gototopgototop

Добре дошли в сайта на Роден Край™

Основно меню

Още интересни статии

Думи на велики българи

" Когато се той [българският народ] освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно. "
Любен каравелов

Translator

English Bulgarian French German Italian Russian

Дарение за Роден Край

Помогнете да опазим историята и културата на България живи!
PayPal

Роден Край™ в Google+

Ранните хуни в Източна Европа

Произход на прабългарите

(16 Гласа)

ИзследванияРанните хуни в Източна Европа
(любителски превод на Х-та глава от The world of the Huns: studies in their history and culture от Otto Maenchen-Helfen, Edited by Max Knaith, University of California Press/ Berkeley/ Los Angeles/ London/1973)

Преведе: Веселин Тракийски

Литературните, епиграфски и палеоантропологични свидетелства сочат за присъствие на хуните около Черно море много преди времето, когато през седемдесетте години на четвърти век атиловите хуни нахлуват в Украйна.


Нито гърците, нито римляните са знаели, от къде са дошли атиловите хуни. Амиан Марцелин е разположил местоживелището им зад Меотия, Азовско море, „около граничещия с ледове Океан” (XXXI, 3,1), което хвърля малко светлина на неговите географски забележки, но не на хуните. Осемдесет години по-късно Приск няма по-добро предложение освен легендата за сърната, която показала на хуните пътя през Керчския пролив  до Крим1. Прочел ли е той това от Евнапий или е чуто  от него в двора на Атила, остава неясно. Във всеки случай, легендата се явява вариант на широко разпространената евро-азиатска история за животни- провождачи2. Броят на предполагаемите хуни е последица от съществуването на изкривени текстове.


1.    В Nat.hist. VI, 55, Плиний пише: „ След attacorsi,  там се намират племената thuni и focari и – вече принадлежащите жители на Индия – casiri, разположени във вътрешните райони по направление на скитите. Те са канибали”. (Ab Attacoris gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur). Това е прочетен запис в Кодекса на Лейденсис Воссианус в края на IX  в.,  който, всички редактори са съгласни, е най-добрият ръкопис. Това се явява и при прочитане в кодексите Vat.Lat. 3861 и Parisinus Lat.6795 (и двата от XI в.) и Parisinus Lat. 6797 (тринадесети век). Кодексът Florentinus Ricciardianus, е пълен с много погрешни прочитаия, има Chuni вместо Thuni.


2.    Много отдавна е признато, че Orosius (Hist.adv. Pag. I, 2, 45) е писал inter  Funos, Scythias et Gandarias mons Caucausus3. В Кодекса Bobiensis Amrosianus  ние вече четем Chunos, както и във всички по-късни кодекси (Chunos or Hunos).


3.    Другото название, така подходящо на названието на хуните, което, независимо едни от други, латинските, арменсите и копските преписвачи са изменили в хуни, било Uenni. Ούεννοί в  Chronicle Хиполитус, написано до 235 г.4 н.е., вече се явява изкривена дума от Ούενετοί.5 В Liber generationis mundi, основаващо се на Хиполитус, Ούενvοί се появява като Uieni или Uenni.6  Barbarus Scaligeri  има вместо това Huuni .7 Подобно на западните преписвачи, арменският преводач на Хиполитус е решил, че е негов дълг да поправи ”грешката” на по-ранните преписвачи: той е заменил Ούενvοί с думата Homk.8


4.    Гръцкият оригинал на Treaties on the Twele Stones на Епифан, написан около 394  г.,  е загубен, но голяма част от ранния превод  нa латински е съхранен в Collectio Avellana. В „сверния регион, който древните обикновено наричали Скития”, са живели Gothi et Dauni, Uenni quote et Arii usque ad Gemanorum Amazonarumque regionem.9 Francesco Foggini, първият редактор на De Gemmis (1743), помислил, че първият откъс бил изкривен и предложил четенето на Hunni вместо Uenni.  Още повече, че той оставил текста такъв какъвто го намерил. Човекът, който превеждал гръцкият оригинал на коптски език, бил по-смел – той просто променил названието, което не означавало нищо за него, в “Huns”.10


5.    Откъсът в Getica 30 на Йордан,  струва ми се, дава известно знание за хуните в техните древни земи на Изток. Йордан пише: „Скития се формирала като гъба, в началото  тясна и после широка и кръгла по форма, разширявайки се по-нататък като хуни, албани и сери”. Както забелязал Момсен,11 сравнението сочи към Касиодор,12 главният източник на Йордан. Къде Касиодор  е прочел, че хуните са били съседи на серите, за които се предполага, че са китайци? Има малко съмнение в това, че негов източник е бил един от популярните кратки разкази, които пряко или косвено произлизат от Дионисий Перигесис (Periеgesis к.м.). Касиодор е препоръчвал „картата на Дионисий” на своите монаси.13 Не е особено важно, че и в Getica,  и в Perigesis Каспийско море се явява залив на океана; това е било вяра, поддържана и отстоявана  в това време от йонийските географи. Не по-малко поразително е това, че в Getica хуните и албаните са именувани заедно, както и в някои ръкописи на Periеgesis; “Покрай бреговете на Каспийско море живеят скити на север, след тях Οϋννοι, зад тях каспийте и войствените албани”. Тези имена все още широко се цитират в текстовете на изданията на  Müller14.


