Народите в Хунската империя, І част

Написано от Кирил Милчев 08 Февруари 2011

Произход на прабългарите

Автор: Кирил Милчев

Хунската империя е включвала различни народи, както четем в множество късно-антични летописи. Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи – бел.К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.).

Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва: „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина – бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11).

Народите в хунския съюз са имали статут, не по-различен от този на федератите в Римската империя и готският историк от VІ в. Йордан се хвали, че остроготите, които до 455 г. били хунски народ, имали собствени владетели.

Византийският историк от V в. Приск Панийски, който през 448 г. посещава хунският град (вероятно Ветвар, старото келтско селище Корнунт, на отсрещният бряг на дн. Виена – бел.К.М.) на Атила в Панония, ни е оставил разказ как васалите на различните хунски народи са вечеряли заедно с Атила в обща трапезария.

В градът на Атила, според историкът, се говорело на различни езици и той разпознал гръцката, латинската и готската реч, а останалото разнолико множество нарича - „скитски и хунски” езици. Това са събирателни понятия, скитски език вече е нямало, но народи, които обитават на територията на стара Скития, има. Такива, според Приск, са акатирите, които били многоброен народ, управляван от различни старейшини. Приск директно пише, че сарагурите са на север от Кавказ. „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.К.М.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.К.М.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците”.

Около Дунав, според историка, живеели хунските народи „амилдзури, итимари, табосури, биски и други”.
Явно под „хунска” реч, чута от Приск в града на Атила, е имал предвид народите, които са на изток от р. Танаис. Те са били доста, ако имаме предвид изброяването им от арменският автор от V в. Тавстос Бузанд: „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ).

За хуни-масагети, пише и Прокопий, а още през ІV в. Амиан Марцелин съобщава, че аланите станали васали на хуните. Те са такива до 406 г., когато алани и вандали избягват на запад от р. Рейн и войските им мигрират в северна Африка.
„Гати и глуар”, изброени от Бузанд, са готите и герулите (елуар).     Гепидите и лангобардите в Панония са били също хунски народи, поне до 455 г., когато вожда на гепидите Ардарих убива първородният син на Атила Елак, край р. Недао.
След смъртта на Елак командването върху голяма част от хунските народи, които не се отцепват от империята, подобно гепиди и остроготи, поема Денгиз, а Йордан упоменава, че под властта му са „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.
Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готите притеснявали.     

По същото време третият син на Атила Ернак поема под властта си българите, наричани от Прокопий „утигури” (а от Приск „уроги”), които се връщат към 465/467 г. около Боспор и Азовско море, очевидно за да бъдат отблъснати изгонените от аварите на запад от Каспийско море савири. Последните през VІ в. са вече известни на византийските писатели като хунски народ, т.е. от врагове през V в., са превърнати във васали.     

Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор, описва през 555 г. 13 народа по земите на север от Кавказ, между които и българите. По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) са пост-атилови хуни. Интересното е, че този автор не познава племе с етноним „хуни”...

Касиодор, който до 530 г. пише готска хроника, повтаря казаното към 507 г. в панагерика на епископ Енодий, и отъждествява името „хуни” само с етнонимът „българи”.

Същото следва през VІІІ в. и лангобардският историк Павел Дякон, по отношение на първите лангобардски вождове към ІV в., победени от българи, според него.

Причината обаче за приписването на общото съюзно име „хуни” само към „българите” от готските историци Енодий и Касиодор, е опитът им да заличат, че остроготите са били хунски народ до 455 г. и през 451 г. участват във войната на Атила в прословутата Каталунска битка, когато убиват визиготския крал, съюзник на римският генерал Аеций.     След 488 г. Теодорих Амал от остроготите прави обща държава на визиготи и остроготи в Италия, но визиготите явно не са се отказали лесно от кралския си род на Балтите и от спомена за братоубийствената война, нанесена им от остроготи през 451 г.

Новата обединителна идеология на Теодорих Амал е изисквала да се вмени, че остроготите са били „роби” на Атила и Енодий през 507 г. пише, че Теодорих Амал победил българите, които някога притежавали каквото си пожелаят. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

Касиодор следва този стил и упорито пише, че остроготите са били роби през 451 г. и затова не можело да не слушат Атила, от него преписва Йордан. Всички те, с всякакви средства се стараят да изчистят образа на остроготите и на царският им род Амали, от хунското им битие в Панония до 455 г.
За съжаление федератите на Хунската империя не са били предмет на специално научно изследване.

Византийският историк от втората половина на VІ в. Агатий пише, че най-многобройните хуни, по времето на византийският император Лъв (457-474), били „ултинзурите и вуругундите” (Агатий, кн.V, 11). Последните, както правилно отбелязва Ото Манчън-Хелфън в Х гл. („Ранните хуни в Източна Европа”) в монографията си „Светът на хуните” (1973, Калифорния), не бива да се бъркат с „бургундите”.      Готският историк Йордан (551 г.), като изброява кои народи останали към 460 г. под властта на вторият син на Атила Денгиз, посочва първи „ултинзурите”.

Византийският историк Прокопий (VІ в.) обаче познава този народ под името „кутригури”, явно техен външен етноним даден им от антите  и разказва, че утигурите (Псевдо-Захарий ги нарича „българи”) и кутригурите били пост-кимерийци и родствени племена, които представя като ядрото на хунската империя, която след 363 г. (Евнапий) и до 375 г. (Йордан) превзела всички народи до панонските граници на Римската империя.
 

1 . Хунското име Ултин - прозвище и етноним.

                 
    Това хунско име ни е познато от късно-античните летописи като Улдин (Созомен, Зосим) и Ултинзур (Йордан).

    „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдис, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големи усилия.” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2).
    Тук се съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.) западните римляни на Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение на хунската помощ на Улдин.
    „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн.ХІІ.12).
    Между другото, след убийството през 408 г. на западният префект Стилихон, функциите му са поети именно от Сар.
    
    Името „Улдин” се среща и във волжко-българските средновековни компилации, но като „Аудан”. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” твърди, че Атила имал „прозвище Аудан”. „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19). Близка до имената „Улдин, Аудан” е и формата „Авитохол” в „Именникът на българските канове”.
 
    Освен като име-прозвище, при Йордан и Агатий то се среща и като название на един от хунските народи през втората половина на V в.

    Йордан твърди, че след смъртта на първородният Атилов син Елак (убит през 454 или в началото на 455 г.), вторият брат Денгиз застанал начело на няколко народа, между които „ултинзурите” са изписани от историка като първи в поредицата. Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори” (Йордан, Гетика, ч.ІІ)
    Агатий Миринейски пък отбелязва, че „ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11).
    Същият историк упоменава, че преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийският пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн.ІІ.; 2,3).
 
    За първи път хунски пълководец с име Улдин, е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов), е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3).

    Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните в Италия срещу готите малко преди 554 г.
    И все пак,  двамата носят едно и също име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, от който произхождат.

    Изглежда „Улдах-хун” (Агатий) е същият онзи хунски пълководец, когото Прокопий нарича „Хиниалон”, т.е. явно неговото име е леко сгрешено от Прокопий и то може да бъде възстановено като „Хун-Алон” (= „Улдах-хун”, при Агатий) ?...
    Този кутригурски военачалник Хиниалон, според Прокопий, бил повикан от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с 12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия, с уговорката да пазят границата.
    Не е ясно защо Прокопий, за разлика от Агатий, не споменава хуните на Улдах като съюзници на византийците към 553 г. срещу готите. Може би причината е, че те са привлечени от Нарзес. Между последният и опекунът на Прокопий генерал Велизарий, е съществувало явно съперничество.

    Йордан в неговият исторически летопис (551 г.) отбелязва към 460 г. не само хунски народ „ултинзури”, но и „Ултинзур”, когото нарича син на Атила (Гетика, ч. ІІ).



  2. Името „хуни” и неговите форми „хони” и „хионит”.


    Амиан Марцелин и Евнапий Сардийски през ІV в. са първите историци от ІV в., които дават сведения за хуните.
    Съществуват още два извора от ІІ в. от н.е., където името им присъства. Това е „Географията” на Птоломей, който ги поставя в причерноморските степи и стихотворното „Описанието на населението по земята” на Дионисий Периегет Египетски (живял при Домициан към 81-96 г. от н.е. или при Адриан към 117-138 г. от н.е), който ги помества в Предкавказието до „каспийците, войнствените албани и кадаусите”.

    Последните две съобщения са проблематични, отсъствието на името „уни, хуни” при останалите автори от ІІ в. и ІІІ в. от н.е., е показателно. Напълно е възможно анахроничното вмъкване на името „хуни” в Географията на Птоломей и в Описанието на Дионисий, предвид тяхната значима роля от ІV в. до VІІ в., когато хунската военна политика в Европа и в Месопотамия е широко отразена от късно-античните и средновековните извори.

    Как се е появило името на хуните в Предкавказието през ІV в.? За изясняването на този въпрос от полза би било да се обърне по-голямо внимание на един грузински източник от V в.

    В грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай” се дава сведение за „военното племе хони”, което се заселило в Занави, на земята на древният прародител Херки („Хайк” в арменските извори), като мястото му за заселване им била дадена от „бундурк”.

    При по-късните преписи на грузинския извор след идването по тези места на турките на Истеми през VІ в., това име „бундур”, където „к” е очевидно арменски афикс, се изписва погрешно от преписвачите „бунтурки”.

    Очевидно е, че „бундур” не могат да са „турки”, защото „Мокцевай Картлисай” дава сведение, че „бундур” са коренните жители на Картли, преди в края на ІV в. пр.н.е. там да се заселят иберите.

    Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според документа, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.). „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

    Упоменаването на цитателите и на градовете отделно дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета.

    Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урартци, тъй като при разчитането на урартурските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайнед (Биайн).

    Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”.
    Езерото Ван тогава е било наричано „морето Наири”, но благодарение на самоназванието на урарците, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.

    Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан”: Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

    Тя се казвала така, според Хоренаци, понеже българинът Бунд, заедно със своите хора „бундур”, я били колонизирали. На друго място същият автор пише, че „страната на българите” се намирала в пояса на Кавказката планина - Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите...”

     Имайки предвид сведението „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език” от 555 г. на Псевдо-Захарий Ритор, че „бургар”, които имат градове, се намират на север от дербентският проход, т.е. не са в Задкавказието, а в Предкавказието, изниква въпросът как и кога „бундур” се преместват на север от проходът ?

    Но преди да дадем отговор на този въпрос, нека посочим още едно изключително важно сведение от „Мокцевай Картлисай”.
    Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” са Урарту и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите.

    „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки”(гл. І).

    Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите вблизост до Халдея, т.е. напускат Кападокия, където е била античната им държава „Гамирайа” (асирийски клинописи). На път за Предкавказието и Приазовието, където те вече са през V в. пр.н.е. (по времето на Херодот), пътят на кимерийците минава през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни времена.

    През ІІ в. от н.е. географът Птоломей фаворизира „венед” (чети: бенед), които разполага в Предкавказието. Те са били изключително мощни, понеже по тяхното име нарича планината до аланите „Венедска планина”, а западното Прикаспие е наречено от Птоломей - „Венедски залив”.
    С други думи, кимерийците, които временно усядат в Урарту, (т.е.  на бъдещите арменските земи, за първи път името „Армения” се споменава през VІ в. пр.н.е), по земите, известни по-късно като „гавара Утик”, при по-нататъшният си преход към Предкавказието не са мигрирали явно сами, но и значима част от урарците (бунд, бенед, биайнед), са поели на север от Кавказ.
    Само така можем да си изясним връзката, която прави Мовсес Хоренаци между името „българи” от една страна и името „Бунд, бундур” от друга. Времето на съотнасяне на тази връзка при Хоренаци чак през ІІІ-ІІ в.пр.н.е., е анахронизъм.

    „Утигурите” на Прокопий, които той нарича хуни и пост-кимерийци, още през 1918 г. Златарски правилно отъждестви с „бургар” (българите) на сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, писал по същото време на Прокопий (В гавара Утик има гр. Хелхал, според Мовсес Калакантуаци; За хунски военачалник на византийска служба към 465 г. с име или по-точно прозвище Хелхал, знаем от летописът на Приск Панийски (V в.); арменският историк от V в. Елише също упоменава такова селище „близо до границата на Иберия, срещу гр. Халхал”; част ІІІ).

    Кавказките хони, в този смисъл, според „Мокцевай Картлисай”, са наследници на кимерийците и именно това пише през VІ в. Прокопий Кесарийски, съобщавайки, че доатиловите хуни са били кимерийци в древни времена.
 
    С други думи, въпреки желанието на някои автори да утвърдят, че хони и хуни са етноси, които нямат нищо помежду си, сме свидетели, че грузинци и арменци наричат „хони” същите, които западните късно-антични автори – „хуни”.
    Това става пределно ясно от арменският историк от V в. Елише (част VІ), който пише, че преди 450 г. арменските нахарари са искали военна помощ от предкавказките хони.

    Очевидно тази помощ е искана през 448 г., защото Приск Панийски, който по същото време е при Атила в Панония, научава, че той може би ще нападне Персия. Във връзка точно с този слух, западният посланник Ромул и римският съветник на Атила Константиол разясняват, че хуните вече са нападали Персия (395 г.) и че ако Атила я нападне ще я превземе, но това не е добре за римляните, твърди Константиол, понеже тогава Атила няма да забрави Рим, а ще се върне за да го пороби окончателно.
 
    Хунската държава още в края на ІV в. (395 г.) е била от Кавказ до Панония. Тя е водила войни през ІV в. в Персия, преди да нападне готите на запад от Дон към 363/375 г.

