Кубрат и Мартина, вдовицата на Ираклий

Написано от Кирил Милчев 22 Юли 2010

Произход на прабългарите

(13 Гласа)

Автор: Кирил Милчев

Една от слабо проучените теми в българската история несъмнено е личността на държавника Кубрат, за когото сведения има в няколко летописа и хроники от края на VІІ в. до краят на ІХ в. Най-много данни за него е имало в един недостигнал до нас летопис, писан в краят на VІІ в., който най-вероятно произхожда от сироезичен монофелитски автор. Интересът към българите в монофелитските среди е провокиран от вселенският събор от 680/681 г. в Константинопол, който обявява монофелитството за ерес.

Монофелитството в християнската църква на изток, е идейно течение на монофизитството. Като цяло последното отрича двете природи на Христос и утвърждава приоритета на божествеността на Спасителя.

До 680 г. монофизитството почти 200 години е водеща богословска доктрина във Византия и има толкова почитатели сред сироезичните яковити и египетските копти, че след низвергването му те открито съдействат на арабската военна инвазия, която им е гарантирала с договори църковна независимост в рамките на халифата.

Шестият вселенски събор е открит в Константинопол на 7 ноември 680 г., след като императорът сключва договор за мир с Аспарух, син на Кубрат (Аспарух създава на юг от Дунав нова българска държава).

Съборът е имал 18 заседания и е закрит на 16 септември 681 г.
На 16-тото заседание (9 август 681 г.) думата е дадена на презвитер Константин от гр. Апамея в сирийските земи, който се опитва с последни усилия да създаде компромис между монофизити и проповядващите двете природи на Син, т.е. диофизитите (православните). Константин упоменава българите и твърди, че това, което Византия претърпява от тях е божи гняв, заради отхвърлянето на монофизитството.

За монофелитите това е бил един от последните им доводи срещу православните.

    "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки" (Протоколи на VІ Вселенски събор).

Дали това е една от причините за интереса към българите в летописът от краят на VІІ в., не е ясно, но данни от този неизвестен източник са заети от няколко по-късни автора. Още в началото на VІІІ в. от хрониката на египетският епископ Йоан на гр. Никиу; от хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и от летописът от ІХ в. на Никифор.

Йоан Никиуски е бил монофизит и дава обилни сведения за Мартина, втората жена на Ираклий, понеже тя съдейства за възвръщане на авторитета на египеткият патриарх Кир. Колкото пестелив е Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. за Мартина, толкова обратно словоохотлив е Йоан Никиуски за нея.

През 641 г. умира Ираклий (610-641), който прави едно сложно завещание, според което детето му от първия брак и детето му от Мартина, с която Ираклий има втори брак, заедно със самата Мартина, да поемат заедно управлението на властта във византийската столица.

Мартина обаче е недолюбвана от народа и сената, понеже тя е племенница на Ираклий (дъщеря е на сестра му) и на техният брак се е гледало като на кръвосмешение, църквата също не го е одобрявала, макар и да не е поставяла открито въпросът.

Именно във връзка с трудният период от животът на Мартина и нейният син непосредствено след смъртта на Ираклий (641 г.), Йоан Никиуски дава едно интересно сведение в хрониката си, според което след смъртта на императора Мартина, за да запази позициите си, е разчитала на подкрепата и приятелството на Кубрат.
Очевидно Кубрат е посетил Мартина в Константинопол още в 641 г., понеже Никифор пише, че сената е упреквал Мартина, че приема варварско посолство, все едно е царица.

Епизодът на взаимоотношенията след 641 г. между Кубрат и Мартина е незаслужено пренебрегнат от изследователите, а той разкрива, че Кубрат, който е пребивавал от 619 г. до 624 г. в дворът на Ираклий, е познавал втората жена на императорът, с която са били даже на сходна възраст.

През 624 г., по време на византийско-персийската война, Ираклий посещава хуните в Предкавказието (Теофан, л.м. 6115) и очевидно се среща с Орган, чието християнско име е било вероятно Андрей.

По всяка вероятност тогава се връща от двора на Ираклий при чичо си Орган и Кубрат.
През същата 624 или през 525 г. Орган преговаря за хазарска помощ за Ираклий, във връзка с водената от него война с Персия. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” разкри, че духовното име на Орган е било Арбуга, което явно е неточно предаване на християнското име Андрей.

Точно Андрей, според късно-античният историк Мовсес Каланкатуаци, се е казвал посредникът, който осигурил хазарите, които през 626 г. се включват, макар и епизодично, в помощ на войските Ираклий.
    

Никифор нарича Орган „владетелят на хунския народ” (с. 30), а Йоан Никиуски твърди, че Кубрат е „владетел на хуните” (гл.СХХ, 47), което ясно демонстрира, че сведението на Теофан за предкавказките хуни, посетени през 624 г. от Ираклий, се отнася за българите и кутригурите на Орган.

Още през 1918 г. българският учен Златарски прави този извод, а днес е необходимо той да се повтаря ясно и категорично, защото в съветската историческа наука се твърди, че Ираклий бил ходил в Предкавказието при хазарите. Този извод е доста нелеп, понеже не се отчита категоричното сведение на Мовсес Каланкатуаци, че посредник между Ираклий и хазарите, бил мъж с име Андрей, т.е. Ираклий е нямал непосредствени контакти в Предкавказието с хазари. Той е ходил при Орган и най-вероятно Орган, който е кръстен през 619 г. в Константинопол (Никифор), е имал християнско име Андрей (грешно изписано като „Арбуга” във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”), на Апостолът покръстил Приазовието и Предкавказието...

    Орган и Кубрат, както пише Никифор, приемат още през 619 г. в Константинопол християнството и това е факт (незнайно защо своеволно отречен от Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234, 235).
  

 И досега не са отречени изопачените твърдения в съветската наука, че Орган и Кубрат не били създали държава, а „номадско-родово обединение” (Плетньова, Новоселцев), при условие, че още към 555 г. Псевдо-Захарий Ритор ясно и категорично пише, че българите имат градове (NB) в Предкавказието...

