Кутригури и българи - опит за генеалогия
Написано от Кирил Милчев 09 Юни 2010
(13 Гласа)
Автор: Кирил Милчев
Интересът ми към миналото на ранните българи в късно-античната епоха ме отведе към едно бяло поле в историческата наука: кутригурите. За тях във византийските летописи има много сведения.
За първи път в средата на VІ в., почти едновременно Прокопий Кесарийски и Псевдо-Захарий Ритор ги споменават, като дават ясно да се разбере, че това е пост-атилов хунски народ, напуснал към 460 г. Панония и владеещ огромни територии от Днепър до Дон.
През втората половина на VІ в. за тях пишат Агатий, Менандър, Теофилакт Самоката...
В периода 568 – 619 г. десет хиляди кутригури, заедно с двадесет хиляди авари-отцепници от тюркската армия на Истеми, създават заедно Аварската държава в Панония.
Хунската династия Дуло, чийто род произхожда от кутригурите, през 465 г. излъчва Ирник, третият син на Атила, като владетел на българите (утигурите).
През 622 г. по-големият брат на Кубрат, известен като Само в западните анали, става цар на славянската държава в земите на дн. южна Австрия.
През 620 г., според летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, Орган изпратил Шамо да създаде пограничен аул на р. Днепър. Тази крепост, на основата на която израснал по-късния град Киев, носила името „Самбатос”, според трактата от Х в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Явно Орган е постигнал съгласието на Ираклий през 619 г., западна граница на бъдещата държава България, чийто център ще бъде в Приазовието, да е р. Днепър.
„Барадж тарих” упоменава, че Шамо получил „голям отряд от българи, анчийци и саклани” (с. 22), т.е. имал е на разположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни. Той, според летописа, създал крепостта, но не изпълнил волята на чичо си Орган. Само (Самбатос, Шамбат) продължил на запад, нахлул в Панония, победил аварите и създал своя държава в Каринтия (дн. южна Австрия), която според латинския летопис от 871 г.
„Покръстването на баварците и карантийците” просъществувала пълни 35 години (с.129, по Асемани). Шамбат (Само) воювал на запад с крал Дагобер, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с.126, по Асемани).
Първият унгарски владетел в Панония през ІХ в. Арпад, е също от династията Дуло и е син на владетелят на гр. Болгар Алмъс. Името на бащата на Арпад, е съобщено от Константин Багрянородни.
Българи, славяни и унгарци имат еднакви основания на признателност към династията Дуло, която произхожда от кутригурите и в този смисъл имат дълг и към изследването на миналото им.
За съжаление в модерната историческа наука нивото на проучване на миналото и етногенезата на кутригурите не е мръднало от 20-те години на ХХ в., когато българският учен Златарски извежда правилната хипотеза, че те са съставна част от формирането през V в. на българският етност.
Българите, които в „Анонимният латински хронограф” са известни по име още към 354 г., са съгласно Прокопий Кесарийски (VІ в.), който ги нарича „утигури”, наследници на кимерийците в Приазовието и Предкавказието.
Прокопий твърди, че тези утигури (Псевдо-Захарий Ритор ги нарича „българи”), заедно с кутригурите са създателите на хунският съюз, който в края на ІV в. (375 г., според готският историк Йордан) и през V в. владее територии от Кавказ до Рейн (Приск Панийски, V в.).
Не случайно Павел Дякон (VІІІ в.) в Historia Langobardorum твърди, че древните лангобарди в края на ІV в. край Дунав, са атакувани от българи. Касиодор пък, в своята история от първата половина на VІ в., отбелязва (цитатът е съхранен при Мавро Орбини през 1600 г.), че българи воювали около гр. Сирмиум с Теодосий Велики (379-395).
Следователно, очевидно Прокопий Кесарийски през VІ в. е прав, когато пише, че утигурите (= българите) и кутригурите са създателите на хунския съюз.
По традиция, дори през ІХ в., Никифор нарича Орган (от династичният род Дуло, вж. „Именник на българските канове”), който през 619 г. посещава с родът си Ираклий (610-641) в Константинопол – „господарят на хунския народ ”(Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий., С.1997, с.30).
А пък в началото на VІІІ в. Йоан Никиуски в своята хроника (47, гл. СХХ) нарича Кубрат (от династичен род Дуло) – „владетел на хуните”.
