gototopgototop

Добре дошли в сайта на Роден Край™

Основно меню

Още интересни статии

Думи на велики българи

" Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество. "
Христо Ботев

Translator

English Bulgarian French German Italian Russian

Дарение за Роден Край

Помогнете да опазим историята и културата на България живи!
PayPal

Роден Край™ в Google+

Източници за ранната българска история, ІІІ част

Произход на прабългарите

(14 Гласа)

Автор: Кирил Милчев
ИзследванияПрочети Източници за ранната българска история , I част и Част 2 от поредицата

1. Ирник от рода Дуло – легендарна или историческа личност e той ?


 Дали Ернак, третият син на Атила е една и съща личност с Ирник, упоменат в „Именникът на българските канове”?
Американският учен от руски призход Вернадски е убеден, че „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 - Kievan Russia, New Haven., 1948)


    Вернадски се основава на Стивън Рънсиман в заключението си, че Ернак (упоменат от Приск Панийски през 448 г. като трети син на Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са едно и също лице.
     И действително Рънсиман (Runciman. The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281.) има специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник”.


    Преди Рънсиман двама от най-значителните европейски учени Бъри (J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 - 136 (1910 г.).) и Макуарт (J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim, 1903.) вече са формулирали, на основата на историческите факти хипотезата, че Ернак (Приск) и Ирник („Именника...”), са едно и също лице.


    Златарски през 1918 г. отхвърля тази хипотезата на Бъри и Макуарт, като се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло” (Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с.42).

    Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.


    Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

    Дали е било действително така?


    Не само Бъри, Макуарт, Рънсиман и Вернадски смятат, че Ирник е същият Ернак, третият син на Атила, описан през 448 година от Приск Панийски, когато посещава военния лагер на Атила в Панония. Същото смята и учен като Мюсе. Люсиен Мюсе пише: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”. (Люсьен Мюссе. Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. - Петербург, 2006, с. 20).

    Изглежда само в учебниците по българска история не се знае кой е Ирник? Причината за това е наложената в социалистическия блок идея на съветски и унгарски учени, че Ирник не е третия син на Атила, т.е. Ернак.
    И досега мастити български историци твърдят, че Ирник бил „митична личност”, чувал съм да го казва от ефир даже проф. Божидар Димитров, и в българската историческа наука продължава да не се изследва личността и делата на Ирник от династията Дуло, чието име е записано в началото на „Именникът на българските канове”...


    С настоящата статия ще се опитаме да върнем една историческа личност от „Именникът на българските канове” в българската история.


    1.

    Първи сведения за Ернак, третият син на Атила, дава византийският писател от V в. Приск Панийски, който през 448 г. е секретар във византийското посолство на Максимин до хунския император Атила.
    Гостите от Византия са поканени от Атила на официална вечеря. Великият владетел демонстрира скромност, неговата зала е едновременно и спалня, храни се с дървени прибори, пие от дървена чаша, дрехите му не са пищни, а военно-делови.
    Приск като историк е следял всичко на тази вечеря, за да го запише по-късно.


    Заедно с гостите, на приема са поканени пълководци и васали на Атила, които се хранят от сребърни и златни посуди, отбелязва Приск.    Раздаването на храната се извършва по специален ритуал. Атила отрязва едно парче месо, то се слага от слугите в чиния и заедно с маса се поставя пред всеки от присъстващите. Очевидно всички са седяли на столове пред Атила, а когато са поставени пред всеки отрязаното от Атила месо на нарочна масичка, се е получила една голяма кръгла маса, формирана от десетките по-малки...Зад Атила е имало параван с няколко стъпала и там, според Приск, била спалнята на владетеля.


    Приск дава сведение и за поведението на Атила.
    Той се държи сурово и мрачно, лицето му е сериозно. Единственият момент, в който Атила се усмихва, е свързан с нахлуването на малчугана Ернак в залата. Приск веднага забелязва топлото бащино отношение към това момче, Атила го пощипва по бузата и този жест става повод на коментар.
    Защо е бил мрачен Атила е трудво да се каже, навярно една от причините е била, че първородният му син Елак е паднал от кон и си е счупил крака.


    По това време Елак и Онегесий, най-близкият атилов съветник, родом римлянин, са били на изток в скитските земи, където Елак е издигнат във владетел на акатирите. Последните са били различни племена, някои от които припознавали властта на хуните, а други – не. Подареният жребец на Елак при възкачването му се оказал буен и той паднал лошо и си счупил крака. Това забавило и връщането на Онегесий в града на Атила, а византийският посланик Максимин много разчитал да проведе разговор с него и бил разочарован от брат му Скот.
    Очевидно на вечерята е присъствал и вторият син на Атила, Денгиз. Третият му син Ернак обаче, е малчуган и по това време е около петгодишен...
    Това момче обаче вече имало ореол около съдбата си, създаден от жреците, които били предсказали, че държавата на Атила един ден ще рухне, но на този атилов син било съдено да я възстанови...


    Приск преразказва всички легенди, които научава в града на Атила. Освен прословутата притча за меча на бог Арес, която историкът научава от Константиол, също съветник на Атила, родом римлянин от Панония, историкът не е пропуснал да осведоми и за пророчеството за Ернак.
    В него се съобщава все пак за така мечтаното от всеки римляни сведение, че империята на Атила ще рухне.

    2.

    Сведението на Приск Панийски, почерпено през 448 г., се сбъдва.
    След смъртта на Атила през 453 г., гепидите на Ардарих убиват през 454 г. или в началото на 455 г. край р. Недао престолонаследникът Елак. Остроготите последват примера на гепидите и отхвърлят властта на вторият му син Денгиз, който е убит през 469 г. и главата му е разнасяна в Константинопол.
    Хунската империя загубва земите си в Панония и горна Дакия, а около смъртта на Денгиз голяма вълна бежанци хуни мигрира от Панонските земи в посока на р. Днепър, както пише през 551 г. готския историк Йордан.

    Какво става с Ернак?
    Приск до последно следи действията му и именно на него дължим сведението, че Ернак водел някъде на изток свои „местни войни”.

    „§36. По това време пристигнало от синовете на Атила до император Лъв посолство, чиято цел била да разясни причините за съществуващите по-рано разногласия и да утвърди, че трябва да се сключи мир и на основата на старите обичаи да се възстанови търговския обмен на Истър (Дунав – бел.ред.) с римляните и те да предлагат свои стоки и да има взаимен оборот. Пристигналото с тази цел посолство се върнало без успех, защото императорът не искал хуните, причинили толкова много вреда на земята му, да се ползват от римските търговски услуги. Синовете на Атила, когато получили чрез посолството този отговор, се скарали помежду си: Денгиз при неуспешното завръщане на посолството решил да поднови войната с римляните, а Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... [Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb].

    С кого воюва на изток Ернак ?
    Най-значима опасност представляват по това време савирите, които са притеснени от аварите и мигрират на запад, като минават Волга и по северния каспийски бряг навлизат в териториите на хунската империя.
    Савирите влизат в сблъсък със „сарагурите, урогите и оногурите”, според Приск и последните изпратили посолство до Лъв. Не става ясно обаче защо? Когато обаче Приск пише, че сарагурите нападнали Персия (§ 37), вече става ясно защо е ходило това обединено посолство до Лъв (457-474).

    И така, необходимо е да се опитаме да въведем яснота.
    Урог (упоменатият от Приск през V в. народ), ако се има предвид кавказката езикова ротация d(t)-r, за която подробно сме писали на друго място (виж §7), са всъщност народа утиг (утигурите), за които обилни свидения дава през VІ в. Прокопий Кесарийски. Т.е. това са българите, както внимателно изследва още през 1918 г. Златарски.
    Прокопий изрично пише само за утигурите, като за пост-атиловия хунски народ, който се е върнал на изток от Дон.

    Имайки предвид, че през втората половина на  VІ в. Агатий дава сведение, че лазите се срамували, че доскоро страната им се казвала Оногурия, е резонно да попитаме по какъв начин оногурите са превземали земи на юг от Кавказ?
    Има и още един въпрос, който се нуждае от разплитане.


    Очевидно аварите са изгонили на запад някакво обединение от десет племена („оно”), което установявайки се на Кавкавския топоним Гур, става известно като „оногури”, но името на нападателите, както знаем от Приск, е „савири” (?).


    През VІ в. обаче византийските писатели пишат вече за савирите като за „хуни-савири”, това ще рече, че първоначалната опасност за хуните е била много скоро елиминирана и всъщност нападателите са приети за съюзници.


    Според летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” думата за прабългарският теоним (божество) „Савар, Сувар, Савир, Сурва, Кубар, Куар”, е имала значение и като „съюзници”.    


    Изглежда първите прототюркски десет племена, които се включват след 465 г. в българската държава на Ирник, са именно савирите, но това е тяхно външно име, дадено им от българите. Когато десетте племена („оно” на тюркски) са приети на териториите на кавказкия топоним Гур, те стават известни и като „оногури”. Савирите, от които по-късно произхождат хазарите, приемат езика на прабългарите, и неслучайно арабоезичните източници от ІХ в. и от Х в. пишат, че езика на българи и хазари е сходен, но се различава от каганатския тюркски.
 
    Фактически може да допуснем, че народа, който посреща савирите, са урогите, т.е. утигите (= българите), а след това оногури и уроги стават заедно „сарагури”, предвид на водената война на юг от Кавказ (в иберските и арменските земи на Персия) от сарагурите, за което пише и Приск Панийски:


    „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].

     Кои са тези митични сарагури, които притеснили толкова много Персия ?
    В дунавско-българският Хамбарлийския надпис от Х в., срещаме географския термин „сарак” за превзетите от Крум южни на държавата му земи от Византия. Крум лично ги нарича „сарак”, но до появата на летописа „Барадж тарих” не се знаеше какво точно означава прабългарската дума „сара, саръ”. Според „Барадж тарих”, нейното значение е „юг”. Тоест, крумовият термин „сарак” за новопридобитите територии, не означава нищо друго, освен „южни земи” и Крум назначава брат си за техен управител.
    Територията на север от Дербенд е известна като Гур, още Птоломей през ІІ в. от н.е. я нарича „Геруа”, както пише в разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци).

    В „Барадж тарих” този топоним се нарича „Джураш”, където „г” е „дж” под влияние на арабския.
    През Х в. арабският историк, географ и пътешественик Абу ал-Хасан Али ибн Хюсеин ибн Али ал-Мас`уди (ум. 956) в своята книга „Златни ливади и източниците на бисери” дава сведения за Геруа, царство в Предкавказието, което той нарича „Джидан”.
 
