Източници за ранната българска история, ІІ част
Написано от Кирил Милчев 17 Декември 2010
(11 Гласа)
Автор: Кирил Милчев
Прочети Част 1
1. Сирийци на Боспор и участието им в българската културa
През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).
Амид е град от прословутото някога първо християнско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.).
По-късно през ІІІ в. от н.е. попада под властта на Римската империя.
През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.
С решаващата помощ на амидската граматична школа, са създадени арменската и грузинската азбуки.
Амид е бил най-източната стратегическа крепост на Византия, след загубата на гр. Нисиби от Йовиан през 364 г. и отстъпването му на персите по договор за 120 години.
След 527 година император Юстиниан І не само укрепва стените на гр. Амид, но и разширява една застроена от император Анастасий крепост на изток от Амид, град Дар (=Анастасиопол), за да може този град, а не Амид, да посреща първите удари при нападения откъм Персия.
От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.
Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).
Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор тези сирийци дори създали алфабет за хунския език и превели „Светото Писание на хунски език”.
Образът на „хунския цар” в летописите на Прокопий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Агатий и Бар Ебрей, ни разкрива всъщност пост-атиловият владетел на хуните-утигури, т.е. на българите.
Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието.
През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието.
Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”.
Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там.
Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 526 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.
Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).
За сирийците в боспорската колония пише подробно Псевдо-Захарий Ритор.
През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща лично двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид.
Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.
„След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”
През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.
Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.
Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.
Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.
Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).
Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.
Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски/утигски, прабългарски/, е между 530 г. и 537 г.
Основателно можем да допуснем, че граматични и книжовни работи от сирийците на Боспор има дори преди 530 година, т.е. още след 503 година. Това е тяхно културно и книжовно присъствие.
През V век и VІ век на Кавказ се появяват три алфабета: арменски, грузински и още един, който все още не е разчетен (учените условно го наричат „аланско писмо” и се опитват да го дешифрират неуспешно, чрез осетинския, който е приемник на аланския; между другото Псевдо-Захарий Ритор изрично пише, че българите имат собствен език; от контекста става ясно, че той не е алански). И трите азбуки имат сходна ортография.
Псевдо-Захарий Ритор съобщава, че Кардос на гръцки означавало „Теоклет”. Така става ясно, че именно хуните са нарекли този епископ с името „Кардост”, т. е. „божествен”, от хунското име за бог (Куар, Кубар).
Кардост бил заменен от арменския епископ Макарий. През средата на VІІ век сред хуните е епископ Исраел...
Известно е, че християнството има присъствие на Боспор още от апостолските времена.
Боспорски епископ участва в църковните съборите през 448 година в Ефес и през 449 година в Константинопол.
След 451 година Халкидонския събор с догмата за немонофизитството създава разкол и ние узнаваме от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор, че след 503 година сирийската християнска диаспора на Боспор се захранва от епископи, които са подчинени на арменският монофизитски католикос.
Нещата се променят донякъде по времето на Юстиниан І (527 - 565).
Тогава готи-тетраксити (наричани и „готи-трапезунди”), които са една малка общност в Крим около гр. Дорос, се обръщат към Юстиниан І с молба за православен епископ. По същото време по-голяма част от готите в централна Европа изповядват арианската ерес.
Юстиниан І, чиято мечта е да обедини източната и западната римски империи под своя скиптър, решава да се възползва от този случай и да създаде Готска епархия на Крим. Това се съчетава и с неговият дипломатически план да всее вражда между хуните - утигури и хуните – кутригури и да наложи Грод, когото лично е покръстил в Константинопол, за хунски владетел в Боспор през 528 г.
Юстиниан І създава готска епархия на територията на „Дороска митрополия”.
Това е религиозно-политически замисъл, с цел издигане още повече авторитета на константинополската катедра.
През 1891 г. де-Бор, на основание на парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.
Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, според този списък, между които: хотцирска, атилска, оногундурска , хунска, тмутарканска и още две...
Всички тези сведения, включително и съобщението на Псевдо-Захарий Ритор за „Св.Писание на хунски език” разширяват картината на историята на християнизирането на региона.
Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр. Херсон, както става ясно от житието му.
Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, и тях е чел Св. Кирил.
Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирил и с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена”.
Алфабетът бил, според св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийското писмо.
Алфабетът е наречен от Св. Кирил „роски”, не защото е руски, а очевидно понеже Св. Писание произхожда от дороската митрополия на Крим.
Делото на епископ Кардос от 537 година не е потънало в забрава до 860 година, когато Св. Кирил чете в Херсон дадено му от самаряни Св. Писание на хунски (утигурски, прабългарски).
Какво става след 555 година с боспорската диаспора на сирийците е трудно да се каже, но от средновековният летопис на волжките българи „Барадж тарих” (ХІІІ в.) научаваме за един „Шамс” (шам, т. е. сириец), който бил секретар на българският васал на Хазария Айдар от рода Дуло (825 - 855).
За този Шамс, научаваме от летописа, че е мюсюлманин. Той дошъл в гр. Башту (Боспор) към 817 година от гр. Самандер /до дн.гр.Махачкала/.
