ на Волгу и реку Урал. Я пропускаю без внимания дикие идеи Л. Багрова (Geografiska Annaler 17, 1945, 380). 33 Kiessling, PW VIII, 2591-2592.
34 Мülenhoff, DA III, 86.
35 Один из источников Аммиануса; см. Th. Mommsen, Hermes 16, 1891.
36 A. Romano, Rivista di storia antica, N.S. 8, 1904, 1-14.
528
гуннов, чтобы Аммианус, который знал своего Птолемея,37 мог идентифицировать чунов и гуннов.
Марциан из Гераклея сделал тоже самое. Его Periplus of Outer Sea,38 написанный до 55039 состоит, в основном, из выдержок из Птолемея.40 Когда он писал свои periplus (страхи), то Марциан вычеркнул из своего источника почти все этнические названия. Он не назвал ни одного из двадцати шести племен в Лугдененсисе, ни одного из двадцати четырех племен в бельгийской Галлии и оставил лишь одного из шестидесяти восьми племен в Германии Магна (II, 24-26, 27-29, 31-56). Он назвал три народа в Сарматии: агатирси и «в регионе Бористенеса за аланами» οί καλούμενοι Χουνοί οί έν τή Εύρώπη (II, 39), «так называемые гунны, которые в Европе».
Это странный выбор. Птолемей назвал в качестве «великих наций» европейской Сарматии венетаев, пеукинов, язигов, роксаланов, гамоксобов и аланов (III, 3, 7). Марциан выбрал последних. Птолемей дал названия сорока девяти «малых» народов, среди них агатирси занимал двадцать седьмое место и чунны – сорок седьмое (III, 5, 8-10), ни под каким видом не выделяя их среди других. И еще, Марциан выделил их особо. Причиной для такого демонстративно произвольного выбора служило, очевидно, важность этих народов для восточных римлян в марциановское время. Квалификация чуни, как «которые в Европе», делает смысл, если только Марциан знал чуни еще где-нибудь.
Марциан пренебрег пеукени и гамоксоби и другими странными названиями, которые ничего не означали для него, за исключением аланов, хотя не тех, которые были в Сарматии. Их братья были союзниками вандалов в Африке. Это, между прочим, указывает на время Periplus Марциана: После того, как Белисариус взял Карфаген и Юстиниан назвал себя Аланикус, не было никакой причины говорить об аланах как о важном народе.
37 Malotet 1898, 9-12; Fischer 1932, 482-487.
38 GGM I, 515-562; Periplus of the Outer Sea, Schoff 1927.
39 Diller 1932, 34. The misellus alienorum librorum breviator (C. Müller, GGM I, CXXXX), разумеется, не является Марцианoм, которого Synesius (Ep. 100, PG 66, 1472) называл как философа и «более чем похожий на Гермеса»; см. также Fischer 1932, 447-452.
40 Bunbury 1883, 660.
(следва)
Благодарности, но нямаше защо....
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
Потърси в нета "Прабългарите, кимерийците и земята на хуните"
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
Изобщо хунологията може да се раздели на три етапа.
Първият е в късно-античните и средновековните летописи, те са и първоизточниците, които дават данни за хуните.
Вторият етап е просвещенско-модерен и той обхваща мнения, хипотези и изследвания от ХVІІІ в. до 1973 г., когато в Калифорнийският университет бе издадена посмъртно монографията на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”. Последната е несъмнено ново и задълбочено проучване, което пространно изследва първоизточниците и демонстрира слабостите на просвещенско-модерният етап на хунологията.
Определено може да се посочи, че монографията от 1973 г. на Ото Манчън-Хелфън превърна хунологията в сериозна научна дисциплина и затова не е пресилено, ако се каже, че след нея вече не може да се пише за хуните в духа на просвещенско-модерните изследвания.
В какво се изразяват слабостите на просвещенско-модерният етап на хунологията ?