    От средата на ІV в. започва разцветът на хунската военна мощ и първият владетел на хуните, който побеждава персийския шах Шапур ІІ (309-379), е известен – това е Грумбат (сравни това име с Кормисош и Крум, а така също с Крим).
    Амиан Марцелин, независимо, че пише на латински, е заел от сироезични източници, че народа на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ,  6.20).

    Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са. От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1.,  че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.”

    Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

    Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път хуните, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са  хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

    От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също.

    „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

    „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. през 395 г. те са хуните от Панония (Ото Манчън-Хелфън), а през 484 г. са хуни от северен Кавказ и Приазовието (т.е. „сарагурите” на Приск Панийски, които след 467 г. нападнали Персия и които Гумильов отъждествява с „българите”, не са нищо друго, освен онези пост-атилови хуни, които Прокопий нарича „утигури и кутригури”; с други думи в периода 467-484 години Персия е под същата заплаха от хуните, каквато е съществувала за двете Римски държави до 455 г.)...

    Ето защо, преди да пристъпим към темата за хунският съюз и народите в него, е важно да си изясним, че хионит, хуни и хони, са просто три форми на едно и също име.

    Дори можем условно да допуснем, че както произходът на формата „уни, хуни” е западна, така формата „хони” е с кавказки произход, а формата „хионит” има сироезичен произход...Арабоезичното житие на Св. Григорий, което явно е превод от сирийски, нарича хуните – „куани”, форма, която е близка до „кионайе” на Йешу Стилит.
    „Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий) Йоан като епископ над страната на куаните.”

           Името „хуни” е съюзническо наименование и е донесено на Кавказ по всяка вероятност от масагетите, то е имало определено военна семантика.
 
           Както пише археолога Миняев, пренесено е по някакъв начин името на хсионг-ну, а е нямало никакво велико преселение от Ордос. Ако имаше, щеше да бъде открит поне един гроб или артефакт...От друга страна, според Миняев, прословутият отряд от хипотезата на Гумильов, останал жив от битката със сянбийците през І в. от н.е., е наброявал според китайските историци 300 мъже хсионг-ну и няма как идеята на Гумильов, че те са бащи на европейските Huns, да е верна, колкото и тези богатири да са потентно пасионарни...

            Eто какво пише Миняев за последните години на Hsiong-nu, които нарича на руски „сюну”, а не „хунну”, подобно Гумильов. Подчертаването на пасажите е мое, а не на автора.

              „...Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий.  

          Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен.  Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад.  

         Обратимся к другой версии. Разделение сюнну на "северных" и "южных" привело к обострению противоречий в их среде, в результате чего "северные" сюнну терпят ряд поражений, разделяясь, в свою очередь, на целый ряд мелких орд. Во главе каждой стоял вождь, по-прежнему именовавший себя шаньюем, но не обладавший той значительной военной силой, которая отличала племенной союз сюнну во II-І вв. до н. э. Ряд поражений, которые терпят эти орды в 1 в. н. э. приводит к бегству их вождей, но отнюдь не на запад, как принято иногда думать. Рассказывая об этих событиях, хронисты используют неопределенные выражения: "шаньюй отошел на 1000 ли" (около 500 км. - С. М), "шаньюй бежал далеко". После поражения в 91 г. н. э. - "северный" шаньюй "бежал неизвестно куда". Каждый раз речь идет о разных вождях, войско которых не следует за ними, а остается на месте и вливается в состав либо "южных" сюнну, либо других племен. Так, в 91 г. н. э. оставшиеся сюнну в количестве 100 тыс. кибиток "сами приняли название сяньби". Важна для нас и следующая фраза источника: "С этого момента началось усиление сяньби".  

       Таким образом, военная сила, которой располагали сюнну в 1 в. н. э. не исчезла, она служила в Центральной Азии основой для усиления других племенных группировок, в первую очередь сяньби, которые вскоре на недолгий срок завладели азиатскими степями. Не случайно письменные источники упоминают о сюнну и во II, и в III, и в ІV-V вв. н. э. т. е. тогда, когда европейские страны уже испытали на себе силу кочевых народов. Историческая судьба сюнну связана в раннем средневековье с Центральной Азией: западнее Саяно-Алтайского нагорья нет ни одного раннего памятника сюнну, а те, которые здесь имеются, относятся к эпохе Маодуня, когда сюнну контролировали и Южную Сибирь, и многие другие районы азиатских степей.  

      Однако кочевые народы, наводившие ужас на цивилизованные страны Европы в первые века новой эры, не случайно, видимо, получили имя "гунны". Европейские историки, конечно, знали о существовании в Центральной Азии мощного племенного союза во главе с сюнну. Сведения о нем могли поступать по Великому шелковому пути, который служил не только для обмена товарами - по нему в обе стороны поступала, видимо, и информация о событиях самого различного характера. Отметим, что некоторые участки этого пути сюнну контролировали в период своего могущества.  
     Сведения о мощном центральноазиатском союзе кочевых племен были, очевидно, столь впечатляющими, что название "сюнну" быстро получило в Европе нарицательный характер; в латиноязычных источниках оно могло быть записано со слуха в различных вариантах. Поэтому, когда кочевые орды появились на границах европейских государств, их стали называть именно таким собирательным термином "гунны", окончательно закрепившимся после их военных успехов. Эти события составляют интереснейшую и во многом еще не прочитанную страницу европейской истории и, конечно, заслуживают отдельного разговора.  

      Как видно, предлагаемая версия не решает проблему происхождения европейских гуннов, а напротив - подчеркивает ее сложность. Исследования этой и других проблем продолжаются, и не раз еще придется вернуться к яркой и насыщенной событиями истории кочевых народов евразийских степей и задуматься над новыми находками и материалами.” (С. С. Миняев . Сюнну. Природа, 1986, №4).

 
  3. Хуните – име на съюз от различни народи.


    Можем да се доверим до известна степен на хипотезата на Миняев  и да приемем, че единствено името на Hsiong-nu (сюну) се е появило в Европа, но едва ли е вероятно предположението му, че Рим през ІV в. от н.е. бил впечатлен от славата на централно-азиатските Hsiong-nu (изчезнали до І в. от н.е.) и там си помислили, че ги нападат сюну (?).
    Не е достоверно и твърдението, че пишейки за хуните, късно-античните автори давали различни варианти по слух на името сюну, което знаели много добре. Западните източниците въобще не знаят за Hsiong-nu.
     По-вероятно е името на централно-азиатските хсионг-ну да е пренесено в Предкавказието и Приазовието от масагетите, които през ІІІ в. пр.н.е. са били вблизост до пустинята Гоби и са имали непосредствен контакт с Hsiong-nu.
    Според сведението в „Исторически записки” на китайският историк Съма Циен (145-86 г.пр.н.е.) през 214 г.пр.н.е. китайският пълководец Мън Тян успешно атакува в региона на Жълтата река вождът на Hsiong-nu Туман и го отблъсква на запад. Така Туман със своите орди нахлува в териториите на юеджи. Туман е сменен от синът му Моде (209-174 г.пр.н.е.), след него на власт е Лаошан (174-161 г.пр.н.е.).

    Според версията на П.А.Толстов, „юеджи” е китайското име на „масагетите”.
    През ІV в. пр.н.е. масагетите са най-източният народ, до който стига Александър Македонски, според биографа му Плутарх (ок.45-127 г. от н.е.). Техните земи граничели с пустинята Гоби.
    Латиноезичният автор Амиан Марцелин (330-400) съобщава, че „аланите-някогашните масагети” (ХХХІ.2.12; виж. Латински извори за българската история, С., 1958, с.160) попаднали първи под властта на хуните през ІV в.
    Същото пише в коментара към „Евангелието на Лука” миланският епископ Амбросий (Х,21.9): „А за какви големи сражения узнахме: хуните нападнали върху аланите, аланите върху готите, готите върху тайфалите и сарматите...”

    При първоначалната поява на хуните в Панония гръцките автори ги наричат „масагети” (Ото Манчън-Хелфън, Светът на хуните, 1973, гл.І-Литературни свидетелства, §. Уравнения).
    През VІ в. Прокопий Кесарийски също нарича хуните „масагети”.
    В „Арменската география от VІІ в.” масагетите са разположени в западното Прикаспие, до Дербент.
    Интересно е за отбелязване, че през V в. в арменската история на Тавстос Бузанд, с която Прокопий е бил запознат, тъй като я цитира в съчинението си „Войната с персите”, масагетския цар разполага с хунска войска, според арменската история на Бузанд, но и дума не става, че той има и своя си, масагетска войска. Бузанд пише: „масагетският цар, повелител на многочислена войска хуни” (кн. ІІІ, гл. VІ).

    Арменският епископ Григорис, син на Вартанес, се опитал да проповядва християнството сред тях, но войниците не се съгласили да не убиват и грабят, според Бузанд. Тогава масагетският цар се съгласил със „своята войска” (пак там) и Григорис загинал мъченически.

    Ако късно-античните християнски гръцки автори през ІV в. наричат хуните „масагети”, причината е, както обърна внимание американския учен Хелфън, близостта на името на масагетите с името на библейския „Магог”, предшественикът на Антихриста.
    Но Прокопий Кесарийски през VІ в. е професионален историк и неговото отъждествяване между хуни и масагети, явно произхожда от арменската история на Бузанд, която е чел, както става ясно от съчинението му „Войната с персите”.
    Тавстос Бузанд пък вменява, че хунската армия за масагетския цар била „своя войска”.

    Това ще рече, че масагетите, от които произхождат аланите, според Амиан Марцелин, са приносители на името на Hsiong-nu в региона на Каспийско море още в антично време и това име е придобило сред тях и протоаланите военно значение още след ІІІ в. пр.н.е.

     „Маскуты - это массагеты древности, впервые упоминаемые Геродотом в Средней Азии, где в борьбе с ними погиб основатель Древнеперсидской державы Кир Великий.

    В Европу массагеты перешли, очевидно, в период передвижений сарматских племен в IV-III вв. до н. э., когда собственно сарматы перешли Дон и, устремившись на запад, покорили родственных им скифов.

    Время появления массагетов в Восточном Предкавказье определить трудно, но, скорее всего, речь должна идти о I в. н. э., когда родственные массагетам аланы совершают свои известные походы в Закавказье и далее в Атурпатакан и Каппадокию. Армянские источники знают маскутов в IV в. и тогда же упоминают их царство, которое находилось в не совсем ясных взаимоотношениях с Кавказской Албанией. Можно предположить, что в IV в. маскутские цари господствовали в этой стране. Во всяком случае, Фавст Бузанд пишет о маскутском царе Санесане (30-е годы IV в.). Любопытно, что Санесан назван царем гуннских войск и в то же время родственником армянских Аршакидов. В другом месте маскуты выступают для того же времени как союзники алан. Это позволяет сделать вывод, что в первой половине IV в. существовало сильное политическое объединение во главе с мас- кутскими племенами. Их сила была столь значительна, что они совершали успешные походы против Армении и даже овладели ее столицей Валаршапатом. Возглавляемый маскутами союз, очевидно, был уничтожен в ходе гуннского нашествия. В прибрежной полосе Дагестана племена Гуннского союза столкнулись именно с маскутским населением” (А.П.Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа, гл. ІІІ, 6).

    Името на масагетите (масгути) и досега е съхранено в българският език като наименование на домашен сорт грозде и вино – мискет. В региона на Кавказ също има топоними, подчертаващи уседналостта там на масагетите...

    „Название княжества Маскат (Маскут; Мазгут; совр. Мюшкюр; местная транслитерация: Муьшкуьр) восходит к массагетам-маскутам – иранскому племени, заселившему, по свидетельству „Худуд ал-‘алам”, земли между реками Самур и Белбела. Дарбанд-нама сообщает о княжестве С.к.т, который восстанавливается как Маскат (...).Во времена Хосрова I Ануширвана маскуты продолжали оставаться самостоятельной силой в регионе; это потом они растворились в преобладавшем лезгинском населении. Согласно Та’рих ал-Баб (§31), амиры Дарбанда и пограничных крепостей (ас-сугур) присоединили Маскат к своим владениям в 218/833 г. Глава ра’исов ал-Муфарридж, ставший правителем ал-Баба в конце XI в., называл жителей Маската лакзами (Та’рих ал-Баб, §40).” (А.К.Аликберов. Сасанидская титулатура правителей Кавказа по арабо-мусульманским источникам.)


    Така определено можем да заключим, че единственият народ, за който има летописни сведения, че е мигрилал от Средна Азия на Кавказ, са масагетите.

 
    Точно те явно донасят името на Hsiong-nu на Кавказ и то постепенно добива формите „хуни, хони, хионит”.

    Етнонимът на Hsiong-nu е бил очевидно дума с военна семантика в езика на масагетите, след като масагетският цар през ІV в., е наричал „своята войска” с името „хуни”.


     През V в., съгласно грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”, името „хони” става външно наименование на пост-кимерийците, които масово са наричани от античните автори амазонки и сармати (савромати), освен кимерийци.
     Ето защо грузинското съчинение, което е запазило спомен за военни действия през ІV в.пр.н.е. между войските на Александър Македонски в Кавказ с пост-урарти (= бундурк), твърди, че около същото време от Халдея дошло „военното племе хони”.
 
    Всъщност, кимерийците напускат мало-азийската си държава Гамирая през VІ в. пр.н.е. и мигрирайки към Предкавказието минават през териториите на Урарту в Задкавказието.
 