Към 825 година, според летописа, настъпва криза в хазарската династия и един от наследниците, с име Урус (Урсила, Ашина – бел.ред.), чийто баща е убит от каган Булан (понеже отказал да приеме новата юдейска религия), успява да се възкачи на трона.
Каганът - езичник Урус е подпомогнат военно от българския васал Айдар (825-855).
Именно този хазарски каган Урус, е упоменат в „Бертинските анали” като „каган Рос” и твърденията на руските историци Новоселцев и Галкина, че това е руски каган, е грубо преиначаване на историческата истина.
Каганът-езичник Урус не присъства в списъка на Йосиф от Х в. в писмото му до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, и това е разбираемо, предвид стремежа на Йосиф да даде списък на хазарските царе-юдаисти.
Урус става каган на Хазария, с помощта на българския васал Айдар, потомък на рода Дуло, по линия на Бат-Боян...
Този епизод е описан не само в „Барадж тарих” (ХІІІ в.), но е известен и през ХІІ век: разказан е в книгата на ал-Гарнати. Последният пише, че го е прочел в „История на България” (ХІ в.), „преписана от български кадия, който бил ученик на Абу-л-Масали Джувейни”.
Става дума за Якуб ибн Нугман, чийто баща Нугман ибн Хамид (ум. 1061 г.), е автор на ръкописа „История на България”. Тази книга Якуб преписва и допълва, по всяка вероятност тя е на арабски.
Абу-л-Масали ал-Джувейни (ум. 1085 г.) е имам на два свещени града, Мека и Медина. При него, освен Якуб ибн Нугман, се е учил и енциклопедиста ал-Газали (1058 - 1111).
Интересното е, че в откъса, цитиран от ал-Гарнати, не присъства личното име на Шамс, както е в летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” на Баба Худжей, а е съобщено само за „един мюсюлманин”.
Едва ли, ако в „История на България” (ХІ в.) на Нугман ибн Хамид (и синът му Якуб ибн Нугман), е присъствало личното име Шамс, ал-Гарнати щеше да пропусне да го отбележи.
В летописа „Барадж тарих” (ХІІІ в.) на Баба Худжей е казано, че Микаил (автора през втората половина на ІХ век на епоса „Шан кизи дастани”) бил син на Шамс и в тази връзка Микаил Башту „нарича себе си в своя дастан Шамски Башту”, на името на гр. Башту (Боспор) и на името на баща си.
Всъщност обаче „Шамси Башту” може да бъде преведено и като „боспорски сириец”.
В тази връзка са особено важни останалите сведения в „Барадж тарих” за Шамс, понеже ако те бъдат разчетени отвъд персоналността, дават невероятни сведения за материали на сирийски учени на Боспор.
Какво научаваме:
Имало е „куниг” (с. 36), т. е. кинеза, архивохранилище, от което дошлите от гр. Самандер в Боспор сирийци към 817 г., съвсем свободно започват да превеждат текстове на арабски.
Явно в книгохранилището („куниг”, кинеза) на Боспор е имало сироезични книги, някои от които са очевидно донесени в региона на Азовско море от гр. Амид още след 503 година, докато повечето изглежда са писани от самите сирийци в боспорската им диаспора.
От тях е чел през 860 г. Св. Кирил, в чието житие пише за „самарянски книги”.
Дори княз Борис/ум.2 май 907/, при приемане на християнството (865 г.) от дунавските българи, има на разположение изглежда от тях. Явно е уведомил папа Николай за тези книги, понеже в отговора си папата ги нарича „сарацински книги”. Изглежда папата си е мислел, че са ислямски.
Халифатът обаче е доставял на езичници от своите коранични книги едва, ако това е свързано с Посолство по приемане на вярата, а както знаем, няма данни мисия на арабския халифат да е посещавала дунавско-българския цар Борис (ІХ в.). По всяка вероятност това не са „сарацински”/ислямски/, а „самарянски”/арамейскоезични/ книги.
Наличието на арамейскоезични книги на Боспор (в това число и книгата на Нох, която има аналог в новооткритите през ХХ в. кумрански ръкописи), разкрива, че дошлите още към 503 година сирийци от гр. Амид, са донесли книги от своите хранилища (куниг, кинеза...очевидно и българската дума „книга” произхожда оттук), но и след 503 г. писатели от сирийската диаспора са създавали литература на Боспор, при това явно е имало исторически текстове, свързани с произхода на българите, както става ясно по-нататък...
Неслучайно през VІ век арменският историк Мовсес Хоренаци черпи материал за цялата своя първа книга и за девет глави от втора книга на своята „История на Армения”, от сирийския писател Мар Абас Катина /ок. ІІІ век-ІV век от н.е./.
Сирийците имат доста важни архиви.
В периода 922 - 940 години Абдула ибн Башту, който е син на Микаил, написва книга в столицата на Хазария гр. Итил, която в периода след 947 г. е допълнена от неговият син Мамли, според „Барадж тарих”.
Тази книга става известна като „Хазар тарих” (История на Хазария), а Ибн Фадлан в началото на своите „Записки от Болгар” (922 г.) нарича Абдула - „Абдула бну Башту ал-Хазари”...
„Барадж тарих” (ХІІІ в.) основно компилира от тази книга на „Абдула бну Башту ал-Хазари” .