    Причината за това променено наименование е, че „дж” на арабски е „г”, а второто самостойно „д” е ротирано с „р”, по същата езикова логика, по която в първата редакция на писмото на хазарският владетел от Х в. Йосиф до андалузкият евреин Ибн Шапрут, р. Дунав е изписана „Руна”, а българите са изписани  „б.л.г.д”.


    Тази езикова ротация d(t)r е имала масов характер в българският и хазарският езици, които са били сходни и са се различавали от тюркският език, както специално отбелязват много от арабоезичните историци. Повече сведения за тази езикова ротация даваме в §7.

    В този смисъл „Джидан” на ал-Мас`уди е всъщност „Гиран”, т.е. съвпада с етнонимът „Геруа”, упоменат в разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), в която авторът й твърди, че компилира от Птоломей.

    Сега предстои да покажем в коя област в Предкавказието е „Джидан”, според данните на ал-Мас`уди.
    Оказва се, че тази област има за свой централен град Самандер (близо до дн. дагестански гр. Махачкала).

    Том ІІ, гл.ХVІІ, 7 от „Златни ливади и източниците на бисери”:     


    „Жителите на Баб-ал-Абвад (Дербент-бел.ред.) търпят неприятности от съседното царство, наричано Джидан, подвластно на хазарите (през Х в.-бел.ред.), столица на което е град по име Самандер, разположен на осем дни път (явно грешка, на 4 дни – бел.ред.) от Баб (Дербент-бел.ред.). Сега (т.е. през Х в. – бел.ред.) той все още е населен с това хазарско племе, но по времето, когато той беше завоюван в първите времена на исляма от Сюлейман ибн Рабия ал-Багалиец, престолът на царството бе преместен в Итил, на 7 дни път далече...”


    (Пак там, 39.3):


    „Да се върнем сега към описанието на Баб-ал-Абвад (Дербентската стена – бел.ред.), към народите живеещи по съседство със стената и към описанието на Кабх (Кавказ-бел.ред.). Ние вече казахме, че от всички царства, намиращи се в тези страни, най-могъщо е царството Джидан. (…) На територията между царство Джидан и Баб-ал-Абвад има мюсюлмани от арабски произход, говорещи правилно само по арабски; те живеят в гъсто населени гори и проходите; големи реки пресичат по техните местности. Те са се заселили и живеят по тези места още по времето, когато са завоювали тези земи бедуините. Те живеят в съседство с царство Джидан, но все пак са съхранили своята независимост, благодарение на горите и реките, които представляват естествена преграда. Те са разположени от Баб-ал-Абвад приблизително на 3 мили и жителите на Баб-ал- Абвад винаги им помагат.”

    Сиреч, думата „сара-гури” означава южно-кавказци и неслучайно в Лазика е останал спомен за Оногурия, а не за Сарагурия, всъщност „сарагури” е събирателно име (прозвище), визиращо, че Персия е нападната от утигури (= българи) и оногури (= савири).
    Когато те навлизат в земите на Иберия и Армения, са по същата логика „сарагури”, по която и Крум през Х в. именува навопридобитите на Балканите южни земи – „сарак”...
    Очевидно, както пише Приск, сарагурите (пост-атиловите хуни и хуните-савири, бел.ред.), нападат на запад първо многобройните акатирски племена, а след това се насочват към границите на Персия, които по това време са до дербендския проход и дарялския проход в Кавказ.

    3.

    Кога е станало това ?
    Приск пише, че персите малко по-рано водили война с кидарите. Последните са на изток от Персия.

    Още през 466/467 години, както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенник Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проходи в Кавказ хуни.
     „Това беше през осмата година на персийският цар”, пише Яков Цуртавели.
     Пероз извикал  иберийският васал Вараскен в столицата и му дал  указание да отблъсне появилите се на Кавказ врагове.
    Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ).
    По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х).
    Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към  467 г. е при Дарялският проход над Иберия. Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).
    
    Съобщението на Яков Цуртавели в грузинското житие „Мъченичеството на Шушаник” съвпада като информация с известието на Приск Панийски (§ 37).
 
    Самият Пероз през следващата година (468) воюва на източната граница на Персия с кидарите. Те не са хуни, нито пък кушаните са хони...

    Следователно, основната офанзива в Персия на сарагурите, ако имаме предвид известието на Приск, започва след 468 г., независимо, че началото, според грузинския житиеписец Цуртавели, е положено още през 467 г.

     Тоест, основната офанзива, според Приск, е когато Денгиз остава сам без брат си Ернак на Дунав и е убит през 469 г., понеже, както пише, тогава Ернак бил зает с „местни воини” и не помогнал на по-големия си брат.

    В арменската история от V в. на Елише присъства една  интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е между Албания и веднага на север над дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

    „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

    Това е единственото споменаване на името „Херан” (Ернак, Ирник) като завоевател на Персия, но в летописите от VІ в. на Йешу Стилит, Прокопий, Агатий и в хрониката на Йоан Малала, има подробни сведения за Балас, Балаш, Балах...
    Очевидно Баласакан на персийски е гр. Баланджар на арабоезичните автори и трябва да признаем, че руският историк Артамонов е бил прав, когато е интерпретирал името на Баланджар във връзка с етнонимът на българите.
    Баланджар е в местността Гар (гур), а „can” на др.ирански е град.

     Теофан пише, че истинското име на Балас било Бал, т.е. „Господар”.    
    В този смисъл, градът (can) на Бал, който е в Гур, ни дава и етимологията на името „българи”, която произхожда от „бал” (господар/и) на Гур (Гар).

    Явно неслучайно Мовсес Хоренаци през VІ в. пише, че „страната на българите” е в „пояса на Кавказката планина”, т.е. владетелите (бал, където вокалът е потъмнял) на Гар, са българите и тяхната страна е в „пояса на Кавказката планина”. Топонимът на север от Дербенд и Дарял, където са земите на българите, е както посочихме, „Геруа, Гур, Гар”...
    Gar, във връзка с ротацията r-z, съхранена в чувашкия, става Gaz и оттук е напълно възможно Ирник да е имал и прозвище „Казан”.
    За един такъв „първи български цар” с име Касан пише още през 1601 г. Мавро Орбини...


    
    4.

     През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини пише първата сериозна историческа хронология на българите след Ренесанса, която има обем от „77 печатни страници от 397 до 474” (с.21) в монографията му „Царството на славяните”.


    За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката на дука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро.
    Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият в средновековието „Равенски Пентаполис”.
    От Теофан знаем, че точно там се бил заселил един от петте сина на Кубрат с хората му.


    Според историците, това е Алцек, за който пише през VІІІ в. Павел Дякон в своята „Лангобардска история”. Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише само, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли. Той твърди, че лангобардския крал Гримоалд (662-671) ги поселил в Кампания, около дн. гр. Неапол. До Беневент.


    Гръцките историци от VІІІ в. и ІХ в. Теофан и Никифор не споменават името на владетеля на българите Алцек, но твърдят, че кубратов син отишъл в Равенския Пентаполис.


    Всъщност, особено противоречие между данните на Павел Дякон и Теофан/Никифор, няма. Напротив, от интегрирането им даже научаваме маршрута на заселване. Българите явно са били и във византийският екзархат в Италия, но те не стават „римски поданици”, а лангобардски. Обръщат се към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти места около дн. гр. Неапол.

    Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”, който завоювал „Армения и Медия”, произхожда от гр. Пезаро в Равенския Пентаполис.


    Основателно можем да допуснем, че това сведение е свързано като произход с легенди на алцековите българи.
    Как те са попаднали в библиотеката на дука Д`Урбино в Пезаро, си остава загадка.

    Орбини първи се докосва до източник, от който научава за български цар, чието име било „Касан” (с.62).
    Орбини веднага решава, че той е „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „Ясен Велики” (с.61):

    „Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабски халиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си към царството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името цар” (с.62).

    Хронологично този Касан (Ясен) е вместен от Орбини след Тервел, изключително прочут с битката си срещу арабите край Константинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини е нагодил „Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел.

    
    И все пак, по-важното е друго.
    Около времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения и Медия” (т.е. Персоармения и Персия) са действително превзети през 484 г. А името „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабски халиф, учудващо съвпада с името „Кавад”, сина на победеният персийски шахиншах Пероз.
    Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не от VІІІ в.?

    Още Шарл Дюканж се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини: „Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.ред.) наследил баща си Тервел; ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34)


    Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска” компилира от Мавро Орбини.
    Паисий нарича този владетел „ пръв български цар” (с.178) и смята, че гърците „ от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177). Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд” (Орбини) при Паисий става „Кафила” (с.177), а „император Лъв” (Орбини) е модифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177).

    С развитието на историческата наука се изяснява, че Тервел не е наследен от Касан (Ясен, Азанер, Асен) и сведенията за този „първи български цар” при Мавро Орбини и Паисий Хилендарски потъват в забрава...Така е и до днес...

    5.

    Името „Касан” (Газан) е прозвище, което етимологично е свързано с „гар” (Геруа, в Кавказ), но заради ротацията rz (съхранена в чувашкия език) „gar” става „gaz”. В интерес на истината последната езиковедска констатация, е направена още към 1920 г. от Н.Я.Марр.
 
    Газ-ан (Касан) и Газ-ар (Хазар) са едно и също име-прозвище, но с различни окончания (афикси). Газ-ан е явно с иранско (ен, ан), а Хаз-ар с прототюркско.
    

    Във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” също има откъслечни сведения за Ирник: „Бел-Кермек” (чети: болг Ермек, т.е. Ернак) имал син „Джураш” (с.20).
    Освен това в „Барадж тарих” е съхранена една изключително интересна легенда за „Газан от рода Дуло” (с.15).
    
    Според легендата за Газан и Хазар, разказана в летописа „Барадж тарих”, Газан в масгутско обкръжение (разбирай: персоезичие) станал цар.
    Коронясването му било извършено не под хунското знаме, а под флаг, който представлявал „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни ленти”.


    Това чуждо знаме обаче може да бъде открито чие е!
    „Кожа на копие”, „украсена с плат” и с „цветни ленти”, така че знамето прилича на „пълна луна”!
    Точно така Фирдоуси в „Шах наме” описва персийско знаме на легендарния Кава.

    Сиреч, в този откъс от легендата за Газан в „Барадж тарих” е запазен спомен от издигането на Ирник в персийски шах...     Описанието на стяга съвпада с персийското древно знаме.

    Хуните, според легендата за Газан, разказана в „Барадж тарих”, поискали от Газан да замени това знаме със знамето на Иджик, сина на прародителя Боян. „Царят не се съгласил и забранил дори да се говори за това. Хоните търпели това унижение 400 години и трупали омраза към масгутите, в чието обкръжение бил рода Дуло”.
    Тук имаме хиперболизирано време.
    Става дума не за 400 годишно унижение, а за четири годишен период (от 484 година до 488 година), през който Балас (= Херан, Ернак, Ирник, Газан) е персийски, а не масгутски цар. Това са два различни народа, но и двата говорят ирански, което явно е довело до объркването. Не трябва да забравяме, това е легенда.