    Все още грешно се датира основаването на държавата на Орган и Кубрат, което е въщност през 629 г. и тази държава просъществува до 669 г.
  

 Трябва ясно да се каже, поради липсата на задълбочен интерес в българската наука, че създадената от Орган и Кубрат държава България не е упоменатата от Теофан и Никифор „древна Велика България”, защото в краят на VІІ в. техният източник (сирийският летопис, за който стана дума) не може да нарече „древна” и „стара” една държава, създадена преди около 60 години.
  

 „Древна Велика България” е държавата създадена от 465 г. и просъществувала до 565 г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските канове”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските канове” е всъщност Ернак, третият син на Атила.
 

 Да се върнем на Кубрат.
Той през 635 г. (Никифор) получава от Ираклий почетната титла „патриций”. Но по това време Ираклий и Мартина не са в столицата, а в „източните области” (Никифор). Тоест, през 635 г. Кубрат воювал успешно срещу аварите (Никифор), след което „изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патриций” (Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. С.,1997, с.41).

Победата на Кубрат срещу аварите, ако не е в Панония, е поне със сигурност в малка Скития (дн. Добруджа, на север от устието на Дунав), защото авари на изток от Карпатите няма.

Причината Кубрат да изпрати пратеници при Ираклий след тази победа, е очевидна: той сключва мир с Ираклий и получава титла „патриций”, понеже Кубрат е разширил владенията си върху стари римски земи (малка Скития). Владеейки над тези земи като съюзник на империята, Кубрат е припознат за федерат (под ефимизмът „подаръци” почти навсякъде в късно-античните летописи, се разбира приятелски данък) и му е даден почетният римски титул „патриций”.

Още през 619 г. Ираклий дава същият титул на Орган.
Къде през 635 г. Кубрат изпраща посолство до Ираклий?

Последният не е в Константинопол, а в „източните области”, в „Анатолика”. Явно е в северо-източната част на Мала Азия, защото по същото време Антиохия е нападната от арабите и на юг се водят военни действия. Пратениците на Кубрат, за да стигнат до Ираклий, не може да са минали по друг сухопътен маршут, освен през Кавказ и на юг към Анатолика. Това косвено потвърждава, че мащабите на държавата на Кубрат, са били от Добруджа до Кавказ. Неслучайно в периода 836-847 г. арабоезичният родоначалник на географията ал-Хорезми съвсем отговорно твърди, че „Бурджан” (= България) съответства на птоломеевският топоним „Сарматия”, който в географията на александрийският учен от ІІ в. от н.е. обхваща земите от Карпатите до Кавказ.
 

Никифор в своя летопис разяснява, че през 635 г. Ираклий назначил нов стратиг на Анатолика, който се казвал Теодор и който онаследил от предходника си прозвището (прякора) „Тритуриос”. Причината за появата на това прозвище, което след Сергий (предходникът на Теодор) ще носи всеки от следващите стратиги на Анатолика, е жестокият начин, по който е убит Сергий от арабите. Те „одрали кожата на една камила, увили го в тази кожа и я зашили. Кожата изсъхнала заедно със затворения в нея” (Никифор, с.40).
  

 Маршрутът през Кавказ в Анатолика, по който стигат до Ираклий през 635 г. кубратовите пратеници, е очевидно много добре познат на Кубрат.
  

 След 641 г. (смъртта на Ираклий) Кубрат, след като се среща с Мартина, е очевидно предпочетен от последната като човека, който да защити интересите й. Именно това намеква Йоан Никиуски в своята хроника (гл. СХХ; 46,47).
  

 Той пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написали писмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратегът на Анатолика, чието име било Давид Матаргуем. Очевидно, под последното трябва да разчетем прозвището „Тритуриос”, сгрешено от Йоан Никиуски, което по традиция носи анатолийският стратиг.
  

 Преносител на писмото до стратигът бил „47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет млад в християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48. Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта на императора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сега той подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и се противопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първият му брак – бел. К.М.)...”
  

 Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо да предложи на стратигът на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император, така тя се е надявала да запази статуквото си. Нейният ход не е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон (474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запази положението си на царица.
  

 Опитите на Мартина и действията на Кубрат водят до смут в столицата, където е избран нов стратиг на Анатолика Теодор, син на стария Теодор, назначен през 635 г. от Ираклий. А Давид Тритуриос, който очевидно се е съгласил да стане император, избягал към Армения.    Определено Кубрат в този момент се е отказал от по-нататъшна намеса във вътрешните дела на Византия, понеже Давид е заловен и главата му е отсечена и разнасяна по градовете. А Мартина и потомството й е измъчвано и са изпратени на заточение.
 

   Все пак Кубрат не стига дотам да развали междудържавните си съюзнически отношения с Византия, заради Мартина, вдовицата на Ираклий, но е видно, че в периодът след 641 г. той се е намесил във висшите етажи на властта в империята и Мартина е виждала в негово лице човекът, който ще й осигури нов съпруг и тя ще остане царица...
    Този епизод от византийската история е слабо проучен, в учебните помагала не се отбелязва, че действията на Мартина са били насочени след 641 г. не само срещу първородният син на Ираклий и неговото потомство, но и в посока тя да запази статуквото си като царица.
 

В планът на Мартина е въвлечен патриархът на столицата Пир и е повикан Кубрат.
  

 Последният идва с посолство в столицата и отзвук от това събитие е съхранен в летописът на Никифор.
    

Още веднага след смъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва да признае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка на императори”.  „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те – като императори и господари” (Никифор, с.44).
  

 „Ти не можеш госпожо – били казали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейската държава” (Никифор, с.44).
 

   Именно последното съобщение на Никифор е явно отглас от визитата на Кубрат при Мартина, веднага след смъртта на Ираклий.    Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ се среща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото на Мартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добре са съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина ще запази престола си като царица.
  