    Грузинското съчинение е запазило спомен за бундурк (= урарти), но употребата на името „хони” за този период към ІV в.пр.н.е., вместо „кимерийци”, е анахронизъм, получен вследствие на приравняването на масагетската дума за „военност” (= хуни) към пост-кимерийците (= сармати, българите на Зизаис) през средата на ІV в. от н.е.    
    Това е и причината (военност = хуни) „Мокцевай Картлисай” да пише, че към ІV в.пр.н.е. при бундурк не са мигрирали просто хони, а „военното племе хони”...

    Оттук ни става ясно защо по едно и също време през ІV в., т.е. към 354 г., войските на Зизаис (Зиези), които помагат на Констанций, са наречени от Амиан Марцелин „свободни сармати”, а от „Анонимният латински хронограф” – „българи”, и защо по същото това време (357 г.) в Задкавказието, войските на Грумбат срещу персийският шахиншах Шапур ІІ, са известни като „хионит” (Амиан Марцелин е взел етнонимът им от сирийски посредник), а пък самият Грумбат, е останал в историята на Мовсес Каланкатуаци, с прозвището „Хонагур – хон на хоните”.

     Военната мощ на българите (основният народ на бъдещият хунски съюз) още в средата на ІV в. е била, както в Панония, така и в персийските земи в Задкавказието и Месопотамия.

    Сиреч, никак не е учудващо, че в края на същият ІV в., т.е. през 395 г., хуните пак са в Панония и едновременно с това могат да открият и военен фронт в Месопотамия.

    Нито пък е учудващо, че тази тяхна военна стратегия е жива и през 559 г., когато, както пише Теофан, „тракийските хуни” на Заберган, след като снели обсадата през 557 г. на Константинопол,  преминават през Кавказ и превземат след малко повече от година Теодосиопол и Анастасиопол в Месопотамия, с което демонстрират геополитически възможности от територията на Тракия на Балканите (557 г.) до горен Ефрат и Тигър (559 г.).

     Теофан: „...беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. К.М.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ- бел.К.М.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (л.м.6054).

    В първото изречение има неправилен препис и учените не могат да реконструират правилно името на града (Безипол ?), но става пределно ясно кой е този град, ако се има предвид последното изречение.
    Къде и кой град се казва Анастасиопол?

    Теофан е дал сведение за това (л.м.6000): „...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.”
    Крепостта Дар се намира на изток от гр. Амида, в близост до персийската граница на Византия и е наречена Анастасиопол след 506 г.

    От ІV в. до VІ в. военните възможности на хуните са от Месопотамия до Балканите през Кавказ и тази огромна територия, е тяхна военна геополитика, както през средата (354-357) и края (375-395) на ІV в., така и през 448-450 г. (Приск, Елише), през 467-484 (Приск, Захарий Митиленски, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей, Йешу Стилит), през 515 (бунта на Виталиан на Балканите, подпомогнат от българи; по същото време са мобилизирани хуните-савири да атакуват през Кавказ около Антиохия), през 538-541 (Ат-Табари; Прокопий, който дава сведение в „Тайната история” как помагат на Хосрой Ануширван в Армения, освен че атакуват на юг от Дунав), през 557-559 (Теофан, който пише, че след окупацията на Константинопол от Заберган, тези „тракийски хуни” след около година нападнали Анастасиопол в Месопотамия)...
 

    Потресаващо е всичко това да стои в летописите и историческата наука да се прави, че не го забелязва.


     4. Утигури и Кутригури.

    За съжаление специално изследване за народите в хунския съюз до 455 г. и за техните наследници в териториите от Източна Европа до Кавказ след този период, не е правено.
    Що се отнася до проблемите на ранната българска история до края на VІІ в., когато Аспарух създава държава България на Балканите, въпросът за приемствеността и ролята на българите в хунския съюз до смъртта на Атила (453 г.) и за връзката между пост-атиловите хуни и българите, е интерпретиран от историческата наука половинчато и разноречиво.
    Още през 1772 г. (Allgem. Nord. Geschichte, 358) германският историк Август Шльозер отъждествява, на основание на сведенията на гръкоезичните късно-антични летописи (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт) утигурите и кутригурите с българите. Тази хипотеза е подета, както пише през 1890 г. Д.И.Иловайский от почти всички представители на науката и среща приемственост при Тунман, Енгел, Чертков и при самият Иловайски, който в съчинението си „Начало Руси” (М., 1890) има специална глава „Утигуры и Кутригуры Прокопия и Агафия”.
    В българската историческа наука проводник на тази хипотеза към 1918 г. става В.Златарски, но за съжаление той няма талантливи последователи на хипотезите, които издига.
 
     През 1937 г. М.И.Артамонов в „Очерки древнейшей истории хазар” свързва „в-н-н-т-р” (отделя им цяла глава от общо три) от писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, с „уногундурите” от трактата от Х в. на Константин Багрянородни „За устройство на империята”.
    С.А.Плетньова в книгата си „Хазары” (М.,1976) пък пише: „Мнозина учени напълно логично смятат, че това е неточно предаденото в древноеврейска транскрипция име на българското племе „оногури” (утигури)” (гл.1).
    Явно за тази изследователка няма никаква разлика между „в-н-н-т-р”, „уногундурите”, „оногурите” и „утигурите”, независимо, че те са ясно разграничени от западните и арабоезичните първоизточници.

    През 1962 г. в Ленинград М.И.Артамонов издава „История хазар”, където четвърта глава е „Утигуры и кутригуры”. В нея той, след като прави хаотичен разбор на първоизворите, предлага българите да бъдат признати за „отюречени угри” (с. 98), повлечени от Задволжието на запад от прииждащите в ІV в. от Монголия хунну (хсионг-ну, сюну). Българите през V в. станали много силни, според Артамонов, защото от Задволжието дошла още една вълна, ето защо „тъй като числото на хуните не е могло да бъде голямо, то българите, в края на краищата, напълно ги погълнали и смесвайки се с остатъците на местното източно-европейско население, съставили този народ, който, в крайна сметка, през VІІ в. започнал целият да се нарича „българи”, макар и да не изгубил своята разноплеменна организация с нейните особени племенни названия” (с. 98). След това Артамонов пише, че писмото на Синдалх били съобщено от Менандър, независимо, че то е при Прокопий, но това може да го приемем и като неволна грешка.
    По-важно е другото, Артамонов никъде не пише за старата теория, отъждествяваща утигури и кутригури с българите, и дори от извода му става ясно, че вече е възприел новата съветска доктрина след краха (1950 г.) на Н.Я.Марр, съгласно която българите са каганатски тюрки; това става особено видно от главата му за Велика България на Кубрат, където той следва плътно доктрината на Л.Н.Гумильов за това, че Орган бил някакъв тюркски хан, а династията Дуло била тюргешкият патриархален род дулуси.
    Изводът на Артамонов за произхода на българите от угрите, е направен от него през 1962 г. изцяло под давлението на статията от 1960 г. за произхода на европейските хуни на Л.Н.Гумильов. Последният, за да отговори на критиката на американският професор Ото Манчън-Хелфън, който към 1945 г. издава няколко статии, в които отбелязва, че въпросът за произхода на Huns от Hsiong-nu (тезата на Иностранцев от 1900 г.) не е решен в историческата наука, разработва хипотезата, че само „един конен” отряд мъже  Hsiong-nu бил дошъл към Волга и те си взели жени-маджарки (угри, унгарци), така от ІІ в. до ІV в., се оплодил, размножил и появил, според Гумильов, нов народ „гуны” (Huns), т.е. европейските хуни.
    Като цяло ІV глава от трудът от 1962 г. на Артамонов, обхващаща от 79 с. до 103 с., е писана еклектично и в нея са приспособявани различни пластове от изводите от 1937 г. на Артамонов, които са интерполирани и интегрирани към новите доктрини в съветската историческа наука след 1950 г. за идентичността на българите и каганатските тюрки.
    Това става видно от началото на ІV гл., където Артамонов отрича мнението на унгарския учен Д. Симони (с.83), че българите били особен народ („българо-угри”), проникнал в Европа едва през 60-те години на V в., заедно със савирите и оногурите (Гумильов пък отъждествява българите със сарагурите), но в края на главата Артамонов приема, че голямата вълна „отюречени угри”, т.е. българите, според него, била дошла точно тогава.
    Очевидно, Артамонов си е наложил доста солидна самоцензура през 1962 г., предвид на тезите му от 1937 г., и това ясно свидетелства, че в социалистическият блок историческата наука се е ръководила от един център, точно този, който решава след 1950 г. протобългарите, дотогава фаворизирани от кръга около Н.Я.Марр, да бъдат преформулирани като произход, в посока на идентичност с каганатските тюрки.
    Тук нямаме за цел да следваме някаква носталгия към едностранчевият яфетизъм на Н.Я.Марр и кръжоците му, но все пак повдигнатата от тази среда идея за евентуален месопотамски произход на протобългарите, която би могла да бъде възприета и в посока на идентичност с античните кимерийци (Прокопий), е окончателно отхвърлена и е табу за социалистическата историческа наука в соцлагера след 1950 г., когато лично Сталин във в. „Правда” прави аутодафе над покойният Н.Я.Марр.
    Оттогава датира и краят в съветската и руската наука на преповтаряната след 1772 г. от историците теория, че утигурите и кутригурите са тъждествени на българите, понеже няма как, на основание на късно-античните летописи, да се отъждестват утигури и кутригури с каганатските тюрки...
 

Добави в любими

Сподели

Изпрати на приятел

Прочити: 2462

Коментари (40)

Следете за нови коментари с RSS

Съпоставка

Написа Розетата от Плиска
на 09 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Наистина е интересно, когато и двете страни на иранската и хунорската теория застанат със своите доводи и се опитат да ги разгърнат на максимум. Този текст е изключително интересен и дано има повече хора, които да с запознаят с нашата история, която е доста по-велика от написаното в учебниците!

към "Розетата от Плиска"

Написа K. Милчев
на 10 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Благодаря Ви за проявеният интерес и препоръката, с която рекомендирате статията "Народите в Хунската империя, І част" на читателите. Като автор на текста си признавам, че най-уязвима е хипотезата ми, че името "хуни" на Кавказ е донесено от масагетите. Успоредно с това моите изследвания в последните две години претърпяха значима еволюция, относно пост-урартците, които след краха на античната държава Урарту (чийто център е бил около Ванското езеро)през края на VІ в. пр.н.е. мигрират на север в земите на Задкавказието.Именно за тези "бундурк" има съхранен спомен в грузинското съчинение от V в. от н.е. "Мокцевай Картлисай". Според Грумба, спомен за урартци има и в съчинението на по-късният грузински автор Леонти Мровели. Както става ясно от интерпретацията в моя текст, още към ІV в.пр.н.е., според "Мокцевай Картлисай",Ал.Македонски в Задкавказието и около реките Аракс и Кура, се е срещал с пост-урартци (бундурк). Същевременно, "Мокцевай Картлисай" дава изключително важното сведение, че по същото време "славното племе хони" е било приютено в един от бундуркските градове, по-точно в Занави и съобщава, че този град е бил в местността на Херки, чието име на арменски е Хайк; и в общи линий явно е че става дума за по-късните арменски земи; името на Армения се споменава за първи път през VІ в. пр.н.е., но територията й тогава все още е била конгломерат от различни етноси, от които повечето са говорили на индоевропейски (Дяконов допуска, че индоевропейският на арменците идва по линия на траките "мизи", чието име асирийските клинописи предават като "муши", а и като "мушки"), а урартурци и пост-урартурци говорят на хуритски. Въпросът, който ме гложди е: защо, след като "Мокцевай Картлисай" помни бундурк (самонаименованието на урартците)и след като под "хони", които идват от Халдея, очевидно има предвид кимерийци, все пак...защо ги е нарекъл "хони"? Правилният отговор на този въпрос може да опровергае моята хипотеза, че името "хони, хуни" е донесено на Кавказ от масагетите. Ами, ако се окаже, че самите пост-урартци (бундурк), са нарекли кимерийците, на които дават подслон в свой град - хони? Дали е възможно това? За целта бе нужно да задълбая в античната история на Урарту и да препрочета асирийските и урартските клинописи. Вследствие на което с учудване установих, че думата "хини(ли)" в урартурския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартурския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І, е син (хинили) на Менуа, предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на р. Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тия "хинили", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му всичките деца? Между другото, урартската дума "шурели",която е означавала "въоръжени племена", подвластни на Урарту, е удивително близка с българската дума "шурей". Да се върнем на "хинили" (= син):към 643 или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на слабостта си, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Т.е. видно е, че думата "син" (хинили)в урартурският, освен семейното значение, е имала и значение близко до "поданик", макар това да се е разбирало повече в метафоричен, отколкото в реален смисъл на зависимост. Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост. Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хинили) към създателя на града. С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. са приети в града на пост-урартците (бундур)Занави, са наречени "хинили", което буквално значи "осиновени", а преносно "поданици"(?) В 609 г. пр.н.е. вавилонците нападат за първи път Урарту, а през 606 г. атакуват, според техните писмена, някаква "област" на Урарту, която е наречена "Дом на Ханунии"...С други думи, е напълно възможно думата "хони, хуни" да се е появила на Кавказ самостойно, без да има връзка с хсионг-ну от Ордос и Жълтата река, и тази дума да е от речника на Урарту (самоназвание "Биайнели")???

...

Написа soul
на 10 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +1
• 
• 

Хубаво е един учен, особено ако е отговорен към първоизворите, да е критичен и да доразвива своите хипотези; а не да се цитира само Страбон, както правят някои...Щото ако сте прав, че има сведения за мизи още от ХІІ в. пр.н.е., тогава радетелите на тракийската теория да кажат ясно, че сме българи (=мизи)още от ХІІ в. пр.н.е....И тогаво голям смях ще падне...