    Обидените хуни, научаваме по-нататък от легендата, се обединили около сина на Газан/Хазар, чието име било Дугар. Явно хунския цар, който според Йешу Стилит през 484 г. убива Пероз и се омъжва за дъщеря му, преди персийската принцеса е имал син престолонаследник от българка Мугел (Йоан Малала, Агатий), но и още един син от друга жена, може би тя е от савирите.
    Дугар, според легендата, е син на Хазар и по време на 4 годишния престой на Газан на персийския трон, се опитал да „бъде избран за нов цар Хазар”.
    Когато разбрал това Газан, бързо се върнал с военен отряд. „Хоните веднага преминали на страната на Газан, а Хазар (новия Хазар, неговия син Дугар - б.м.) избягал при китайските тюрки и станал техен вожд”.
    Фирдоуси също нарича каганатските тюрки – „китайски тюрки”...
    
    И така, оказва се, че сведението при Паисий Хилендарски, заето от Орбини, за „първи български цар” Касан има аналог във волжко-българските легенди за покорителят на Персия, с прозвище Газан/Хазар...



       6


    
    Има една подробност, която се нуждае от внимателна и прецизна интерпретация.
    Приск Панийски в §37 от съхранените части на неговият труд при преписите на Константин Багранородни (Х в.), дава две важни сведения.    Според първото, основната атака на сарагурите била след персийско-кидарската война, а тя е през 468 г.
     Според второто сведение в същият параграф, персийско посолство било ходило по този повод до Византия за да иска пари и посланиците говорили онова, което казвали и преди, а именно, че благодарение на персите, които воюват с тези варвари, последните не стигали до Византия и не я притеснявали. Така искали дотации от Константинопол.

    Ние на основата на първото сведение допуснахме, че основната офанзива в Персия е след 468/469 г., като това наше предположение се основаваше на съобщението на Приск, че Ернак не успял да помогне на брат си Денгиз, който бива убит през 469 г.

    Кога обаче след 469 г. е станала основната атака в персийските земи на юг от Кавказ?

    Въпросът е в това, че в интерполацията на арменската история на Елише за „хон Херан”, ни се рисува един завоевател на юг от Кавказ, при това подобни сведения за завоевател на „Армения и Мидия” идват и от текста на Мавро Орбини (1601 г.), а така също и от легендата за Газан в „Барадж тарих” (ХІІІ в.)?

    В историческата наука се знае много добре годината на превземането от хуните на персийската държава на Пероз, това е 484 година...

    Но има едно неудобство, повечето модерни изследователи твърдят, че хуните, които превземат Персия през 484 г., са всъщност на източната й граница (ефталити), докато нашите пост-атилови хуни, са на северозападната граница на Персия (???).

    През 1941 г. руската изследователка Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит, не са включени в научен оборот.
         „Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).
    Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит, без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7).
    Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.

    Такова преразглеждане не е направено в историческата наука.
    До какви изводи може да ни доведе то, ако бъде предприето?

    Да видим какво казва Йешу Стилит в своята история от ок. 517 г.:
    „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе (куан, хионит-бел.ред.), сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (ІХ).

    Псевдо-Захарий Ритор, чиято история e от ок. 560 г. пише, че ефталит са кавказки хунски народ...

    В средата на ХІІІ в. сироезичният историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) пише следното:
    „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

    Очевидно този текст е зает от Бар Ебрей през ХІІІ в. от същият източник (= историята на Захарий Митиленски от кн.ІІІ до кн.VІ) , от който черпи и Михаил Сириец, който през ХІІ в. пише почти същото:
    „[256] По времето на Зенон хуните нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части...(отделянето на това изречение с многоточия подсказва, че явно тук има вставен текст – бел.ред.). Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно сражение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.

    Единственият историк от първата половина на VІ в., които твърди, че хуните-ефталит са дошли от изток на Персия, е Прокопий Кесарийски.

    Не е ясно дали самият Михаил Сириец е поправил версията за географското положение на хуните-ефталит в духа на Прокопий или това е станало при по-късните преписи на труда на яковитския патриарх.

    Що се отнася до арменските версии за хуните-ефталит, те са „подлагани на многократни преработки и интерполации”, както пише Пигулевская. Повечето от тях следват версията на Прокопий.

    И така, Йешу Стилит (VІ в.), Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.) ни представят една утвърдена традиция в сироезичната историческа школа, според която хуните, които през 484 г. убиват персийският шахиншах Пероз, са пост-атилови хуни. Към тази традиция трябва да причислим и сведението на Приск Панийски (V в.) за сарагурите, които нападнали Персия.
    Тези източници за хуно-персийската война от 484 г. обаче не формират научното ядро за тези събития в модерната историческа наука, а са оставени без внимание и въобще не са включени в научен оборот. Такова е било положението през 1941 г., когато Пигулевская за първи път констатира този факт, същото е и днес.
    
    Както става ясно от цитираните източници, напълно е възможно в научен оборот да бъде въведена и хипотезата, че хуните-ефталит, които през 484 г. превземат Персия за „две години” (Прокопий) и убиват Пероз, са пост-атилови хуни.
 
    Приск директно пише, че сарагурите са на север от Кавказ. „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците.”
 
    Грузинският житиеписец Яков Цуртавели ни разкрива, че проблемите на Пероз с хуни от Предкавказието датирали от „осмата година на персийският цар”. Ако приемем, че Пероз стъпва във владение през 459 г., тъй като 2 години след смъртта на баща му през 457 г. на власт е брат му Хормизд ІІІ, тогава проблемите на Пероз с хуните датират от 467 г.
 
    Според Приск Панийски обаче основните проблеми на Пероз със сарагурите, са след кидарската му война от 468 г.
    Тоест, при Яков Цуртавели имаме данни за първоначалното появяване на пост-атиловите хуни в Предкавказието.
 
    Тук трябва да си припомним и Прокопий, който пише, че утигурите (= българите), се върнали „сами да владеят” старите земи на изток от Дон, след краха на империята на Атила в централна Европа...

    Йешу Стилит съобщава, че нападателите през 484 г., са същите онези хуни, които „в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики” нападнали сирийските земи на Византия. А тогава през 395 година Сирия е нападната от хуните, които били в Панония. Те през Кавказ нахлули на юг (потвърждава го и Приск в летописа си).

     Подробностите за това хунско нападение от 395 г. в Персия и Византия са изяснени в монографията от 1973 г. на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”.

    Псевдо-Захарий Ритор към 560 г. твърди, че единият от 13–те пост-атилови хунски народа, които живеят в Предкавказието, са ефталит...

    Бар Ебрей (ХІІІ в.) директно пише, че тези хуни са от „северо-запад от персийското царство”, освен това вече били взимали данъци от римляните, т.е. причислява ги към пост-атиловите хуни.

    Очевидно и Михаил Сириец (ХІІ в.) е ползвал по тази тема първоизвор, какъвто през ХІІІ в. ползва Бар Ебрей и от последният ни става ясно, че в текста на Михаил Сириец има редакция...И двамата черпят от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор (кн. ІІІ – кн.VІ Захарий Митиленски), където убийците на Пероз са предкавказки хуни.

    Към горепосочените извори ще причислим и интерполацията в текста на арменския историк от V в. Елише, където се казва, че „хон Херан (...) превзел персийската земя до гръцките граници”...

    С други думи, ако победителите през 484 г. са пост-атиловите хуни-ефталит, тогава се оказва, че за Ирник (Херан, Ернак) има изобилни сведения, понеже хуно-персийската война от 484 г. е обилно осветлена в летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски...Всички те пишат за всесилният „хунския цар”, дават подробности за него и пред нас стои изключително важният въпрос дали всички тези данни не са част от биографията на историческата личност  „Ирник от рода Дуло”, както е изписан този владетел в „Именникът на българските канове”...

    Дали това е така ?





    7.


    Представете си какво бяло поле може би има в ранната българска история за периода 469 г.- 486 г.?
    Завоюването на Персия през 484 г...???

    Да резюмираме:


    Първо никой не е обърнал внимание, че съществува вероятност народа, които Приск Панийски през V в. нарича „урог” да е идентичен с народа, който през VІ в. Прокопий Кесарийски нарича „утиг” (утигури).
    Арабоезичният историк и географ ал-Балхи (850-934 г.) дава едно важно съобщение в своя труд „Ашкал ал-билад”: „езикът на българите е сходен с хазарския”.
    Най-добрият руски тюрколог Бартолд отбелязва още в първата половина на ХХ в.:
    „Язык хазар, подобну языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский.” (В.В.Бартольд. Тюрки. Двенадцать лекций по истории турецких народов Средней Азии. Алматы., 1998, с.50).

    Никой от изследователите не е обърнал внимание на тази българо-хазарска езикова идентичност, а тя е изключително важна, понеже от хазарския каган Йосиф от Х в. има запазени две редакции (кратка и пълна) на негово писмо до андалузкия евреин-министър Хасдай ибн Шапрут.

    Хасдай е имал важен държавен пост в Андалузия през Х в. и според изворите един ден съвсем случайно научил от хорасански (персийски) търговци, че в далечната хазарска държава юдейската религия е официално вероизповедание. Това го хвърля в неистов и пламенен верски смут и Хасдай, след много перипетии, все пак успява да установи кореспонденция с хазарския цар Йосиф, от която разбира че вярата на Авраам и Мойсеи процъфтява на Волга.


    В отговора си Йосиф пише до Хасдай патетично за своите предци, които нарича наследници на библейския Тогарма и наред с легендарния Хазар е упоменат и Болгар, чието име в кратката редакция е изписано като „Б.л.г.д”.


    На съветския хазаролог Новоселцев му прави впечатление, че вместо „р” е изписано „д”, но решава, че това е правописна грешка.
    Ала Йосиф е прокарал тази „грешка” като езикова норма в цялото писмо (кратката редакция), докато в пълната редакция, открита през 1782 г. от Фиркович в караимските архиви на Крим, текста е фонетично коригиран.


    В случая нас ни интересува кратката редакция. Освен „б.л.г.д.”, там и р. Дунав е изписана като „Руна”, т.е. забелязваме същата езикова ротация d(t)r. Но с това примерите за наличието на тази езикова ротация като норма в писмото на Йосиф не свършват.


      Първото име в псевдо-тогармовата генеалогия на хазарите, което Йосиф изписва в своето писмо, е: „Агийор”. Това име не означава нищо друго, освен „гур”. Самата етимология на етнонима „хазар” (газар) идва от gar/gaz (Н.Я.Мар).