И така, изводът е, че за да имаме правилна представа за българите и кутригурите, е необходимо да се разработи в историческа наука адекватна концепсия за произходът на хунският съюз в Предкавказието и Приазовието до инвазията му на запад от р. Дон към 375 г. А това не е никак лесно, защото изисква критично отношение към старите немски и руски хипотези за произхода на хуните, и връщане към късно-античните извори, които разглеждат хунските народи като местно предкавказко явление. Следователно, ако се проучи миналото на кутригурите, ще имаме възможността да узнаем за един от предкавказките народи, които създават хунският съюз.
Експлицирането на истинското име (самонаименованието) на кутригурите, като „вунд” (бунд), което бе резултат от нашите проучвания, изведнъж разшири представата ни, че за този народ има сведения не само при Птоломей (ІІ в. от н.е.) като „венед”, но дори при Херодот (V в. пр.н.е.) – като „будини”.
Всичко това показва, че народът, който самонарича себе си „боян” (= кутригури) и е фиксиран в Предкавказието още от V в. пр.н.е. (Херодот), е по всяка вероятност мигрирал от южно-кавказките земи през VІ в. пр.н.е., заедно с кимерийците, на север от планината.
Не можем да не обърнем внимание, че след разчитането на урартурските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самоназванието на Урарту, е всъщност – Бийан...
Така се очертава една интересна епична картина от VІ в. пр.н.е., според която след краят на анатолийската държава Гамирайа (асирийски клинописи), заедно с кимерийците на север от Кавказ мигрира и значимо население от Урарту, чието самоназвание „Бийан” може да бъде открито, както в „будините” на Херодот през V в. пр.н.е., така и в „бенед” на Птоломей през ІІ в. от н.е.
Самоназванието на кутригурите: БОЯН – имен, - бат, - дур
Мнозина изкушени от старата българска история явно са се питали що значи Бат-Боян и защо в „Именникът на българските канове” е съобщено неговото лично име като „Безмер”, което, както имената на Кубрат и Аспарух, е от персийски произход.
Възможно ли е Бат-Боян да е прозвище? И ако допуснем, че е, какво ни казва това прозвище?
В краят на ХХ в. се появиха средновековни компилации на волжко-български летописи, в които фолклорната памет на дастана от ІХ в. „Шан кизи” (или „Шах кизи”), е съхранила един древен легендарен патроним Боян, но наречен Боян-Имен.
Що значи „имен”, откъде е произхода на това название и има ли то връзка с „бат” ?
Последното, както знаем, е толкова дълбоко навлязло в съвременният български език като „батко”, че мнозина явно смятат, че арамейско-сирийското „byt” (дом, поселище) има малък принос в прозвището „Бат-Боян”, но появата на формата „Боян-Имен” изисква да преразгледаме този въпрос и да отговорим откъде и как тези определено месопотамски понятия (имен, бат) са проникнали при прабългарите.
Освен Бат-Боян и Боян-Имен, в летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих” срещаме и още една форма - „Боян-дур”, където „dur” е явно персийската дума за „дом” и фактически е синоним на сирийското „byt” (дом). Нашите проучвания показаха едно интересно съвпадение: „имен”, „бат” и „дур” всъщност означават едно и също – дом, поселища, владение. Най-старинна е формата „имен”, чийто произход е акадо-асирийски, „бат” и „дур” са съответно арамейско-сирийска и персийска форми след новата ера. Същото важи и за сирийското „мар” (господар), което следхожда общоупотребителната семитска дума „бал” (стар хананейски теоним, означаващ в семитските езици „господар”).
Формата bēl paŋāti се среща и в урартурските клинописи като титул на военните градоначалници, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” вече е имала международен характер в Анатолия, Месопотамия и Задкавказието.
А сега да обърнем специално внимание на общоразпространената в Месопотамия и Мала Азия (Анатолия) форма „имен/мене”, която е носила не само планината Имеон (Добрев).
Летописа „Барадж тарих” започва със странното твърдение, че българите произхождат от племената „синд и имен”.
Фактически обаче думата „имен”/мене/ е месопотамско понятие за земя, то е засвидетелствувано още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето). Освен това е и специално изтълкувано в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
Вавилонският владетел, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си. В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
„Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6). Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:
„И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.
Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).
Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.
Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.
Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).
Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича „лакед – емон. Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”. Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Меонийска. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.
Да не говорим за етимологията „ар-мени”...
В завършек, основният герой във фолклорните остатъци на дастана на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян. Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.
Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на Г. С. Раковски, която търси кимеро-прабългарски произход...
Единствено камирците (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат малоазийска държава Гамирайа (асирийски клинописи) в областта известна по-късно като Кападокия и които след това мигрират в Приазовието и Предкавказието, биха могли да са преносителите на север от Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. теонимът на фригийската богиня Кибела, под формите Кубаба, Кубар).
Което показва, че хипотезите на Раковски не са явно „фантазии”, както самонадеяно ги квалифицирва в края на ХІХ в. Иречек, чието мнение по този въпрос, за срам на българската историческа наука, не е преразгледано.
През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад.Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл в древността на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .
Раковски издава този ръкопис през 1865 година и съобщава, че му е даден през 1856 година в Белград от вече починалият към 1865 година „Хаджи Найдана книгопродавца” . Раковски не уточнява от кой от манастирите в Атон произхожда ръкописът, но не е трудно те да бъдат локализирани до два: Зографския и Хилендарския, в които е имало български монаси. Ръкописът обхваща 40 реда и има надслов „История вкратце о Болгаро – Словенском народе”. За разлика от „История славянобългарска” (1762г.) на хилендарският монах Паисий, авторът на „вкратце” се опитва да даде исторически, а не библейски произход на българите.
Паисий, който сам съобщава, че е „чел различни ръкописи и печатни истории” за „откъде са произлезли” българите, все пак решава да използва библейска генеалогия и в духът на средновековната историческа стилистика започва от Ной. Историческото време при Паисий е въведено от царстването на „Уалент” (византийският василевс Валент, който е убит край Адрианопол през 378 г.).
Към 493 година, според хрониката на Марцелин Комес, Византия е нападната и пълководецът Юлиан загинал промушен в Тракия. Паисий разказва за това нападение, посочвайки случването му през 495 година, като е убеден, че то е под ръководството на „българският княз Драгич”.
През същата 495 година, авторът пък на ръкописа „вкратце”, разказва за битка при „река Зуртою”. Тази битка обаче, според Марцелин е друга, тя е от 499 година и действително се случва около „р.Зурта”. И така, ръкописът „вкратце” не би могъл да е някаква кратка редакция или чернова на Паисий, очевидно неговият автор е съвсем друг.
Марцелин съобщава за две битки: към 493 година и от 499 година, а Паисий само за първата битка, като я отнася през 495 година. Авторът на ръкописът „вкратце” пък съобщава само втората битка (от 499 година при р.Зурта), но я отнася, подобно Паисий, също в 495 година.
Имайки предвид това, можем основателно да заключим, че анонимният автор на „вкратце” със сигурност е живял заедно или след Паисий, познавал е неговата история и всъщност...се опитва да я редактира.
В този смисъл, на мястото на библейският произход на българите от Ной в текста на Паисий, той противопоставя някакъв опит за секуларативен произход и редактира версията на Паисий за „библейски” произход на българите с тезата, че те имат „кимерийски” произход.
Най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ”.
Раковски решава да уточни това „изидоша” и интерпретира по своему Херодот: ”Кимериите, по свидетелство Иродота, минали, от тях места, Дунава седемстотин години преди Христа и населили ся в Тракия, а една част от тях минали в Мала Азия и населили ся около Синап.”
Всъщност Раковски не интерпретира директно Херодот, който не съобщава 7 в.пр.н.е. Фактически, Раковски перефразира нивото на европейската историография през ХІХ в. за кимерите, в която погрешно е разчетен маршрутът, описан от Херодот, за прехода на кимерийците от региона на Азовско море към Мала Азия. Според Херодот (V в. пр. н. е.) кимерите направили този преход, понеже – така е чул от легендите – били подгонени от скитите. Последните също извършили преход. (Вж. статията „Материали по българската история до ІV в. от н.е.”).
Асирийските клинописни хроники уточняват, че темпорално двата прехода са раздалечени в промеждутък повече от век. Херодот, на основа на разказаните му легенди от скитите, ги мисли, че са станали по едно и също време. Все пак Херодот отлично знае, че скитите са извършили своя преход по кимерийският маршрут, макар че малко се заблудили, понеже Кавказ им останал вдясно и те попаднали в земите на мидийците. Следователно, кимерийците са минали по „кавказки маршрут” към Мала Азия. А не, както мисли историографията по времето на Раковски, през Дунав и Тракия.