Така научаваме, както пише в „Барадж тарих”, че в своя летопис, Абдула е заел много данни за „древното минало” на българите, от книжовни проучвания на боспорски сирийци (Шамс, Шамси Башту).
Абдула ползвал арабоезичните преводи, които дядо му Шамс (сириец, сирийци) и баща му Микал (Шамси Башту, т. е. боспорски сириец), са имали на разположение.
По времето на Баба Худжей, автора на летописа „Барадж тарих” от ХІІІ в., всички тези сведения все още са съществували и за тях се е знаело, че са данни за „далечното минало на българите”.
Така научаваме доста интересни неща:
Най-старата прамайка (божество) на българите била „Камир Аби” (с. 17), но това всъщност е името на хуритското божество „Кумарби”, както стана ясно след дешифриране на хетските клинописи...
Научаваме също така от летописа от ХІІІ в., че е имало потоп, но някои „самарци” (с. 17) се спасили, като се качили на високи планини. Те станали „горски хора” (с. 18) (на тюрк. агачири) и същите тези агачири помнят, че тяхната най-стара родина е „Миср” (с. 18) (Египет, Месопотамия).
Във версията за потопа има следния сюжет: Таргиз (Тарсиз, Тогарма) след известно време на съжителстване с братята си след потопа, се качил на старият ноев кораб, отплувал и се отдалечил от тях (с. 18). „Преселниците били наречени кимерци” (с. 18).
Боспорските сирийци обаче (подобно арменците, които използват топонима „Гамирка”, вместо топонима „Кападокия”) много добре знаят, че „кимерци е неправилно произнасяне на името „камирци” (с. 18).
Гърците открай време ги наричат „кимерийци”, но те били „камирци”, нещо което се потвърждава и от асирийските клинописи, където малоазиатската им държава е „Гамирайа”.
„Барадж тарих” съобщава и за допотопно „божество Тара” (с. 17). Това е явно протохетският бог на бурята Тару.
Неговата съпруга „Вурушему” (това име присъства и в календара на „Именникът на българските канове”, под формата „Верени”) присъства в летописа като „Бараж” и означава дракон (змей), който се свързва с „пустинята Куман” (с. 16), т. е. с Комаген. Около 163 г. пр. н. е. Птоломей VІ Филометор обявява независимостта на Комаген от Сирия.
Баба Худжей пише: „А трябва да се каже, че сеид Якуб така е разказал за далечното минало на племето българи в своя „Кади китаби” („История на България”- бел.ред.), позовавайки се на сведения от „Хазар тарихи” („История на Хазария”) на Абдулах бин Микаил Башту: „...Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто. Камирците толкова я почитали, че кръщавали с нейното име и момченцата” (с. 17).
Тази традиция явно е била доста устойчива, името на дунавско-българският кан Кормисош (739 - 756) потвърждава това. Името на Крум (ІХ в.) също. Но дори легендарният Грумбат от 360 г., който притеснил шахиншах Шапур ІІ, а след това му станал съюзник, също носи това име...
В горното съобщение „синдийци” са синдо-меотийските племена в Приазовието (а не както си мисли Добрев, че това били индийци ???), коренните жители на Синдика (Боспор), за които сведения дава още през V в. пр.н.е. Херодот.
Това са откъслечни сведения в „Барадж тарих”, компилирани от „Хазар тарих”, един недостигнал до нас ръкопис от Х век, чийто автор е Абдула бну Башту ал-Хазари. Той е син на Микаил Башту, който през 865 година написва епоса „Шан кизи дастани” (или „Шахкезе дастани”?; ср. с топонимът „Атилкезе”?).
Баба Худжей пише: „От Микаил останала книгата „Шан кизи дастани”, подарена от него на Бат-Угир при издигането му на трона. Аз съм я чел. В нея думите на стария дастан на българите за подвига на тримата елбири-побратими се преплитат със съчиненията на самия Микаил. Сеид Ахмед Бакир (Ибн Фадлан – бел.ред.) я намерил за непристойна и я забранил. Но у моя баща се е запазил списък на книгите на моллата, подарени на бега Гузи. Моллата Хасан ибн Исхак, известен с книгата си „Сборник от удивителни истории - наслаждение за читателя и слушателя”, занесъл един от малкото на брой ръкописи на дастана в Хордистан.” (с. 50).
Човекът, който разпространил „един от малкото на брой ръкописи” на епоса на Микаил Башту, е също сириец.
Това е известният в арабския свят преводач Хунайн ибн Исхак, р. през 809 г. и починал през 877 г. (според Н. Пигулевска) или 873 г. (според Анри Корбен).
Неговият син се е казвал, според Анри Курбен, „Хубайш ибн ал-Хасан”, което показва, че Хасан е арабизираната форма на Хунайн.
Името на „Хубайш” в „Барадж тарих” е предадено като „Худжа” (с. 50).
Изглежда самият автор на летописа „Барадж тарих”, Баба Худжей от ХІІІ в., произхожда от тази фамилия. Това е рода на Омар-Худжа, т.е. сириец „мар Худжа”...