На този въпрос ще отделим отделно място в §2, тук само ще посочим, че демоничният и отрицателен образ на хуните в късно-античните летописи, е безкритично пренесен и в науката. За хуните след ХVІІІ в. се пише в духа на нарицанията, а не аналитично.
Първо се появява едно мнение от ХVІІІ в., което не се основава на никакъв първоизвор, че хуните дошли чак от Ордос и Жълтата река в Средна Азия, което е и в пълно противоречие с твърдението на Прокопий Кесарийски от VІ в., че те са пост-кимерийци.
След ХVІІІ в. хунологията, на основата на това хрумване, се разглежда като доктрина, в която постоянно се води спор около тази хипотеза, възродена в Русия през 1900 г. от Иностранцев.
През ХІХ в. немските професори подменят историческият феномен на хуно-римския военен конфликт в Европа през ІV в. и V в., с концепсията за „гото-римски синтез”. Немската историческа наука успешно създава един образ на случването на Европа през ІV в. и през V в., в който хуните отсъстват.
За целта се вменява, че те не са военна държавна сила, а орди, племена и пълчища, без единен център на власт. Това се твърди, независимо, че още готския историк Йордан към 551 г. пише, че дори в периода около 375 г. хуните са под ръководството на един владетел Баламер (Баламбер).
Емблематично за този „демоничен етап” на хунологията, както го определя Хелфън, е изследването от 1948 г. на Томпсън: те били неграмотни, не знаели как да правят оръжия, нямали никакъв принос в Европа, Атила не водел дипломация, а пращал посолства за да проси дарове, други народи им правили тарканите и костенурките, изобщо всичко негативно, което може да се сети един човек, би могло да се препише и на хуните, ако се следва склонността на Томпсън...
Липсата на задълбочено и отговорно проучване на хуните и тяхната роля в Европа, което бе направено едва през 1973 г. от американския историк Ото Манчън-Хелфън в книгата му „Светът на хуните” (той всъщност още от 1945 г. атакува хипотезата на Иностранцев за произхода им), най-осезателно рефлектира във византологията, която е изцяло под знака на „гото-римският синтез” и в която най-слабите звена са свързани с липсата на една обективна наука за хуните, основният враг на Византия още от ок. 375 г. (Евнапий)...
Не се съмнявайте, това е направено
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 7 ч.
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
529
Почему Марциан сохранил агатирси в птолемеевском списке, на первый взгляд кажется загадкой. Аристотель был последним автором, упоминавшим их в качестве реального народа;41 с того времени они продолжали жить чисто в литературе. Kaspar Zeuss предварительно идентифицировал их с гуннскими катирами.42 Валиди Тоган думал еще в 1939 году, что Зеусс был прав.43 Когда представляешь, что к середине шестого века азатиры были все еще gens fortissima,44 то становится понятным, почему Марциан называл их вместе с чунами в Европе; он, тоже, принял агатирси за другое, за старое название
Будет ли принята интерпретация выбора Марциана аланов и агатирси или нет, не имеет никакого последствия для главного: идентификация Марциана птолемеевских чунов как гуннов в его время. Он очевидно расположил их более на восток чем Птолемей, предположительно потому, что он имел в виду тех гуннов, которые в первой половине шестого века многократно угрожали восточным балканским провинциям, гуннов в Европе, которых Evagrius выделял из «других гуннских народов» в Азии.46
Уравнение Аммиануса и Марциана чуны = гунны является не лучшим и не худшим чем многие совеременные уравнения такого типа: оно является уравнением двух названий. Чем является действительное взаимоотношение между чуннами и гуннами? Ответ Томпсона – ничем; он принимает сходство названий за чистое совпадение.47 Bussagli подозревает чуннов в виде интерполяцией в тексте Птолемея,48 что, я думаю, является наиболее невероятной. Писарь, который, полагаеся, втянул этническое название в список Птолемея, во-первых, использовал бы обычную форму Οϋννοι и, во-вторых, он сделал бы их одним из великих варварских народов Сарматии, неприткнутыми среди сорока девяти малых народов.