 Мартина е предлагала на Давид да стане император, като се ожени за нея.
Може би Мартина е разчитала и на военна подкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържал от такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете на Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомството от първият брак на Ираклий.
  

 Кубрат умира към 660/662 г.
Именно през 662 г. Констанс тръгва да воюва на запад с лангобардите и форсира италиянското южно крайбрежие.
 

   Теофан пише: „По времето, когато Константин (=Констанс –бел.К.М.) беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал...”

ПОСЛЕСЛОВ
Държавата на Кубрат
(един штрих)

    Липсата на задълбочено и отговорно изследване на създадената от Орган и Кубрат българска държава, която хронистът от края на VІІІ в. и началото на ІХ в. Теофан нарича „отвъдчерноморска България” („отвъдпонтийска България”), е голяма загуба не само за българската историческа наука, но и за изясняване на късно-античната картина в Източна Европа и Кавказ до момента на създаването там към 669 г. на Хазарската държава.
  

 Някои модерни автори дори твърдят, че такава държава изобщо не е съществувала. Това голословно твърдение на един киевски историк трудно може да придобие научна стойност, защото влиза в противоречие с разноезикови летописни източници, които няма как да бъдат пренебрегнати от добросъвестните учени.
 

 Днес очевидно няма смисъл да се търси отговор на въпросът кои са били причините да не се създаде през ХХ в. научно изследване за Кубратовата държава, чийто център и бил в Предкавказието и Приазовието.
  

 Съветската историческа наука след 50-те години на ХХ в. полага много усилия за да изучи хазарското минало и да не изостане от изследванията на „капиталистическите” автори по този щекотлив тогава въпрос.
  

 За съжаление, съветската хазарология (Плетньова, Новоселцев) асимилира много от сведенията в първоизточниците за Кубратовите българи, приписвайки ги на хазарите.
  

 Причините за този „анти-български” подход, са от методологически характер.
  

 За зла участ, в периода 30-те/40-те години на ХХ в. корифеят на глотогенетичните концепсии в СССР Н.Я.Мар, фаворизира прабългарите, чрез т.нар. чувашко-българска основа на яфетическата му теория.
 

   През 1950 г. покойният вече Мар е отречен като учен лично от Сталин с нарочна статия във в.”Правда”.
    Оттук насетне в съветската историческа наука се случва един парадокс, който е типичен за тоталитарна държава. Не само яфетизмът е изхвърлен на бунището, но и покрай него тематиката за волжките българи (дотогава има приноси) и за Кубратовите българи преди тях...
  

 Друг е въпросът доколко яфетизмът има изобщо принос върху правилната оценка за чувашо-българското езиково минало, но не може да не отбележим, че Н.Я.Мар говори за месопотамски глотогенетичен произход, който след отричането му изобщо не е възкресяван дори като идея, а съветската наука след Мар и в противоборство с него издига ново методологично решение, според което българите били...тюрки и идвали от Алтай (?).
  

 Тази съветска доктрина е наложена през втората половина на ХХ в. сякаш напук на всички първоизточници (особено арабоезичните), където ясно и категорично се твърди, че българският и хазарският езици са сходни и нямат нищо общо с тюркският. Тази доктрина изхвърля от научен оборот и омаловажава едно от най-големите постижения направени в началото на ХХ в. от Златарски, който дешифрира, че в гръкоезичните късно-антични летописи (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт, Теофан, Никифор) под етнонимът „утигури” се крият сведения за българското етническо минало.
    Плачевното в случаят е, че съветските доводи от втората половина на ХХ в. за тюркски произход на българите, с които се е водила марксиско-ленинска борба в СССР срещу опортюнистичният яфетизъм на Н.Я.Мар, са приети буквално по „братска линия” в българската историческа наука, което има пагубни последици за темата около т.нар.”прабългари” и това наследство от миналия век трябва да бъде критично ревизирано, а не заобиколено със създаването на нова пан-памирска глотогенетична хипотеза.
  

 Да дадем един страничен пример, за да стане ясно как съветската хазарология, в лицето на иначе такъв авторитетен учен като Новоселцев, свободно и без задръжки асимилира сведения от арабоезичните извори, които приписва на хазарското минало, а не на миналото на Кубратовите българи.
    

Новоселцев пише: „В 652/653 г. Абд ар-Рахман ибн Раби`а извършил неудачен поход срещу хазарският град Баланджар и бил убит” (М., 1990, гл.ІV,1).
    

Тук изобщо е пренебрегната историята въобще.
    Град Баланджар се намира на север от дербендският проход и е в Предкавказието, вблизост до гр. Самандар (ок. дн. дагестански град Махачкала) и няма как през 652/653 г. да е хазарски град, а е град на държавата България на Кубрат.
    

Новоселцев изобщо пренебрегва факта, упоменат от хрониката на Теофан и от летописът на Никифор, че хазарите превземат кубратовата държава едва по времето, когато неин владетел е Боян (първородният син на Кубрат), чийто брат Аспарух през 680 г. е на р. Дунав.
  

 Точно тогава, когато Аспарух бил прогонен на р. Дунав, хазарите превзели тази страна, както изрично и собственоръчно пише самият хазарски владетел Йосиф през Х в. в писмото си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут.
  

 Как тогава през 652/653 г. Баланджар в Предкавказието, е хазарски град ?
  

 Как днес да се пише за българските градове до 669 г. Баланджар и Самандар, при условие, че съветската хазарология внушава нелепици, които вече са с ранг на догми (каквато е и догмата за средно-азиатският произход на хуните), а в българската историческа наука няма нито един подготвен хазаролог и хунолог, който да ги опровергае?


       
Българският титул „кафтан” и западната граница на държавата на Кубрат
(още един штрих)
 
През 568 г. е създадена в Панония новата държава на вар-хоните (авари-тюрки и хуни-кутригури), в която ръководител става аварския военен вожд, а дядото на Орган от династията Дуло, заема титлата ябгу (заместник на кагана).
    