Анри Корбен пише: „Хунайн е несъмнено най-прочутият преводач на гръцките произведения на сириански и арабски език; подобава да се спомене наред с неговото и името на сина му Хубайш ибн ал-Хасан. Имало е една истинска ковачница за преводи с екип, превеждащ или адаптиращ най-често от сириански на арабски език и много по-рядко директно от гръцки на арабски език. Така през ІХ век на арабски език се е изработила цялата техническа терминология на теологията и философията.”
Н.Пигулевска пише: „В каква тясна зависимост от сирийската медицина се е развивала арабската, става ясно от сведенията, съхранени за забележителният лекар в епохата на халифата Хунайн ибн Исхак. Хунайн ибн Исхак (809/10 - 877 г.) е владеел превъзходно гръцки език и с еднакво умение е превеждал на сирийски и арабски. Той бил продължител на традицията на Сергей Рейшански по преводите на гръцките медицински книги”.
„Барадж тарих” също упоменава, че професията „табиб” (лекар) се е предавала по наследство в тази фамилия (с. 50).
Благодарение на „Барадж тарих” знаем и наименованието на един от преводните сборници на Хунайн (Хасан) ибн Исхак: „Сборник от удивителни истории - наслаждение за читателя и слушателя” (с. 50).
Баба Худжей, авторът на летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, отбелязва, че „у моя баща се е запазил списък на книгите” (с. 50) притежавани от Хасан ибн Исхак. Явно това е нещо като търговски тефтер, по който може да се проследи пътя на всеки ръкопис (къде е подарен или продаден). Именно благодарение на този списък, Баба Худжей твърди, че има екземпляри от дастана на Микаил и един от тях е занесен от Хасан ибн Исхак на градоначалника (бег) на гр. Хорисдан (Батавил, дн. укр. гр. Путивъл), чието име е било Гузи (с. 50).
Баба Худжей не може да приеме думите на Якуб ибн Нугман в „История на България” (ХІ в.): „Аз не съм видял с очите си нито един екземпляр от дастана, а не мога да вярвам на устни сведения” (с. 50). Баба Худжей не може да приеме това твърдение и отбелязва: „Между другото, в краен случай поне един екземпляр е бил донесен от банджийския търговец Калган от Хорисдан.” (с. 50).
Тоест „донесен” в гр. Болгар.
Ще рече, сирийският екземпляр на Хасан ибн Исхак, неслучайно не е продаден, а „подарен” (с. 50) на градоначалника на Хорисдан. Очевидно целта е била да бъде размножен и тогава да влезе в разпродажба, от търговец като Калган...
Явно гръкофил като Хасан ибн Исхак доста се е зарадвал на красивата легенда за Александър Македонски в епоса на Микаил Башту; и на „Бун и Гар”, воини на Александър, които били изоставени в „пещерата Болгар”, за да не заразят останалата войска от смъртоносна болест. Пещерата обаче, вместо да им стане гроб, ги изцерила.
Тогава двамата се прегърнали и решили вече да се казват „българи” (този пасаж, в началото на ХІІІ в. е преразказан и в епосът „Искандер-наме” на Низами)...
През 921 г. Ахмед ибн Фадлан пристига с посолство на арабския халифат в гр. Болгар, в ролята на секретар.
От „Рисала”, т.е. от „Записките от гр. Болгар”, които Ибн Фадлан пише през 922 г., става ясно, че пратеник на българския владетел Алмъс до халифът, е бил Абдула ибн Башту.
В гр. Болгар Ахмед се запознал с труда на бащата на Абдула ибн Башту, т.е. с героичният дастан „Шан кизи” (или „Шах кизи”) на Шамси Башту (Микаил Башту).
Най-неочаквано за Абдула гостът от халифатът се отнесъл отрицателно към дастана на баща му и дори го забранил, според Баба Худжей.
Обиден от тази постъпка Абдула ибн Башту напуска гр. Болгар и се установя след 922 г. в хазарската столица Итил, която е била на устието на Волга в Каспийско море.
Тук той написал своя забележителен труд „История на Хазария”....
Очевидно, както легендарният Шамс, така и Шамси Башту и Абдула Башту, са сирийци свързали дълбоко съдбата си с историята на българите. Същото може да се каже и за летописецът на историята от ХІІІ в. „Барадж тарих”, чието име Баба Худжей показва, че произхожда от сирийско-българския род на мар Худжа.
Съдбите на горепосочените сирийци, извлечени от страниците на компилативният летопис „Барадж тарих” (преведен през 2005 г. и в София като първи текст от свода „Джагфар тарих-и”), както и съдбата на сирийците, които още след 503 г. стават боспорски граждани на „стара Велика България” и имат принос в създаването на прабългарски алфавит и на превод с него на Светото Писание, е тема, която не е проучвана за съжаление от българската историческа наука...