Кимерите предшественици ли са на хуните

Написа Сандилх
на 21 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Внимателният прочит на текста показва, че племената под името на кимери, които се споменават около 12 пъти в „Народите в Хунската империя I част, са всред евентуалните „заподозряни” предшественици, на народите наричаните, през III – V век сл.Р.Х. и до сега, хуни.
Най-напред в писаната история за кимерите (кимерийците)съобщава Омир ( VIII в. пр.Р.Х.) в поемата си „Одисея”. Той разказва за Кимерийския босфор и за това, че е познавал отблизо кимерийци и то по име. Описвайки климата на земята им в стихове (единадесета песен) така :
„Там е страната и града на мъжете кимерийски.
Вечна мъгла и сумрак е там.
Никога светлоносното слънце
Не осветява с лъчи хората, населяващи този край,
Земята то напуска, и се качва на звездното небе,
Или се спуска от небето, към земята насочено обратно.
Нощ зловеща племето нещастни хора обкръжава.”
По негово време (720 г. пр.Р.Х. к.м.) те (по предание к.м.) опустошили земите от този Босфор (по източния бряг на Черно море к.м.), което е стигнало чак до Еолида (в Малоазийска Мизия сев.зап. част на Мала Азия к.м.) и Йония (зап. бряг на Мала Азия к.м.). Омир е йониец и някои от по-сетнешните му изследователи предполагат, че той, изпитвайки омраза към кимерийците заради нашествието им в родината му и знаейки за местоживелището им в района на този северен и мрачен босфор, ги е поселил в съседство с царството на Хадес (подземния свят к.м.). За последното Страбон счита, че омировите кимерийци са обитавали днешна Кампания (в Южна Италия к.м) близо до ез. Авернус (Lago D’Averno к.м.), където се е смятало, че е входът към Хадес. Тъй като тези места са разположени близо до залива на Неапол, разположен точно там, където е описано от Кратет (атински философ от I в. пр. Хр., създател на глобуса к.м.), е възможно Омир да е имал предвид точно този залив.
По акадската версия на персийските царски надписи, кимерийците били саки, които населявали района северно от Окс (р. Аму даря к.м.) и се наричали „гимир” или „гимирки”. По акадско (асирийско) предание, с кимерийците (по време на нашествито им просто за грабеж к.м.) се сражава лидийският цар Гигес (Ги-гу), бащата на Ардис, прадядото на Крез (591/590 – 541 г. пр.Р.Х.). Лидийският цар отначало влязъл в союз срещу тях с асирийския цар Ассурбанипал, а след това с царя на Египет Псамметих.
След Омир Херодот (родом ок.484 – 421 г. пр.Р.Х., в Халикарнас, Йония - на западния бряг на Мала Азия к.м.), пише за кимерите. В книгата си „Клио-6” на своята „История”, съобщава че до времето на лидийския цар Крез (591/590 – 541 г. пр.Р.Х. к.м.) кимерите дошли до Йония просто за грабеж. В „Клио-15 и -16” Херодот уточнява, че това е станало по време на прадядото на Крез Ардис, чието царстване продължило 49 г. като започнало преди 63 г. от това на Крез, т.е. VII в. пр.Р.Х. , а неговия приемник сина му Саддиат ги изгонва от Азия. След това още 32 пъти в Историята си Херодот споменава за кимерите и тяхните местоживелища, градове, царе и т.н..
(следва)

Кимерите предшественици ли са на хуните (продължение)

Написа Сандилх
на 21 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +1
• 
• 

След Херодот за кимерите, по-точно за савроматите, пише Ефор Кимски (≈ 405 ≈ 330 г. пр.Р.Х. в Куме, Еолия к.м.). Те според него (в четвърта книга на своята история озаглавена „Европа” к.м.) имат сходен живот със скитите „защото докато някои са толкова жестоки, че ядат дори човешки същества, други се въздържат да ядат каквото и да е живо същество. Другите писатели, казва той (текста е включен в География на Страбон, тъй като от Ефор няма запазени летописи к.м.), говорят само за тяхната жестокост, защото знаят, че ужасното и удивителното смайва; но човек трябва да казва и противоположните неща, за да ги превърне в примери за поведение, и поради това самият той ще разкаже само за онези, които се придържат към най-справедливи нрави. Защото между скитите номади има някои, които се хранят само с кобилешко мляко и превъзхождат всички други хора по справедливост. И те са споменати от поетите: От Омир, когато казва, че Зевс гледа земята на „галактофаги и абии, най-честни”, и от Хезиод в неговата т. нар. „Обиколка на земята”, когато казва, че Финей е отведен от Харпиите „до земята на галактофагите, които живеят в коли”. Ефор обяснява причината с това, че тъй като имат скромен бит и не са алчни за пари, те не само живеят в справедливост помежду си, като всичките им неща са общи, жени, деца и цялото родство, но също така и остават непобедени и незавладяни от външни, защото нямат заради какво да бъдат поробвани. Цитира също така и Хойрил, който в своята „Преминаването на понтонния мост”, построен от Дарий казва: „Гледащите овце саки, от рода на скитите; ала живееха в раждащата жито Азия; бяха заселници от номадите, тачещ законите народ.” И когато нарича Анахарсис „мъдър” Ефор казва, че той е от същия народ. Смятали го за един от седемте мъдреци заради неговата съвършена сдържаност и разум. И по-нататък изброява изобретенията на Анахарсис – ковашкия мях, двустранната котва и грънчарското колело. За тези неща съм напълно наясно, че Ефор не казва цялата истина за всичко, и в частност за Анахарсис. Защото как би могло колелото да е негово изобретение, след като Омир, живял преди него, го е познавал? „както приседнал грънчар колелото със длани ловко опипва”140 и пр.? Но колкото до други неща, казвам ги, защото искам да подчертая, че съществува всеобщо мнение сред хората както в ранни, така и в по-нови времена, че част от номадите, онези, които живеят най-отдалечено от останалата част от човечеството са „галактофаги”(ядящи мляко к.м.) , „абии”(хора без поминак к.м.) и „най-справедливи”, и че те не са били измислица на Омир.” (следва)

Кимерите предшественици ли са на хуните (край)

Написа Сандилх
на 21 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

След Ефор за кимерите пише Страбон (ок. 64/63 г. пр.Р.Х. до 23/24 г. сл.Р.Х.) и съобщава в книга „География VII-2-1” за кимбрите, (но не уточнява името им на „кимери”, а казва, че така ги наричат гърците к.м.). Той уточнява, че „някои неща, които са разказани за тях са погрешни, докато други са напълно неправдоподобни. Например, човек не би могъл да приеме за причина да са били скитащ и пиратски народ обяснение като това, че са живеели на полуостров, но са били прогонени от обиталищата си от голяма приливна вълна. Защото те всъщност владеят земята, която са обитавали и в по-ранни времена”. По нататък той привежда и следното съобщение : „ Посидоний (ок. 139/135 г. пр.Р.Х.- ок.51/50 г. пр.Р.Х. в „За океаните”, Метеорология, История к.м.) е прав, като порицава историците за тези твърдения и не е лошо предположението му, че кимбрите, като пиратски и скитащ народ, са направили експедиция чак до района на езерото Меотида (Азовско море к.м.), и че също така „Кимерийският” Боспор (Керчския пролив к.м.) е бил наречен на тях, защото е равно на „Кимбрийски”, след като елините наричат кимбрите „кимери”; по-нататък „Защото от хората от стари времена никой не е правил това пътуване по крайбрежието до източните части, достигащи чак до устието на Каспийско море. А римляните все още не са навлезли в тези части, които са отвъд Албис(р.Елба к.м.). Също така никой не е предприемал пътуването и по суша. Но е ясно от „климата” и от успоредните разстояния, че ако човек пътува по дължината на изток, стига до районите, които са около Бористен(р.Днепър к.м.) и са на север от Понта (Черно море к.м.). Но какво има отвъд Германия и какво отвъд страните, които са след Германия, дали трябва да се каже, че са бастарните, както подозират повечето писатели, или трябва да се каже, че между тях има други, било то язигите, или роксоланите, или някои други обитатели на фургони, не е лесно да се каже.” по-нататък : „Същото това незнание преобладава и за останалите народи, които са по ред на север. Защото аз не познавам нито бастарните, нито савроматите, нито, с една дума, който и да е от народите, обитаващи над Понта, нито на какво разстояние са те от Атлантическото море, нито дали страните им граничат с него” ”. За Страбон кимврите/кимерите са келтско племе, чиито местоживелища са в Европа на запад от Причерноморието и на Британския остров .
След тези, споменати, извори и автори за кимерите се пише опосредствено, основаващо се на стари летописи и с известно писателско украсяване.
В тази връзка един от съвременните ни български изследователи на древната история на траките, покойният А. Фол, пише в книгата си „Политика и култура в древна Тракия”, С, Наука и Изкуство, 1990, следното за кимерите: „Кимерите е етноним, който изглежда е елинизирано наименование на кавказко-малоазийските групи, споменати в асирийските епиграфски източници. Този етноним се обработва и усвоява от първите елински прозаици, каквито са йонийските логографи. У Херодот той е вече разпространен върху население от Североизточното и Северното причерноморие. На това население се преписва и нашествия в Мала Азия през VIIв. пр.Р.Х.и в Югоизточна Европа. Кимерите били носители на груба ранножелязна култута, представена отлично във въоръжението. Находките, които документират тази култура на Балканския полуостров, твърдо се свързват обаче с тракийските от същата епоха и заради това се определят в специализираната литература като трака-кимерийски.
Кимерите са отново един народ фантом, един от многото, които се появяват в античните писмени извори. Те или изчезват бързо, или се запазват с името си като архаизиран отзвук от старината, която е любима тема на александрийските и на ранните латински писатели. ... В добрата стара текст-каритична книжнина няма съмнение обаче, че гърцизираното малоазийско племенно име е използвано от Херодот, за да създаде той своята собствена хипотеза (IV 12) за населението, обитавало Северното Причерноморие преди скитит или саките да отидат там от източния дял на циркумпонтийската зона. Днес често се забравя, че т.н. антични писатели са всъщност хора и то преди всичко писатели. Те са, понаучному казано, историографи, които също имат право на свои предположения и дори на литературни чудатости. Грешката е, че техните предположения се взимат буквално и се превръщат от хипотеза в теза. Авторите след Херодот повтарят думите му със заразителна категоричност , без да привеждат други данни или допълнителни аргументи, които да ги потвърдят. Някои от тях дори митографски разширяват обсега на действие на народа фантом.”

Много интересно допълнение към статията, Сандилх.

Написа Администратор
на 21 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Изглежда отделните парченца на мозайката най-после идват на мястото си.

Интересни допълнения

Написа К.Милчев
на 21 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Кимерийското минало е слабо проучено. Сравнителният анализ между сведенията на Херодот и асирийските клинописи показва, че Херодот не знае, че кимерийците са имали държава в Мала Азия в периода VІІІ в. пр.н.е. и VІ в. пр.н.е., която е била на територията на по-късният топоним Кападокия, а на север през ІV в. от н.е. Павел Орозий все още именува "Кимерийско море", разбирайки под това южното Черномория от гр. Синоп до лазите-колхи. Арменският историк Тавстос Бузанд от V в. от н.е. не познава топоним Кападокия и го именува навсякъде "Камирка". И така, Херодот смята, че кимерийците са били само 28 години в Мала Азия и че отишли там, подгонени от скитите, които на персийски ги наричали "саки". Асирийските клинописи обаче показват, че разликата между кимерийския преход през Кавказ в Мала Азия и този на скитите, е 50 години. Кимерийците са хегемон в Мала Азия през VІІ в. и това се дължи най-вече на усъвършенстваният балистично лък, който в следващите 100 г. е приет на въоръжение от всички армии в Мала Азия.Синовете на Яфет в библията Гомер и Ашкенази, са гамир и скитите, наречени по същият начин в асирийските клинописи. Медведская допуска, че те са намерили място в Библията при редакцията й през VІ в. пр.н.е. Що се отнася до Страбон, той определено бърка, че кимерийците са минали през Балканите на път за Мала Азия, причината е, че през VІІ в. съюзник на кимерийците в Мала Азия са траките-триери. Това, което знае Страбон за кимерийците, го заема от епоси, не само този на Омир.Страбон постоянно иска да докаже, че Омир е първият географ, но едва ли може да се съгласим, че Омир, пишейки за кимерийци, има предвид не Мала Азия, а Керченския провлак.В откъсът на Омир, според мен, има отзвук от един стар хуритски мит за Кумарби и отрочето й Уликуми, което скрило слънцето. Оттук може да се предположи, че хуритското божество Кумарби е по някакъв начин свързано с произхода на името "кимерийци"(камир). Кимерийци са ги наричали само гърците. Не съм сигурен, но мисля, че келтите-кимври (кимбри), както и саките, са нещо отделно от античната история на камирците.Проучванията в тази посока продължават...