Изследователите на дунавско-българските титули „ювиги” (= ябгу) и „чоргу-боил” са категорични, че техният произход е тюркски и това действително е така, понеже тези титули навлизат в българската (= кутригурската) военна организация след  568 г., когато кутригури (хуни, българи) и авари (тюрки) създават обща държава в Панония.
  

 Чисто български, донесен на Дунав през 681 г. от предкавказката държава Гар (България), е явно титулът „кафтан” („кахтан” при ал-Мас`уди).
    

Никога преди 568 г. хуните не са използвали тюркският титул „каган”, щяхме да знаем поне от един от летописците, че Атила е носил този титул. Но такова нещо няма.
  

 Затова пък знаем от много извори, че до 865 г., когато дунавско-българския кан Борис приема официално християнството, че владетелската титла на аспаруховите българи е „ювиги кан”, където „ювиги” е всъщност форма на „ябгу”.
Това ни дава основание да заключим, че представител от династичния род Дуло е бил ябгу още през 568 г. и всъщност тази титла има традиционен характер вече към 681 г., когато Аспарух е „ювиги кан”.

През 611 г. аварите нападат своя бивш приятел лангобардите. Предвождани са от „млад каган” , както пише Павел Дякон, в който се влюбила лангобардската царица, която му предлага брак.
  

 Това сведение сочи, че към 611 г. старият каган Боян, основателят на панонска Авария, вече е покойник и е наследен от млад заместник.
    

Този нов каган умира към 630 г., през която, както знаем от Фредегарий, между българи и авари избухва разпра кой да е следващият каган.

По това време Кубрат вече е владетел на Велика България и имаме всички основания да допуснем, че останалите в Панония при аварите кутригури, са издигали неговата кандидатура.
    Защо предполагаме това?
    Никифор в своя „Бревиарий” пише, че Кубрат през 635 г. нападнал аварите.
    Нямаме никакви данни, че преди тази година той ги е атакувал.    Според западните анали, през 622 г. атака срещу аварите извършил Само (Самбатос, Шамбат), който върху част от панонските земи и на запад, в Каринтия (дн. южна Австрия), създал своя държава, просъществувала 35 г.
    

Изглежда голяма част от българи и славяни стават негови поданици, но от византийските летописци (всъщност само от Теофилакт) знаем, че през битката от 626 г., когато аварите атакуват Константинопол, българи са участвали в аварската армия (Теофилакт Самоката), когато тя за последно напада Византия.
    

Към 630 г. тези българи, които все още са в Авария, се опитват да издигнат свой каган (Фредегарий).
    

Очевидно от 619 г., когато Орган напуска каганския аварски двор, българите (чети: кутригурите) в Панония нямат династичен представител до 626 г., когато все още участват в последната аварска атака над Византия. През 630 г., със смъртта на кагана, те предлагат своя кандидатура за каган. Но, ако се имат предвид изискванията на династичната история на българите, не може даже и да се допусне, че те предлагат „самозванец”, явно кандидатурата им е била достатъчно сериозна, за да има успех и непременно е била от династичния род Дуло.
    

Тя със сигурност не е била на Само, който е враг на аварите, но Кубрат все още не е, не е воювал с тях. И няма никакви основания да не се вярва на летописа на Никифор, който сочи като първа година на война на Кубрат с аварите – 635 г.
    

Българите в Авария не успяват да издигнат Кубрат и са прогонени от аварите в Тюрингия, където искат подслон от крал Дагоберт, който ги разквартирувал и за една нощ ги избил. Те били около 9 000.
    

През 635 г. Кубрат нападнал аварите, според Никофор, което показва, че атаката му явно има връзка именно с аварското отношение към тези българи.
    

Тоест, несъстоятелна е хипотезата, която свързва атаката на Кубрат през 635 г. срещу аварите със създаването на Велика България, напротив. Кубратовата България е създадена в Приазовието и Предкавказието през 629 г., а към 630 г. на запад тя вече е граничила с аварите. Това дава самочувствие през 630 г. на българите в Панония да искат следващия каган да е от българският династичен род.

 В лангобардската история на Павел Дякон (VІІІ в.)  се споменава, че преди 662 г. е имало, освен аварски каган в Панония и „каган в Скития”, където лангобардският наследник като малък е бил отведен, за да се спаси от Гримоалд, който узурпира лангобардският престол през 662 г.
    

В началото на своя труд Павел Дякон демонстрира, че не е добър географ. Той не познава топонима Сарматия и смята, че земята до Меотида (Азовско море), се нарича Германия. Това показва, че когато пише за „каган в Скития” има предвид Добруджа, тя е „Малка Скития”. Това съобщение е попаднало в летописа му очевидно от източника, който П. Дякон ползва.
    

Павел Дякон обаче последователно смята в труда си, че титлата „каган” има само аварския вожд и затова отъждествява „кагана в Скития” с аварския каган в Панония.
    

Изобщо, ако не беше малкият престолонаследник на лангобардите, който е отведен „много надалеч”, за да бъде спасен от Гримоалд (доста преди 662 г., защото като се върнал към 663 г. не е дете, а млад мъж, който пие вино), Павел Дякон изобщо нямаше явно да напише, че е отведен като „младенец” при „кагана в Скития”.
    

А след това Павел Дякон определено греши, когато решава, че щом става дума за каган (пропуска „Скития”), това трябва да е аварския каган в Панония, с който Гримоалд бил влязъл във връзка, според П. Дякон, за да бъде върнат беглеца, синът на старият крал на лангобардите. Този претендент е издирван от Гримоалд и той бил върнат от „много далеч”, пише П.Дякон и съвсем пропуска, че Панония е много близко до държавата на лангобардите в Италия.
    

Кой е този „каган в Скития” в Добруджа, на север от Дунав, е въпрос, който не може да не предположи, че става дума за Кубрат.    
    