41 Patsch 1925, 66-67; позднее (1937, 3, n. 3). Patsch думал, что некоторые агатирси могли жить в Дакии до второго века н.э.
42 Zeuss 1837, 714.
43 Ibn Fadlan 1939, p. XXX.
44 Getica 36.
45 По поводу акатиров см. O. J. Maenchen-Helfen 1966.
46 VI, 41, Bidez, 145. В 515 году они вторглись в Капподокию (CM I, 99, 15-16).
47 Thompson 1948, 21.
48 Bussagli 1950, 212, n. 1.
530
Чунны являются не «теми» гуннами, которые (в этом отношении Томпсон прав) не смогли бы выжить в Понтийском крае в течение двух столетий без того, чтобы не стали известными римлянам. Они также не были «предками» гуннов. Наиболее определенно, что они были не потомками гсиен-ну из чи-чи, как думают Hirth49 и Kiessling.50 Миф о чи-чи «мощной гсиен-ну империи в K’ang-chü» использовался Теггартом.51 Китайцы уничтожили орды чи-чи до последнего человека.
Если бы чунны Птолемея жили в Африке или на Британских островах, мы могли бы проигнорировать их. Однако их земли были в регионе, где два с половиной века позднее жили гунны. Такое все еще может быть совпадением, хотя и странным. И еще, для того, чтобы доказать, что чунны являются более чем созвучием гуннов, было бы желательно иметь больше данных. Я думаю, они существуют. В 250-х готы, бори, карпи и Ούρουγοϋνδοι, народы, живущие за нижним Дунаем, ворвались на балканские провинции и предприняли экспедицию морем в Малую Азию.52 Карпи были дакийцами, борани – возможно, сарматaми.53 Кем были уругунди? Истoрики и филологи более чем столетие спорят об их национальности. Некоторые относят их к германам, полагая, что Ούρουγοϋνδοι является вариантом бургунди;54 другие видят в них Οϋργοι Страбо;55 еще другие думают, что они были гуннским народом. Последнee было мнением Каспара Зеусса;56 оно, я уверен, правильно.
Имеется два аргумента в его пользу. Во-первых, название бургунди есть в Panegyric on Emperor Maximian Мамертинуса. Оратор благодарит хорошую удачу императора. Варвары убивают одного за другим: «Готы почти полностью уничтожили бургунди и, в результате, за потерпевших аламаны и подобные тервинги взялись за оружие». (Gothi Burgundos penitus excidunt rursumque pro victis
49 Keleti Szemle 1901, 85.
50 PW VIII, 2591.
51 Teggart 1939, 153. См. также С. С. Сорокин, КС 64, 1956, 7, № 1 и Л. Н. Гумилев в Исследования по истории и культуре народов востока (Москва и Ленинград, 1960), 161-166.
52 Zosimus I, 27, 1 и 31, 1, Mendelssohn 1887, 19[14] и 22[13]. См. A. Alföldi, CAH 11, 146.
53 Некоторые славяноманьяки, напр., Ременников, 1954, 10, принимают борани за славян. Их фантaзия была резко отвергнута В. В. Кропоткиным (Очерки 2, 12
. 54 По поводу более ранней литературы см. Rappaport 1899, 36, n. 4. См. L. Schmidt 1934, 130.
55 А. Д. Удальцов, СЕ 2, 1946, 41.
56 Zeuss 1837, 280, 466, 694.
(следва)
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 8 ч.