За Урарту и кимерите

Написа Сандилх
на 22 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Относно племената от държавата Урарту. За съществуването на държава Урарту в арменските планини, около езерото Ван и южно от Кавказ става известно след 1829 г. Всред източниците за съществуването й едни от най-важните са урартуските надписи, които представляват летописи с указване на годините на царуване на техните владетели или за строителството в тази държава. Много от данните за държавата Урарту се съдържат в асирийските и вавилонските източници (клинописните плочки), които описват политиката и военните походи на тези държави. Огромен информационен материал дава археологията, особенно от разкопките на такива важни урартуски центрове, като Кармир-блур (Тейшебаини), Аргиштихинили и Еребуни (в райони в и около Ереван, Армения к.м.).
Възможно е в твърдението, че наследници на населението от Урарту са кимерите, да е достоверно в определена степен. Но след запознаване с текстовете на клинописните плочки, писмените знаци и текстове, а така също с установените артефакти, които са оставили урарту-сите (който се интересува, бих могъл да му ги предоставя), наличието на сериозни предположения за наличие на робовладелско поведение на царския и знатните родове в Урарту, наличието на култ към различни богове ( Халди - върховен, Тейшеба – на мълниите и войната, Шивини – на Слънцето) и т.н. не биха могли да се впишат в представите ни, породени от гръцките и латинските автори за живота на кимерите, от там през хунските племена, които припознаваме за предци на българите и най-вече на самите българи. Става въпрос за общо приетите факти: предхристиянска писменост, текстове и тамги в Кавказ, Причерноморието и Дунавска България до Драч (по Бешевлиев), вяра в Слънцето и звездите (Омуртаг), българския календар (поместен в Книга на царете след асирийските царе), отсъствието на каквато и да било информация за робовладелско поведение в кимери, скити, хуни и българи в земите, където те са живели и управлявали, без да се изчерпват подобни данни и най-накрая отсъствието на каквито и да е следи в народния епос за подобни исторически спомени (каквито спомени за исторически събития се откриват във „Веда Словена”, събрана от българския учител Иван Гологанов и издадена от босненеца (той са се определя за такъв) Стефан Веркович), а даже и в "Джагфар Тарихи" и "Дъщерята на хана", сочат за известно колебание в превръщането на урарту-сците в кимери. Наличето на златни, железни и бронзови предмети и един бронзов котел в тези земи не биха могли да сочат подобна приемственост. Опитите от тази държава да се извади генеалогия на Арменската държава не са се увенчали с успех. За държавата Урарту има записи на клинописно писмо, че съществува под една или друга форма от 850 г. пр.Р.Х. до 550 г. пр.Р.Х., известни са и фактите за нейните действия и военни походи, победи и поражения (както са описани в клинописните плочки, съобщенията до царете им от техните разузнавачи и т.н.)

...

Написа К.Милчев
на 22 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Може би аз не пиша правилно или Вие четете криво, но никъде не става дума, че урартците, които са се самонаричали "бийан"(оттук Бун, Бундур)са кимерийци, а става дума, че евентуално урартската дума за "син, поданик", която е "хинили", е била използвана за обозначаването на онези кимерийци, който към VІ в. пр.н.е. са мигрирали от Кападокия и част от тях отсяда в града на бундурк Занави, според грузинското съчинение "Мокцевай Картлисай", което знае бундурк и хони, но под последните, по исторически данни, явно се има предвид кимерийци. Това се връзва и с казаното от Прокопий, че хуните произхождат от кимерийците. А така също се връзва и със "Сказание на дъщерята...", чието истинско име е явно "Шах кизи дастани", понеже Низами през началото на ХІІІ в.,заемайки данни от Микаил Башту, споменава, че Бун и Гар станали българи. Във волжко-българските фолклорни остатъци на "Сказавието..." традицията е променила тези имена-етноними. И така, бун, бундурк са едни, т.е. пост-урартци, а кимерийците са други...

...

Написа К.Милчев
на 22 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Във вторият том на "Веда словенах" има цял цикъл, явно от епос от Х в. на третият син на Симеон (поне така твърди Д.Маринов ), където се пее за цар Бан и неговият народ, вижте по-подробно в "Хуни и българи" в този сайт раздела епос за народа бояни. За хуритската генеалогия на боговете препоръчвам чешкият автор, преведен на български Мачей Попко. Митология на хетска Анатолия. С., 1983.; в "Джагфар тарих" се е запазил спомен, че Аудан или Аудон е Боян. Как се е получила така, не знам, вероятно бунд е станало удон, под влияние на индоевропейският на кимерийците; народ Udon присъства в Арменската география от VІІ в., където авторът пише, че преписва от Птоломей (ІІ в),последният споменава и за хуни, както обърна внимание Хелфън. Арм.географ дава и още една форма - Olondae, която е много близка до най-многобройният хунски народ, според Агатий, ултин(зурите).

...

Написа К.Милчев
на 22 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Някак съвсем естествено при проучванията ми на ранната българска история стигнах до кутригурите, племе, което според изследователите е съставна част от българите.
Кутригурите са споменати за първи път с този етноним от византийският историк от VІ в. Прокопий Кесарийски, който разказва една легенда, според която Кутригур и Утигур били братя от общ баща. Те разделили бащиният народ на две племена, които започнали да се наричат – кутригури и утигури. Дотогава всички те били хуни, а хуните произхождали, според Прокопий, от древните кимерийци.
При обзора на късно-античната епоха модерните учени приемат Прокопий като стандарт на историческите сведения от това време, но незнайно защо това негово мнение е пренебрегнато от учените и няма задълбочено проучване дали Прокопий е бил прав за произхода на европейските хуни.
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.(кн.ІV.4, Войната с готите)”.
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”. След това Прокопий уточнява още, че по негово време кутригурите живеели на запад от Дон. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там, ІV.5).
И така, според Прокопий, кимерийците нападнали готите (пак там, ІV.5). Явно той е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите от Херсон до Боспор, а утигурите били на изток от Дон до сагините.
Къде са сагините, за да ни стане ясно коя територия след 465 г. е заета от утигурите на изток от Дон до Кавказ?
„Зад пределите на абасгите до Кавказкият хребет живеят брухи, намират се между абасгите и аланите. По брега на Понт Евксински са се установили зехи” (пак там, ІV.4). След тях, според Прокопий, са сагините.
Границата на абасгите, според Прокопий, се простира до южният хребет на Кавказ (ІV.3). Целият кавказки хребет в посока юго-изток до Каспийската врата (Дербенд), е заета, според Прокопий, от аланите (ІV.3). Самият проход Дарял и Каспийската врата, според него, са заети от хунски племена, които минават през двата прохода в „земята на персите и римляните” (ІV.3). Хуни са и „ така наречените савири и някои други племена” (ІV.3).

...

Написа К.Милчев
на 22 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Очевидно сагините, които живеят в Евлисия, са лакзите. Страната „Евлисия”, е вероятно „Лакзия”. Прокопий не споменава масагетите, но от арабоезичните източници знаем, че към ІХ в. масагети и лакзи са се асимилирали взаимно. „Согласно Та’рих ал-Баб (§31), амиры Дарбанда и пограничных крепостей (ас-сугур) присоединили Маскат к своим владениям в 218/833 г. Глава ра’исов ал-Муфарридж, ставший правителем ал-Баба в конце XI в., называл жителей Маската лакзами (Та’рих ал-Баб, §40).” (А.К.Аликберов.Сасанидская титулатура правителей Кавказа по арабо-мусульманским источникам).
Пишейки за р. Фазис в пределите на лазите (да не се бъркат с лакзите – бел.ред.) Прикопий отбелязва: ”Казват (очевидно цитира Ариан от ІІ в. – бел.ред.), че по времето на римския император Траян тук (около реката – бел.ред.) са стояли на лагер римски легиони чак до страната на лази и сагин. Живеещите днес там хора не се явяват поданници нито на римския император, нито на царя на лазите. Само във връзка с това, че те са християни, епископът на лазите им назначава свещенници (ІV.2)”.
От този пасаж става видно, че абхазите, които са християни, също са отъждествени със сагините. Изобщо, Прокопий пише за сагини, които живеят в Евласия, само защото това го е прочел при Ариан, но последният нарича тази страна „Евдоусия”. Всъщност, поселищата на хуните по времето на Прокопий, съвпадат с поселищата на Евдоусия („Анонимният перипъл на Евксинския Понт”) и не е ясно дали сагините от ІІ в. не са просто самите ласги-ни ?
Във всеки случай, Прокопий явно е прав, когато пише: „Зад сагините са селищата на много племена хуни. Простиращата се оттук страна, се нарича Евлисия”.
Но е сгрешил името на страната, която при Ариан, е „Евдоусия”. Евлисия или Лазгиния, е страната на сагините, т.е. на лакзгините.
С други думи, на нас ни става ясно, че поселищата на кутригурите и утигурите, не са се наричали по този начин през ІІ в. от н.е. („Анонимният перипъл на Евксинският Понт”, според Агбунов, е произведение на Ариан), а страната е била известна като „Евдоусия” или по-точно „Еудоусия”.
Прави впечатление, че „усия” в „Еудо-усия”, е всъщност гръцката дума за „същност”, която е имала родово значение и по всяка вероятност името на страната, в която са живеели родствени хунски племена, е „Еудо” или нещо подобно.
Ще потърсим паралелни сведения при друг автор от ІІ в., т.е. при александрийският географ Птоломей.
Разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.”, приписвана на Анани Ширакаци, по мнение на специалистите е най-добрият източник на сведенията на Птоломей за региона на Кавказ и предна Азия.
Преди това нека уточним само, че според Птоломей, топонимът Сарматия се разпрострира от извора на р. Висла в Карпатите до Каспийско море и Кавказ. Река Танаис (Дон), която се влива в Меотида (Азовско море) дели Сарматия на европейска част, т.е. от устието на Дон в Азовско море до Карпатите, и на азиатска част – от устието на Дон на изток до Каспийско море и островите, които са били в това море, преди да потънат окончателно до ХІІ в.; а на юг Азиатска Сарматия е стигала до Кавказ и Дербендския проход.
Река Атил или Итил, т.е. дн. Волга, се влива в Каспийско море и на изток от устието на Волга, а така също на изток от източният бряг на това море, според арменският компилатор от VІІ в. на Птоломей, е Скития.
Трябва обаче да се знае, че за много от византийските късно-антични писатели, които следват древногръцката традиция, Скития е топоним от Дунав до Дон, така както го е определил още Херодот през V в. пр.н.е.
Мнозина късно-антични историци, като Амиан Марцелин от ІV в., стават неволна жертва на това географско объркване и заемайки етноними от Херодот и други древни автори, на племена, обитавали Скития от Дунав до Дон и Каспийско море, пришиват тези етноними към другата Скития, която е около реките Амударя и Сърдаря, където от VІІ в. пр.н.е. се заселват скити от Причерноморието, които персийските източници именуват „саки”. Както пише Гай Юлий Солин, който в първата половина на ІІІ в. от н.е. съставя „Сборник със сведения”, на изток персите граничели със скитите: „тези скити персите на своя език наричат саки, а скитите в отговор наричан персите – хорсаки, а Кавказ – Кроуказ, т.е. белеещ от сняг”(ХLІХ, 6).
Очевидно, дори и в това сведение да има доза неяснота, тук под „Хорсаки” явно географът има предвид най-известният топоним в Персия - „Хорасан”, който е обхващал предна Азия, т.е. от гр. Мевр (близо до Балх) и на запад до южното Прикаспие и Месопотамия.
Да се върнем на север от Кавказ.

...

Написа К.Милчев
на 22 февруари 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Арменският географ от VІІ в. в разширената редакция пише: „На запад от реката (устието на Волга – бел.К.М.), твърди Птоломей, живеят народите Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondas) и Геруа (Gerrus), едноименни на реките (Udon, Alonta, Gerrus), изтичащи от Кавказ до пределите на Албания.”
В случая под „Албания” арменския географ разбира аланите, които са почти веднага на юг от Дербендският проход. „Сондас” са известните още от Херодот „синди” (наричани и „меотиди”), които са на изток от Керченския провлак и чийто топоним е също така разчитаем в селището и областта Синдика. Племето „геруа”, както става ясно от арабоезичният средновековен географ Мас`уди (Х в.), което той изписва „Джидан” (Гидан, Гиран), се е разполагало северно от Дербенд и нагоре в маршут най-малко от 4 дни път. Самандер е техен град. Очевидно едноименната река на Геруа е р. Терек.
Що се отнася обаче до оставалите две реки – Udon, Alonta, сме изправени пред затруднение, освен ако това не е всъщност една река.
Според арменският географ, Кубан е по-късното наименование на реката, която по времето на Птоломей се нарича „Валданис” (явно „Балданис”).
И така, Udon ни става ясно кои са, ако ги съпоставим с „Еудо – усия” на Ариан (ІІ в. от н.е.), но очевидно племето „Алаидон”, което трябва да е на неоткриваемата р. Алонта, не е нищо друго, освен същите Udon. Фактически, старото име на р. Кубан, т.е. Балданис (на гр. Валданис), при загубата на първият звук, е почти идентично име с Olondae.
Тоест, племето „Еудо” или „Udon”, е имало едно важно определение, което е „господар, господарско” (бал) и произходът на това определение, който е семитски, не бива да ни обърква. Теонимът „Бал” във формата „господар”, е била изключително разпространена дума, не само в Мала Азия и Месопотамия, но и в Задкавказието, понеже урартурските градоначалници, които са изпълнявали и военни функци, са били наричани „............”.
Тези Udon са очевидно хунски народ, защото тяхното име във формите „улдин и ултинзури” срещаме не само при Зосим, Созомен, Йордан, Агатий, но и до Х в., в съчинението „За устройство на империята” на Константин Багрянородни.
И все пак, кои са кутригурите и утигурите на Прокопий Кесарийски (VІ в.), които той разполага на същите места, на които както видяхме са Udon, чийто етноним във волжко-българския средновековен летопис „Барадж тарих”, е упоменат като „Аудан” или „Аудон”? ”.
„Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19). Близка до имената „Улдин, Аудан” е и формата „Авито-хол” в „Именникът на българските канове”, където „хол”, според „Барадж тарих”, е сербийска дума, т.е. от речника на савирите.
Очевидно именно от езикът на савирите, който е проточувашки, можем да направим разликата между „хол” или „ол”, от една страна и тюрко-каганатската сума „аул”, от друга. И двете имат значение на „поселища, домове”...
И така, очевидно етнонимите кутригури и утигури на Прокопий имат по-късен произход, но се съотнасят към същият народ, който през ІІ в. Ариан и Птоломей именуват Евдо и Udon...”Аудан” (или „Аудон”) пък във волжкобългарските средновековни летописи, е просто форма на името Боян.
Сасанидски произход, т.е. на пехлеви, има формата „банджар” или „бунджар”, упомената от ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик). Този етноним той изписва и „бурджан”.
Б.Захондер е убеден, че произходът на „Бурджан” е сасанидски, което ще рече, че неговият пехлевийски вид е „Бурган”, име, което е много близко до „бургар” на Псевдо-Захарий Ритор (555 г.).
Можем да предположим, че в пехлевийската дума „Бунгар” (на арабски „Бунджар”) имаме етнонимите на две племена Бун и Гар (Птоломеевите „геруа”), които според една легенда на персийският поет Низами (нач. на ХІІІ в.), още по времето на Ал. Македонски станали общ народ „българи”. Легендата е разказана в епоса му „Искандер наме”.
Явно, неслучайно арабоезичните средновековни географи и историци употребяват като еднозначни имената „бурджан” и „българи”. Наред с тези две названия те фиксират като български етнос и „V.n.n.d.r”.
Без включването на арабоезичните сведения за „V.n.n.d.r” при проучването на ранната българска история, последната трудно може да добие яснота.

