Точното име на народа на Кубрат
Написано от Кирил Милчев 07 Април 2010
(42 Гласа)
Автор: Кирил Милчев
Задачата, която предстои пред нас, е да разгледаме сведенията за една държава, която в хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и в летописът от ІХ в. на Никифор, е наречена „древна Велика България” и „стара Велика България”.
Материалът за нейното местоположение при Теофан, дава възможност да се проучи произходът на географските понятия (за това ще отделим отделен параграф), с които е описана територията на „древна Велика България” и така да се избегнат някои от противоречията и неяснотите, вмъкнати от по-късните преписвачи на хрониката на Теофан. Последната е била масово преписвана, преведена е на латински от Анастасий Библиотекар още през ІХ в., а до нас са достигнали 16 преписа на тази популярна вселенска хроника.
Тяхното съпоставяне е изключително важно, понеже повърхностното и безкритично отношение е нанесло много вреди на сведенията за произходът на българите.
Включително и на точното име на народа на Кубрат, който е транскрибиран „уногундури”, при положение, че в някои от преписите името е друго (Οννοβουνδοβουλγάρων), уновундобългари.
Или, ако сме по-прецизни: хуно-вундо-българи. Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан, както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.Очевидно е, че още в латинският превод се е наложило името „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.
Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на древна Велика България, именно името „уновундобългари”. Причините за това наше предположение са две.
Първо, цялата традиция, която споменава кутригури и утигури, като се започне още от Прокопий, Агатий и се стигне до Менандър, устойчиво е формирала бинарна връзка. Покрай кутригури и утигури (= българи) няма трети етнос.
Второ, сироезичните извори, както вече сме посочили на друго място, не употребяват името утигури и пишат вместо него името „българи”, както е при Псевдо-Захарий Ритор.
Теофан пише: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите”....
Тоест, разделянето на общото име Οννοβουνδοβουλγάρων, е причината да се получат и другите форми на това име като „уногундури”.
Но още по-важно е, че това разделяне на общото име, е довело и до факта, че учените по-късно са приели буквално преписа на тази форма „уногундури”, както е при Анастасий и при Багрянородни, и не са обърнали внимание, че вече съществува сирийски източник, който свързва народа на Вунд с българите.
В арменската история на Мовсес Хоренаци, за която аз споделям мнението на определени учени, че е от първата половина на VІ в., е прокарано едно сведение на персийският католикос Мар Абе І, наречен от Хоренаци „Мар Абас Катина” (и за това ще има отделен параграф), в което за първи път – преди неизвестният източник от края на VІІ в., ползван от Теофан – името българи е свързано с това на вунд (бунд).
Безкритичното възприемане от учените на името „уногундури” по отношение на народа на Кубрат, се е оказало пагубно за точното проучване на българското минало, понеже, колкото и да търси човек, хуно-гундури (уногундури) няма.
Ситуацията изглежда патова и прилича на безуспешното желание да щтракнеш едно име в интернет-мрежата и да ти излезе отговор, че такова нещо няма. Ако обаче вкараш в историческата памет името „бунд”, се оказва, че сведенията са толкова много и така са пръснати хронологично в различни периоди, че е необходимо много време и усилията на много учени, за да бъдат сумирани и проучени задълбочено.
Тук само ще дадем някои штрихи.
Александрийският географ Птоломей през ІІ в. от н.е. фаворизира „венед” (бенед), наричайки по тяхно име западният каспийски залив на юг от устието на Волга – „Венедски залив”. А освен това, именувайки и „Венедска планина”, която граничи с аланите.
Още през І в. от н.е. Плиний Старши и Тацит дават сведения за сарматски (Сарматия е топоним, почти съвпадащ със топонима Скития на Херодот) народ „венед”, които извършват конни преходи до Карпатите.
Йордан разказва през VІ в. една стара готска легенда, според която още Херманарих, чиито основни земи през ІV в. са до Дон, бил воювал с венет (venet).
Според грузинския летопис „Мокцевай Картлисай”, който произхожда от V век (но очевидно е бил преписван и редактиран след VІ век), хуните живеят в Кавказ на земята на древният герой Херки (арм. Хайк) и мястото за заселване, им е дадено от владетеля на „бунтурките”.
„Бундурките” от V век, през VІІ век вече се изписват от преписвачите на летописа „бунтурки”. Бундурките, според документа „Мокцевай Картлисай”, са имали четири големи града: „Саркин, Урбнис, Одзрах и Каспи”.
Легендата за този народ в летописа е, че той не е кавказки, не произхожда от общия прародител Хайк на всички кавказки народи, но е дошъл по тия места въпреки това много рано. Още преди Александър Македонски, по времето на вехтозаветния Лот, гадае „Мокцевай Картлисай”. Грузинския документ, в духа на типичните за онова време библейски генеалогии, сочи че те са йевусейци.