    Второто име е „Тир-с” (кратка редакция) - „Тудис” (пространна редакция). Имайки предвид, че вокали не са се изписвали, не става ясно защо вместо „и” имаме вече „у”? Може би защото издателя П. К. Коковцев освен кратката и пространната редакция, дава и сведения от Иехуда бен Барзилай и там името е „Тудис”. По-важно в случая обаче е, че неслучайно „Тир-с” (кр. ред.) става „Тудис” (простр. ред.). Замяната на „r” с „d” е част от същата езикова ротация.


    В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в разширената версия е поправена на „Д-ралан”.
    Тоест, свидетели сме, че в хазарския език, който според ал-Балхи (850-934 г.) е сходен с българския, съществува една характерна езикова ротация d(t) – r, тоест народа на Приск, упоменат като „урог” и народа на Прокопий, известен като „утиг” (утигури), са очевидно един и същ народ.

    Още през 1918 г. българският историк Златарски доказа, че в съобщенията на гръкоезичните късно-антични летописци за „утигурите”, се крият сведения за българския етнос.
 
    Към името „утиг” (урог) като се прибави „гур”, получаваме наименованието „утигури”, така както към името „котраги” (хотраги) като се прибави „гур”, се получава наименованието „кутригури”...

    През VІ в. Прокопий Кесарийски, във връзка с политиката на Юстиниан І, дава генеалогия на тези два народа, като съобщава, че те са хунски народи и във връзка с това пише, че произхождат от кимерийците...

    Никой изследовател, независимо от авторитета на Прокопий Кесарийски като историк, не е погледнал задълбочено на това сведение и по отношение на въпросът за произхода на хуните, няма модерна версия, че те са пост-кимерийци.

    „Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури...(кн.ІV, Войната с готите)”.

    Прокопий даже е запознат с легенда:
    „5. В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там)”.

    След като разказва тази легенда, Прокопий преразказва и легендата на Евнапий (ІV в.) как те не знаели, че на запад от Керченския провлак има земя, но с помощта на един елен преминали оттатък.

    Тази легенда на Евнапий е преразказвана и от Приск (V в.), и от Йордан (VІ в.). Тя фиксира времето около 375 г., когато пост-кимерийците (хуните) атакуват готското номадско обединение на Херманарих...

    След краха на атиловата държава, според Прокопий, „утигурите със своя владетел решили да се върнат в земята си, за да владеят над нея сами...(пак там)”.

    Кутригурите, според историка, заселили земите на запад от Азовско море. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там).

    Тоест, териториите от Херсон до Боспор са заселени от хуните-кутригури, а земите на изток от Дон – от хуните-утигури, сиреч от българите. Това потвърждава към 555 г. и Псевдо-Захарий Ритор: „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”. Намират се на север от Кавказ, над аланите...

    През 469 г. Денгиз, владетелят на кутригурите (= ултинзури), е убит, а Ернак, както пише Приск, е зает със „свои войни” на изток.
    Всичко това показва, че явно Ернак е упоменатият „владетел на утигурите”, за който става дума при Прокопий.

    От 469 г. до 486 г. кутригури не атакуват Византия на юг от Дунав, което ще рече, че те, след убийството на Денгиз, са признали властта на Ернак, третият син на Атила, който не води западни войни въобще след около 467 г., когато отказва да помогне на брат си, който искал да нападне Лъв І (457-474), заради решението му да не възстанови пазарното тържище по Дунав между византийци и хуни...

    Още през 467 г., според грузинското житие „Мъченичеството на Шушаник” на свещеник Яков Цуртавели, предкавказките хуни, т.е. утигурите (= българите), са на двата основни кавказки прохода: Дарял (над Грузия) и Чор (Каспийските врата, Дербенд)...
    Ако приемем, че фигурата на „хунския цар” в летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски визира Ернак (Ирник, Херан), е необходимо да преразкажа сбито какво пишат тези летописци за тази личност...




    8.

    
    Ще си позволя, понеже подробно съм разгледал данните от тези летописи в студията си „Хуните-ефталит”, която може да бъде прочетена в този сайт, тук да бъда малко повече наративен в преразказа си.

    В края на живота си Прокопий Кесарийски пише една емблематична историческа книга, „Тайната история”, в която отхвърля авторитетът на Юстиниан І (527-565) и напуска ролята, която е играл цял живот като официозен историк. Прокопий подлага на критика почти всичко от дейността и характера на Юстиниан и дава сведения, които преди е премълчавал в книгите си.
    Едно от тях касае Теодора, съпругата на императора, която се е месила в делата на държавата и мъжа й не е вършил нищо, без нейно съгласие. Прокопий съобщава, че тя дори била написала писмо до Заберган, в което го е молела да окаже влияние върху персийският шахиншах Хосрой Ануширван (531-579), за да не напада той Византия:


    „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.”(Прокопий, Тайната история, с.23)    


     Коментаторите на този текст се чудят кой е този Заберган, който е имал такава власт над Хосрой и въпреки, че името на този адресат на писмото на Теодора съвпада с кутригурския владетел Заберган, не правят връзка между двамата. Те пишат, че това бил някакъв персийски благородник и вменяват косвено на читателската аудитория, че един такъв персийски служител може да си води лична кореспонденция със самата византийска царица, при това без да го е страх, че тя му обещава „голяма награда от страна на мъжа ми”...


    Но ако този Заберган е владетелят на кутригурите, то как да си обясним факта, че Теодора очаква от него да има влияние върху персийският цар?
    Откъде той може да има такова влияние?


    Теодора моли Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не напада Византия, а той идва на власт през 531 г.
    Очевидно молбата й се отнася за персийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзел Антиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресение дотогава) и стигнал до р. Йордан.
    Един император като Юстиниан не може да помоли хунски владетел да окаже влияние върху персийския цар да не напада Византия, но Теодора може. Именно заради това тя е автор на писмото до Заберган.
    Следователно, посолството на Заберган в Константинопол, за което става дума в писмото, е в периода 530 – 537 г. Царицата Теодора изрично пише, че Заберган е бил „с посланничество при нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още, т.е. „обещавам голяма награда от страна на мъжа ми”.

    През 528 г. в Боспор Юстиниан І се опитва да издигне в хунски владетел едно свое протеже, утигурът Грод, но той е свален от Мугел.
    След 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийският пълководец от гепидски произход Мундо.
    Следваща атака на юг от Дунав на хуни-кутригури имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой.

    Тоест, в периода 530-537 години трябва да отнесем, както посолството на новият хунски владетел Заберган във византийската столица, така и писмото на Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г.
    Това писмо Хосрой прочита публично пред войската си през 541 г., използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, която не искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика.

    Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й до Заберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последният по-късно от датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосрой искал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност от жена...

    През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите.
    Първите на юг от Дунав, вторите на източните граници на стара Сирия.
    Срещу кутригурите воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Скития (Добруджа) Баударий.

    През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари.
     Заберган и Хосрой отново действат като съюзници.

     Защо тогава Заберган от писмото на Теодора да не е хунския владетел Заберган?

     Все още обаче остава неясно защо Теодора е убедена, че Заберган има влияние над Хосрой Ануширван?
     Последният е син на Кавад (488-496, 499-531), а Кавад пък е син на Пероз (459-484).

     През 483 г. „хунския цар”, според летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски, воюва с Пероз. Последният е вкаран в проход, обграден отвсякъде с гори. Армията на Пероз е в капан, но до военни действия не се стига. Хунският цар обложил Пероз с налог и данък, взел в плен синът му Кавад, докато плати налога и изискал Пероз да му се поклони. Последният приел унизителните условия, а когато се покланял застанал срещу слънцето, понеже магите го посъветвали като навежда глава пред хунския цар, да си мисли, че се кланя не на него, а на слънцето...
    Пероз се прибрал съкрушен в столицата си и започнал да събира пари, за да плати налога и да си върне Кавад. Болката му била толкова видима, че в Персия се появил даже роман, според който всички синове на Пероз, освен Кавад, били обрисувани като избити. Това обаче не било вярно, защото Замашп, по-малкият брат на Кавад, си стоял вкъщи на топло.
    Шахиншахът обложил населението с нови данъци и изпратил посолство до византийският император Зенон (474-491), като казал на посланиците да повтарят, че ако не е Персия тия варвари вече да са в римската земя и да я опустошават, както сторили някога в дните на Аркадий и Хонорий, синовете на Теодосий Велики, т.е. през 395 г...
    Зенон изслушал персийското посолство, а след това насаме разговарял с Евсевий, когото бил изпратил посланик до Пероз, във връзка с изтичане договора по преотстъпването на гр. Нисибин на персите за 120 г., договор от  времето на Йовиан през 364 г. (Йешу Стилит).
    Евсевий разказал подробности.
    Той споделил, че Пероз нападнал хуните в един проход без изход и се движел толкова самонадеяно сред непознатите места, че някои от пълководците в уплах помолили Евсевий, който бил гост на Пероз при похода, да го спре някак от заслепението и гордостта му...Евсевий разказал една притча за един лъв, който видял на скала козел и тръгнал да го изяде, но стопанина на козела бил завардил пътя и лъва пострадал...Пероз се замислил над притчата, но късно...Армията му вече била заобиколена от хуни, които излезли от засада и открито демонстрирали силата си...
    Зенон разбрал, че положението в Персия е наистина сериозно и се разпоредил да бъдат отпуснати пари на Пероз. Той обаче отново върнал Евсевий в Персия, за да доведе до край преговорите по връщането на гр. Нисибин на Византия...

    През 484 г. Пероз изплатил налога на „хунския цар” и си върнал Кавад.
    Хунският владетел изпратил свои хора в персийската столица Ктезифон, за да вземат и данъка. Според Бар Ебрей, те казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали.”

    Пероз предприел нова война и потеглил в посока на областта Бет-Китаризе, която се намирала между Армения и Сирия.

    Когато хунския цар получил известие за новият поход на Пероз, чул критика от някои от своите, че е пуснал Пероз първият път жив, според докладите на посланик Евсевий. Той обаче успокоил духовете и взел спешни мерки, като заповядал да бъде изкопан дълъг ров, който след това да бъде внимателно замаскиран отгоре. Бил оставен един малък проход, през който да могат да минават само двойка конници.    Хунският цар изпратил един конен отряд и заповядал като привлекат вниманието на персите, да обърнат гръб и да побягнат назад, все едно са обхванати от страх. Като стигнат рова да се групират в редица и да минат през прохода...
    Персите се хванали на уловката и се втурнали да преследват конницата на хуните, така ненадейно първите редици на армията на Пероз изпопадали в рова, а след това били атакувани от хуните.
 