Тази „миграционна грешка” обаче не засяга и не омаловажава кимеро-българската хипотеза на възрожденският атонски хронист, който се е опитал да редактира славяно-българската хипотеза на Паисий Хилендарски. През 1865 г., с издадената и непреиздавана в автентичен вид оттогава книга „Българска старина”, Раковски става първият и единствен адепт на хипотезата за кимеро – български произход...
През ХІХ век адихейския просветител Шора Ногмов записва много народни легенди в Кавказ. В една от тях се пее, че през ІV век от н.е. цар по тези места бил Дауо, който воювал с готите. В друга легенда се разказва, за „страната Урус” (явно „росомоните” от ІV в., упоменати от Йордан), в която имало „кимириански домове”.
Венед и Геруа в Предкавказието и Приазовието
Формата bēl paŋāti се среща и в урартурските клинописи като титул на военните градоначалници, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” вече е имала международен характер в Анатолия, Месопотамия и Задкавказието.
Още през ІІ в от н.е. Птоломей нарича планинските жители на Кавказ с общото име „геруа”, което през VІІ в. в разширената редакция на „Арменската география” (Анани Ширакаци) също е употребено, като автора заявява изрично, че компилира от Птоломей.
Данните от втората редакция на Латинският анонимен хронограф (354 г.) и произхождащото от Мар Абас Катина сведение за страна на българите в Кавказ, са първите сведения за българи в Предкавказието от ІV в. и както е видно, те оборват версията, че българите се появяват там след хуните.
Въпросът е обаче коя е етимологията на имено балгар и може ли тя изобщо да съществува без името геруа (гар, гур, гора, планина), което през ІІ в. от н.е. съобщава за този предкавказки регион географа Птоломей? Ако изключим сведението на Птоломей от ІІ в., изобщо не може да ни стане ясно защо два извора от ІV в. именуват кавказкият пояс на северо-запад от Дербент, страна на българите.
Ако включим Птоломей, тогава ни става ясно, че произхода на името „бал-гар” съвпада във втората си част с птоломеевите „геруа”.
Но през първата половина на ІV в. вече имаме една нова ситуация в Предкавказието, която явно отразява промените там в периода ІІІ-ІV в., по време на който многобройните планински етноси в Кавказ (те са гар, гур; т.е. „геруа” означава буквално „планинци, тези от Кавказ”) са въвлечени в нова геополитическа структура, която е завладяла (бал, господар) кавказките народи (гар). Тоест, произходът на думата „бал-гар” , ако следваме тази логика, означава „господари на Кавказ”.
Името на тези нови властници е баласич (арменски извори), баланджер (ат-Табари), б.р.сул (Ибн Русте, които пише, че това са един от трите вида българи)...Този етнос Прокопий нарича – утигури, а Псевдо-Захарий Ритор – бургар, които имат градове.
Можем да предположим, че с името балгар е наречен онзи народ, който покорява десетки горско-кавказки етноси на север от Дербент и името е външен етноним на победителите, даден им от самите „геруа”.
През 354 г. в Рим сарматите на Зизаис (Амиан Марцелин), съюзници на Констанций (337-361), стават известни във втората редакция на „Латинският анонимен хронограф”, като „българи”.
Ако приемем версията, че преди хунската атака на запад от Дон към 375 г., аланите са обитавали около Меотида, тогава „Венедската планина”, която съгласно Птоломей граничи до аланите, е всъщност западен Кавказ около р. Кубан.
Кой народ е бил в апогея си по тези места по времето на Птоломей през ІІ в. от н.е.?
Александрийският географ фаворизира „венед”, наричайки по тяхно име западният каспийски залив на юг от Волга – „Венедски залив”. А освен това, именувайки и „Венедска планина”, която граничи с аланите.
Още през І в. от н.е. Плиний Старши и Тацит дават сведения за сарматски (Сарматия е топоним, почти съвпадащ със топонима Скития на Херодот) народ „венед”, които извършват конни преходи до Карпатите.
