Съществувала ли е Стара Велика България?
Написано от Кирил Милчев 23 Октомври 2010
(10 Гласа)
Автор: Кирил Милчев
Историческото минало е изпълнено с тъмни и загадъчни сведения, които пробягват по страниците на старите летописи и хроники. За българското минало преди 680 г. несъмнен интерес предизвиква съобщението във всемирната хроника на Теофан за съществуването на „древна Велика България”.
Теофан е писал своята забележителна всемирна хроника в периода между края на VІІІ в. и началото на ІХ в. Авторитетът на историческият му труд е изумителен, още през Х в. са направени няколко преписа на гръцки, а Анастасий Библиотекар превежда дебелата книга на латински. Днес хрониката е съхранена в 16 преписа (виж статията „Точното име на народа на Кубрат” в този сайт).
Писането на хроники, които започват от Адам и повествовуват до времето на авторът им, става модерно след първата всемирна хроника на Йоан Малала (οκ. 491-578)...
Хрониката като жанр заимства от летописите, дори често съобщава източниците, които ползва; така тя формира едно историческо съзнание, което държи сметка за равнопоставеност между събитие и времето на неговото случване. Достатъчно е да сравним този „западен метод” с арабоезичната средновековна историография от ІХ в. и Х в., за да ни стане ясно различието. В арабоезичната средновековна историческа и географска литература голяма част от сведенията се препредават по книжен път между различни автори, без да се държи сметка за първоначалният източник и времето, което той е имал предвид. Това води до значими трудности при определяне кога са станали тези събития. При загубата на определени източници трудно може да се съпостави кой е първоизточник на даденото съобщение и съответно към кое време се съотнася. На запад не е така, там също се губят през вековете ръкописи, но още Йоан Малала съобщава например за автори на летописи като Евстатий Епифанийски (летописът му днес е изгубен), които сравнителният метод днес може да реконструира като първоизточници на дадени сведения и съответно да посочи относително точният времеви отрязък на случването на събитията.
Дори нещо повече – самата основна цел на хрониката е сякаш да възстанови миналото по години.
Хрониката на Теофан е значима и с факта, че тя утвърждава критическият разбор при заимстването на едно и също съобщение от различни източници. Теофан например охотно се доверява на сведенията на Прокопий Кесарийски, писал в VІ в., но не винаги. На места той предпочита например Йоан Малала, пред Прокопий.
Разбира се, не бихме могли да говорим за някакъв утвърден критически метод, а просто за надрастване на едно особено езиково статукво. Във Византия до VІІ в. е имало три езикови школи. Говорело се е и се е пишело както на латински и гръцки, така и на сирийски.Сирийската книжовна школа е имала културен статут, равен с гръкоезичната.
Не е никак правилно учените да съпоставят във Византия само гръцкият и латинският, и да забравят сироезичието и неговата пространна и многожанрова литература.
От друга страна трудно може да се каже, че е съществувал някакъв езиков сепаратизъм. Наистина в сирийската книжовност имаме дори промяна на алфабетните особености, за да се прокара видима граница между текстове на несторияни и монофизити. Но все пак всички те са били по същество сироезични. Що се отнася до ползване на източници, е видно, че в сироезичните летописи няма дискриминиране на гръкоезични автори или латиноезични. За гръкоезичната книжовност е характерно същото.
В това отношение късно-античната историография на Византия е недостатъчна за обяснение само като гръкоезичен феномен. И това е особено видно от хрониката на Теофан, в която сироезичните източници са равнопоставени с гръкоезичните.
Сироезичните области отпадат от Византия едва след VІІ в., но дори през Х в. от хрониката на Теофан е видно, че до VІІ в. полиезичието (латинският е бил дотогава официален език на администрацията и военните) е хомогенно явление, в което ролята на сироезичната култура е фундаментален византийски феномен.
И така, заимствайки сведения от неизвестен летопис, писан в края на VІІ в., ние научаваме от хрониката на Теофан за съществуването на държава „древна Велика България”, чието ядро е било на север от извора на р. Кубан и е включвано Приазовието, с прословутият Боспор Кимерийски, т.е. днешният Керченски провлак.