    В разгорялата се битка през 484 г. загинал шахиншахът на Персия, Пероз от династията на Сасанидите.
 
    Според Прокопий, който е чел докладите на Евсевий, хунският цар взел държавната обеца-бисер от ухото на Пероз и се обявил за господар (Бал, Балас, Балаш, Балах) над персите.
    Прокопий, пак на основата на докладите на Евсевий, пише, че „две години персите бяха под властта на тия варвари”...

    Евсевий по възможно най-бързият начин информирал Зенон за събитията, а той се разпоредил посланика да посети веднага хунския цар и официално да му предаде, че Зенон лично кани „така наречените българи” (Йоан Антиохийски) да дойдат в Мизия като негови съюзници.

    Зенон бил много уплашен хуните да не нападнат сирийските земи на Византия, след като превзели Персия и затова приятелски ги поканил в Мизия. Освен това се надявал, че готският водач Теодорих Амал ще напусне Мизия, когато там дойдат „така наречените българи”...
    Последните наистина към 486 г. дошли в Мизия, ръководел ги синът на хунския цар от първият му брак Мугел, който готският историк Йордан погрешно изписва като Мундо, но все пак знае, че е потомък на Атила, а не гипидския римски пълководец Мундо...

    През 484 г. хунския цар, както пише Йешу Стилит, се омъжил за дъщерята на Пероз и бил вписан в официалните персийски царственици като Господарят („Бал”, според Теофан; „Балас”, според Прокопий и Агатий; „Балаш”, според Йешу Стилит; през 527 г., според Йоан Малала, съпругата на хунския цар била вдовицата Воа, нейният мъж се казвал „Балах”...)...

    Балас управлявал Персия от 484 г. до 488 г., когато тронът бил официално предаден на Кавад, а хунския цар и сестрата на Кавад, се върнали на север от Кавказ, в гр. Боспор...

    Персийските маги решили да потулят факта, че Персия е била управлявана 4 г. от владетел, който не е Сасанид и фалшифицирали в царственика, че Балас бил брат на Пероз, но както пише през Х в. ат-Табари, Йезигерд ІІ (438-457) имал само двама сина – Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484)...
    
    Кавад поел трона на Персия през 488 година в труден момент за народа и армията. Хазната била празна и той изпратил един слон до византийския цар Зенон. Това било подарък, с който той молел Зенон да му даде пари. За съжаление още докато слона бил на път за столицата на източната римска империя Константинопол, Зенон починал. На трона бил миропомазан Анастасий (491-518). Кавад поискал и от него пари, но новият император гневно му отговорил, че персийските маги тормозят арменските християни.


    Арабските бедуини като разбрали, че Кавад няма пари за армията, започнали свободно да нападат керваните по великият път на коприната.
    Положението на Кавад ставало все по-трудно, на всичко отгоре той всекидневно бил обвиняван от жреческото съсловие, че подкрепя плъзналата по цялата персийска земя Хорасан ерест на маздакизма.


    Всичко това подробно ни разказва сирийския летописец от началото на VІ век Йешу Стилит. Той бил книжовник в град Амид, който някога принадлежал на първото християнско царство Осроен, което римляните през ІІІ век анексирали и то сега било в пределите на Византия.
    Кавад управлявал Персия от 488 година до 496 година, когато разбрал, че жреците и брат му Замашп са в заговор срещу него, като армията също е подкупена в предстоящия метеж.


    Той изпаднал в униние и решил една нощ да се измъкне тайно и предрешен от столицата. Заедно с най-доверения си приятел Сеос избягал на север и успял да стигне до Балах. Воа посрещнала брат си разтревожена, а хунския цар го приел в покоите си и го закрилял. Той често давал вечери в чест на Кавад, пише византийския историк от VІ век Агатий Меринейски, и вдигал наздравици, за да го ободри. Един ден Кавад, според летописеца Йешу Стилит, се свлякал пред нозете на домакина и започнал да плаче и да го моли да му даде армия, с която да се върне в Персия, да избие аристокрацията и отново да завоюва трона си от Замашп, който вече бил избран за цар от армията и жреците.
    Хунският цар не отказал, но не бързал да удоволетвори щенията му. Времето течало бавно.
    Настъпила 497 година, а след нея 498 година.


    Кавад все повече унивал и дълбоко в себе си си давал сметка, че Господарят („притежаващият оръжието и властта”, т.е. на перс. „Амбазук”) няма да му даде просто така воини хуни-ефталит, славните авито (аудани, ултинзури, кутригури). Завоевателите на Скития, половин Рим и Персия. Тези сурови мъже ще искат плячка и трофеи.


    Кавад отново се свлякал в нозете на хунския цар и му обещал, че като си върне трона ще нападне с хунската армия цветущите градове на източна Византия Едеса и Амид, ще изпрати 20 000 пленници в Боспор, ще постави за градоначалник на Амид славния хунски генерал Глон и всички трофеи ще бъдат в полза на хунската армия.


    Балах дал знак, че ще обмисли предложението и отново не отговорил ясно на молбите на Кавад.


    Настъпила 499 година...
    Една сутрин Воа (Прокопий я нарича „Аспеведа”) влязла в покоите на брат си Кавад и му казала, че е сънувала пророчески сън, от който ставало ясно как да омилостивят Господаря. Воа била сънувала, че върховните жреци на Персия обявили за цар на страната плода, който носела в утробата нейната дъщеря. Тя разгорещено хванала брат си за раменете и го разтърсила, сякаш искала да го събуди. Воа била разтълкувала съня. Кавад трябвало да се омъжи за нейната дъщеря. Вуйчото щял да стане съпруг. Така не само ще бъде зет на Балах, което ще го омилостиви и той ще даде армия, но и дъщеря й ще роди престолонаследник на Кавад, чието име ще бъде Хосров Ануширван. Което значи „с безсмъртна душа”.

    Дъщерята на Ирник и Воа се родила в Персия изглежда около 485 година и в началото на 499 година навършвала тринадесет години и започвала четиринадесет.

    Кавад в миг осъзнал, че именно този брак ще отвори пътя му и той ще може да си върне Персия.
    Така и станало.
    Хунския цар станал тъст на Кавад.
    Това потвърждават всички летописци – Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски.

    Според Прокопий, Кавад получил „голяма войска” (Йешу Стилит, Прокопий), оттогава персите започнали да наричат хунския цар и с прозвището Амбазук (Прокопий)...

    Начело на тази „голяма войска” Кавад безпрепятствено се възцарил в персийската столица за втори път през 499 г., а брат му Замашп даже не се съпротивлявал, доброволно отстъпил трона.
 
    Започнал нов период в живота на Кавад.
    Бунтовните арабски племена били умиротворени, а армията нахлула в пограничните райони на Византия и много бързо превзела стратегическите градове Едеса и Амид. Последният се предал през януари 503 година.
    Глон станал градоначалник на Амид, а Кавад депортирал около „18 500 сирийски християни”, както съобщава Йешу Стилит, и ги дал подарък на своя тъст, хунския цар. „В знак на благодарност”, отбелязва летописеца.
    Те били заселени около град Боспор на Азовско море и основали там своя колония, като развивали книжовна дейност и се женили и омъжвали за хуни, които покрай тях ставали християни...Те имали епископи, най-известен между които бил Кардост, който съдействал части от  Светото Писание да бъдат преведени на „хунско писмо”, както ни съобщава хрониката от VІ век на сирийския летописец, известен сред учените като Псевдо-Захарий Ритор...

    Легендата разказва, че след като Глон се установил незадълго в град Амид, голямата хунска армия повел генерал Тиранкс, както го изписва по-късно историка Малала.
    Армията станала известна като ефталитите (авито, аудан, ултин). Тиранкс опознал богатите тохаристански земи на изток от Персия и обещал на хуните много богатства, ако тръгнат с него към Согдиана. Клелите се пред Ирник воини отказали и се върнали при своя цар, но 20 000 елитни бойци последвали Тиранкс и превзели държавата Согдиана. Там Тиранкс към 516 година (китайски летопис Бей-ши) бил издигнат за цар и учредил династията на ефталитските царе в тази богата страна. Согдийците били най-добрите търговци на света, те пренасяли коприната от Китай в Персия и Византия.
    Ефталитската династия в Согдиана просъществувала до 567 година, тоест малко над 50 години, когато от север, подобно мътен поток, се спуснали тюрколатите на Истеми, които превзели владенията на хуните-ефталит...

    И така, Кавад не само че се омъжил за дъщерята на своята сестра Воа (Йоан Малала) или Аспеведа (Прокопий Кесарийски) и станал зет на хунския цар (Балах, Ирник), но тя му родила Хосрой Ануширван, който не бил първороден син на Кавад, но той твърдо бил решил именно него да направи престолонаследник.
     Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527) да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явно има дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказва ренесанс за Персия.

    Ако Мугел е син на Ирник, а Заберган (от тук нататък българските владетели носят и персийски имена, като Орган, Кубрат, Аспарух, Безмер...) е негов внук, тогава Заберган и Хосрой Ануширван, който пък е син на Кавад и на дъщерята на Ирник, са родственици (първи братовчеди).
    Именно заради това хуните са били съюзници на персите, както пише Прокопий в „Тайната история”. „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин - бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50).

     А Теодора явно много добре е знаела, че Заберган може да има влияние над Хосрой и би евентуално могъл да го възпре да нападне Византия, ето защо писмото й не е адресирано до някакъв персийски благородник, а до хунския владетел от VІ в. Заберган...

    И така, стигаме до края на VІІ в., когато неизвестен летописец, от който през VІІІ в. и през ІХ в. преписват Теофан и Никифор, пише, за  „стара Велика България”, отбелязвайки с това наименование една държава, която в никакъв случай не е създадена през същият VІІ в. (държавата на Кубрат от 629 г.), защото за автор от края на VІІ в. „стара” и „древна” не може да е страна от началото на същият VІІ век.
    Тоест, имаме и летописен източник как се е наричала държавата на „Ирник от рода Дуло”, която е просъществувала от около 465 г. до към 565 г., когато е превзета от тюрките на Истеми, а през 629 г. Орган и Кубрат възстановяват именно тази стара държава на прабългарите...







        2.  Авитохол и Ефталит   
             History of Ephthalites



    1.
    Съобщението за Авитохол, упоменато в самото начало на „Именника на българските канове” обхваща 300 години и още през 1918 г. българският историк Златарски разглежда това име не толкова като персонално, а като „период” от българската история.