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
531
armantur Alamanni itemque Tervingi).57 Давно уже признавалось, что Alamanni должно читаться как *Alani; готы в южной России не могли воевать с Alamani на Рейне. По тем же причинам Burgundi не могли быть бургундианами в римских limes Запада. Называть их «восточными» бургундианами, как будто они были в разрыве с «западными» бургундианами, в какой-то степени, в какое-то время, где-то отколовшимися от материнского народа, является полным произволом. Мамертинус сам ясным образом делает различие между Burgundi и западными Burgundiones. Это такое же различие, которое Зосимус делает между Ούρουγοϋνδοι и Βουρούγουνδοι. Burgundi Мамертинуса и Ούρουγοϋνδοι Зосимуса, очевидно, являются тем же самым народом. Когда принимаешь во внимание тот факт, что в латинских транскрипциях начальная буква v- в иностранных названиях часто отражалась буквой b-, как, например, в Bandali или Bitheridus,58 и что греческие транскрипции буквы v- часто просто опускались (наиболее известным примером является Οϋλφιλας = Vulfila, то этническое название должно быть *Vur(u)gund.
В работе Агатиаса в перечне гуннских племенных названий имеют место: Κοτρίγουροι, Ούτίγουροι, Ούλτίτζουοι и Βουρούγονδοι.59 До смерти импереатора Льва (умер в 474), добавляет, Агатиас, Βουρούγονδοι и ултизури были хорошо известны и считались мужественным народами; теперь они исчезли, или из-за того, что были уничтожены, или куда-то переселились.60
Vur(u)gund Зосимуса и Мамертинуса не может быть разделен от Vurugund Агатиаса. Их название, очевидно, родственно с Όνογούνδουροι или Ούνογούνδουροι у Теофанеса и Константина Порфирогенитуса.61
57 XVII, 1, Gallatier, 65.
58 Schönefeld 1911, p. xxiii.
59 Agathias V, 11, 2, Keydell 1967, 177.
60 Agathias V, 11, 4, Keydell 1967, 177.
61 Moravcsik, BT 2. Анализы Притсака названия V(B)urgund (UJB, 1952, 56, 75, 77) ничего не содержит, кроме ошибочных цитирований. Он разделяет Βουρούγουγδοι в Burugun+d; -gun полагается быть неким коллективным суффиксом как в слове Ούννουγοϋνοι, по поводу которого Притсак ссылается на Moravcsik, BT 2, 189 (219 во втором издании). Однако, здесь последнее название перечисляется как неправильная форма Όνόγουροι, которая была установлена еще в 1774 году. Этот –gun является, далее, полагается быть в Burgundiones, «название племенной группы прото-булгар», -dion – тюркским суффиксом -dºn. Притсак ссылается на Moravcsik (BT 2, 102), который ничего не имеет об этих несуществующих прото-булгарах. Бургундионес, разумеется, являются германскими бургундами.
532
Народ *Alpilčur жил в Маоетисе до того, как аттиллановские гунны пересекли Дон. Как доказывает название и в качестве контекста, в котором оно появляется, он был гуннского племени. Как долго эти люди жили в южной России, не может быть определено, однако их тесные и постоянные объединения с *Tungur, Itmari и Boisci указывают, что они не могли быть вновь прибывшими.
*Tungur может быть другим тюркским названием; национальность итимари не установлена;62 боиски предполагается быть ветвью народа, которого Птолемей называет ΄Ρόβοισκοι, Rhobasci Оросиуса:Боиски на Волге ( Pã = Raha).63 Личное имя Βοισκος три раза встречается в надписях в греческих городах северного берега Черного моря:64 дважды в Херсонесе во втором веке65 и в надписи первого или второго века из Мангалии (Каллатис) в Добрудже.66 Когда рассматриваешь многие названия в еуксинских надписях, которые указывают на этническое происхождение, подобно Daus, Callipides, Conapsus, Lazenus, Cholus, Reusinalus, Saius, Sauromates, Sindus, Sirachus и скифы, то не может быть сомнения в том, что Boiscus означает человека из народа или племени Боиски. Boii, которому нанес поражение гетский король Буребиста, были подобны к тауриски, кельтам. Боиски означает «маленькие Boii», название, образованное с помощью уменьшитeльного суффикса, обычного для греческого, кельтского и немецкого языков; сравните Basiliscus = regulus, Heracliscus, «маленький геракл». Другими словами, в Южной России существовала межплеменная конфедерация гуннских, кельтских и других племен до прихода туда аттилановских гуннов (курсив мой – В.М.).