Една скоба: това, според Библията, са местните жители на Йерусалим преди там да дойдат израилтяните. Йевусейци в светия град е имало явно и по времето на цар Давид, който купува от един от тях нива, където да положи Кивота (жертвеника и ковчега с десетте Божи заповеди).
Загадката на появата на хуните донякъде се прояснява от „Мокцевай Картлисай”:
Владетеля на народа „бундур”, в духа на една типична градска култура, създава в Занави (старата местност на легендарния по тия места Хайк, Херки) военен гарнизон, според грузинският летопис.
Това е територията на хуните, според документа, те са военната институция на „бундур”. „Мокцевай Картлисай” ги нарича „военното племе хони”.
Вече посочихме и разяснихме в статията за кутригурите в този сайт, че народът „ултин” на Багрянородни (Х в.) съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа.
През същия Х век хазарския каган Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”.
Нека проследим малко по-задълбочено данните, които дават арабоезичните историци ат-Табари и ибн Русте.
Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”. В константинополският вариант на същата книга /Бел`ами/, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”.
Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк ибн Русте (903 - 913 г.) пише, че съществуват три вида българи. „Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., а третият б. л. к. р.”
„Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.) компилират от Ибн Русте и повтарят същото.
Аскал (Есегел) е българска провинция с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар.
За това вече писахме.
Това е единият вид българи (ас-к.л.).
Вторият вид са - „б. р. сул”.
Така са посочени у Ибн Русте и неговите компилатори.
Ат - Табари, който е по-добър извор, ги нарича „баланджер”.
У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. Това не е случайно, бунджар/банджар, на които Кавад плащал данък, според ат-Табари, избягват заедно с аварите-отцепници в Панония, т.е. „банджар” на ат-Табари, са „кутригурите” на византийските автори.
А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци.
Ибн Русте познава също „б. р. сул”, а на мястото на „бунджар” (ат-Табари) поставя „б. л. к. р”.
Третият вид българи са бунджар(=б.л.к.р.)
Ас - к. л
Б. р. сул
Б. л. к. р.
Какъв е изводът?
Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват, а баланджер остават.
Ибн Русте пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер).
Следователно, „б.л.к.р” са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са Бунд, Бундурки, V.n.nd.r.
Йордан и Агатий ги наричат „ултинзури” и очевидно този външен етноним е много по-стар от „кутригури”, който се появява чак през втората половина на V в. и произхожда от антите. Те са ги наричали така и Прокопий (както и Псевдо-Захарий Ритор) знаят оттам това външно наименование.
През ХІІ в. персийският поет Низами написва епоса „Искандер наме”, в който разказва, че двама воини на Александър Велики, които се казвали Бун и Гар, се разболяли и за да не заразят войската били изоставени в една пещера, която се казвала „Балгар”. В нея имало някаква черна течност и те, вместо да умрат, оздравяли. Тогава, пише Низами, Бун и Гар решили да се наричат вече „българи”, по името на пещерата. В тази поетична легенда, се прокарва спомен за връзката на името българи с един по-стар етнос „бун”...
Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ от VІІ в., били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” „Геруа”. „Така казва Птоломей”, пише автора на „Арменската география от VІІ в.”.
Но от другите запазени версии на географията на Птоломей, на това място няма адон/алаидон, а венед.
Как стана така, че народа „Венед” (Бенед) от другите запазени компилации на Географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей, в арменската компилация от VІІ в., е предаден като „Адон”, „Алаидон”?
Още Ариан през ІІ в. от н.е., (както посочихме на друго място, цитирайки Агбунов, който приписва съчинението „Анонимен перипъл на Евксинският понт” на Ариан) споменава по тези места една страна „Евдоусия”, в която също можем да разчетем „е-в-д” (ср. с улдин, аудан).
Етнонимът „улдин” и „ултин” е по всяка вероятност утигско външно наименование за „бунд”, ето защо в летописите на Зосим и Созомен от V в. е споменат хунски пълководец с прозвище Улдин.
Предположението, че това име е прозвище, се потвърждава от наличието на народ „ултинзури” (Йордан, Агатий).
Йордан дори твърди, че е имало атилов син, с име Ултинзур. Очевидно греши, но упоменаването на това име, показва, че е познавал прозвището, то е било всеизвестно, понеже Агатий пише, че „ултинзурите” били многобройни по времето на император Лъв (457-474).
Йордан, пише, че Атила, освен тримата му сина, упоменати от Приск (Елак, Денгиз, Ернак), имал и пети син „Емнетзур”.