    „Ако се обърнем сега към съдържанието на нашия домашен паметник, към известния „Именник на първите български князе”, ще видим, че приведените тук главни факти от историята на хуните през периода от II до V в. сл. Хр. се схождат с данните на Именника. За означения в началото му пръв български господар Авитохол се дава един период от 300 лунни години, именно от 146 до 437 г. сл. Хр. Тоя първи в историята на българите период, чието начало напълно съвпада с появяването на хуните на границата между Европа и Азия, а краят му ясно посочва на друго, не по-малко важно събитие в тяхната история, а именно на тяхното разпадане на две самостоятелни държави, както това ще покажем по-нататък, ние ще наречем период на окончателна закрепа на българите  в оная територия, дето ги е заварила историята през втората половина на V в., а именно на изток от Меотида (Азовско море) и р. Танаис (Дон).”


    Златарски е бил поставен пред една много важна дилема, която и днес е като „дамоклев меч” над всеки историк, който иска да определи произходът на българите: връзка им с произходът на самите хуни.
    Кои са хуните, откъде са ?


    Тази зависимост на произхода на българите от произхода на хуните предполага, че би могло да се очаква в българската историческа наука да бъде разработена факултативно и монографично хунологията.    Това обаче не се случва.
    По времето на Златарски руската хунология е изцяло в ръцете на една книжка на Иностранцев от 1900 г., в която е лансирано едно старо просвещенско мнение от ХVІІІ в., че европейските хуни са идентични с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведения до І в. от н.е., когато тези номади от Жълтата река и Ордос са претопени от сянбийците.


    Златарски се доверява на хипотезата на Иностранцев и прави това не защото разглежда критично неговата теория, а просто защото всичко, което знае за произхода на хуните, е от книжката на Иностранцев:

 „Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.”

    Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386.

    Въпросът обаче не е в това, че Златарски се доверява на хунската хипотеза на Иностранцев, а във факта, че всъщност в Европа хунологията не е разработена като сериозна научна дисциплина въобще.

    Ето защо не можем да съдим Златарски.
    Това, което е предположил Иностранцев и което се е опитал да формира като концепсия, не е негово хрумване. Още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) в европейската медиавистика се пише своеволно за такава връзка на Hsiong-nu и Huns, без да се разглежда критично проблема и без да се проучи по същество. Вследствие на което в модерните исторически книги масово съществуват безсъдържателни шаблони като „велико преселение на народите”, „хунските пълчища” и т.н.


    Констатацията, че в Европа хунологията не се разработва като сериозна и обективна хуманитарна научна дисциплина, а за хуните се пишат общи фрази и за тях се повтарят едни и същи схеми още от времето на Гибон, е дадена през 1973 г. в монографията на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, издадена посмъртно (Хелфън умира през 1969 г.) от издателството на Калифорнийския университет.


    Пробивът в хунологията като наука за европейските хуни (да не се бъркат със средно-азиатските Hsiong-nu, които се изучават от сюнологията), бе направен от американски професор.
 
    Относно произхода на европейските хуни, Хелфън отрича още от 1945 г. руската хипотеза на Иностранцев, заради което е атакуван през 1960 г. от Л.Н.Гумильов, който за да го опровергае разработи една модификация на хипотезата на Иностранцев, според която само един конен отряд  Hsiong-nu (хунну) бил дошъл на Волга през ІІ в. от н.е. и те си взели местни жени и създали народа „гуны” (Huns) до ІV в.

    Когато човек чете произведението на Гумильов остава с лошия привкус, че за него е по-важно да съхрани теорията на Иностранцев, отколкото да е обективен. Явно Л.Н.Гумильов е гледал на приемствеността между хунну и гуны като на защита на собствената си концепсия за евразийството и предвид на разцвета на евразийството в Русия в края на ХХ в. и в началото на ХХІ в., трудно може да допуснем, че противоположните научните доводи (С. Миняев отрича сюну, т.е. хунну да са мигрирали на Волга, дори и като един конен отряд) ще преборят конюктурните в руската историческа наука днес.

    На запад хипотезата за приемственост на далечните Hsiong-nu с европейските Huns среща все по-малко почитатели, предвид на критичният анализ и още през 1948 г. Томпсън в монографията си за хуните отхвърли подобна връзка.

    В общи линии обаче един учен, който е изправен пред задачата да потърси отговор за произходът на българите, днес е в не по-малко деликатно положение, от това на Златарски през 1918 г., когато трябва да повтори думите на последния: „често името   — българи, у средновековните писатели се идентифицира с името  , а у византийските автори от VI в., които повидимому не познават името  , се приброяват към тъй наречените   тъкмо такива племена, които по-сетне стават известни под името „българи”...”.

    Това е изключително точен поглед над късно-античните и средновековните летописи и за да не попада един учен в реторични въпроси от рода „българите хуни ли са”, е необходимо да форматираме, че първата задача при изясняване на проблемът за произхода на българите е в каква връзка е той с проблемът за произхода на европейските хуни.

    Търсенето на отговор на тази задача не е самоцел, първоизточниците изискват да се отговори на този въпрос. Това е посланието на Златарски, което трябва да бъде върнато на „дневен ред” при историческите анализи за прабългарите.
    Разбира се, ние сме свидетели как след Златарски проблемът за връзката между хуни и българи, е постепенно игнориран в голяма част от проучванията за т.нар. „прабългари”, което между другото е видим отказ от летописните първоизвори в посока на глотогенетични хипотези. Последните оказаха и продължават да оказват лоша услуга за изясняването на ранната българска история.
    Възвръщането към летописните първоизточници е повече от необходимо в тази посока, предвид на един задълбочен и отговорен подход към темата.


    2.


    Как постъпва Златарски при търсенето на най-ранните летописни сведения за българите в региона „именно на изток от Меотида (Азовско море) и р. Танаис (Дон)”?
    Той съпоставя съобщенията на Прокопий Кесарийски, византийски историк от първата половина на VІ в., с данните на едно византийско произведение, известно като „Анонимен перипъл на Евксинския Понт” („Анонимен перипъл на Черно море”).
    
    „Прокопий в съчинението си за Готската война, като прави географски преглед на източните брегове на Черно море и дава характеристика на племената, които са ги населявали в негово време, пише следното:
    Зад абасгите, зихите живеят сагини [10], а приморската им част владееха ромеите от старо време. Като построиха две прибрежни укрепления Севастопол [11] и Питиунд[12], които отстоят едно от друго на два дни път, ромеите отдавна държаха там своите военни гарнизони...  [13]
    По-горе от сагините обитават много хунски народи. Оттам и до тъй нареченото Меотийско блато (езеро) и река Танаис, която се влива в блатото, страната се нарича Евлисия ( ), [14] а нейните жители варвари владеят крайбрежието и вътрешната земя ( ). Това блато прави своите изливания във високия бряг на Понт Евксински. Жителите, които са живели там, в старо време се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.”

    Коя е тази страна Евлисия?

    Очевидно е, че Прокопий ползва някакъв източник и Златарски много добре се ориентира, макар и да не го експлицира, че това е „Анонимния перипъл на Черно море”:
    „Според анонимния Перипл на Черно море, по-правилно  , т. е. страната, в която живеели  , почвала по-горе от сагините — санихите и стигала до устието на р. Дон, цялото пространство от Геленджик до Анап и северно от последния. — Ср. В. Васильевский, пак там, стр. 108—110. — Ф. Браун, Черноморье, II, стр. 207—208. — Marquart, Streifz ge, S. 363—365.”

    Тоест, първоизточникът за тази държава е „Анонимният перипъл на Евксинския Понт” и нейното правилно име, което при Прокопий е преписано погрешно, е – Евдоусия.

    На гръцки „усия” е „същност”, понятието се използва и за родов принцип.
    „Евдо-усия” в този смисъл, би могло да бъде преведено и като родовете, общността, ордата на „Евдо”.

    Да припомним какво казва Златарски за най-ранната българска епоха: „Авитохол се дава (за) един период от 300 лунни години, именно от 146 до 437 г. сл. Хр.”.
    „Ол”, „хол” е дума за род, семейство, поселище; има форма и „аул”. Била е общоупотребителна и ние знаем, че Крумовите жилища, подпалени от Никифор през Х в., са били наречени от летописеца „ол” (αυλήν)...

    В този смисъл „Авито-хол” означава семантично същото като „Евдо—усия”, т.е. Авито/Евдо може да допуснем, че е наименованието на народ (?).

    Ако името „Авито-хол” е 300 годишен период от ранната българска история, определен от Златарски „именно от 146 до 437 г. сл. Хр.”, тогава упоменатата страна „Евдо-усия” в „Анонимния перипъл на Черно море” би могла да спомогне да се изясни, че „Авитохол” в „Именникът на българските канове” не е име на владетел, нито митична или легендарна фигура, а е етноним, означаващ „поселищата на Евдо”, поселищата на „Авито”, които са в един и същ географски регион...

    Този въпрос не е повдиган за разглеждане в историческата наука, независимо, че Златарски го визира. Причината е, че доскоро в науката се приемаше, че „Анонимният перипъл на Евксинския Понт” е произведение на византийски анонимен автор, т.е. няма как географските сведения на автор, писал след ІV в. от н.е., да бъдат прехвърлени към един период от „146 до 437 г. сл. Хр.”(годините, дадени от Златарски не бива да се абсолютизират, но все пак става дума за 300 годишен период от ІІ в. от н.е.)...

    През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския Понт).
    Дотогава, както казахме, в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е.
    Агбунов доказва в своя анализ, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. от н.е.
     Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан (117-138), а „Анонимният Перипл на Черно море”, според Агбунов, е всъщност разширена редакция на същото произведение.
    „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. – бел. К.М.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987, с.12, с.13).

    Ако това е така, тогава още в първата половина на ІІ в. Ариан посочва на изток от Дон една страна „Евдоусия”. И визира един народ  „е-в-д-о”, който съвпада като име с „а-в-и-т-о” от „Именникът на българските канове”...

    За народ с подобно име се съобщава и в „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), в която автора твърди, че преписва от географа Птоломей (ІІ в. от н.е.) 
    Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ от VІІ в., били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас”     „Геруа”. „Така казва Птоломей”, пише автора на „Арменската география от VІІ в.”.

    Очевидно, под „Адон” и „Алаидон” се крие един и същ народ, чието име удивително съвпада с хунския народ „ултинзури” ( ), за който сведения дават Зосим, Йордан, Агатий. Последният изрично упоменава, че ултинзурите „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни”, наред с бургундите.

    Йордан през VІ век пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие” Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.
    По това време първородният син на Атила е убит (Елак ум. 454 или 455 г.) и неслучайно Денгиз, вторият син на Атила, застава начело на хунската коалиция и ултинзурите са първият народ там.

    Ако съпоставим сведението при Агатий за многобройността на ултинзурите, с данните на Прокопий, че кутригурите заселили цялата област от Херсон до Боспор след ок. 469 г. (убит Денгиз), може да допуснем, че това е един и същ народ, но под различни имена...