За българите в "История на Армения" от М. Хоренаци I

Написа Sandilh
на 05 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Вниматело прочитайки съобщението: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, ... „заради, колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд” от Кн.II гл.6 „История на Армения” на Мовсес Хоренаци (МХ) от V в. от н.е., в лаик като моя милост, възниква някои въпроси като: „кой е Валаршак/Вахаршак, кога се е спуснал към зелените пасбища на предела Шара, къде се намират те в географията на Армения, от кого е черпил сведенията си автора за събитията през тези времена, кой е или кои са тези Вундур на Бунд, Вананд, има ли последващи споменавания на тези имена в историята и т.н. и т.н.?”

Направения преглед на достъпното и известното ми (разбира се не от първоизворите, а от превода на Гагик Саркисян, 1990 г. ) за тях показа следното:
МХ пише, в Кн.II гл.6 „История на Армения”- „За това, как Валаршак/Вахаршак подредил запада и севера на нашата страна”, че Валаршак/Вахаршак е брат на Аршак Велики (последният е правнук на Аршак Храбри –възцарил се на персийския трон 60 години след смъртта на Ал. Македонски в 323 г.пр.н.е, т.е. в 263 г. пр.н.е. и управлявал 31 г. т.е. до 232 г.пр.н..е., син на Арташес- 232-206 в.пр.н.е., сатрап на Армения от 220 до 189 г.пр.н.е., а след това цар на Армения от 190 г. пр.н.е. до 160 г.пр.н.е.; изградил столицата Арташат на около 28-30 км. юг.изт. от Ереван в известната част на Велика Армения „Айрарат” в долината на р. Ахурян, център и историческо ядро на арменското царство, в която имал право да живее само царя и наследника му, а вероято и велможите, която обхващала 20 области, от които 9 по ред в списъка била „Вананд”).
И още, че Валаршак/Вахаршак (с определената му от Аршак Велики столица Мцбин —сега сирийския град Нисибин в Северна Месопотамия, близо до границата с историческа Армения) поема управлението на Армения, по всяка вероятност след 190 г. пр.н.е., в указаните от МХ (Кн.I,гл. „За това, кой и къде е намерил тези летописи” граници: „Западна Сирия, Палестина, Азия, цялото Средиземие (има се пред вид Мала Азия), Теталия, започвайки от Понтийско море, до това място където Кавказ завършва до Западното (Каспийско) море (такава страна в някои източници се сочи в Средна Азия и Бактрия), а също Атрпатакан (съвременен югоизточен Азербайджан) «и прочее, което достига твоята мисъл и храброст, за храбреците границите, казва той, се опре¬делят от меча им: колкото отсече, толкова и владеят». И продължава -
Когато Валаршак/Вахаршак подредил своето царство и утвърдил царската си власт на запад и север (до сегашна Аджария в Грузия), той след като «привиква населилите се диви племена, жи-веещи в северната равнина и в подножието на великата планина Кавказ, а също в долините или дългите и дълбоки теснини, излизащи от южната планина към широкото устие на равнината, и ги подбужда да оста¬вят разбойничеството и покушенията над хора, да се подчинят на царските укази и да плащат данаци, така че при следващото си посещение той да може да им назначи предводители и началници и да се установи подобаващ ред. Той ги отпраща, дава им свои мъд¬ри мъже и надзиратели. След това, отправяйки и западните жители, той се спуска към зелените поляни близо до владението Шара, което древ¬ните наричали Безлесен или Горен Баоеан/Басиан, а впоследствие заради колонистите на българина Влндур(/Вехендур) Бунд(/Венд) (булгара Влндура Бунда к.м.), заселили се там, били нарични по неговото име Вананд. И от тогава селата там носят имена, получени от имената на неговите братя и потомци. ... След такива доблестни деяния и благи дела Валаршак/Вахаршак умира в Мцбин, царствал двадесет и две години.»
Възниква въпрос за кой период от време са описани тези събития за територията наричана Ванад? От известните срокове за времената за начало на управлението от споменатите по-горе владетели на Армения и тяхната продължителност, излиза, че при Валаршак/Вахаршак в областта Вананд селата вече носели имената на синовете и потомците на българина Влндур Бунд, а това ни връща във всички случаи доста преди 190 г.пр.н.е. Думата Влндур е преведена от преводача и изписана с главна буква в началото, което, ако е племенно наименование, е някакво особено изключение, тъй като и в трите книги на «История на Армения» имената на племената са изписани от МХ и от преводача с малка буква в началото!

За българите в "История на Армения" от М. Хоренаци II

Написа Sandilh
на 05 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

В Кн.II гл.9 „История на Армения” „За нашия Аршак Първи и неговите деяния” МХ пише следното : „Аршак, синът на Валаршак/Вахаршак, царствал над Армения трина¬десет години. Ревностен последовател на добродетелите на своя баща, той въвел разумен ред в много неща. Воювайки с понтийците, той оставил свой знак на берега на голямото море: от положение пеша метнал копие с конично острие, зака¬лено в змийска кръв както разказыват, и го забил дълбоко в стълб от тежък камък, оставен от тях на брега на морето. Долго време понтийците почитали този стълб как боже творение. Когато Арташес втори път нападнал понтийците, столбът, казват, бил хвърлен в морето.
В дни на Аршак, възникнали големи смутове във веригата на великата Кавказска планина, в Страната на българите; много от тях се отделили, дошли в нашата страна и се заселили за долго време под Кол (област от Велика Арения в района на изворите на река Кура (реката извира от Арменското плато в Турция близо до арменската граница и носи името си от персийското име на Кир Велики) и тече през Грузия и Азербайджан), на плодородна земя, в места с обилно жито». «На това завършва разказа на стареца Мар Абас Катина.»
Следователно, по МХ, това е стнало в годините между 168 и 155 пр.н.е.
За посоченото в мнението има спорове всред специалистите относно времената на събитията и за достоверността на повествованието от Мар Абас Катина. Например споменаваният архив от Ниневия е станал известен през XIX в. н.е. след като е открит в развалините на града, а градът е разрушен през 612 г. пр.н.е. с падането на Асирийското царство и от тогава не е обитаван. Или за Аршак Първи се счита, че той се идентифицира със събирателен образ или с Арташес II Аршак -последният забележителен представител на Арташесидите, династия, която след това бавно угасва в продължение на две десетилетия. Но той идва със своята власт от Партия и е първият исторически известен цар на Армения към чието име е прикачено името"Аршак/Аршам". Царува 13 години, от които 10 реално и в мир.
Относно наименованието "Урарту" се оказва, че то е асирийското име на областта наричана на арменски "Арарат". Вероятно заради това, когато последната минава под арменска доминация, арменците променят името на областта и тя става известна като част от Велика Армения, а с името "Урарту" е приключено до появата му на клинописните плочки.

Има ли някакви спомени за българите в района между Черно и Каспийско море

Написа Sandilh
на 05 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +1
• 
• 

В западната част на Дагестан близо до Чечения планинското население от Ботлихския район е известно като ботлихци, но аварците го наричат булхи и балхари. По официални данни те са 6000, но вероятно те са много повече, защото е известно, че голяма част от ботлихците се пишат за аварци.
Кабардинците, сваните, мигрелите и някои други (северно и южно)кавказки народи биват наричани от своите съседи с общото име – балгар или балхар. Интересното, че и при тях се откриват доста много български следи. При тях се срещат следните лични имена - Яни, Янко, Гуни, Гунчу, Ганцай, Дачо, Дачко, Крумку, Бото, Бод, Го, Балче, Гичо, Гидже Руси, Русаки, Хито, Цено, Курди, Дило, Булгар, Булгарук, Гало, Витам, Мома, Кипра, Борена, Макуша, Антица, Дуда, Цоля, Нона, Нана, Гвинех, Кубиар, Зевар, Умар, Чепа, Корсис, Тахо, Ташу, Тасу, Тоту, Гина, Гинда, Лола, Мица, Дуло, Веле и мн. други.
Допреди едно столетие, народите обитаващи земите на север от р. Булгар чай в Дагестан, Източен Кавказ са били известни под името Болгодор. Днес от този народ са се обособили лаките, известни още като вуругуни и вулугуни. Част от този народ е влязъл частично в състава на даргинците и е известен с името вуркун даргва (вуркунски даргинци). Интересното е това, че това име е много близко до наименованието вуругунди, с което е известен основния български клон уногундури в някои източници. Друг част от народа Болгодор е известна с наименованието арчинци (аршитдур). Интерес представляват и лезгините, в чиито език името ни се изговаря българи, при това с ударение на първата сричка, което е нетипично за кавказките езици.
В района на р. Булгар чай днес живее един народ известен с името талиши, но наричан от съседите си азери открай време „булгари”- включително и сега. В този район през IX век е имало епископия Булхар, освен посоченото име на река са известни още топонимите Болгар кок-тепе, Болгар кент и др. Българския произход на въпросните талиши се доказва косвено и от многобройните съответствия на техния език, както с нашия, така и с древнобългарския. Така например и до ден днешен талишите употребяват специфчни думи, които се срещат и в нашия речников фонд като „усои”, ”въртоп”, ”лодка” и мн.др.

Интересно...

Написа Администратор
на 05 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Sandilh, би ли споделил повече от общите думи? Интересно е да се види тези думи тюркски ли са, ако разбираш накъде бия.

От къде и кога може да се появили тези имена в района на Кавказ

Написа Sandilh
на 07 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

@Администратор Не би трябвало да има притеснение,че някои от споменатите имена и сега се употребяват по нашите земи, други прозират във фамилни имена, трети са отпаднали от сегашната ни именна система, но те се откриват в съответните именни списъци, които са изготвяни от краеведите. Става въпрос не за етническа принадлежност на носителите им, а само за имена, които се срещат или са се срещали в тези земи. Някои от народите (балкарците) даже не може да произнасят буквата "б", а я заместват с "м". В тази връзка дори съществува легенда за някакъв ловец "Малкар", който толкова бил харесал тамошните планински земи, че се преселил там, оженил се за лична мома и създал свой род и т.н. и се стига (по метода "глумильов") до "Малкар-ебзе", както са наричани жителите на един от тези райони. Не се твърди, че тези хора са с българско самосъзнание, но някои факти, специално за балкарците, сочат необясними неща. Религията на планинците е мюсулманска, говорят на татарски диалект, по-близък до простонародния, селски турски език, но обичаите, нравите, начина на живот и облеклото на този народ не подхожда нито на турците, нито на татарите. По тези и други качества тези хора не се родеят с кабардинците, а с карачаевците, които заемат планинските клисури в горното течение на река Кубан и която води началото си от ледниците на планината Елбрус. В северното Черноморие и в Молдова живее население (гагузите), което има подобни обичаи и говори подобен турски език, но пък е с православно вероизповедание. Благодарение на това население във Варна(,а и на българското население в много околни села) преди 1878 г. Цариградската патриаршия е поддържала православна митрополия. Някои изследователи описват тези хора като отглас от куманите - тюрки, които се появяват в тези земи в XI век сл.н.е. Споменатото би трябвало да се възприема само като ехо от отминали времена от рода на този, какъвто е случаят с обявеното наскоро за обществото "Филибето" в Пловдив; не се очертава Пловдив да си смени името, но съществува памет за това име.

...

Написа К.Милчев
на 07 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

за гореспоменатите арменски сведения вж. "Източници за ранната българска история, част І"

За Вананд

Написа Sandilh
на 08 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

„От източници за ранната история на българите I част”
...” „дали топоним „Вананд” съществува в историята на арменският историк Агатангелос, който е писал преди Хоренаци...”... „Там няма топоним „Вананд”, нито нахарар от Вананд....”