В действителност, нито един от ръкописите, които използва Мюлер, съдържа Οϋννοι.15  Те имат  θοϋννοι, θοϋνοι, ώνοι и ώννοι; кодексът а, най-добрият от подобните , има θυνοι. Както в началото, така и в края на четвърти век би трябвало да существуват различни четения. Не знам, кое от тях е избрал Авиенус, който около 370 г. превел популярния буквар на латински, без да остави названия. Той написал: „Тук около Каспийско море живеят войнствените  скити и тук  дивите албани се разполагат”. (Hic uada propter /Caspia uuersatur Scytha bellger, hicque feroces/ degunt Albani).16


Priscianus в началото на шести век има Thynus: “След това следват Thuni, след тях дръзките каспийски племена. След това има албани, намиращи веселие в жестоката война”  (Hinc Thynus sequitur, Post fortis Caspia proles./ Hinc sunt Albani bellaces Marte feroci).17 В своя забележка за Periеgesis, написана до 1175 г., Eustathius от Солун още тогава е знаел за двете четения: Οϋννοι и θοϋννοι.18 Така, както и горепредставените „оправяния”, добре известното етническо наименование  взело връх.19


Дионисий включил в каталога на народите  на Изток серите, έθνεα βάρβαρα Σηρών (v. 752), наименование, което заедно с предшестващото го Phruni, той взаимствал от Страбон XI, 516, който, на свой ред, го е взел от Аполодор.20


Трите народа в Getica, хуните, албаните и серите, се явяват тези, с които започва „коригирания” от Periеgesis списък  - хуните, заемат мястото на Thuni – и с това свършва. По пътя на радикално съкращаване на списъка, изваждайки всички наименования между второто, четвъртото и последното, Касиодор или неговия източник, следвайки Йордан направили  хуните и албаните съседи на китайците. Откъсът в Getica  не води обратно към изгубения древен източник. Това се явява нещо като телекопиране на ученически учебник, в който крадешком са включени хуните. Откъсът представлява някакъв интерес за текстуалната история на Perigesis Дионисий. В изследванията за хуните това липсва.21


Все пак се изпитва облегчение от прехода от тези измислени хуни към Χοϋνοι на Птоломей. В трета книга на своята география той ги изброява  сред народите на европейска Сарматия – те живеели между Basternae и Rhoxolani.22 Доколкото тези народи са добре известни, то трябва да бъде лесно установимо разположението на Chuni на картата на източна Европа. Разбира се, ние трябва да се съобразяваме с Проломей, а не със Страбо или с другите велики гръцки географи.


Проследявайки от запад на изток, Птоломей поставя Peucini и Bastеrnae „над Дакия”(III, 5, 7). Той  знае за планината Peuce (III, 5, 5), но не споменава за  „Basternon oros”, така че неговите  Basternae били в долините на източната планинска верига, обкръжаваща Дакия. По-нататък той дава завой на Tyras (Днестър) в качеството на граница между Дакия и Сарматия (III,5,6). Basrenae на Птоломей, по такъв начин, са живеели в румънска Молдавия и, възможно, също на изток от река Прут.


„Покрай целия бряг на Меотия се намират язигите и роксаланите” (III, 5, 7), първите на запад, последните на изток до Танаис (Дон), които разделят европейците от азиатска Сарматия.


Средната линия, между Basternae и  Rhoxalani, би била   някъде северно от Крим. Това преставлява най-близкото до това, което да ни установи разполагането на Chuni’те.


Разбира се, фразата за народите покрай Меотия се отнася към времето доста преди Птоломей  да напише своята География. Както често, той без да мисли копирал по-ранните автори. Към средата на втори век и язигите и роксаланите живеели на стотици мили далеч от Азовско море.


Предвижвайки се на запад, язигите достигнали Дунав във второто десетилетие на първи век,23 в първите години на управлението на Клавдий те преминали през Дакия в Унгария, където заели сев.западните части на  Алфьолд, постепенно разпростирайки се по него и удържайки го в течение на триста години. Възможно е малка част от язигите са останали на старите си местоживелища, но там не били „само” язиги. Това е истина, за това Птоломей говори за „емигрантски” , metanastai язиги; той даже назовава осем техни градове (III,7, 1-2). И още, покорно копирайки своите авторитети, той разполага язигите източно от долен Днепър.