Никифор и Теофан пишат, че Кубрат починал, когато Констанс ІІ отишъл на запад, а последният отива да воюва в Италия през 662 г.    Лангобардския крал Гримоалд стъпва на трона през 662 г., но няма основания да се смята, че той не е търсил младият престолонаследник доста преди 662 г. Това става ясно от сведението на Павел Дякон, че дете („младенец”) e отведено при „кагана в Скития”, а през 663 г. се връща млад мъж, който пие вино.
    

Волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” потвърждава, че към 622 г. единствено Шамбат (Само) воюва с авари, ето защо кубратовата атака над аварите от 635 г. трябва да се разглежда във връзка със събитията от 631/2 г. в Авария. Тогава оттам са  изгонени около 9 000 българи (Фредегарий), които са  избити от Дагоберт за една нощ в Тюрингия.
    

Това злощастно събитие станало 3 г. след възкачването на трона на  Дагобер, а той става крал  през 628 г.    
    

Мавро Орбини през 1601 г., като ползва книга четвърта от летописа на франките на монах Аноний, пише, че събитието станало през „тринадесетата година от царуването на Дагоберт” (с.53), но очевидно е допусната правописна грешка, понеже Фредегарий, от който ползва сведението Златарски, сочи „три години” от възкачването на Дагоберт през 628 г. Тоест, в историята на Златарски датата 631/2 г. е правилната за смъртта на българите в Тюрингия.
    

За 635 г. Никифор пише: ”По същото време владетелят на уногундурите Куврат, племенник на Орган, воювал срещу хагана на аварите и подхвърлил на много оскърбления оставените от него хора и ги прогонил от своята земя. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел с ъс сана патрикий” (с. 40, 41)
    

Авари в Приазовието като отделно формирование от тюрките няма още от 565 г., те са в Панония, следователно Кубрат през 635 г. воюва с тях в северна Добруджа, докъдето е стигала държавата му.
    

През 619 г. Ираклий дава титлата патриций на Орган, а през 635 г. на Кубрат, при това му изпратил и „подаръци”. Гръцките летописци използват тази дума, когато става дума за даване на ежегодни данъци на федерати (съюзници). Договорът за feodus се сключва, когато римската юриспунденция априори вменява, че новите заселници са на стари римски земи, а такива към 635 г. са земите на малка Скития (дн. северна Добруджа на устието на Дунав) и в никакъв случай земите около р.Кубан.
    

За да бъде затвърдено юридически, че земята исконно е римска, на владетелите-федерати обикновенно се дава чин „патриций”, т.е. римски сан, който е играл ролята не само на почетна титла, но и на абстрактна юридическа клауза, че владетеля-федерат е част от администрацията на Рим. Тюркският ябгу Истеми през средата на VІ в. става съюзник на Византия, но не получава титлата „патриций”, понеже не е федерат, по смисъла на римското право, т.е. не е на територии на стара римска земя.
    

Всичко гореизложено недвусмислено сочи, че към 635 г. Кубратовите владения стигат до стари римски земи в малка Скития (горна Добруджа) и той воюва с авари там, а не при р. Кубан. Битката на Кубрат през 635 г. срещу новият аварски каган трябва явно да се тълкува като наказателна акция, във връзка с прогонените около 9 000 българи от аварските земи в Тюрингия през 631/2 г....


Венед и Геруа  в Предкавказието и Приазовието

Формата  bēl paŋāti се среща и в урартурските клинописи като титул на военните градоначалници, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал”(=господар) вече е имала международен характер в Анатолия, Месопотамия,Задкавказието и Кавказ.

Още през ІІ в от н.е. александрийският географ Птоломей споменава за народ и страна в северен Кавказ „Геруа”. През VІІ в. тази страна е отразена и в разширената редакция на „Арменската география” (Анани Ширакаци), като автора заявява изрично, че компилира от Птоломей.

Данните от втората редакция на „Латинският анонимен хронограф” (354 г.) и произхождащото от Мар Абас Катина (ок. ІV в.), чрез арменската история от V в. на Мовсес Хоренаци, сведение за страна на българите в Кавказ, са първите сведения за българи в Предкавказието от около ІV в. и както е видно, те оборват версията, че българите се появяват там след хуните (или доведени от хуните).    Предкавказието и Приазовието е автохтонна прародина на българите...
 
Въпросът е обаче коя е етимологията на името балгар и може ли тя изобщо да съществува без топонимът Геруа (Гар, Гур, оттук и производната форма „гора”, т.е. планина), който през ІІ в. от н.е. съобщава като име на народ на север от Кавказ географа Птоломей?

Ако изключим сведението на Птоломей от ІІ в., изобщо не може да ни стане ясно защо арменската география на Мовсес Хоренаци именува на две места кавказкият пояс на северо-запад от Дербент - „страна на българите”.
 
Ако включим Птоломей, тогава ни става ясно, че произхода на името „бал-гар” съвпада във втората си част с птоломеевите „Геруа”.
 
Тоест, произхода на думата „бал-гар” , ако следваме тази логика, означава „господар/и на Гар”. Където „бал” е всъщност широкоразпространената от Месопотамия и Задкавказието дума „господар”.

 Тази област Гар е била веднага на север след дербентският проход и в летописът на волжките българи от ХІІІ в. „Барадж тарих”, е упомената като „Джураш”, където „дж” е арабоезична форма на „г”.

 От арабските средновековни историци сведение за тази страна („царство”) дава единствено ал-Мас`уди (Х в.).

Но преди да го цитираме нека припомним една позабравена легенда за произхода на българите...

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.
    

Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Най-интересното в тази легенда, разказана от Низами е, че „Бун” и „Гар” са всъщност етноними на два предкавказки народа, упоменати още през ІІ в. от н.е. от географа Птоломей като „Вунд” (бунд) и „Геруа” (гар).


През Х в. арабският историк, географ и пътешественик Абу ал-Хасан Али ибн Хюсеин ибн Али ал-Мас`уди (ум. 956) в своята книга „Златни ливади и източниците на бисери” дава сведения за Геруа, царство в Предкавказието, което той нарича „Джидан”.
 