Удивително е, че на никой от изследователите не им е направило впечатление, че Йордан се е объркал, приписвайки на Атила, син на римският военачалник от готски произход Ардавурий. Както пише Кандид Исавър в своята история, конспекти от която са съхранени в „Библиотеката” на Фотий: „Ардавурий имал от три брака три сина: Ардавурий, Патрикий и Ерменарих – и две дъщери”. Последното име при Йордан е предадено като „Емнетзур” и е приписано на несъществуващ атилов син.
От летописа на Олимпиодор (V век) може да се заключи, че известният хунски военачалник с прозвище Улдин, който през 400 г. убива Гайна на Дунав около гр. Нове (дн. Свищов), е идентичен с Харатон. И това е неговото лично име. А летописът на Приск Панийски (V век), го нарича Базих, което явно е калка на Бунд(жар).
Сиреч, Улдин е външно наименование, употребявано и като име-прозвище, произхождащо може би от утигурите за ултинзурите, които след 469 г. на Днепър, получават от антите още едно външно наименование - „кутригури”.
Това са все външни наименования, самоназванието на този народ, е „боян, бояндур”, според „Барадж тарих”.
Бат-Боян и Боян-Имен, означават едно и също: „дом” (от арамейско-сирийската дума byt) на Боян; територията (= имен) на Боян...
Фактически обаче думата „имен” (мене) е акадо-арамейско (месопотамско) понятие за земя и то е засвидетелствувано още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето). Освен това е и специално изтълкувано в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
Вавилонският владетел, който притежава свещените съдове на „соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.
В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
„Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).
Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:
„И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.
Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).
Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.
Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.
Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).
Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича „лакед – емон”.
Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.
Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Меонийска. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.
Да не говорим за етимологията „ар-мени”...
Единственият народ, които може да е пренесъл тези месопотамски понятия в Предкавказието и Приазовието още през VІ в. пр.н.е., които са асимилирани там като родни, дори на ниво на заети хето-хуритски теоними и легенди, са кимерийците...
В завършък, основният герой в запазените фолклорни откъси на дастана на Микаил Башту от ІХ в. „Шан кизи”, навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян. Което означава, че действително в старата легендарна памет на волжките българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.
Във „Веда словена” се е съхранил цял епичен епизод за древното минало на „крал Бан”, а фолклорният обряд „сурвакари”, съхранен и до днес в Република България, носи името на хунското божество Куар (Кубар, Сувар)...
В този смисъл, патронима Боян, не означава нищо друго, освен „земята на Боян” (Боян-Имен) и сочи, че името може да бъде тълкувано и като етноним.
И така, ако сумираме сведенията за бояните (уно-вунд-българите, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурки” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІ век „Искандер-наме”), бунджар (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).
Още през ІХ в. арабоезичният географ ал-Хорезми отъждествява топонима „Бурджан” със старият птоломеевски топоним „Сарматия”...
Арабоезичната класическа средновековна историческа школа масово нарича средновековната дунавска държава България, с названието „Бурджан”.
В летописа от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих”, също можем да прочетем за „прозвище Аудан”, което дори Атила е носил.
Така става ясно кой е всъщност прословутият „Авито – хол”, който съгласно „Именника на българските канове” живял 300 години.
Това е етноним, където Авито е форма на Аудан (Улдин). „Именника на българските канове” е писан с гръцки букви и явно неслучайно гръцките форми „авитохол” и „ефталит”, са почти идентични.
Водещ народ в Хунския съюз до 469 г. (убийството на втория син на Атила, чието име е Денгиз) са бояните, които утиг наричат „аудан” (улдин), а антите след 469 г. ги наричат „хотраги”.
През 465 г. Ернак, третият син на Атила, става владетел на българите (= утигурите) и независимо, че произхожда от вунд (т.е. бояните, наричани ултинзури и кутригури), българите на Ернак (Ирник в „Именникът на българските канове”) стават водещ народ при пост-атиловите хуни.
Йордан и Агатий знаят етнонимът на водещият хунски народ до 469 г. като „ултинзури”. Прокопий пък научава техният външен етноним, даден им от антите, т.е. „хотраги” и въвежда този етноним в оборот като „кутригури”. От Прокопий този етноним преминава в Агатий и Менандър, византийски историци от VІ век. Сироезичният историк от VІ в. Псевдо-Захарий Ритор също знае за кутригурите.
Народът, чието име във византийската историческа наука през VІ век става известно като „кутригури”, в готската историческа наука през VІ век е „ултинзури”. Готските историци не познават етноним „утигури”, нито сирийските, и наричат този етнос „българи”...
Дори някои от изказаните тук от нас тези да са проблематични и да изискват по-задълбочено и по-пространно изследване, възможността за такова се открива едва с правилното експлициране на името на Кубратовият народ като „уновундобългари”, а не като „уногундури”.
Please wait...
© 2009-2011