Роксаланите, също, или, за да бъдем  по-внимателни, болшинството от тях, отдавна напуснали своите стари места. При Нерон те влезли в контакт с римляните не на Дон, а на Дунав. Зимата на 67/8 г. и пак в 69 г. конници от роксалани нахлули в Мизия. В съюз с Diarpaneus, владетеля на даките, Basternae и Rhoxalani нанесли поражение на римския корпус в южна Добруджа.24 В 101 г. Rhoxalani воювали срещу Траян на долен Дунав. Няколко години по-късно императорът сключил договор с тях и им платил налог; в замяна те се задължили да защитават римските провинции от нахлувания на други сарматски  племена.25


Възниква въпрос: кои Rhoxalani са били съседи на чуните? Тези ли, които са от текста на Птоломей или тези, които са от времето му?26 Възможно е , въпросът да звучи абсурдно, но трябва да се има пред вид, колко произволно Птоломей се отнасял с материала, без ограничение измъквайки го от стари и нови източници. Едва по времето на Траян и Адриан областите, граничещи с Дакия на изток и на север от долна Мизия, станали по- известни. След завоюването на Дакия старият търговски път от гръцките градове на Черно море  към Трансилвания станал по-оживен. Пътят от Apulum (Алба Юлия, Румъния, к.м.) в Дакия към Piroboridava  на река Серет (Румъния, к.м.) и, по левия й  бряг, към Дунав 27 преминава през Basternae. Макар във втори век степта северно от Крим да била малко известна на римляните, както и преди, то южна Молдова вече не била terra incognita. Ако чуните са живели северно от Крим някъде между Каховка и Мелитопол, Птоломей едва ли е знаел за тях. Разбира се той е можел много добре да научи за по-рано неизвестните народи в Молдавия. Той може би е видял наименованието им на карта или го е научил от пътешествениците; сведения за чуните е могло да съдържат и военните съобщения.28 Който и да е бил източникът на Птоломей, роксаланите, около които той разположил чуните, определено били тези, които били съюзници на римляните.


На своята карта Кулаковски разположил чуните на Птоломеевата  европейска Сарматия източно от Амадокинските планини, източно от Бористенес (Днепър к.м.).29 На картата на Латишев30 техните места се намират приблизително на същите тези райони. Руските изследователи още на са знаели за кодекса на Ебнерианус. Тук на картата на европейска Сарматия чуните се намират между Ариаксес (р.Тилигул) и Бористенес (р.Днепър), северно на Ордессус,31 (вероятно р.Серет к.м.) място, което се намира близко до това, което предполагахме на основание на текста. Независимо от това, дали се придържаме към картите или разполагаме чуните между Basternae или Rhoxalani по времената на Птоломей, те са живели или на десния, или на левия бряг на Днестър около сев.западния бряг на Черно море.32


Амиан Марселин най-вероятно имал пред вид Птоломей, когато съобщава, че хуните са малко известни от древните записи (XXXI, 2, 1). Свободният, като термин monumenta vetera (записи на древните к.м.) може би, Амиан не би започнал да използва по отношение на работи, написани от едно или две поколения до неговото време. Предполага се, че той се осланял на стара карта33 (която може би била една от картите на Птоломей); той е можел да  премине през наименование от хорографски (рисуване на местността к.м.) тип, който бил много популярен към средата на втори век;34 може би той е намерил това  в несъкратения Collectanea Rerum Memoborabilum на Солинус;35 може да се помисли също за други източници. 36 Разбира се, е безполезно да се обсъжда за изгубената литература. Географията на Птоломей се явява единствената запазената работа, в която се среща етническо наименование, сходно с етническото наименование на хуните, така че Амиан, който е познавал своя Птоломей, 37 е могъл да идентифицира чуните и хуните.


Марциан от Хераклея е направил същото. Неговият Periplus of Outer Sea,38 написан до 55039 г. се състои основно, от откъси от Птоломей.40 Когато той писал своите periplus (перипл –лоция, описание на плаване по море к.м.), Марциан  не е включил почти всички етнически наименования от своя източник. Той не е назовал нито едно от двадесетте и шест племена в Lugdenensis  (римски провинции в Галия к.м.), нито едно от двадестте и четири племена в белгийска Галия и оставил само едно от шестдесетте и осем племена в Германия Магна (II, 24-26, 2727, 31-56). Той назовава три народа в Сарматия: агарирси и „в региона на Бористенес зад аланите”  οί καλούμενοι Χουνοί οί έν τή Εύρώπη (II, 39), „така наречените хуни, които са в Европа”.


Това е странен избор. Птоломей е посочил в качеството на „велики нации” от европейска Сарматия венетите, пеукините, язигите, роксаланите, хамоксобите и аланите (III, 3, 7) Марциан е избрал последните. Птоломей е дал наименованията на четиридесет и девет „малки народи” , сред тях агатисирите заемат двадесет и седмо място и чуните – четиридесет и седмо (III, 5, 8-10), и по никакъв начин не ги отделя от другите. И още, Марциан ги отделя особено. Причината за такова демонстративно произволно избиране е послужило, очевидно, важното място на тези народи за източните  римляни (ромеите к.м.) в марциановско време. Квалификацията чуни, като „които са в Европа”,  има смисъл, ако само Марциан е знаел за чуните още от някъде.