Причината за това променено наименование е, че „дж” на арабски е „г”, а второто самостойно „д” е ротирано с „р”, по същата езикова логика, по която в първата редакция на писмото на хазарският владетел от Х в. Йосиф до андалузкият евреин Ибн Шапрут, р. Дунав е изписана „Руна”, а българите (б.л.г.р.) са изписани  „б.л.г.д”.

Тази езикова ротация d(t)r е имала масов характер в българският и хазарският езици, които са били сходни (ако не и идентични) и са се различавали от тюркският език, както специално отбелязват много от арабоезичните историци.

В този смисъл „Джидан” на ал-Мас`уди е всъщност „Гиран”, т.е. съвпада с етнонимът „Геруа”, упоменат в разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), в която авторът й твърди, че компилира от Птоломей.

Сега предстои да покажем в коя област в Предкавказието е „Джидан”, според данните на ал-Мас`уди.
Оказва се, че тази област има за свой централен град Самандер (близо до дн. дагестански гр. Махачкала). Освен това по традиция, дори в Х в., наместникът в Джидан носи титлата „кахтан”, която ни е отлично позната от българската история до ХІ в. като „кафтан”.

Том ІІ, гл.ХVІІ, 7 от „Златни ливади и източниците на бисери”:     
    „Жителите на Баб-ал-Абвад (Дербент-бел.м.) търпят неприятности от съседното царство, наричано Джидан, подвластно на хазарите (през Х в.-бел.м.), столица на което е град по име Самандер, разположен на осем дни път (явно грешка, на 4 дни – бел.м.) от Баб (Дербент-бел.м.). Сега (т.е. през Х в.-бел.м.) той все още е населен с това хазарско племе, но по времето, когато той беше завоюван в първите времена на исляма от Сюлейман ибн Рабия ал-Багалиец, престолът на царството бе преместен в Итил, на 7 дни път далече...”
    (Пак там, 39.3):

    „Да се върнем сега към описанието на Баб-ал-Абвад (Дербентската стена – бел.м.), към народите живеещи по съседство със стената и към описанието на Кабх (Кавказ-бел.м.). Ние вече казахме, че от всички царства, намиращи се в тези страни, най-могъщо е царството Джидан. Царят на тази страна е мюсюлманин (през Х в.-бел.м.) и счита себе си принадлежащ към арабското семейство Кахтан. Нарича се Салифан и живее той сега, именно в 332 г. (= 941 г.). В цялото това царство няма друг мюсюлманин, освен него, децата му и семейството му. На мен ми се струва, че името му е общо за всички царе в тази област (т.е. предходните царе на Джидан, са се наричали също „кахтан”, което показва, че това е всъщност титул на владетеля, който има аналог с дунавско-българският титул „кафтан”-бел.м.). На територията между царство Джидан и Баб-ал-Абвад има мюсюлмани от арабски произход, говорещи правилно само по арабски; те живеят в гъсто населени гори и проходите; големи реки пресичат по техните местности. Те са се заселили и живеят по тези места още по времето, когато са завоювали тези земи бедуините. Те живеят в съседство с царство Джидан, но все пак са съхранили своята независимост, благодарение на горите и реките, които представляват естествена преграда. Те са разположени от Баб-ал-Абвад приблизително на 3 мили и жителите на Баб-ал-Абвад винаги им помагат.”

Хазарологията твърди, че гр. Самандер е бил първата столица на Хазарската държава, но ние не знаем за съжаление нищо от науката за предходното „царство Джидан”, на което до хазарската инвазия столица е същият град Самандер, според ал-Мас`уди...

За „царство Джидан” не знаем всъщност нищо.
Огромната област Гур (Гар, Геруа, Джураш, Джидан), която се е простирала на север от Дербент до гр. Самандер е обхващала 4 дни път и очевидно още толкова дни на север от самият гр. Самандер.
 
Това древно царство на българите е „бяло поле” в историческите проучвания, а именно там още през ІІ в. от н.е. господарите (бал) на Геруа (Гар), очевидно стават известни като бал-гар, т.е. българи, понеже от „Именникът на българските канове” много добре знаем, че началото на българското минало и памет е от ІІ в. от н.е....
 

Точно там са градовете на българите, за които към 555 г. пише Псевдо-Захарий Ритор.
Точно там е описана и „стара Велика България” от Теофан и Никифор.
 
Древното име на тези властници над Гар е съхранено в арменските късно-антични първоизвори като „баласич”. Персийската форма е баланджер (ат-Табари) и от съветските историци единствено Артамонов свързва тази форма на името с българите, заради което получава упреци от Новоселцев през 1990 г.

Ибн Русте (Х в.) пише, че „б.р.сул” са един от трите вида българи...
Този етнос Прокопий (VІ в.) нарича – утигури (със столичен град Боспор, дн. Керч), а Псевдо-Захарий Ритор през същият VІ в. ги именува „бургар, които имат градове”.

Фактически, на основание на Прокопий, може да заключим, че хуните произхождат от два народа – кутригури и утигури; т.е. от венед и българите (Мовсес Хоренаци, а така също „неизвестният източник” на Теофан и Никифор);  или от банджар и баланджар (арабоезичният историк от персийски произход ат-Табари).

През 354 г. в Рим сарматите на Зизаис (Амиан Марцелин),  са съюзници на Констанций (337-361) и стават известни във втората редакция на „Латинският анонимен хронограф”, като „българи”.
 

„Зиези” от анонимният латински хронограф (354 г.) и „Зизаис” от латиноезичното съчинение от втората половина на ІV в. на историкът Амиан Марцелин, са очевидно една и съща личност...

     Кой народ е бил в апогея си по тези места по времето на Птоломей през ІІ в. от н.е.?
    

Александрийският географ фаворизира през ІІ в. „венед”, наричайки по тяхно име западният каспийски залив на юг от Волга – „Венедски залив”. А освен това, именувайки и „Венедска планина”, която граничи с аланите.
    