Если в Восточной Европе существовали тюркоязычные группы до четвертого века н.э., то они могли быть гуннами.67 Попытки найти их следы не увенчались успехом. Из трех не совсем дилетантских попыток одна была предпринята известным алтайистом W. Bang. Он был склонен вывести слово sagitta из тюркского слова сосуд, которое в виде saγϊt по-кумански означает «оружие». Хотя
62 Tomaschek (1888, 17) думал, что название состоит из Itil, Волга, и иранского слова mar, «люди». Markwart (1903, 356) равнял их к Dirmar в сиракском перечне от 555 года.
63 Markwart 1924, 269-270.
64 Не перечисляется в работе Zgusta 1955.
65 В. Латышев, ИАК 65, 1918, 10; А. К. Тахтай, КС 15, 1947, 59; ВДИ 3, 1960, 15.
66 А. Radulescu, SCIV 14, 1963, 84.
67 [Текст рукописи указывает на то, что автор приготовил примечания, начиная с этого места до конца главы; однако, они отсутствуют. – Ред.]
(следва последна част)
Ето нещо за ранната история на т.н. ХУНИ !?! 8 ч. последна
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
533
происхождение sagitta весьма туманно, но не похоже на то, что римляне заимствовали его у неизвестного варварского племени на Востоке. Идентификация θέγρι, ангела в раннем апокрифе Пастух из Гермеса с тюркским teŋri равно не пригодна. Остается Yayïq, название реки Урал до времени, когда она получила свое новое название от царицы Елизаветы. Yayïq, полагется, тюркским назанием, в виде Δάϊξ, как Птолемей называл реку. Тюркологи и алтайисты не могут соглашаться по поводу того, что скрывается за словом Δάϊξ. Marquart предположил, что делта отражает смягченную букву d; Притсак думает, что она стоит за фрикативно звучащей глухой согласной буквы; Менгес принимает ее за взрывно звучащей согласной и Поппе – за шипящей ž; даже обсуждалась возможность того, что делта транскрибирует y. Менгес выводит Yayϊq из yay-, «расширять»; yayϊq должен был иметь значение «расширять». Лигети отмечает, что глагол имеет два варианта; yad>yaδ-, yas-, yai- и т.д. и yan- > yai-, yan-; он соединяет название реки со вторым вариантом, но отрицает, что она когда-либо была как *dayϊq. По его мнению, начальная буква y- стала d- при произношении слова иранцами, которые передали название грекам. Следуя за Räsänen, Серебрянников постулирует оригинальный yayïq, но народом, на чьем языке y- превратилась в d-, были дунайские булгары. Quot capita tot sensus. Клаусон отвергает тюркскую этимологию. «Самое большое», пишет он, «что может быть заявлено, то, что если река Урал называлась yayik вместо dayik тогда, когда местное население стало тюркоязычным, поскольку тюркоязычные не могли более произносить начальный звук d- и сделали его y- даже в иностранных словах». Клаусон,один из немногих филологов, который смотрел за черту «чистых лингистов», отмечает, что во втором веке н.э. народом на Урале были сарматы. Археологические и антропологические свидетельства, в действительности, являются недвусмысленными. С седьмого века д.н.э. до третьего и четвертого веков н.э. могилы пред- и –за-Уральских степей содержат предметы верховых сарматских скотоводов; в расовом отношении они были европеидами."
Като стигнете до тук не забравяйте, че става дума за племена, които са в основата на етногенеза на българите, които са създали Стара Велика България и в последствие са преминали в края на 7-и век от н.е. южно от Дунав в Карвунската земя и в Керамсийското поле и са изградили нашата България.
(край)
Благодарности
на 12 януари 2011
-
- +0
-
-
Please wait...
© 2009-2011
Хун/тон/означава същото каквото и българ/булгар/-идва от народностното име на вълка-главен тотем на бълг.племена
на 31 октомври 2010