Йордан разказва през VІ в. една стара готска легенда, според която още Херманарих, чиито основни земи през ІV в. са до Дон, бил воювал с венет (venet). Когато обаче през ІV в. Амиан Марцелин дава първи сведения за хуните, той описва, че първият народ, който те били покорили, са аланите. Етнонимът венет упоменат от Йордан по времето на Херманарих се появява отново чак по времето на пост-атиловият период, в близост до анти и славяни. Същият Йордан казва, че пост-атиловите хуни се преселили от Панония на Днепър, в периода около 460-469 г. На Днепър са антите. От анализът на текстовете на Йордан може да се заключи, че венет са пост-атилови хуни.
От друга страна, ако хуните (които и да са те) побеждават преди Дон не само аланите, но и венед, остава неясно защо нито един извор не съобщава за тях до Йордан, при положение, че има десетки сведения за аланите? Остава да заключим, че венед са може би самите хуни, имайки предвид, че всички късноантични автори единодушно твърдят, че хуните са предкавказко явление и феномен, и че там е тяхната прародина.
Неслучайно повечето автори (Евнапий, Филострогос, Прокопий) твърдят, макар и разнопосочно, че хуните произхождат от по-стар народ. Това не е просто маниер на риторска ученост, както предполагат някои изследователи, този маниер не се прилага спрямо алани и вандали, а те нанасят на Римската империя не по-малко вреди от хуните. Фактически, на основание на Прокопий, може да заключим, че хуните произхождат от два народа – кутригури и утигури; т.е. от венед и българите; или от банджар и баланджар (ат-Табари).
През ІІ в. Птоломей съобщава за хуни в причерноморските степи и това сведение не бива да бъде омаловажавано, неговото обяснение е необходимо да се търси. Птоломеевите хуни са по същите места, където век по-рано са сарматските венед (да не се бъркат с адриатическите енети на Херодот) на Тацит и Плиний Старши.
Напълно е възможно под тези хуни от ІІ в. Птоломей да е фиксирал въоръжените формирования на венед, във всеки случай неговите венед в Приазовието и Предкавказието сякаш изчезват безследно през ІV в., при положение, че са явно най-мощният народ там през ІІ в.?
Западното Прикаспие и западен Кавказ, са наречени на тях (Венедски залив, Венедска планина).
Неслучайно любителите на хипотезата за средноазиатски произход на кавказките хуни недолюбват сведението на Птоломей. Според версията на Л.Н.Гумильов, през ІІ в. хсиен-ну са минали 1000 мили от изток и са дошли току-що при Волга и са само един „конен отряд”. Тук те си взели жени и през ІІ в. още няма „гуны”, те едва сега започват да се множат и първоначално били метиси...Но Птоломей оборва тази модерна версия.
Очевидно въпросът за произхода на хуните не може да прескочи Птоломей и неговата географска карта. Най-големият авторитет в късно-античната и средновековната ученост, е изцяло пренебрегнат при анализа на хунската история и изследователите цитират само Амиан Марцелин. Встрани от вниманието е оставен и факта, че късно-античната традиция от Евнапий (в края на ІV в.) до Прокопий (през средата на VІ в.), формира нещо като устойчива историческа традиция, съгласно която хуните произхождат от по-стар народ в Приазовието и Предкавказието.
И така, ако приемем кимерийско–българският произход (Прокопий; анонимният текст от Атон, издаден през 1865 г. от Раковски), трябва да допълним, че в периода отпреди 375 г. (от ІІ в. от н.е., според „Именникът на българските канове”) до към 565 г. тече синтез между българи (утигурите) и бунд (кутригурите).
Последните явно имат пост-урартурски произход, ако съдим по самонаименованието „бийан” на древните урартурци в техните клинописи.
Обяснение към картата: На запад от Урарту до VІ в. пр.н.е., на част от територията на по-късната област Кападокия и на север до Черно море, включително и пристанищният град Синоп, е държавата на кимерийците Гамирая, упомената в асирийските клинописи.
* Илюстрациите са предоставени от автора.
Коментари (1)
Следете за нови коментари с RSSДруга моя идея, която искам да споделя е, че е тъй като цвета на посоката север в източните култури е черният, логично е северяните/савири да си имат за столица град с име Чернигов ...
Please wait...
© 2009-2011
Друга гледна точка
на 01 август 2011