Марциан е пренебрегнал пеукините и хамоксобите (Hamaxobii) и другите странни наименования, което нищо не означавали за него, с изключение на аланите, макар не тези, които са били в Сарматия, където до 534 г. те са живели дълго преди това. Техните братя били съюзници на вандалите в Африка. Това, по този начин, сочи към времето на Марциановите Periplus. След като Белизарий превзема Картаен и Юстиниан се нарича Алански , вече не е имало причина да се говори за аланите като за важен народ. Защо Марциан е запазил агатирсите в птоломеевия списък, на пръв поглед изглежда загадка. Аристотел бил последния автор, споменаващ  ги в качеството им на реален народ; 41 от това време те продължават да живеят само в литературата. Kaspar Zeuss предварително ги индентифицирал с хуните катири.42 Валиди Тоган мислил още в 1939 г., че  Zeuss бил прав.43 Когато някой си  представи, че към средата на шести век азатирите са били  все още gens fortissima,44 то става понятно, защо Марциан ги е обявил заедно с чуните в Европа; той, също, приел агатирси-те за друго, за старото им наименование.


Ще бъде ли приета интерпретацията на избора на Марциан за аланите и агатирсите или не, няма никакво последствие за главното: идентификацията на Марциан за птоломеевите чуни като хуни по негово време. Той ги разположил по на изток от колкото Птоломей, предполагаемо за това, че той имал пред вид тези хуни, които в първата половина на шести век многократно са застрашавали източно-балканските провинции, хуните в Европа, които Evgarius отделял от „другите хунски народи”  в Азия.46


Уравнението на Амиан и Марциан чуни=хуни, се явява не най-добро и не най-лошо от колкото са много други съвременни уравнения от такъв тип: това е уравнение на двете наименования. В какво се изразява действителното взаимоотношение между чуни и хуни? Отговорът на Томпсън – с нищо; той приема сходството на наименованията за чисто съвпадение.47 Bussagli подозира чуните във вид на интерполация в текста на Птоломей,48 което, аз мисля, се явява най-невероятното. Преписвачът, който, предполага се, включил етническото наименование в списъка на Птоломей, първо, използвайки  като че ли обикновената форма Οϋννοι и, второ, той като че ли ги направил един от великите варварски народи в Сарматия, не заели мястото си се как да е всред четиридесет и девет малки народи.


Чуните се явяват не „тези” хуни, които ( в това отношение Томсън е прав) не са могли да изживеят в Понтийския край в продължение на две столетия, така че да не са станали  известни на римляните. Те също не са били „прадедите” на хуните. Най-добре е определено, че не са били потомци на хсиен-ну от чи-чи, както мислят Hirth49  и  Kiessling.50 Митът за чи-чи „мощната хсиен-ну империя в K’ang-chu” е използван от Taggart.51 Китайците са унищожили ордите чи-чи до последния човек.


Ако чуните на Птоломей са живели в Африка или на Британските острови, ние бихме могли да ги игнорираме. Но техните земи са били в региона, където два и половина века по-късно са живели хуните. Това все още може да бъде съвпадение, макар и странно. И още, за това, за да се докаже, че чуните се явява много по-съзвучно от хуните, би било желателно да има повече данни. Аз мисля, те съществуват. В 250 г. готи, бори, капри и   Ούρουγοϋνδοι,  народи,  живеещи зад долен Дунав, нахлули на балканските провинции и предприели експедиция по море в Мала Азия.52 Каприте били дакийци, бораните – възможно, сармати.53 Какви са били уругунди-те?   Историците и филолозите повече от столетие спорят за тяхната националност. Някои ги отнасят към германите, предполагайки, че   Ούρουγοϋνδοι са вариант на бургунди;54 други виждат в тях  Οϋργοι Страбо;55  други още мислят, че те са били хунски народ. Последното мнение било на Каспар Зеус;56 то, аз съм уверен, е правилно.


Има два аргумента в негова полза. Първо, наименованието бургунди има в  Panegyric on Emperor Maximian на Claudius Mamertinus. Ораторът благодари за хубавия успех на императора. Варварите се убиват  едни други: „Готите почти напълно унищожили бургундите и, в резултат, заради потърпевшите аламаните и подобните тервинги взели оръжието”. (Gothi Burgundos penitus excidunt rursumque pro victis armantur Alamanni itemque Tervingi).57  Отдавна вече е признато, че Alamanni трябва да се чете като *Alani; готите в южна Русия не са могли да воюват с Alamani  на Рейн. По тези причини Burgundi –те не са могли да бъдат бургундиани в римските граници на Запад. Наричат ги „източните” бургундиани, като че ли те са били в разрив със „западните” бургундиани, в някаква степен, в някакво време, някъде откъснали се от майчинския народ, което се явява пълен произвол. Mamertinus по ясен начин прави различие  между Burgundi  и Burgundiones. Такова е различието, което Зосим прави между Ούρουγοϋνδοι и Βουρούγουνδοι. Burgundi на Mamertinus и Ούρουγοϋνδοι на Зосим, което е очевидно, се явяват един и същ народ. Когато се отчете този факт, че при латинските транскрипции началната буква v- в чуждестранните наименования често се променя на буквата b-,, както, например, в Bandali или Bitheridus,58 и че гръцките транскрипции на буквата v-  често просто се пропуска (най-известен пример се явява Οϋλφιλας = Vulfila), то етническото наименование трябва да бъде *Vur(u)gund.