Забележка: За съжаление издадените в краят на ХХ в. в Оренбург текстове от свода с волжко-български средновековни летописи „Джагфар тарих-и”, обхващаш компилации от 13 в. до 15 в., бяха силно компрометирани от пан-булгаристките фантазии на Ф.Г.Х.Нурутдинов, които той представя като някаква изгубена историческа книга на Кул Гали (ХІІІ в.), която била част от свода „Джагфар тарих-и”, но КГБ я откраднало от вилата му. Псевдо-историята на Нурутдинов, която той преразказва уж от изчезналата книга, хвърля допълнително сянка на съмнение и върху съхранените компилации на летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”, в чиято основа несъмнено присъстват автентични извори от средновековната историческа литература на Волжка България, както отбелязва още през 1997 г. казанския историк И. Тагиров. Неслучайно, представилият се в този сайт като Валентин Иванов, който ни запознава в преводната статия „Малко известната история на българите” с пан-тюркските (булгаристките) идеи на Нурутдинов, твърди в коментарите тук, че не знаел за „Барадж тарих”, при условие, че този летопис е първият и най-важният от съхранените в свода „Джагфар тарих-и”, преведен през 2005 г. в София от издателство „Кама”. В летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” няма и помен от тюрко-шовинистичните идеи на Нурутдинов. И това е разбираемо, след като в „Барадж тарих” четем, че най-старото минало на българите, е свързано с кимерийците. Но последното не устройва пан-тюркистите в Казан, нито пан-иранистите в София. И понеже никой от тези „съвременни исторически школи” не проучва кимерийското антично минало на българите, а за такова пише още през VІ в. Прокопий и през ХІХ в. Раковски, сме свидетели на почти пълната забрава на „Барадж тарих” и на отказа да се интерпретират някои от данните в него задълбочено и отговорно, при условие, че в историческата наука съществува оскъдица от домашни български извори...
В следващите редове ще покажем как могат да бъдат ползотворно интерпретирани сведения от „Барадж тарих”, особено ако се съпоставят в синхрон с други първоизточници...
2. Божеството Сурва, богинята на прабългарите и кабарите
Неотменен поздрав във фолклорната българска празнична новогодишна обредност, е коледарското „Сурва, Сурва, весела година...”. Това наричане е свързано с пожелание за здраве, семейно и стопанско благополучие, но...що е Сурва?
Откъде произхожда това наименование, което се е съхранило така дълбоко в народната памет?
В тази статия ще покажем колко дълбока от историческа гледна точка памет е съхранена в обрядността около божеството Сурва.
Почитането на Сурва е донесено в дунавска България още с основаването през 680 г. от Аспарух на държава в Мизия.
Несъмнено съхраняването на този теоним на славянски като „Сурва”, е вследствие на идентичността на това божество с почитаният във Велика България култ към „Сувар” (други срещани форми - Сабар, Кубар, Куар).
1.
За „кабари” пише в гл. 39 от „За устройство на империята” Константин Багрянородни (Х в.). Те били причина, според него, да „избухне междуособна война” в Хазария, а по-късно напуснали каганата и отишли да живеят с маджарите в Панония.
За междуособици в Хазария и „кабарско въстание” има сведение не само в „За устройство на империята” на Багрянородни, но и във волжко-българския летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”.
Двата извора се допълват и изясняват събитията в Хазария по време на юдейската религиозна реформа там, проведена след втората половина на VІІІ в., която е имала силна опозиция от старото езичество, почитащо бог Кубар (Сувар, Сурва).
В началото на ІХ в. хазарският каган Булан ревностно решава да разпространи юдейството масово в държавата си и особено сред езичниците, но без да посяга към мюсюлманите и християните.
Голяма част от сведенията в „Барадж тарих” (ХІІІ в.) за Хазария са компилирани от един още по-стар летопис, който е от Х в. и се е казвал „Хазар тарих” (История на Хазария). Негов автор, според „Барадж тарих”, е Абдула ибн Башту. Това е същата личност, чието пълно име „Абдула бну Башту ал-Хазари” е изписано от Ибн Фадлан в началото на неговите „Записки от гр. Болгар”, които той пише през 922 г.
Според „Барадж тарих” през 669 г. Бат-Боян, първородния син на Кубрат, приема васалството на хазарите.
Той и наследниците му са васали в Хазария, носят титлата „балтавар” (упомената изрично от Ибн Фадлан, също в „Тарих-и Бейхах” от ХІІ в., а така също от арменския историк Каганкатваци, който пише, че това е „сан алиптувар”; не е верно твърдението на някои учени, че това било тюркското звание „ел-тебир”) и владеят номинално върху пост-кубратовите българи, които стават поданици на Хазарската империя.
Балтаварския васален административен център на българската династия Дуло е бил в гр. Боспор (Башту; дн. Керч) на Кримския полуостров (Джалда).
През 765 г. български васал-балтавар, по родословната линия на Бат-Боян, бил Тат-Утяк, според летописа.
Той имал по-малък брат, чието име е Тат-Угек.
През 787 г. Тат-Утяк починал, а брат му Тат-Угек става известен на западните анали, благодарение на едно писмо до него на папа Евгений от 825 г., а така също за него пишат Бертинския и Мецкия аналисти.
Папата го нарича „Тутунд”, а в „Бертинските анали” към 795 г. е именуван „Тудун”.
P.S. - С други думи, ние не знаем кои са били личните имена на тези двама васални български владетели, а трябва да приемем, че както Тат-Утяк, така и Тат-Угек, са всъщност по-късни модификации в „Барадж тарих” на хазарския служебен титул „тудун”, за който има доста сведения в арабоезичните източници.