Агатенгелос (Благовестител гр. нетипично арменско име, к.м.) нищо не съобщава за областта Вананд, но пише за Айрарат. Не пише нищо и за нахарара Вананд (в текста на „ИСТОРИЯ на АРМЕНИЯ”, авторът обявява само две имена на нахарари – Тачат и Ота), но не показва и списъка по т.н. гахнамак – тронната грамота, т.е. официалната грамота сьс списъка с „гах’ове”( местата-тронове) и „бардз’ове” (почетните възглавници), които са заемали князете (нахарарите), за времето на повествованието, при арменския царски двор в зависимост от тяхната мощ и древната традиция; М.Хоренаци съобщава, че първият гахнамак/списък/ е изготвен от Валаршак/Вахаршак/ (след 190 г.пр.Р.Х.) и се е предавал по наследство и променян много рядко в периода I – V в.сл.Р.Х. (само поради държавна измяна на някои от нахарарите или прекратяване на рода). В списка представен от М.Хоренаци(р.≈410 – †≈490 г.сл.Р.Х.) за това време са споменати 62 имена, като втори по ред е Вананд; по „Житието на Нерсес” – от 154 имена – Ванандеан е под № 70; по католикос Саак Партев (р.358-†439 г. сл. Р.Х.) – от 70 имена Вананд е под № 14; по Егише (р.†V в.) от 32 имена Ванандаци е под № 29; по Лазар Парбеци (р.†V в.) – от 31 имена Ванандаци е под № 7, а Вананди под № 30 (второто име може да се приеме като отделен род или случайно сходство? на имената).

За областта Вананд и Агатангелос

Написа Sandilh
на 08 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

А ето за областта "Вананд" и в преводи на „Ашхарацуйц” :
„По превода на К. Патканов, 1877 г. «Ашхарацуйц» или «География» – от Ананий Ширакаци учен и мислител от VII век.
15. Айрарат, находясь в середине выше названных провинций, имеет 20 областей: 1. Басьян, 2. Габельян, 3. Абельян, 4. Вагавуник, 5. Аршаруник, 6. Багреванд, 7. Цагкотн, 8. Ширак, 9. Вананд, 10. Арагацотн, 11. Чакатк, 12. Масьяцотн, 13. Коговит, 14. Ащоцк, 15. Ниг, 16. Котайк, 17. Мазаз, 18. Варажнуник, 19. Востан-Двна до поля, 20. Шарур. ”

Ппи превода на български от П. Голийски в «Ашхарацуйц» има няколко текста в зависимост от известните му преписи, един от които е :
27. Айрарат се намира в средата на областите, за които вече стана дума и гаварите му са 20: Басеан, Габелеанк, Ъбелеанк, Вахавуник, Ършаруник, Багреванд, Цалкотн, Ширак, Вананд, Ърагацотн, Чакатк, Масеацотн, Коговит, Ъшоцк, Ниг, Котайк-Мазаз, Варажнуник, Двинският остан чак до полето Шарур”.
Някои автори считат, че „Шар” следва да е идентично с „Ширак”.
"Историята ..." на Агатангелос повече от 1600 г. е загадъчно произведение, независимо, че е използвано от много автори, а дори като доказателство за доказване на наследствените права и владения на арменските нахарари пред персийския цар Хорсов Апревезе (591-628 в.сл.Р.Х.). В кръга на най-загадъчното е кой е авторът и кога е писана историята? Историографът от втората половина на V век Лазар Парбеци, говорейки за своите предшественици, в това число и за Агатангелос, споменава «Учението на Григорий» като съставна част от «Историята...», първото историческо произведение, написано от «блажения мъж Божи, светия Агатангелос». М. Хоренаци също ползва "Историята ...". Тя след появата й е преведена на гръцки, персийски и арабски езици. В редица части на текста се вижда завидната ерудиция на автора, прекрасното познаване не само на Библията, но и трудовете на известните христиански писатели и учени, как Василий Кесарийский, Иоанн Златоуст, Ефрем Сирин, Кирил Иерусалимский. Текстът изобилства с многочислени позовавания и директни цитати от Светото Писание.

...

Написа К.Милчев
на 08 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Не само Агатангелос, но и цялата арменска историческа литература е нещо, което само по себе си не може да бъде извор, ако не бъде съпоставено. Арарат произхожда от Урарту,а последното е външно наименование на народа, който се е наричал Бийан, Баоенан при Хоренаци.Последният разграничава Вананд от Баоенан.Арарат е топоним, на планина.Библията също знае за Урарту, наричайки го Ур Халдейски. Оттам произхожда рода на Аврам, според Петокнижието.

...

Написа К.М.
на 08 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Учените все още спорят дали мовсес Хоренаци е автор от 6 или от 11 в., Лазар Парбеци не може да е писал преди Прокопий, т.е. преди 6 в. Елише, за който се знае, че е от V в. е бил автор на история, но издаденото през 19 в. от Орбели, явно е пълно с интерполации...Изобщо опасно е да се предоверяваме на някои съветски и на арменските модерни учени, които приемат на доверие средновековната арменска историческа литература като нещо автентично. На запад не е така. Тя все пак е извор, ако се съпоставя. В арменската литература даже персийският шах Пероз е убит от арменец, както четем при Себеос...

ето нагледен пример

Написа К.Милчев
на 08 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

ИОВАННЕС ДРАСХАНАКЕРТЦИ
ИСТОРИЯ АРМЕНИИ

Гл. ІV

После него царствует сын его Аршак, оказавшийся последователем непреходящих отцовских доблестей. Он тотчас же начал воевать с понтийцами и изгнал их. Рассказывают, что наконечник своего копья, закаленного, как говорят, кровью змей, он вонзил на большую глубину в какой-то памятник, оставив его на лицезрение людям как знак своей храбрости. Во время его [царствования] кое-кто из евреев, живших в земле булкаров, что в ущельях Кавказа, отделились и пришли, поселились у подножья Кола.


Мовсес Хоренаци

Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”



Кои са се заселили в Кола, българи или евреи?

за М. Хоренаци, Егише, Лазар Парбеци и Ованес Драсханакертци

Написа Sandilh
на 10 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Относно М. Хоренаци – Известно е, че М. Хоренаци (410 – 490) и Егише/ Йелише, Йехише, Ехише, Йегхише (410/415-470/475) според различните четения на арменските букви и думи/, (последният е от най-младите ученици на арменския католикос Сахак(Саак) Патрев и създателя на арменската азбука Месроп Маштоц) и други, избрани от последните, арменски младежи са изпратени от в 434 г. в Александрия, като са минали през Едеса, да се обучават при Кирил Александрийски. Т.е. двамата са от V век. М. Хоренаци издава своята история в 482 г.
„Лазар Парбеци (г. рождения и смерти неизвестны), армянский историк 5 в. н. э. Его «История» в 3 книгах посвящена событиям в Армении после раздела 387, восстаниям армянского народа против Иранского владычества под руководством Вардана Мамиконяна (450—451), Ваана Мамиконяна (481—484). Труд Л. П. проникнут сознанием единства политических интересов Армении, Грузии и Албании Кавказской в борьбе против Ирана. Сохранилось послание Л. П. Ваану Мамиконяну.”
Католикос Ованес/Иованнес VI Драсханакертци (845/850 — 925 г.) с издания на историята му под различни заглавия: в 1841, Париж(на фр.); в 1843, Ерусалим(староарм.); в 1853, Москва; в 1867, Ерусалим; в 1912, Тифлис; “Эчмиадзин”, в 1974, 4, Москва (на арм. яз.). Посоченият текст от него променя „страната на българите” от 482 г. в текста на М. Хоренаци - в „земле балкаров”(в зависимост от разбиранията на преводача - "булкаров" - така се изразяват тюрколозите), вероятно в годините 897-925, когато е патриарх на Арменската църква и което е по-съществено, в тази част на Кавказ вече живеят „балкарци/малакарлъ/”, които са тюркоезични, а българите от 200 г. са в Дунавска и Волжска България. По това време северно от Кавказ държат хазарите, може и да има останали „бурджани/българи/”, но той пише, че преселниците са евреи и не уточнява нищо за (vh'ndur Bulgar Vund) Бунд/Вунд, Влндур/Вхндур, Вананд, неговите потомци и имената на населените места. И сега в Армения град Ванадзор и село Вананд в Нагорни Карабах.
Относно споровете. За какво ли няма спорове. Двама човека гледат едно и също нещо, от едно и също място, по едно и също време, а по някога и с едни и същи средства и в по-големия брой от случаите от разказите им се разбира, че виждат различно. Например Прокопий при описаниието на падането на Рим в 410 г. от Аларих обединява трите му обсади (408-409, 409 и 410 г.) в една. Та нищо ново под слънцето. А за хуните колко мнения и спорове има и колко книги и пак всеки (руси, средноазиатци, турци, европейци от Joseph de Guines (1756-175до сега, американци, китайци, японци и т.н. ) си знае неговото!?

...

Написа К.Милчев
на 10 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Щом искате,вярвайте, че М.Хоренаци е живял от 410 до 490 г., аз не вярвам в това, понеже знам, че Прокопий във "Войната с персите" знае само една арменска история от V в., тази на Тавстос Бузанд, а Хоренаци цитира в своята история Олимпиодор, които пише своя историческа книга след 423 г., при тогавашните комуникации едва ли Хоренаци, който е в Армения може да се сдобие дори за години с книга от Рим, където е Олимпиодор...Хубаво е, че има спорове в науката, именно тогава се ражда истината. В България до 1989 г. бе забранено да се спори със съветските историци...и затова историческата ни наука е в окаяно състояние...

...

Написа К.Милчев
на 10 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Приизходът на името "балкари" не е тюркски, а персийски, казал го е ясно Якут ал-Хамави в своя речник. Що се отнася за българите васали от 669 г. до 856 г. на Хазария, за автономните карабългари около Днепър и Днестър, и за това как едва през 865 г. административния център на българския васал в гр. Боспор в Приазовието, се премества в гр. Болгар на Волга и Кама, за това съм писал достатъчно в този сайт...

...

Написа К.Милчев
на 10 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Арменската историческа традиция и до днес е пълна с митове, ако питате който и да е арменец, ще Ви каже, че те първи са приели християнството като държавна религия, което е лъжа, понеже първата държава приела християнството е Осроен в Месопотамия, на династията на Абагар. Всеки арменски учен ще Ви каже, че през VІ в. пр.н.е., когато за първи път се упоменава Армения, е имало не просто арменци в земите на остатъчен Урарту, а държава Армения. М. Хоренаци, не само си измисля, че сирийския автор от ІV в. Мар Абас Катина, бил секретар на Валаршак през ІІІ в. пр.н.е., но дори извежда генеалогията на арменците от Хетура, третата жена на Аврам и казва, че Армения и Урарту са едно и също. Това се повтаря и доднес в официалната историческа арменска наука. Защо да се чудим тогава, че много хора искат траки и българи да са едно и също, и тие живее в Тракия, така както Армения е при Арарат...

Достигал ли е А. Македонски до Занави, Саркин и другите три града, където М. Картлисай твърди, че са живели хоните

Написа Sandilh
на 13 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Относно : „Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетеля на Бундур (бундурките к.м.) място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки”
Разказвачът продължава: „След известно време Александър се върнал, царят на цялата земя, разрушил тези три града и крепостите им, поразил и хоните/(”hоннов”преведено от древногрузински от Е. С. Такайшвили в 1891 г.). А с града Саркин воювал единадесет месеца; расположил се от към западната страна, насадил лозе, прекарал напоителен канал от Ксани, и при началото на канала поставил хора, и това място се нарича Настагиси (мястото на извора за канала груз. к.м.). И след това Александър взел Саркин: самите (бунтюрки к.м.) го изоставили и оттеглили.”
Къде? Не е указано? Авторът по всяка вероятност не е знаел, че Александър не достига до р. Кура, а най-северният рубеж, до който стига, е южно от нея. (Река Кура (както знаете и сега още) извира от Арменското плато на границата между Турция и Грузия и потича на север до гр. Гори в подножието на Кавказ, тече на сев.изт. към Боржоми (в този район се говори за град Занави и за минералната вода със същото име), от там на изток, югоизток към Тбилиси и на югоизток-юг та до Каспийско море 200 км югозападно от Баку к.м.). Това означава, че тези събития се случват преди 323 г. пр.Р.Х. За това време има написани летописи и от други автори, но за „хуни” пише единствено Дионисий Периегет Египетски (I, II в. сл.Р.Х.) и Птоломей. Доста преди него пишат Ератостен , Плиний и др. Счита се, че „Описанието ...” на Дионисий Периегет (той е от Александрия к.м.) се основава на Ератостен, но последният описвайки тези места пише, че на мястото, което ги поставя Дионисий, Ератостен е написал, че това са „утиите”. Това се установява от „Географията” на Страбон, който цитира Ератостен. От къде Птоломей знае за хуни в тези земи не е ясно. А по-преди и по това време за хуни(хонори к.м.) се пише само в китайските летописи, а през тези времена и доста по-късно за тези писания не е известно да са познати на римските, гръцките и персийските автори, като арабските още не са се появили. От Плиний в кн. IV и кн.VI „Естествена история” (отнасящи се и до земите, за които Дионисий и Птоломей пишат, че живеят хуните к.м.) няма нищо за тях, а за Плиний някои изследователи смятат, че не е обстоятелствен, греши (критиците му, по всяка вероятност, не отчитат т.н. трансгресии и регресии, протекли между 2000 г. пр.Р.Х. и 5-6 в. сл.Р.Х. за някои от описвани от него географски области) и допуска причудливи обяснения. Но кой не греши? Ето Херодот в „История”-та си няма нито една дума за „Урарту”, но в кн.II,94 той обявява, че Дарий при устройването на образуваните провинции определил на една от тях: „На матиените, саспирите и алародите било наложено да дават по 200 таланта.» (някои негови преводачи поясняват, че под името „алародите” следва да се разбира народа на „Урарту” к.м.). Да не коментираме за нелепиците, които се установяват при четенето на някои писмени извори. Например, написаното от католикос Леонти Мровели (XI в.), който твърди, че сведението на Мокцевай Картлисай за заселването на Занави е валидно : един път, след действията на Новохдонусор спрямо евреите преди 562 г. пр.Р.Х.; втори път след действията по времето на император Веспасиан през I в. сл.Р.Х., когато пришълците евреи намерили там евреи от старо време, а самият МК го свързва с времето на Александър Македонски.