То се среща при Агатиас в списъка на хунските племени наименования, където имат място: Κοτρίγουροι, Ούτίγουροι, Ούλτίτζουοι и Βουρούγονδοι.59 До смъртта на император Лъв († 474), добавя, Агатиас, Βουρούγονδοι и ултизури били добре известни и се считали за мъжествени народи; сега те изчезналии, или заради това, че били унищожени, или някъде се преселили.60


Vur(u)gund на Зосим и Mamertinus не може да се отделят от Vurugund на Агатиас. Тяхното име, очевидно, е родствено с Όνογούνδουροι или Ούνογούνδουροι при Теофан и Константин Порфирогенит.61 Народът  *Alpilčur живял в Маеотис до тогава,  до като атиловите хуни преминали Дон. Както се доказва наименованието им в качеството на контекса, в което то се появява, това било хунско племе. Колко дълго тези хора са живели в южна Русия, не може да се определи, но техните тесни и постоянни обединения с *Tungur, Itmari и Boisci показват, че те не може да са били новодошли.


*Tungur може би е друго тюркско наименование; националността на итимари не е установена;62 боиски се предполага да са били част от народа, който Птоломей нарича ΄Ρόβοισκοι, Rhobasci Оросиуса: Боиски на Волге (Pã = Raha).63 Личното име Βοισκος три пъти се среща в надписи в гръцките градове по северния бряг на Черно море:64 два пъти в Херсонес във втори век65 и в надписи от първи или втори век от Мангалия (Каллатис)  в Добруджа.66 Когато  се разглеждат много имена в евскинтските надписи, които насочват на етническия произход, подобно на Daus, Callipides, Conapsus, Lazenus, Cholus, Reusinalus, Saius, Sauromates, Sindus, Sirachus и скити, то не може да има съмнение в това, че Boiscus означава човек от народа или племето Боиски. Boii, което нанася поражение на гетския крал Бубериста, били подобни на тауриските, келтите. Боиски означава „малките Boii”, наименование образувано с помощта на умалителна наставка, обичайна за гръцкия, келтския и немския езици. Basiliscus= regulas, Heraqcliscus, “малкият херакъл”. С други думи, в южна Русия съществувала междуплеменна конфедерация от хунски, келтски и други племена до пристигането там на атиловите хуни.


Ако в Източна Европа са съществували тюркоезични групи до четвърти век от н.е., то те са могли да бъдат хуните.67 Опитите да се намерят техни следи не са се увенчали с успех. От трите не съсем дилетантски опити едната е била предприета от известния английски алтайист W. Bang. Той бил склонен да изведе думата sagitta(стрела к.м.) от тюркската дума  съд („паздерка - тръбичка по която се движи сока на растенията” к.м.), която във вида saγϊt по кумански означава „оръжие”. Макар и произходът на  sagitta да е доста мъглив, но не подхожда на това, римляните да са го взаимствали от неизвестно варварско племе от Изток.


Идентификацията θέγρι, ангела в ранния христянски апокриф  на The Shepherd of  Hermas  (овчарят от Харнас к.м.), равно с тюркското teŋri е непригодна. Остава Yayïq, наименованието на река Урал до времето, когато тя е получила своето име от царица Елисавета. Yayïq, предполага се, е тюркско име, във вида Δάϊξ, както Птоломей е именувал реката. Тюрколозите и алтайистите не могат да се съгласят по повод на това, което се скрива зад думата Δάϊξ. Marquart предположил, делта-та отразява смекчената буква d; Притсак мислил, че тя стои зад фрикативно звучаща съгласна буква; Менгес  я приема за взривно звучаща съгласна и Поппе – за шчипящата ž; даже се обсъждала възможността това, че се трансккрибира y.  Menges извежда Yayïq от yay-, “разширявам”; yayïq трябва да би имал значение на “разширявам”. Лигети отбелязва, че глаголът има два варианта; yad>yaδ-, yas-, yai- и т.н. и yan- > yai-, yan-;той съединява наименованието на реката с втори вариант, но отрича, че тя някога била като *dayϊq. По негово мнение, началната буква -y станала d- при произношение на думата от иранците, които предали името на гърците.  Следвайки Räsänen, Серебрянников постулира оригиналния yayïq, но народът, на чийто език y- се певръща в d-, били дунавските българи.  Quot capita tot sensus. Клаусон отхвърля тюркската етимология. „Най-много”, пише той, „че може да бъде заявено, е това, че ако река Урал се наричала yayik вместо dayik тогава, когато местното население е станало тюркоезично, доколкото тюркоезичните не могат да произнасят началния звук d- и го направили y- даже в чуждестранните думи”. Клаусон , един от не многото филолози, който гледал зад чертата на „чистите лингвисти”, отбелязва, че във втори век н.е. народът на Урал бил сармати. Археологическите и антопологическите свидетелства, в действителност, се явяват недвусмислени. От седми век от пр.н.е. до трети и четвърти векове от н.е. гробовете пред- и зад- Уралските степи съдържат предмети на планински сарматски скотовъдци; в расово отношение те са били европеиди.