Едно е сигурно, двамата васали от рода Дуло, са изпълнявали в Боспор обязаности, дадени им от хазарската служебна титла „тудун”. Интересното в случая е, че на запад, извън пределите на Хазария (които са били някъде между Днепър и Дон), тези владетели от Дуло не са били хазарски тудуни, а са упражнявали династична роля сред карабългарите...
Към 796 г. Тутунд (Тат-Угек) успял, според проучванията на ватиканският учен Асемани, да „отстои от Карл Велики за обитаване областта между Сабария и Корнунт” (с. 118)
Корнунт е древен келтски град в Горна Панония на Дунав, източно от Виена (около дн. Братислава ). След келтите е бил римска муниципия и един от основните градове на провинция Каринтия. По-късно този град става известен като Ветвар, бил е хунско селище – според Ханзиций. В буквален превод „стара крепост” (Ханзиций).
На юг от Ветвар, където е дн. унгарският град Szombathely, е отбелязана в Notitia Dignitatum в началото на V в. „ lanciarii Sabarienses” (occ.VІІ, 82).
И така, западна граница на Тутунд бил Корнунт (Ветвар), т.е. на отсрещния бряг на Дунав срещу Виена и Сабария.
Това е западната граница на карабългарите, под командването на Тутунд.
Топонимът „Сабария” следователно в този регион е донесен още от хуните в края на ІV и началото на V в. и не бива да се бърка с топоним, даден от унгарските „кабари”, дошли по тези земи чак през ІХ в.
Термин „Сабария” към 769 г. съществува и при Азовско море, където по същото време езичници-хазари (кара-хазари) и българи се вдигат на бунт срещу юдейската религиозна реформа и подкрепят старото езическо божество Кубар, вследствие на което стават известни и като сабари, „кабари” (Багрянородни).
Тоест, Сабар (Кубар, Сувар, Сурва) е хуно-български теоним и това се потвърждава от хрониката на арменският автор Мовсес Каганкатваци, който директно пише, че „хуните почитат бог Куар”.
През 805 г. Тудун изискал, според Бертинския и Мецкия аналисти (Асемани), Карл Велики да го признае за каган.
Асемани пише: „ Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът да поеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към 805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти” (с. 118).
За Карл Велики тази титла „каган” едва ли е значела нещо, но чрез нея през 805 г. Тат-Угек (Тутунд, Тудун) издига рода Дуло до нивото на каганската институция и фактически Карл го обявява за равен на хазарския каган.
Условието, което приел Тат-Угек, за да бъде признат от Карл Велики за каган, било да се покръсти в християнството.
„През 805 г. Кабуан (чети: хаганът) отишъл при господаря Карл и хаган Абрахам бил покръстен над Фискаха” (с.118, аналите по Асемани).
Новото християнско име на Тат-Угек било Абрахам (Авраам).
Асеманий пише: „Ханзиций стига до заключението, че споменатият владетел на хуните Абрахам не е бил по-различен от Тутунд” (с. 118).
Каган Тутунд (Абрахам) следва на изток от границата на Карл Велики някои от неговите административни модели и към 811 г. издига трима подуправители. Единият отговарял за остатъците от аварите и името му е кан Зауц. Другите двама отговаряли за славяните – Моймир и Привина (с. 118).
Славяните на Моймир (негов син е Ростислав, който кани Кирил и Методий в Панония) започнали по името на р. Морава да наричат себе си моравци, а земята си Моравия.
Асемани цитира Ханзиций: „ Но изглежда сигурно, че Ветвар е бил град на хуните, а не на моравците. Защото „Вар” у хуните означава същото, каквото у германците е „бург”, т.е. „крепост”; същото значение на тази дума е запазено и до днес у унгарците. Вероятно селището Ветвар се е намирало близо до Дунав, откъм Моравия. Защото моравците живеели до Дунав. По протежението на реката, близо до развалините на стария Карнунт Тутунд (или Тудун), владетел на хуните, се разположил заедно със своите; и на него между другите после е писал писмо папа Евгений” (с. 119).
Това „после” е всъщност през 825 г.
„Без съмнение – пише Асемани – един и същ е този, който е наречен от папа Евгений Тутунд , и този, който се назовава от Франкските анали Тудун, а също и от Бертинския аналист към 795 г.” (с.119).
Според Асемани, аварската държава е съществувала от 568 г. до 796 г., а държавата на Тутунд е наречена в писмото на папа Евгений до него от 825 г. официално с името Хуния.
Така, Тат-Угек се явява последния владетел от династичния род Дуло, който се опитва в периода 796 – 825 г. да възкреси името на старата атилова хунска империя в земите на Панония.
Всичко това е част от непроучената история на карабългарите, тези двама владетели в Хазария (изписани в „Барадж тарих” погрешно като Тат-Утяк и Тат-Угек), са имали всъщност хазарския сан „тудун”, но на запад от хазарската граница, са изпълнявали династичните функции на рода Дуло.
През 825 г., след Тутунд, български владетел от рода Дуло става Айдар, внук на Тат-Утяк (ум. 787).