През ІІ в. Птоломей съобщава за хуни в причерноморските степи и това сведение не бива да бъде омаловажавано, неговото обяснение е необходимо да се търси.
    

Птоломеевите хуни са по същите географски места, където век по-рано са сарматските венед (да не се бъркат с адриатическите енети на Херодот) на Тацит и Плиний Старши.
    

Напълно е възможно под името „хуни” през ІІ в. Птоломей да е фиксирал въоръжените формирования на венед, във всеки случай неговите венед в Приазовието и Предкавказието сякаш изчезват безследно през ІV в., при положение, че са явно най-мощният народ там през ІІ в.? Йордан (VІ в.) е запазил един легендарен спомен в историята си, че Херманарих (¬ІV в.) бил воювал с венет, но не ги включва в списъкът на покорените от него племена, който Йордан (или Касиодор) специално изработва...
  

 Единственото обяснение на заглъхването на името „венед” през V в. (за разлика да кажем от това на „аланите”), е че на преден план през втората половина на ІV в. излиза новото име на създаденият от тях (заедно с българи, масагети, алани и т.н.) военен предкавказки съюз, който към 375 г. атакува на запад от р. Дон готите на Херманарих, с името „хуни”.
    

Само историкът Евнапий (ІV в.) е обърнал внимание, че още Юлиян Отстъпник (361-363) е предугаждал, че в региона на Скития ще настъпят фатални промени, явно формирането на хунската военна аристокрация и държавност в Предкавказието не е минало съвсем незабелязано за римляни и перси, които имат даже обща политика спрямо охраната на Дербендският проход.
    

Преносител на името „Huns”, което явно е имало „военно значение”, на Кавказ са очевидно масагетите (Тавстос Бузанд), те са юеджи (С.П.Толстов) на китайските историци. Само юеджи са влизали в контакт преди новата ера (ок. 214 г. пр.н.е.) с хсиен-ну (Hsiong-nu) на запад от Ордос и Китайската равнина, преди окончателният залез на последните през І в. от н.е. от сянбийците (Миняев).
    

Никакви Hsiong-nu не са мигрирали на запад от Волга, низависимо от хипотезата на Иностранцев-Гумильов и археологията вече си е казала думата по този въпрос (Миняев), във връзка с липсата на артефакти.
    

Европейските хуни не са самостоен етнос, а съюз от народи и етнографски нямат прилика с  Hsiong-nu от Ордос и Жълтата река (Ото Манчън-Хелфън, 1973). Дори Томпсън (1948) отхвърля произходът на предкавказките хуни от Hsiong-nu.
    

Неслучайно любителите на хипотезата за средноазиатски произход на кавказките хуни недолюбват сведението на Птоломей.
    

Според версията на Л.Н.Гумильов, през ІІ в. хсиен-ну са минали  1000 мили в посока на запад и са дошли току-що при Волга, при това били, според Гумильов, само един „конен отряд” мъже (NB). Тук на Волга те си взели жени и през ІІ в. още нямало „гуны”, те едва сега започвали да се множат, според пасионарната теория на Гумильов, и първоначално били метиси...
    

Но сведението за хуни в причерноморските степи на Птоломей оборва тази модерна версия.

Венед и Адон

    Българска ранна история прилича на сложно математическо уравнение, в което само ако участват интегрирано китайски, латински, гръцки, арабоезични, арменски, грузински, хазарски, волжко-български, дунавско-български и сирийски летописи, неизвестните величини в уравнението постепенно ще придобият необходимата семантика, за да бъде прояснена ситуацията и за да се стигне до решение на задачата.
    

Ние проследихме, че византийският етноним „кутригури” е бил външно наименование на народа, който се самонарича „боян” (венед, бунд, бунджар, бурджан, бундурки, вндур, v.n.n.dr, в-н-н-т-р). Външното наименование „кутригури” им е дадено от антите в периода 455-465 г. и чрез Прокопий названието намира прием във византийската летописна школа.(Виж. Статията „Кои са кутригурите?” в този сайт)

Но все още не ни е ясно, кой преди V в. дава външен етноним на бояните, който е звучал като „аудан, ултинзури, ултин, авито”.    Направихме предположение, че този външен етноним на бояните им е даден от българите (утигите, утигурите), но е необходимо да намерим и съответните летописни извори, за да защитим правоподобността на хипотезата си.

На 7 февруари 1676 г. в малоазийският гр. Себастия се ражда арменският книжовник Манук Себастаци, който остава известен в историята с духовното си име Мхитар. Той е създател в Италия на арменска католическа конгрегация, на която папата през 1717 г. дава на разположение о. Свети Лазар, намиращ се близо до Венеция.
    

Мхитаристите откриват и издават в топография си почти всички арменски летописи на Агатангелос, Тавстос Бузанд, Мовсес Хоренаци, Елише и т.н.
    

В конгрегацията разполагат и с различни копия от една Арменска география, която е най-добрата компилация на Географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей, арменският вариант е по-пълен като описание на страните, дори от запазеният съкратен конспект на самият Птоломей и е по-подробен текст, от хронографията на Папа Александрийски.
    

През 1843 г. мхитаристите издават всички копия на Арменската география, за да се получи прегледна яснота за вариантите.
    

Малко преди 1881 г. отец Сукри, член на конгрегацията, открива в библиотеката на мхитаристите във Венеция още един списък на Арменската география, който е много по-различен от останалите. Той е почти два пъти по-голям от вече публикуваните през 1843 г. варианти, освен това в него се дават над 300 нови имена на местности в Предкавказието, Задкавказието и Предна Азия, които липсват в гръцките източници.
    

Текста е издаден през 1881 г. във Венеция.
    

В него има сведения за Кубрат, Аспарух и няколко български имена, като „Купи-Булгар, Дучи-Булгар, Woghchondor  и Чдар-Болкар”.
    

Авторът е явно географ от VІІ в., както предполага руският преводач и коментатор на текста Патканов (1883), който само две години след появата му във Венеция го издава в Русия ( Из нового списка географии, приписываемого Моисею Хоренскому//Журнал министерства народного просвещения, Ч.226.1883).
    