1 См. Vasieliev 1936, 25-26.
2 P. Pschmadt, Die Sage von der verfolgten Hinde (Greifswald, 1911); Gy. Moravcsik, Egytemes Philologiai Közlöny 1914, 280-293, 333-338 (French summary, BZ 23, 1923, 430); G. Hüsing, Mitra 1914, 42-45; J. Berze Nagy, Ethnographia 1927, 65-80, 145-164; W. Bang and G. R. Rachmati, SB Berlin 25:6, 1932, 693-695, 697, 701; J. Wiesner, Piscisculi (Münster, 1939), 18-19; K. Kereny, Anales de Historia Antigua y Medieval (Buenos Aires, 1953), 76-89. Аз отнасям моето съгласие (Maenchen-Helfen 1945c, 244) с тезисите на Василиев за гръцкия произход на легендите.
3 Gutschmid 1889, p. vii.
4 Hippolytus, GCS 4, 1929, 57, n. 28.
5 Markwart 1903, 462, n. 2.
6 CM I, 97, no. 58, 31.
7 Също там .
8 Markwart 1903, 463, n. 28.
9 CSEL 35, 753.
10 Epiphanius, Blake and de Vis 1934, 257.
11 В свое издание Йордан, 61, n. 2.
12 Variae III, 48.
13 Inst. div. litt. c. 25.
14 GGM 149.
15 Cf. A. Ludwich, Aristarchs homerische Textkritik 2 (Leipzig, 1885), 594; E. Anhut, In Dionysium periegetam quaestiones criticae (Regiomonti, 1888); U. Bernays, Studien zu Dionysius Periegetes (Heidelberg, 1905), 66.
16 Orbis terrae, vv. 905-908.
17 Woestijne 1953, 77.
18 GGM
19 Оправянето на Οϋίτιοι в Οϋννοι, предприето от Kiessling (PW VIII, 2953-2954), е несъвместимо с чтенето в ръкописите.
20 Tarn 1951, 89.
21 Преводът на Латише на стиховете  в Priegesis, Scythica et Caucasica I, 1, 186,  основан на издание на Мюлер, е бил препечатан в ВДИ 1948, 1 (23), 241 без всякакви изменения и с някои коментарии. Съветските историци са несведущи с филологическите работи, извършени по времене на  работите на Латишев, те все още правят този излязъл от употреба текст крайъгълен камък на техните реконструкции на историята на  хуните. Виж., например, Бернштам 1951, 135; Тревер 1959, 192; Артамонов 1962, 42; А. П. Смирнов в История СССР 1 (Москва, 1966, 15), 323. Понякога техните идеи за Priegesis се явяват малко странни: Смирнов нарича Дионисий, съвременник на Птолемей, византийски писател; Г. Б. Федоров (МИА 83, 1960, 15) го бърка о с Дионисий от Халикарнас. Л. Н. Гумилев (ВДИ 1960, 4, 123-125) въвел най-далеко отиващи изводи от превода на Латишев. В 155 году, под натиска на хсиен-пи хсиен-ну побягнали от Тарабагай на запад. В 160 году те били на Волга. При други обстоятелства хсиен-ну се преселвали  в своите номадски палатки с комфортна скорост. Те преодолели 2 600 километра за две или три години. Постоянно воювайки с преследващите ги хсиен-пи, те не са могли да вземат своите деца и стари хора със себе си; те продължавали да яздят от изгрев до залез на слънцето до като, техните врагове, накрая, не се обърнали назад. Само най-издръжливите оживели в отчаяното бягство. Мъртвите тела на хунските жени били разхвърляни по цялата Средна Азия. В тези хиляда дни всички видове висока социална организация били разрушени, всички прекрасни културни достижения на миналото били загубени. На Волга войните хсиен-ну трябвало  да си намерят  жени от чужите народи. Така хсиен-ну се превърнали в хуни. Това  е действително чудесна история, но най- чудесна се явява элементарната грешка в расчета: 2600 километра, разделени на 1000 дава не 26, а 2,6 километра на ден, дистанция, която не би трябвало да бъде съвсем голяма  даже за новородилите хунски жени.
22 Μεταξύ δέ Βαστερνών καί ‛Ροξολάνων Χοϋνοι (Geog. III, 5, 10).
23 См. Diacoviciu 1960, 121.
24 Била ли е  триумфалната статуя в Адамклисли изнесена на полето на сражението, както се предполага, остава неясна; виж. A. Richmond, SCIV 19:1, 1968, 3-29.
25 Dessau 986; Tacitus, Hist. I, 79; Mommsen 1909, 1, 217-218; Patsch 1932, 164-166, 172-173; L. Halkin, L’antiquite classique 3, 1934, 121-161; M. Rostovtsev, Gnomon 10, 1934, 9; Patsch 1940, 152-163.
26 Той написал своята География между 135 и 143 г. (E. Šimek, Historia Slovaca 5, 1948, 111-121, 233).