В летописа на Никифор от ІХ в. се говори за същата „стара Велика България”, но Никифор пропуска географските пояснения. Последните ги научаваме само от Теофан. При това сме озадачени, че автор от ІХ в. може за сбърка извора на р. Танаис и да го съотнесе в Кавказ, при условие, че всички автори след ІІ в. от н.е., повтарят едно и също шаблонно описание, според което р. Танаис извира от планината до дн. руски град Донецк.
Очевидно е, че Теофан е преписал буквално географското описание от своя източник, т.е. от неизвестният летопис, общоприето датиран от учените, че произхожда от неизвестен автор от края на VІІ в.
Коя е причината за географските неточности и има ли изобщо такива?
Едва ли можем да обвиним в некомпетентност неизвестния автор, който дори цитира Страбоновият топоним „мурзилия”, съотнасяйки го към наименованието на някакъв сорт риба в Керченския провлак. Всъщност, причината за географските неточности в текста на Теофан е изключително прозрачна. Очевидно автор на неизвестният летопис е сироезичен автор от края на VІІ в., който при подготвяне на географската справка за автохтонните територии на „древна Велика България”, добросъвестно е ползвал гръкоезичните географи, но е превеждал буквално. На тази особеност на сироезичните преводачи на гръцки текстове обръща внимание един от най-добрите специалисти на сироезичната късно-антична и средновековна култура Н. Пигулевска.
Ако авторът на неизвестния ръкопис от края на VІІ в. е сироезичен, ни става ясно, че объркването в текста на Теофан не е географско, а синтактично... и е било в дълг на текстолози и историци отдавна да го дешифрират, още повече, че то не съдържа непознати географски понятия. Достатъчно е да го съпоставим с аналогично описание на региона в разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (приписвана на Анани Ширакаци), за да стане ясно, че при описанието на Теофан няма „друга география”, а просто вкарване на стари късно-антични шаблонни описания за региона в грешен синтаксис; и оттук е видно, че това е причината на географското объркване. Теофан също е преписвал буквално и съвсем буквално е превел думите от първоизточникът, че това е „древна Велика България”.
Изумително е, но учените и до днес наричат държавата на Кубрат, която е била създадена през 629 г. – Велика България. Теофан обаче говори за две държави. Държавата, която превземат хазарите към 669 г. е наречена от Теофан „отвъдчерноморска България” („отвъдпонтийска България”), докато държавата, която той изписва „древна Велика България” очевидно е съществувала много преди VІІ в., защото неизвестният автор е от края на VІІ в. едва ли може да нарече „древна” („стара”) една държава, която е създадена през същият VІІ в., каквато е държавата на Орган и Кубрат.
Нещо повече – на 9 август 681 г., сирийският презвитер Константин от гр. Апамея, прави изказване на VІ Вселенски събор, свикан в Константинопол. Той твърди, че аспаруховите войски идват от държава България. И Константин не нарича кубратовата България – Велика България. "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България.” (Протоколи на VІ Вселенски събор).
Никъде Теофан не пише, че Кубрат е създал „древна Велика България”.
Защо тогава в науката се твърди, че Велика България е държавата на Кубрат ?
Просто защото е наложена догмата, че първото държавно обединение, създадено от българите в Предкавказието и Приазовието, е държавата на Кубрат. При това тази държава, благодарение на съветската историография, е обявена за номадска, при условие, че много преди нейното създаване има извор от средата на VІ в. на сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, който твърди, че в този регион, на север от аланите, българите имат градове.
Търсенето на началната година на създаването на „древна Велика България” може да бъде съотнесено, на основание на „Именикa на българските канове”, единствено към предходникът на Орган и Кубрат, т.е. към „Ирник от рода Дуло”.