    Можем ли да допуснем, че „хотраг” (котраги, кутригури) е външен етноним на „ултинзурите”?
    Мисля, че да.

    Той им е даден явно от антите (анчийците) и неслучайно се появява по време на преселението на хуните от Панония в региона на р. Днепър, за чиято миграция пише готският историк Йордан ок. 551 г.    Преди това етнонима „кутригури” е непознат, а одревностяването му при Прокопий през VІ в., чрез легендата за братята Кутригур и Утигур, е очевидно анахронизъм...

    Единственото място, откъдето можем да научим нещо за произхода на названието „хотраги”, е летописа от ХІІІ век „Барадж тарих”.
    Там е казано: „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг”.

    Анчийската (прото-украинската) дума за къща е „хат”. „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)” и отразява именно времето на преселението на денгизовите хуни в Атилкезе през втората половина на V в.

    Сега вече ни става ясно откъде заема Прокопий през VІ в. названието за този пост-атилов хунски народ, като „кутригури”. От антите.

    Името „Улдин” е известно ок. 400 г. и като наименование на предводителят на хунските войски, който край гр. Нове (дн. Свищов) залавя Гайна и изпраща главата му в Константинопол. Очевидно името на хунския генерал е прозвище, той явно е от „ултинзурите”. За популярността на последното име свидетелства и Йордан, който освен народ „ултинзури”, пише и за атилов син - Ултинзур...

    През Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната  Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин,древляни и лензити”...
    Последните два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити).
    „Ултин”, които Багрянородни поставя на първо място, вече можем да допуснем кои са, това са кутригурите...

    Сега, след като дешифрирахме, че именно дингизовият народ „ултинзури” (Зосим, Йордан, Агатий) е онзи, който получава външен етноним „хотраги” от антите (прото-украинците), сме изправени пред не по-малко сложният въпрос: а кои всъщност са „ултин” ?
    Отговор можем да потърсим от арабската средновековна историческа школа, която на същото географско място, където през Х век Багрянородни поставя (гл.37) „ултин”, сочи по същото време народ „V.n.nd.r”.
    През същия Х век хазарският цар Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа, избягал с Аспарух (VІІ в.) на р. Руна (Дунав), се казвал „в-н-н-т-р”.

    Как да дешифрираме тези сведения?

    През VІ в. Прокопий пише, че съседи на утигурите на север били  „безбройният народ анти”. Ако антите са дали външно наименование на ултинзурите като кутригури (хотраги), не бива да се учудваме, че през същият VІ в. името „кутригури” е известно и на Псевдо-Захарий Ритор.
    През VІІІ в. Павел Дякон отбелязва, че Юстиниан І (527-565), освен император на двете римски империи, бил „наричан Аламански, Готски, Франкски, Германски, Антски, Алански, Вандалски и Африкански, и той заслужил тези имена.” (кн.І, 25).
    Това затвърждава нашето предположение, че покорените от Юстиниан І анти, са източникът на сведението, че пост-атиловите хуни, разположени на територията от Днепър, Херсон и до Боспор, са наричани от тях с външното наименование „хотраги”, но кое е било самонаименованието на това племе?
    То е или „ултинзури” (европейски късно-антични автори) или „v.n.nd.r” (арабоезичната средновековна историография и хазарския цар Йосиф).
    Но кое от двете е самонаименованието?
    Очевидно едно от двете, е външно название.

    За „евдоусия” (Анонимният перипъл на Черно море) и за „адон, алаидон” (Арменската география от VІІ в.) знаем от ІІ в. от н.е., тъй като перипъла е на Ариан от ІІ в., а арменския географ твърди, че преписва от Птоломей, също ІІ в. от н.е.

    В „Именникът на българските канове” също имаме „Авитохол”, което ни дава основание да заключим, че този паметник, който несъмнено е продукт на българската (= утигурската) традиция, ни е оставил спомен как българите са наричали кутригурите още от ІІ в.

    Прокопий в легендата за братята Кутригур и Утигур, и за техните племена кутригури и утигури, твърди, че са родственици. Братската връзка между двата народа, е тема и на писмото на утигурът Синдалх до Юстиниан І към средата на VІ в.
    Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. и началото на ІХ в., като ползва неизвестен източник от края на VІІ в., също пише, че котраги и българи са „едноплеменни”.

    Не можем да не допуснем, след като почти всички късно-антични и ранносредновековни първоизточници отбелязват изрично родствеността между кутригури и утигури (българи), че в „Именникът на българските канове” тя е пренебрегната и че в този документ на старата българска памет не са споменати кутригурите. Очевидно е, че те присъстват и то явно под името „Авитохол”.
 
    Сиреч, можем да предположим, че народа, който след ок. 469 г. става известен в летописите на Прокопий, Псевдо-Захарий Ритор, Агатий, Менандър, Теофилакт, Теофан и Никифор, благодарение на даденият му от антите външен етноним, като кутригури, е същият народ, който от ІІ в. от н.е. българите наричат „евдо, авито, адон, алаидон, ултин, ултинзури”.

    Българите са наричали така този народ и във волжко-българския летопис от ХІІІ в. Барадж тарих”, където има спомен за „аудан”...
    Дори изрично се споменава, че Атила имал „прозвище Аудан”.
 
    Това се синхронизира с прозвището на хунския генерал от 400 г. Улдин. Явно, както последният, така и Атила, е носил като прозвище името на народа, от който е (?)...

    И все пак, все още не сме дали ясен отговор дали „евдо, авито, адон, алаидон, аудан, ултин, ултинзури” (в тази поредица ще включим по-късно и „ефталит”) е външно наименование на този народ, дадено им от българите или това е тяхно самонаименование?
    




    3.


    В краят на VІІІ в. Теофан написва своята грандиозна всемирна хроника, която става особено популярна и е била доста размножена, до нас са достигнали 16 преписа от нея.
    Очевидно още през ІХ в. в някои от преписите е допусната грешка от преписвачите и точното име Ου’ννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари) е заменено от името „Уногундури”.
     Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан, както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ου’νογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Ου’ννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.
    През ІХ в. Анастасий Библиотекар превежда на латински хрониката на Теофан и текста, от който превежда, е вече с грешното име „уногундури”...
    През Х в. Константин Багрянородни също споменава старото име на българите, като „уногундури”...
    Очевидно е, че още в латинският превод се е наложило името „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век. Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на „древна Велика България”, именно името „уновундобългари”.    
    Кои са причините за това наше предположение?
 
    Първо, цялата традиция, която споменава кутригури и утигури, като се започне още от Прокопий, Агатий и се стигне до Менандър и Теофилакт, устойчиво е формирала бинарна връзка. Покрай кутригури и утигури (= българи), няма трети етнос. А Теофан пише: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите”....
    Тоест, разделянето на общото име Ου’ννοβουνδοβουλγάρων, е причината да се получат и другите форми на това име, сиреч освен „уновундо”, се е пръкнала и формата „уногундури”.
    Но още по-важно е, че това разделяне на общото име, е довело и до факта, че учените по-късно са приели буквално преписа на тази форма „уногундури”, както е при Анастасий и при Багрянородни, и не са обърнали внимание, че вече съществува сирийски източник, който свързва народа на Вунд с българите.
    В арменската история на Мовсес Хоренаци е прокарано едно сведение на  сирийски автор от ІV в. от н.е. „Мар Абас Катина”, в което за първи път – преди неизвестният източник от края на VІІ в., ползван от Теофан – името българи е свързано с това на вунд (бунд).
    
     Безкритичното възприемане от учените през целият ХХ в. на името „уногундури” по отношение на народа на Кубрат, се е оказало пагубно за точното проучване на българското минало, понеже, колкото и да търси човек, хуно-гундури (уно-гундури) няма.
    Ситуацията изглежда патова и прилича на безуспешното желание да щтракнеш едно име в интернет-мрежата и да ти излезе отговор, че такова нещо няма. Ако обаче вкараш в историческата памет името „бунд”, се оказва, че сведенията са толкова много и така са пръснати хронологично в различни периоди, че е необходимо много време и усилията на много учени, за да бъдат сумирани и проучени задълбочено.

    Тук само ще дадем някои штрихи.
    Александрийският географ Птоломей през ІІ в. от н.е. фаворизира „венед” (бенед), наричайки по тяхно име западният каспийски залив на юг от устието на Волга – „Венедски залив”. А освен това, именувайки и „Венедска планина”, която граничи с аланите.
    Още през І в. от н.е. Плиний Старши и Тацит дават сведения за сарматски (Сарматия е топоним, почти съвпадащ със топонима Скития на Херодот) народ „венед”, които извършват конни преходи до Карпатите.


    Йордан разказва през VІ в. една стара готска легенда, според която още Херманарих, чиито основни земи през ІV в. са до Дон, бил воювал с венет (venet).


    Според грузинския летопис „Мокцевай Картлисай”, който  произхожда от V век  (но очевидно е бил преписван и редактиран след VІ век), хуните живеят в Кавказ на земята на древният герой Херки (арм. Хайк) и мястото за заселване, им е дадено от владетеля на „бунтурките”.
„Бундурките” от V век, през VІІ век вече се изписват от преписвачите на летописа „бунтурки”.


Бундурките, според документа „Мокцевай Картлисай”, са имали четири големи града: „Саркин, Урбнис, Одзрах и Каспи”.
Легендата за този народ в летописа е, че той не е кавказки, не произхожда от общия прародител Хайк на всички кавказки народи, но е дошъл по тия места въпреки това много рано. Още преди Александър Македонски, по времето на вехтозаветния Лот, гадае „Мокцевай Картлисай”. Грузинския документ, в духа на типичните за онова време библейски генеалогии, сочи че те са йевусейци.


Една скоба: това, според Библията, са местните жители на Йерусалим преди там да дойдат израилтяните. Йевусейци в светия град е имало явно и по времето на цар Давид, който купува от един от тях нива, където да положи Кивота (жертвеника и ковчега с десетте Божи заповеди).
Загадката на появата на хуните донякъде се прояснява от „Мокцевай Картлисай”:


Владетеля на народа „бундур”, в духа на една типична градска култура, създава в Занави (старата местност на легендарния по тия места Хайк, Херки) военен гарнизон, според грузинският летопис.


Това е територията на хуните, според документа, те са военната институция на „бундур”. „Мокцевай Картлисай” ги нарича „военното племе хони”.

    Вече посочихме, че народа „ултин” на Багрянородни (Х в.) съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа по същото време.
    През същия Х век хазарския каган Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”.

    Нека проследим малко по-задълбочено данните, които дават арабоезичните историци ат-Табари и ибн Русте.
    Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”. В константинополският вариант на същата книга /Бел`ами/, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”.


    Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк ибн Русте (903 - 913 г.) пише, че съществуват три вида българи. „Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., а третият б. л. к. р.”
    „Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.) компилират от Ибн Русте и повтарят същото.
    Аскал (Есегел) е българска провинция с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар.
    За това вече сме писали на друго място (виж. Източници за ранната българска история, ІІ част – в този сайт).
    Това е единият вид българи (ас-к.л.).
    Вторият вид са - „б. р. сул”.
    Така са посочени у Ибн Русте и неговите компилатори.


    Ат - Табари, който е по-добър извор, ги нарича „баланджер”.
      У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. Това не е случайно, бунджар/банджар, на които персите плащали данък, според ат-Табари, избягват заедно с аварите-отцепници в Панония (568 г.), т.е. „банджар” на ат-Табари, са „кутригурите” на византийските  автори.
    А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци.

    Ибн Русте познава също „б. р. сул”, а на мястото на „бунджар” (ат-Табари) поставя „б. л. к. р”.
     Третият вид българи са бунджар(=б.л.к.р.)


                Ас - к. л
                Б. р. сул
                Б. л. к. р.

    Какъв е изводът?


    Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват, а баланджер остават.
     Ибн Русте пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер).
    Следователно, „б.л.к.р” са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са Бунд, Бундурки, V.n.nd.r.

    През началото на ХІІІ в. персийският поет Низами написва епоса „Искандер наме”, в който разказва, че двама воини на Александър Велики, които се казвали Бун и Гар, се разболяли и за да не заразят войската били изоставени в една пещера, която се казвала „Балгар”. В нея имало някаква черна течност и те, вместо да умрат, оздравяли. Тогава, пише Низами, Бун и Гар решили да се наричат вече „българи”, по името на пещерата. В тази поетична легенда, се прокарва спомен за връзката на името българи с един по-стар етнос „бун”...
 
    Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ от VІІ в., били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас”     „Геруа”. „Така казва Птоломей”, пише автора на „Арменската география от VІІ в.”.
    Но от другите запазени версии на географията на Птоломей, на това място няма адон/алаидон, а венед.

    Как стана така, че народа „Венед” (Бенед) от другите запазени компилации на Географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей, в арменската компилация от VІІ в., е предаден като „Адон”, „Алаидон”?

    От летописа на Олимпиодор (V век) може да се заключи, че известният хунски военачалник с прозвище Улдин, който през 400 г. убива Гайна на Дунав около гр. Нове (дн. Свищов), е идентичен с Харатон. И това е неговото лично име.
    А летописът на Приск Панийски (V век), го нарича Базих, което явно е калка на Бунд(жар).

     Сиреч, Улдин е външно наименование, употребявано и като име-прозвище, произхождащо може би от българите за ултинзурите, които след 469 г. на Днепър, получават от антите още едно външно наименование - „кутригури”.
 
    Това са все външни наименования, самоназванието на този народ, е „боян, бояндур”, според „Барадж тарих”.
    Бат-Боян и Боян-Имен, означават едно и също: „дом” (от арамейско-сирийската дума byt) на Боян; територията (= имен)  на Боян...
    Фактически обаче думата „имен” (мене) е акадо-арамейско (месопотамско)  понятие за земя и то е засвидетелствувано още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето). Освен това  е и специално изтълкувано в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
    Вавилонският владетел, който притежава свещените съдове на „соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.
    В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
    „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).
    Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:
    „И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.


    Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).
    Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.
    Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.
    Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).
    Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича  „лакед – емон”.
    Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.
    Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Меонийска. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.
    Да не говорим за етимологията „ар-мени”...
    Единственият народ, които може да е пренесъл тези месопотамски понятия в Предкавказието и Приазовието още през VІ в. пр.н.е., които са асимилирани там като родни, дори на ниво на заети хето-хуритски теоними и легенди, са кимерийците...

    В завършък, основният герой в запазените фолклорни откъси на дастана на Микаил Башту от ІХ в. „Шан кизи”, навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян. Което означава, че действително в старата легендарна памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.
    Във „Веда словена” се е съхранил цял епичен епизод за древното минало на „крал Бан”, а фолклорният обряд „сурвакари”, съхранен и до днес в Република България, носи името на хунското божество Куар (Кубар, Сувар)...
    В този смисъл, патронима Боян, не означава нищо друго, освен „земята на Боян” (Боян-Имен) и сочи, че името може да бъде тълкувано и като етноним.

    И така, ако сумираме сведенията за бояните (уно-вунд, т.е. хуни-вунд, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурки” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІІ век „Искандер-наме”), бунджар  (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).

         Още през ІХ в. арабоезичният географ ал-Хорезми отъждествява топонима „Бурджан” със старият птоломеевски топоним „Сарматия”, а географските предели на последния са от Карпатите до Кавказ...


    Арабоезичната класическа средновековна историческа школа масово нарича средновековната дунавска държава България,  с названието „Бурджан”.    
    
    През 465 г. Ернак, третият син на Атила, става владетел на българите (= утигурите) и независимо, че произхожда от вунд (т.е. бояните, наричани ултинзури и кутригури), българите на Ернак (Ирник в „Именникът на българските канове”) стават водещ народ при пост-атиловите хуни, след убийството през 469 г. на по-големият му брат Денгиз.

    Именно по тази причина, фигурата на Авитохол в „Именникът на българските канове”, е отделена от тази на Ирник...С последният започва по същество чисто българската хронология в „Именникът...”, докато времето от 300 г., през което кутригурите са били водещ народ в съюза между двете племена, е упоменат в „Именникът....” сумарно, приоритетът е бил да се даде царственик на българските владетели след Ирник...По тази причина отсъства и Зиези, за който през 354 г. дава сведение „Латинския анонимен хронограф” и за когото има сведения и в историята от ІV в. на Амиан Марцелин, където е наречен „Зизаис”.
     С други думи, документът известен като „Именник на българските канове”, е продукт основно на българската пост-атилова епоха...

    Йордан и Агатий знаят етнонима на водещият хунски народ до 469 г. като „ултинзури”.
    Прокопий пък научава техният външен етноним, даден им от антите, т.е. „хотраги” и въвежда този етноним в оборот като „кутригури”. От Прокопий този етноним преминава в Агатий и Менандър, византийски историци от VІ век. Оттам в Теофилакт. Сироезичният историк от VІ в. Псевдо-Захарий Ритор също знае за кутригурите.
    Народът, чието име във византийската историческа наука през VІ век става известно като „кутригури”, в готската историческа наука през VІ век е „ултинзури”.
    Готските историци (Енодий, Касиодор, Йордан, дори лангобардския историк  Павел Дякон) не познават етноним „утигури”, нито пък сирийските историци, и наричат този етнос „българи”...
    
    И така, самоназванието на кутригурите, е боян („Барадж тарих”), „бенед” (Птоломей), а съюзът между българите и тях датира още от ІІ в., според перипълът на Ариан (оттогава българите ги наричат „евдоусия”, т.е. „евдо”), както се потвърждава не само от арменският географ от VІІ в. („адон, алаидон”), но и от „Именникът на българските канове”, където този период на „Авитохол”, т.е. на „авито”, е 300 г. от ІІ в. от н.е.
    
    Експлицирането на истинското име (самонаименованието) на кутригурите, като „вунд” (бунд, боян), което бе резултат от нашите проучвания, изведнъж разшири представата ни, че за този народ има сведения не само при Птоломей (ІІ в. от н.е.) като „венед”, но дори при Херодот (V в. пр.н.е.) – като „будини”.
    Всичко това показва, че народът, който самонарича себе си „боян” (= кутригури) и е фиксиран в Предкавказието още от V в. пр.н.е. (Херодот), е по всяка вероятност мигрирал от южно-кавказките земи през VІ в. пр.н.е., заедно с кимерийците, на север от планината.

    Не можем да не обърнем внимание, че след разчитането на урартурските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самоназванието на Урарту, е всъщност – Бийан...

    Така се очертава една интересна епична картина от VІ в. пр.н.е., според която след краят на анатолийската държава Гамирайа (асирийски клинописи), заедно с кимерийците на север от Кавказ мигрира и значимо население от Урарту, чието самоназвание „Бийан” може да бъде открито, както в „будините” на Херодот през V в. пр.н.е., така и в „бенед” на Птоломей през ІІ в. от н.е.



    4.


    Имената „Евдоусия” и „Авитохол” са достатъчно основание да не се чудим какво правят през втората половина на V в. „Ефталит” на Кавказ, както са посочени те там от Псевдо-Захарий Ритор, Йешу Стилит и Бар Ебрей...
    През 499 г. „хунския цар” дава „голяма войска” (Прокопий, Йешу Стилит) на Кавад, за да си върне трона на Персия.
    Тези воини са наречени от Прокопий Кесарийски „хуните-ефталити”...
    Прокопий Кесарийски пише като очевидец към 527 г., т.е. по негово време ефталитите вече са източно от Персия и оглавяват с ефталитска династия земите на Согдиана и Тохаристан.
    Ето защо Прокопий, когато пише за хуните-ефталит, които през 503-504 години са основната армия на персийския шахиншах Кавад, с която той атакува византийските градове Едеса, Амид и др., отбелязва, че хуните-ефталит, нямат нищо общо с познатите европейски хуни...Той просто е допуснал анахронизъм и понеже ефталитите са на изток от Персия по негово време, решава, че те изобщо са оттам като произход…
    Що се отнася до персийско-византийската война от 503-506 години, Прокопий ползва като източник основно хрониката на Евстатий Епифанийски, в която въпросът откъде са хуните-ефталит не е бил разглеждан...
    

 

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com

Коментари (1)

Следете за нови коментари с RSS
0
...
Написа Милчев
на 27 януари 2012
Оцени коментара:
Източници за ранната българска история, ІІІ част | Произход на прабългарите | История на България
history.rodenkrai.com
Дали Ернак, третият син на Атила е една и съща личност с Ирник, упоменат в „Именникът на българските канове”?
Харесва ми · · Отказ от известия за публикацията · Сподели · Преглед на приятелството · преди 12 часа ·
Емил Боев харесва това.

Andreo Niks Кирилл,есть версия на английском?
преди 11 часа · Харесва ми
Kiril Milchev в сайте есть такая возможность, посмотри справа в сайте
преди 8 часа · Харесва ми

Емил Боев Интересно.
преди 4 часа · Вече не харесвам · 1

Andreo Niks Пробовал Translator-не работает вообще(
преди 2 часа · Харесва ми
Kiril Milchev Sorry
преди около минута · Харесва ми

Напиши коментар

по-малък | по-голям
security image
Моля въведете символите

busy