27 Виж. картата в работата E. Panaitescu, Le grande strade romane in Romania (Rome, 1938), 15.
28 Rostovtsev 1931, 66-71.
29 1899.
30 Minns 1913, map 2.
31 Stevenson 1932, map 8.
32 Макар чуните на Птолемей живеели в европейска Сарматия, западно от Танаис (р. Дон), река, която разделя европейската от азиатската Сарматии, Altheim (1:3-4, 1962, 419) располага народа източно от него, между Маних и горен Кубан; той поддържа това расположение покрай гръко-аланския надпис на калдъръма от Апшеронск, който O. Kurz (JAOS 82, 1962, 553-554) доказал, че е груба фалшификация, направена от  човек от Севастопол около 1909 г. Ученикът на Алтгейм R. Werner (1967, 487-488) аналогично разположил цис-танаиските чуни  през реката в Азии. O. Pritsak (Der Islam 15, 1960, 194) предвижва народа на Волга и река Урал. Аз пропускам без внимание дивите идеи на Л. Багров (Geografiska Annaler 17, 1945, 380).
33 Kiessling, PW VIII, 2591-2592.
34 Мülenhoff, DA III, 86.
35 Един от източниците на Амиан; см. Th. Mommsen, Hermes 16, 1891.
36 A. Romano, Rivista di storia antica, N.S. 8, 1904, 1-14.
37 Malotet 1898, 9-12; Fischer 1932, 482-487.
38 GGM I, 515-562; Periplus of the Outer Sea, Schoff 1927.
39 Diller 1932, 34. The misellus alienorum librorum breviator (C. Müller, GGM I, CXXXX), разбира се, не се явява Марциан, който Synesius (Ep. 100, PG 66, 1472) нарекал  философ и «много подхождащ на Хермес»; см. также Fischer 1932, 447-452.
40 Bunbury 1883, 660.
41 Patsch 1925, 66-67; позднее (1937, 3, n. 3). Patsch мислил, че някои агатирси е могло да живеят в Дакия до втори век н.э.
42 Zeuss 1837, 714.
43 Ibn Fadlan 1939, p. XXX.
44 Getica 36.
45 По повод на акатирите виж. O. J. Maenchen-Helfen 1966.
46 VI, 41, Bidez, 145. В 515 г.у те  нахлули в Капподокия (CM I, 99, 15-16).
47 Thompson 1948, 21.
48 Bussagli 1950, 212, n. 1.
49 Keleti Szemle 1901, 85.
50 PW VIII, 2591.
51 Teggart 1939, 153. Виж. също С. С. Сорокин, КС 64, 1956, 7, № 1 и Л. Н. Гумилев в Исследования по истории и культуре народов востока (Москва и Ленинград, 1960), 161-166.
52 Zosimus I, 27, 1 и 31, 1, Mendelssohn 1887, 19[14] и 22[13]. См. A. Alföldi, CAH 11, 146.
53 Някои славяноманиаци, напр., Ременников, 1954, 10, приемат бораните за славяни. Тяхната фантaзия била рязко отхвърлена от  В. В. Кропоткин (Очерки 2, 128).
54 По повод  по ранните литератури виж. Rappaport 1899, 36, n. 4. виж. L. Schmidt 1934, 130.
55 А. Д. Удальцов, СЕ 2, 1946, 41.
56 Zeuss 1837, 280, 466, 694.
57 XVII, 1, Gallatier, 65.
58 Schönefeld 1911, p. xxiii.
59 Agathias V, 11, 2, Keydell 1967, 177.
60 Agathias V, 11, 4, Keydell 1967, 177.
61 Moravcsik, BT 2. Анализът на Притсак за наименованието V(B)urgund (UJB, 1952, 56, 75, 77) не съдржа нищо, освен грешни цитирания. Той отделя Βουρούγουγδοι в Burugun+d; -gun счита за някакъв колективен суфикс както в думата Ούννουγοϋνοι, по повод на което Притсак се осланя на Moravcsik, BT 2, 189 (219 във второто издание). Разбира се, тук последното наименование се причислява както неправилна форма на Όνόγουροι, която била установена още в 1774 г. Този  –gun се явява, по-нататък, в Burgundiones, «наимменование на племенната група прото-българи», -dion – тюркски суфикс -dºn. Притсак се позовава на Moravcsik (BT 2, 102), който няма нищо за тези несъществуващи прото-българи. Бургундионесите, разбира сесе явяват германските бургунди.
62 Tomaschek (1888, 17) си мислил, че наименованието се състои от Itil, Волга, и иранската дума mar, «хора». Markwart (1903, 356) ги приравнявал към  Dirmar в сирийския списък от 555 г.
63 Markwart 1924, 269-270.
64 Не се отчита  в работата Zgusta 1955.
65 В. Латышев, ИАК 65, 1918, 10; А. К. Тахтай, КС 15, 1947, 59; ВДИ 3, 1960, 15.
66 А. Radulescu, SCIV 14, 1963, 84.
67 [Текста на ръкописите посочва на това, че авторът е приготвил забележки, започвайки от това место до края на главата; разбира се, те липсват. – Ред.]
 