В този текст има и едно съобщение, което пряко засяга въпросите за народа „Венед” („Бенед”) на Птоломей.
    

Когато описва Предкавказието, арменският компилатор пише:
    

„ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”
    

Тази карта на Предкавказието от времето на Птоломей е използвана от автора на Арменската география, за да даде и данни от своето време, които липсват при Птоломей. Той използва същият модел, когато пише, че „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар - пришълци, и Чдар-Болкар”...”се именуват по названието на реки”.
    

Следователно горният текст служи като образец на долния, за българите се повествовува, чрез шаблона, по който Птоломей пише за Предкавказието, а арменският автор разполага българските племена в западното Предкавказие, а птоломеевските етноними в източното Предкавказие, независимо, че Птоломей не дели Предкавказието на източна и западна части, а това за него е само азиатската част на Сарматия. На изток от Каспийско море, според Птоломей, е Скития. Той вече пише за онези скити, които през VІ в. пр.н.е. са атакували Мидия и агресията им довежда до това земите между Каспийско и Аралско море да останат дори след времето на Ал. Македонски (а той се среща там със скити), като скитски протекторати.
  

 И така, текст „А” служи за шаблон на текст „В”.
  

 „А”: „ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”
    

„В”: „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар, пришълци, и Чдар-Болкар”...”се именуват по названието на реки”.
    

Да изясним съдържанието на текст „А”.
  

 Летописецът на Арменската география от VІІ в. вече е казал, че река Ател, както е новото наименование на птоломеевската р. Ра, се влива със седемдесет ръкава в Каспийско море. Обаче до устието на Волга (Ател, Ра) имало огромен остров Грав, както го наричал Птоломей. По него, както става ясно от текст „А”, преминават много от тези ръкави на Волга и в края на острова се събират и се вливат в Каспийско море.
    

Този остров, според Гумильов, е бил много голям и той предполага, че е с мащабите на днешна Нидерландия. Между Х в. и ХІІІ в., островът бавно, но сигурно минава под нивото на Каспийско море.
    

Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ, били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” и „Геруа”.
    

Последните два, действително ги има при Птоломей, докато първите два, които явно са две форми на едно и също име, са наречени при Птоломей „Венед”.
    

Понеже венед не са жители на остров Грав, а са около западното крайбрежие на Каспийско море, Птоломей нарича по тяхното име „Венедския залив на Океана”. Там, в западната част на Кавказ е и „Венедската планина”, която според Птоломей граничи с Алания.
    

Как стана така, че народа „Венед” (Бенед) от другите запазени компилации на Географията от ІІ в. от н.е., в арменската компилация от VІІ в., е предаден като „Адон”, „Алаидон”?
    

Причината, както ще покажем след малко, е обективна.
    

Още през ІІ в. от н.е. народа „бенед” изглежда влиза в съюз с пост-кимерийският етнос „урус” (утиг), чиято земя е в областта Геруа в Предкавказието, до Анап.    
    

Новото държавно формирование, чието име е запазено при историка Ариан от ІІ в. от н.е. като „Евдоусия”, демонстрира очевидно съюз между „Е-в-д-о” (Aдон, Аудан, Авито) и „Усия” (урус, утиг, урог).
    

Това, разбира се е хипотеза, но обеснява две неща.
    

В езика на „урус” (утиг, урог) бенед са очевидно познати с външен етноним адон.    
    

Сведението на Ариан, ако е от ІІ в. от н.е., се потвърждава от „Именника на българските канове”, където отново е посочен ІІ в. от н.е. за начало на „Авито-хол”.
    

Но, всъщност доскоро се смяташе, че Ариан от ІІ в. от н.е. не е авторът на „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където е посочена страната „Евдоусия”. Това съчинение се тълкуваше като византийско, т.е. писано след ІV в. от н.е., но проучването от 1987 г. на Агбунов „Античная лоция Черного море” доказа, че е на Ариан.
  

 В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (117 - 138 г. от н. е.).
    

През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море”  познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт).
  

 Дотогава в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е.    Агбунов доказва, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13).
    

Ако това е така, тогава още в началото на ІІ в. Ариан посочва до Анап една страна „Евдоусия”.
  

 Ние тук очевидно няма да дадем окончателен отговор на проблемът, но е необходимо да бъдат проучени тези варианти, понеже „Евдо-усия” на Ариан, ако е от ІІ в., тогава сведението в „Именника на българските канове” за „Авито-хол” има паралел в римски първоизвор и дава възможност да се интерпретира, че „Авито-хол”, който в „Именника ...” е „300 години”, не е патроним или някаква библейска личност, а етнонимът „Адон, Алаидон” (Арменската география от VІІ в.), които форми са външно наименование на народа, познат от Птоломеевската „География” като азиатско-сарматският (т.е. от Предкавказието) народ  „бенед” (венед).
  

 „Барадж тарих” ни е оставил много оскъдни данни за Атила, но в едно е прецизен извор – Атила от рода Дуло, имал „прозвище Аудан”.    Прозвището в хуно-българската именна култура съдържа и етнонимен субстрат.
    

Освен това хунски пълководец с прозвище „Улдин” е известен от  историите от V в. на Зосим и Созомен, още от действията му през 400-та г., когато Улдин обезврежда близо над Дунав при Нове (Свищов) генерал Гайна.
    

Йордан (551 г.) пише за народ „ултинзури”, който към 456 г. е най-важният народ под командването на Денгиз, вторият син на Атила, поел властта над хуните след убийството през 455 г. на първородния Елак. Агатий пише, че по времето на Лъв (457-474) „ултинзурите” били най-многобройният народ, наред с бургундите, в римските земи.
    

Константин Багрянородни дори пред Х в. познава народ „ултин”, който руският „Паметник Временных Леть” неправилно изписва като  „уличи”...

-------------------------------------

*Забележка: илюстрацията към материала е предоставена от автора.