Именно политиката на Айдар демонстрира, че в пределите на Хазария членовете на българския династичен род още след 669 г. (превземането на Велика България от хазарите) са васали и носят титлата „балтавар”, а някои от тях, като горепосочените двама, са били и хазарски „тудуни” в Приазовието, докато на запад от границата на Хазария, в земите на Кара-Българ, същият владетел действа като независим управител.
Чичото на Айдар, т.е. Тат-Угек (Тутунд) става през 805 г. каган Абрахам, след като приема християнството, признат официално за каган от Карл Велики.
Летописецът на „Барадж тарих” изключително прецизно и точно именува българските васали с титлата „балтавар”, но има и изключения. Освен Абрахам, „каган” е наречен и Айдар.
„Абдула ибн Башту в своята „Хазарска история” пише, че майките на хаканите Айдар и Урус били родни сестри...”(с. 41, „Джагхар тарих-и”, С., 2005).
Урус, Урсила (Менандър), Ашина е поредният член от хазарският кагански род Ашина, докато Айдар е потомък на династията Дуло, по линия на Бат-Боян.
Но причината Айдар да е наречен каган през Х в., когато Абдула ибн Башту пише своята „Хазарска история”, несъмнено се корени в политиката на чичо му каган Абрахам (Тат-Угек, Тутунд) и Айдар (825-855) има титлата по негова линия.
2.
Да проследим събитията хронологично.
Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, на основата на летописа от Х в. „Хазар тарих”, разказва, че през 765 г. българския васал Тат-Утяк омъжил едната от дъщерите си за Саксин Асанкул, роднина на тогавашния каган на Хазария Булан. „ Тя родила на мъжа си син Урус”. (с. 31). Кръстен на името на самия кагански династичен род – Ашина.
Към 805 г. обаче Асанкул „категорично отказал да приеме юдейството дори привидно и бил зверски убит заедно с баща си и жена си от обезумелия хаган”(с.31), т.е. от каган Булан.
Урус бил отведен скришом в Крим, където по това време управлявал Тамян, син на Тат-Угек, според „Барадж тарих”.
P.S. - Между другото, неговото християнско име (=Дамян) потвърждава, че през 805 г. и той, заедно с баща си Абрахам, е приел християнството от Карл Велики.
След смъртта на хазарския каган Булан, на хазарския трон за кратко е неговия син Вениамин, а след това трона поема по-малкият брат, чието юдейско име не е запазено в „Барадж тарих”. Летописът го именува с прозвището „Карак” (опак човек, карък).
Урус от Приазовието също предявява братовчедски претенции към каганския хазарски трон, около него се групирват кабарите, т.е. онези поданици на Хазария (в това число и българи), които са готови да воюват, за да запазят старата си езическа вяра в бог Кубар (Сувар, Сурва).
Те вдигат бунт и Урус го оглавява. Той се обръща около 825 г. към българския васал, балтавар Айдар (майката на Айдар е била сестра на майката на Урус, според Абдула бну Башту; баща на двете сестри е Тат-Утяк; Булан убива майката на Урус и баща му, който бил от хазарския династичен род, защото последният отказал да приеме юдейството, даже привидно), който наследява балтаварския трон на Дуло, по линия на дядо си, първородния Тат-Утяк (т.е. с основание можем да предположим, че писмото на папа Евгений до Тутунд от 825 г. е в завършека на живота на Тат-Угек, каган Абрахам, по-малкия брат на Тат-Утяк; и Айдар поема трона не по-рано от 825 г. ).
Българският балтавар в Хазария има само ограничена гвардия, но Айдар се възползва от наследството на чичо си и довежда от Кара-Българ карабългарска и антска конница. С нейна помощ Урус побеждава Карак, битката около 825 г. е описана не само в „Барадж тарих”, но и от ал-Гарнати. Победеният хазарски шад разказвал след сражението в столицата Итил на кагана: ”видях големи мъже на сиви коне, които убиваха моите войници и ме обърнаха в бягство...” (НУХБАТ АЛ-АЗХАН ФИ АДЖАИБ АЛ-БУЛДАН).
Урус, с помощта на карабългарската и антската конница, става каган на Хазария.
Към 839 г. каган с името Урус (Рос), е упоменат в „Бертинските анали”, както вече стана дума и това не е руски каган, както твърди Елена Сергеевна Галкина в „Тайны Русского каганата” (2002 г.).
Явно това е хазарския каган, който с помощта на византийски майстори построява гр. Саркел на Дон.
И така, пред нас се изяснява следната картина:
Държавата България на Кубрат е стигала на запад до северния ръкав на Дунав.
През 669 г. хазарите превземат по-голямата част от земите на Кубратова България, но Хазария никога не е стигала на запад от Днепър, т.е. още оттогава българите в Хазария наричат останалите свободни на запад от Днепър земи, с термина Кара-Българ, а събратята си – карабългари (= западни българи).
Читателят може да установи, че в „Барадж тарих” има неяснота около териториите на Кара-Българ.
Причината е, че след 865 г. волжките българи, които преместват административния си център от Приазовието в гр. Болгар на Волга и Кама, вече наричат „Кара-Българ” (= Западна България) и Приазовието, т.е. земята, където до 865 г. е бил административния център на българския балтавар.