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com

Коментари (7)

Следете за нови коментари с RSS
0
...
Написа K. Милчев
на 26 януари 2011
Оцени коментара:
Чудесен превод, жалко че Ото Манчън-Хелфън не е знаел, че в 16-те достигнали до нас преписа на хрониката на Теофан, освен явно сгрешената форма "уногундури" присъства и формата "уновундбългари". Ако включим тук и известието на арабските историци за "V.n.n.dr", а и на хазарския цар Йосиф за народа на Аспарух "в-н-н-т-р" и току-виж ранната българска история ще придобие контури и ще стане ясно кои са бунд (бундур)и имат ли нещо общо с кутригурите от втората половина на V в.;"уновундур" на Теофан е най-точното име за "хуни, вунд и българи"...
0
...
Написа K. Милчев
на 26 януари 2011
Оцени коментара:
Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан, както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ου’νογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Ου’ννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.
Очевидно е, че още в латинският превод се е наложило името „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.
Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на древна Велика България, именно името „уновундобългари”.
0
Как е възникнало името "хуни" !
Написа Сандилх
на 27 януари 2011
Оцени коментара:
Във Вашите страници „Роден край” публикувате много материали за непозната част от историята на българите, които изясняват знанието ни за тях, така както постепено се появява образ или картина на фотографската хартия. В редица материали осветявате въпроса за хуните и връзката им с българите. По начало „хуни” се възприема като хулна дума. Става дума за нейното съществуване и натоварване с негативизъм в средновековието и в съвременни условия и като оправдание за ставащото все по-неясно и по-празно от съдържание "велико преселение на народите" в тези времена.
С този материал на страниците на "Роден край" посетителите могат да се запознаят с мнението (и фактите), за това как се е появило името на хуните и непреходната им слава, на един от най-изявените им изследователи от дълбоката древност до нашето време, американският изследовател Otto Maenchen-Helfen, което той е представил в капиталния си труд, издаден посмърто през 1973 г., „The world of the Huns: studies in their history and culture”, редактиран от Max Knaith, Univercity of California Press/Berkely/ Los Angeles/ London/. Зa тези които не знаят за автора, тези студиии са редактирани и издадени в този вид от неговите най-близки сътрудници няколко години след кончината му през 1969 г., в т.ч. те добавят последната XII глава на книгата(Paul Alexander), и от тук вероятно възниква отсъствието на неговия критичен коментар върху някои от известните до тогава автори на материали за хуните. Но след него знанието за света на хуните вече е издигнато на много висока орбита и по друг начин ще се възприемат религиозните писания, тези на придворните поети и на някои от древните, средновековните и на историците от миналия и по-миналия век, особено на североизток от нас. X-тата глава на неговите студии „Ранните хуни в Източна Европа”, обяснява "с думи прости и кратки" на кого тези племена дължат това име (на един преписвач ли или на един автор на periplus "перипл" (или „лоция” – книга с текстове за корабоплаване по море или река) и на един древен историк живял след тях, който толкова ги е мразил, че без да ги е виждал и познавал, изплозвайки откъси от стари източници, им е приписвал отвратителните образи и нрави на други племена). Някой от тези трима е прочел или преписал неправилно едно име и по желанието на Фортуна, то тръгва по света и до сега съществува, а и вероятно ще остане и след нас.
Най-същественото в тази глава е възможността да се придобият знания за една тъмна част от историята на българите в годините от няколко века (VII в.) преди Р.Х. до III – IV век след Р.Х. в региона на северното Черноморие, Кавказ, Каспийско и Азовско море, и части от Румъния, Молдова, Украйна и Русия и дали това име следва и как да се свързва с българските племена. А критиците, добре дошли. Те получават нещо за опровержения или допълнения. Приятно четене и разсъждение.
Администратор
...
Написа Администратор
на 27 януари 2011
Оцени коментара:
Сандилх, благодарим ти за помощта! Както знаеш, в нашата история има много забравени и изопачени факти. Струва си човек да разбуни духовете, за да спрат да учат децата на глупости в училище, а университетите да престанат да бъдат коне с капаци и да забраняват на студентите и кандидат студентите да четат това, което не е написано от съответните преподаватели на дадения университет.
0
книгата на Хелфън за хуните, 1973
Написа Милчев
на 09 юни 2011
Оцени коментара:
0
Благодаря!
Написа Ilieva
на 05 март 2015
Оцени коментара:
Преводът е отличен!
Текстът също.
Много ви благодаря!
0
@Написа Ilieva
Написа Sandlih
на 10 март 2015
Оцени коментара:
Благодаря Ви за похвалата. Явно сте сравнявали с текста от американското издание. Често обявяват авторът Хелфен (Helfen = помагам)за американски учен, а той е роден австриец и то в район, където тези хора, които са обект на изследването му, са обитавали там известно време в онези години. Не е случайно, че един известен учен от съседни на Австрия земи, баварецът проф. Фрицлер има студия,в която обяснява, че българите и баварците имат общ произход. В непубликуваните в книгата му негови бележки, надявам се знаете, че тя е издадена от неговите сътрудници, след кончината му, той специално е отразил и спомените си от времето, когато е живял в родината си.

Напиши коментар

по-малък | по-голям
security image
Моля въведете символите

busy