Проучването на сведенията за Ирник, чиято дейност в същият приазовски регион датира след 465 г. (Приск, Прокопий) е изумително, понеже същият предкавказки народ, който сироезичните автори Мар Абас Катина и Псевдо-Захарий Ритор в периода ІV – VІ векове, наричат „българи”, са известни при гръкоезичните автори от VІ в. и VІІ в. Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт...чрез термина „утигури”. Тоест, гръкоезичните сведения за ранното миналото на утигурите преди 375 г., дадени от Прокопий Кесарийски и тяхната история през времето след 465 г., е всъщност единственият гръкоезичен летописен първоизвор, който трябва да бъде интегриран със сироезичните летописни сведения за българите, за да бъде формирана верна на първоизворите и свободна от глотогенетизъм ранна българска история; история за произходът на българите.
Това е историческият материал, това е дълг на учените, останалото е мета-история...
В завършек ще дадем обобщена картина на сведенията, идващи от летописите: българите произхождат от старите кимерийци (Прокопий), те заедно с кутригурите създават хунската държава в Предкавказието и Приазовието (Прокопий), в която са приобщени десетки предкавказки етноси (Амиан Марцелин, Йордан, Тавстос Бузанд); след края на атиловата хунска империя българите (наречени от Прокопий „утигури”) се връщат в региона на Дон, под ръководството на Ернак, третият син на Атила. Оттук насетне, не само Орган е наречен от Никифор „господар на хунския народ”, но дори Кубрат е наречен от хрониката на Йоан Никиуски „владетел на хуните”.
Най-неотложната задача на българските учени е да пренапишат хунската история, без измислиците, че те са пришълци от Китай и имат нещо общо с победеният от сянбийците народ „хсионг-ну”, за който в китайските източници има данни до І в. от н.е.
Хуните не са тюркски народ, нито един късно-античен автор не дава такова сведение.
Хуните са предкавказко автохтонно явление, чиито антични предци са кимерийците (Прокопий).
Защо съюзът от предкавказки народи, получава името „хуни”? Можем да гадаем дали това име с военно значение не е донесено в Кавказ от масагетите, които очевидно са юеджи (С.П.Толстов) на китайските автори. Арменският историк от V в. Тавстос Бузанд твърди, че масагетският цар имал хунска войска, но никъде не пише, че има масагетска. Сиреч, напълно вероятно е, името на войнствените хсионг-ну от Жълтата река и Ордос, действително да е донесено в Кавказ (Миняев) от масагетите и то да е с военно значение.(?) Юеджи (те са масатегиге, според Толстов) през ІІІ в. пр. н.е. са имали териториална близост с хсионг-ну (Съма Циен).
Прави впечатление, че през VІ в. Псевдо-Захарий Ритор изброява 13 хунски народа в Кавказ и нито един от тях не носи името „хуни”, т.е. очевидно това име е име на съюза на предкавказките народи, който към 375 г. превзема на запад държавата на готите и през ІV в./V в. има западно-европейска история, до смъртта на Атила през 453 г.
След убийството през 455 г. на Елак, първородният син на Атила, останалите двама братя Денгиз и Ернак си поделят кутригури и утигури (чети: българите) и както пише Прокопий, кутригурите владеят от Днепър до Дон, а утигурите (=българите) на изток от Дон.
Именно през 465 г. започва възходът на древна Велика България, чийто владетел през 484 г. побеждава на юг от Кавказ персийският цар Пероз и 4 г. е окупатор на Персия, като командва в земите до Памир и Тохаристан. Точно това превръща България във „Велика България”, а всичките сведения за славните победи на „хунския цар”, наречен от арменският историк от V в. Елише „хон Херан”, са детайлно описани в летописите на Прокопий, Йешу Стилит, Агатий и Йоан Малала. Единствената причина да не познаваме тези данни и да не ги съотнасяме към пост-атиловите хуни от Предкавказието, е пренебрегването на сведенията на сироезичните автори Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор и Бар Ебрей, че хуните-ефталит, са пост-атилови хуни.
Тези въпроси са разгледани детайлно от мен в изследването в този сайт „Хуните-ефталит”...
Please wait...
© 2009-2011
българи в Детройт
на 08 ноември 2010