За Олимпиадор, Хооренаци и Прокопий

Написа Sandilh
на 13 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Относно : Хоренаци и Олимпиадор : Последният пише, според едни изследователи, своя летопис в първото десетилетие (според други 423 г. к.м.) на V в. сл.Р.Х., а за Хоренаци е известно, че след 434 г. тръгва (минавайки през Едеса к.м.), заедно с други като него, за обучение в Александрия и след края му тръгва с кораб от Александрия за Армения, но поради буря корабът се отклонява и стига до Рим, а от там по суша Хоренаци с другите си спътници се прибира в родината си. Така, че има много голяма вероятност един учен писмен човек, като Хоренаци, да се интересува от летописи и всякакви писания. С тази заръка той е пратен, от арменския католикос и създателя на арменската азбука, при Кирил Александрийски в Александрия, най-изявеният от това време културен и книжовен център в римската империя. Знаете добре, че летописът на Олимпиадор („istorikoi logoi” за периода от 407 до 425 г. к.м. ), в състав от 22 книги, стига до нас само благодарение на записките на патриарх Фотий (ок. 820 -891 г. сл.Р.Х.) и се потвърждава от Зосим, VI, 2 и Созомен, IX, 9., а това, което считате за допустимо за Прокопий, в същата сила би трябвало да се отнася и за Хоренаци. Прокопий, както знаете, живее и работи в интерес на Източната Римска империя и е секретар, съветник и сподвижник на най-изявения източно-римски военачалник Флавий Велизарий, като е писал неговите доклади до император Юстиниан и участвал в срещи и преговори с най-важни държавни дейци. Но от него е и „Тайната история”, в която пише съвсем друго за живота и деянията на съременниците си и която става известна след кончината му!?
Може би са прави тези автори, които твърдят, че използването на понятието „хуни” от Марцелиан още от IV в. сл.Р.Х., като сборно полиетническо понятие, е положило началото на объркванията в решаването на хунския проблем и още продължава да пречи за това. В смисъл всички народи на изток, север и запад от Черно море и източно и северно от Каспийско море все се припознават/или ги припознават за наследници на хуните. То е нещо като „дъмга/тъмга”, която едни от тях се стремят да показват и родясват с тях, а други - да го изтрият и от паметта си, както някои се опитват да изтрият някаква татуировка, с която се чувстват неуютно. Много вероятно за това да допринася написаното в изключително негативен план от самия Марциан за нравите и облика на тези хора, за което те с нищо не са заслужили и които, според някои автори, той не и виждал или срещал през живота си.
Между другото М. Хоренаци на много места в своята "История ..." споменава за хон(преведено като гунни/ хуни).

...

Написа К.Милчев
на 14 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Благодаря, може ли само да ми кажете от кой късно-античен източник източник взехте данни от биографията на Хоренаци,надявам се, че не е от съветски учебник?

...

Написа К.Милчев
на 14 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Ако "вашите автори" за това, че хуни били всички народи на изток, север и запад от Черно море и източно и северно от Каспийско море, са прави, значи Кубрат, наречен от Йоан Никиуски "владетел на хуните", е владетел на много народи; тази теза за събирателното име на хуните, е донякъде верна, понеже хуните са били съюз от народи до 469 г., но след това са само няколко народа, известни като утигури (българите), кутригури и савири. Благодарение на тази подкрепяна от Вас теза, ние нямаме ранна българска история, защото ако се съпоставят сведенията на Приск и на Яков Цуртавели за пост-атиловите хуни, ще стане ясно, че има много данни за Ирник, но те са ниглежирани от модерните изследователи,ТОЧНО заради мнението, че хуните изчезвали яко дим след 469 г. и оттогава летописците използвали думата "хуни", все едно е синоним на варвари. Гумильов нанесе много беди на хунологията, дори и на Вас, който смятате, че китайските "хсионг-ну" и европейските хуни, са едно и също нещо; хунну/гуны; при условие, че истинските средно-азиатски специалисти, дори и в Русия, ги наричат не хунну, а както трябва - сюну.

...

Написа К.Милчев
на 14 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

И още нещо, в късно-античните летописи има доста грешки, някои от тях са анахронизми, други случайности, трети повик на времето, но в никакъв случай, дори и грешките, не са нелепици...Както се казва: Платон ми е мил, но истината ми е по-мила...

...

Написа K. Milchev
на 14 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Ако не успеем да се разграничим от руската хипотеза от 1900 г., продължена през 1960 г. от Гумильов, че хсионг-ну от Ордос при Китай и европейските хуни са едно и също нещо, сме обречени да нямаме ранна българска история. Германските учени, когато са писали своите първи национални учебници, явно са били много изкушени, да повторят след Касиодор и Йордан, че готите от н.е. са старите траки гети, още повече, че мнозина късно-антични автори постоянно повтарят, че готи и гети са едно и също, но все пак са намерили трезви сили, за да имат ранна германска история, да признаят, че готите не са старите траки; а ние нямаме даже сили да опровергаем една руско-съветска измислица и ако не беше Ото Манчън-Хелфън, нямаше на кого да се опрем в това разграничение срещу руската измислица за тъждеството на хунну-гуны; Европейските учени не се интересуват от реална и обективна хунска история, защото немските професори това ги устройва; навсякъде се говори от 18 в. за гото-римски синтез, а хуните са представени като пълчища и банди, и за тях се пишат нелепици, с едничката цел да се повтаря удобната фраза "велико преселение на народите"...

...

Написа Sandilh
на 15 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Първото споменаване за хуни в Европа от IV – V в. сл.Р.Х. ,след древните автори, и свързването им с китайските Хунну е на Joseph de Guines (1756-175 - Histoire générale des Huns, des Turcs, des Mogols, et des autres Tartares occidentaux, а англичаните, германците и русите са доста по-късно.

Относно източници за М. Норенаци пак бих повторил написаното от Ал. Фол " ...Днес често се забравя, че т.н. антични писатели са всъщност хора и то преди всичко писатели. Те са, понаучному казано, историографи, които също имат право на свои предположения и дори на литературни чудатости. Грешката е, че техните предположения се взимат буквално и се превръщат от хипотеза в теза." То се отнася до Херодот, но всъщност е универсален постулат за всеки древен и средновековен историограф. Само за пример В Хрониката на Констанцкия събор 1414-1418 г. от Улрих Рихентал е посочено, че българският владетел е “император на България и крал на Халдея”. На два оловни печата открити при разкопки в Преслав има следния надпис “Дамян Добромир, антипат, патриций и дук на Тракия и Месопотамия”. По всичко изглежда, че той е бил първият византийски управител на повторно завоюваните в 1000 г. източно-български земи." Възниква въпроса: "Какво е общото между България, Халдея и Месопотамия?" Наглед нищо, България е в Европа, а Месопотамия (известна в древността като Халдея) в Ирак. Но се оказва, че с това име се визирало понятието "Междуречието", т.е. територията между Дунав и Днепър, която в определени периоди е държана от българските владетели.

Ето само една малка част от посетените източници. За съжаление не знам нито древноарменския, нито съвременния писмен арменския език, но до сега не е известна информация сегашното арменско научно знание да е доказало, че той е писал след VII - IХ в., а не в годините, които са посочени в биографията му. : >http://www.britannica.com/EBchecked/topic/393613/Moses-of-Khoren
Moses of Khoren, Armenian Movses Khorenatzi, author known as the father of Armenian literature. Traditionally believed to have lived in the 5th century, Moses has also been dated as late as the 9th century(?!? от кого и къде). Nothing is known of his life apart from alleged autobiographical details contained in the History of Armenia, which bears his name as author. His claims to have been the disciple of Isaac the Great (Sahak) and Mesrop Mashtots, to have studied in Edessa and Alexandria after the Council of Edessa (431), and to have been commissioned to write his History by the governor Sahak Bagratuni, have been rejected by most serious scholars, in large part because of anachronisms in his text. His work, however, is a valuable record of earlier religious tradition in pre-Christian Armenia.– това е целият текст без да са посочени никакви източници!?
>http://bg.wikipedia.org/wiki/Мовсес_Хоренаци – българският текст е без източници!?
>http://fr.wikipedia.org/wiki/Moïse_de_Khorène – посочени 34 източника
>http://de.wikipedia.org/wiki/Moses_von_Choren - посочени 4 weblinks и 2 литературни източника
>http://ru.wikipedia.org/wiki/Мовсес_Хоренаци – посочени 8 източника в т.ч. 3 на английски и в добавка Кирилл Лвович Туманов, които имат съмнение за период на написването на историографията му през VII – IX в. сл.Р.Х., поради съмнения за анахронизми в повествованието му, но те може да са добавки от преписвачите на МХ. Освен тях и достъпните преводи и позовавания от други автори, в т.ч. и наличното на български език.

...

Написа Sandilh
на 15 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Както е известно, Wikipedia предупреждава, че публикуваната информация не е защитена от намеси и некоректност, но пък непризнаването на написаното от М. Хоренаци автоматично води до отказ на споменатите от него записи : Страната на българите, името Бунд/Вунд, Бхундур/Вхундур и името на една от областите Вананад, чиито нархарари са от изявените князе на древна и ранносредно-вековна арменска история, а и сега има два населени пункта с подобно име, и доброволно предоставя това на други. Както знаете Л. Орбели нарича тези преселници евреи!?

Напълно съм съгласен със споделеното Ви мнение относно готи, хсионг-ну, руските измислици за тъждеството на хунну-гуны, продължаващото и сега руско "шльоцерианство" и т.н., а "авторите от запад, север и изток от Черно море и на север и изток от Каспийско море " до сега са оформили огромна планина от материали на исторически теми за тези земи и в тях няма да намерите нищо или почти нищо за българите в тях. Няма и български реакции срещу подобни писания. За пример: В един сайт за Волжка България, покрай всичко друго, един санкт-петербургски академик проф. Ю.К. Бегунов ни е "информирал", че "Мадарският конник" е "паметник на българо-руската дружба". Каквото знаел, това написал, но в представянето си обявява, че преди години е избран за почетен доктор на ВТУ, а сега на 10 март 2011 г. е награден с Евтимиевата награда за 2011 г. За чиста съвест миналата година си позволих да изпратя материала му до тамошния Исторически факултет, те както изглежда "взеха под внимание" и сега го калесват с поредната награда, естестено за друга работа, но „материалът” си стои на страницата. Това, че се възмущавам от подобни писания иди-дойди, но това, публикувано от академик професор, се чете от рускоезичните и по всяка вероятност от някои от тях се приема за чиста монета.

ха-ха

Написа Администратор
на 15 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Ей, искрено ме разсмя с това за Мадарския конник като паметник на българо-руската дружба! Вярно, че не са ми много годините, но какво доживях да чуя!

...

Написа К.Милчев
на 15 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Ок, мисля, че горе-долу се разбрахме, аз ценя Вашето отношение към моите разработки, което сте изказвали неведнъж. По въпросът за Хоренаци оставам на мнението на такива учени като Хелфън и Пигулевская, преди казахте, че Агатангелос е поправян, сега говорите за дописвания и при Хоренаци, с това мисля, че съм съгласен, понеже още преди няколко реплики Ви казах, че цялата арменска късно-антична историческа литература е пълна с по-късни поправки и интерполации, мнение, което не е мое, а пак на Хелфън и Пигулевская. По отношение на багрянородното тълкуване на Атилкезе като междуречие и оттук някои сайтовски твърдения, че след цар Петър тия земи между Днестър и Днепър са били Месопотамия, мисля, че сте се предоверили, има много източници, които ясно свидетелстват коя е римската и византийската провинция Месопотамия, тя никога не е наричана Халдея, дори и от Мойсей...Но наистина не виждам смисъл да спорим по детайлите, при положение, че моята основна цел е да изследвам след-атиловите хуни и в това число хуните-ефталит, т.е. опитвам се да възстановя единствено българската ранна история в периода 465-484...просто това.

...

Написа К.Милчев
на 15 март 2011

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Ще Ви бъда благодарен, ако наистина превеждате от английски, както е в случая с Хелфан, да преведете и запознаете читателите, ползващи интернет на български, с ч. ІІІ от кн. VІІ на Захарий Митиленски, има я в тоя сайт на извори на английски, а и в нета; с това ще ми помогнете много, защото именно Захарий Митиленски е източникът на традицията, че Персия през 484 г. е превзета от пост-атилови хуни, същите онези, които са известни като хуни-ефталит. Ако успеем да докажем, а това е една много трудна и обемна задача, че хуни от Кавказ са атакували Пероз през 484 г., ще възстановим изгубената част от ранната българска история, в периода 465-484; не знам защо, може би от чиста хунофобия и българофобия, но независимо от голямото число източници, че Персия през 484 г. е превзета от кавказки хуни, в науката се е наложило тотално, че произходът на хуните-ефталит, не е от Предкавказието, така 100 г. държава на Ирник от "Именникът на българските канове" е ниглежирана и военната политика на Ирник е обесмислена; много по-ценно от още една теория за произходът на българите, е според мен да бъде възкресена оная част от ранната българска история, която е в периода 465-565, до идването на Кавказ и Приазовието за първи път на тюрките на Истеми.

Напиши коментар

Име

Email адрес

Заглавие

Коментар

по-малък | по-голям

Известяване по Email (Само за регистрирани потребители)

Прочетох и се съгласявам с Правилата.

Моля въведете символите

Добави коментар