Под влияние на историческия труд от 922 г. на Ибн Фадлан, българските земи около Днепър стават известни на арабоезичната историография от Х в. като Аскал (Есгел, Исгел, Ишкел).
Къде е била тази държава?
Какво казват за нея арабските източници?
Ибн Русте (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”
Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Русте.
Точното географско разположение през Х в. се уточнява от „За устройство на империята” на К. Багрянородни („територията от четири дни път между Пачаникия и Унгария”; гл. 37).
Самият Фадлан през 922 г. пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.
P.S.
Тоест, през Х в. от старите територии на Кара-Българ, които по времето на каган Абрахам (виж. писмото на папа Евгений, 825 г.) са били от Виена до Днепър, остава едва една четиридневна като маршут Приднепровска Кара-Българ, наречена от Ибн Русте „българския Есгел”, която е разположена като площ между печенегите (от изток) и унгарците (от запад)...Тази държава, според Багрянородни (Х в.), била на половин ден път от границата на дунавска България, основана през 680 г. от Аспарух.
Според Ибн Фадлан (922 г.), владетелят на тази държава бил под зависимостта на волжко-българския балтавар Алмъс, който основно се помещавал в гр. Болгар на Волга и Кама, но понеже бил цар и на тези земи между Пачиникия и Унгария, Ибн Фадлан пише, че Алмъс е „цар” („малик”) на „ас-сакалиба” (оттук „а.с.к.л.”, Аскал, Есгел), т.е. в Кара-Българ, явно мнозинството от поданиците на българския владетел, били славяни (ас-сакалиба)...
Западните панонски територии на Кара-Българ пък попадат под властта на сина на Алмъс, Арпад („Арбат”, според „Барадж тарих”) от рода Дуло, но мнозинството от поданиците му били унгарци, макар че много българи и хазари (езичници „кабари”), последвали Арпад, който с помощта на хазарския двор станал първият унгарски крал на мигриралите още преди това от Атилкезе в Панония маджари...
Приложение:
В завършек остана да предадем съдържанието на писмото на папа Евгений ІІ от 825 г. до Тат-Угек (наречен от папата „Тутунд”). То е изпратено до църковни деятели и до „князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия” (с. 116, по Асемани)
„Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христе синове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и за преуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати от върховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест беше достопочтенният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвят наш брат, а ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създал като деца, осиновени от Бога. И така той, идвайки на доклад в храма на Апостолите, ни препоръча да подкрепим създаването на новата църква с нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана по католически.(По това време още няма разделение между Константинопол и Рим в църковно отношение, така че тук се говори за общоцърковен съборен обред – бел.ред.) У тях отдавна, още по времето на римляните и гепидите, както става ясно от неговото изложение, в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право. Според това право и тоя закон споменатият предостоен в Бога архиепископ е поел задължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго отхвърляните семена на небесния живот и да отгледа за вас кълнове, покълнали отново в душите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отрано християнизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици, която вие с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство. Този тъй учен служител на Божието слово, познавайки го като необходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра и пример, ние ви изпратихме от страна на светата майка – Римската църква, за управител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговите приемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното и църковно право, и практиката и властта на неговите предходници, именно на архиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия, а също и в провинциите Панония и Мизия (горна Мизия – бел. ред.), като потвърждаваме решението на този наш декрет с подпис.”
Малко по-нататък папата съветва църковни дейци и светските ръководители на Хуния, т.е. Тутунд и Моймир, да слушат наставленията на архиепископ Уролф: „Поради това и вие, събратя и съепископи съумейте да проявявате на свой ред към него по-голяма почит и като благоразумни синове да се подчинявате на здравата доктрина на небесното учение за вашата йерархия, а вие също, мирски първенци и народе (подчертано от ред.), подчинявайте му се поради неговите най-спасителни наставления не само като на човек, а като на Бог, и останете твърди в католическата вяра, която сте приели в името на Господа Исуса”. (с.116, 117, по Асемани).
Наблюдателният Асемани забелязва следното, което написва веднага след като цитира писмото на папа Евгений.
„ От това писмо се стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите - бел. ред.), покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христа през 798 г от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както е посочено по-горе (не в този цитат, Асемани е изследвал този въпрос другаде – бел.ред.), но че също и моравците, и другите хуни (чети: карабългарите-бел.ред.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, са приели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископ Уролф, и то, както изглежда, през 805 г...” (с. 117).
Още през ХVІІІ в. блестящият ерудит Асемани е знаел за „други хуни”, които са в Панония и не са авари, понеже аварските владения са превзети през 796 г. от Карл Велики, както сам посочва.
Кои са тези „други хуни” в Панония през 805 - 825 години и защо не знаем нищо за българския каган Абрахам (Авраам) и карабългарите, са въпроси, на които тепърва трябва да се търсят отговори.
P.S.
Източниците, които могат да бъдат привлечени и които ще разширят представата ни за карабългарите, трябва да бъдат търсени в слабо проучените сведения на арабоезичната средновековна историческа школа за народа „v.n.n.d.r” по тези места, под който се крие самоназванието на кутригурите, според мен (виж статията в този сайт „Кои са кутригурите?”).
Допълнително трябва да се изясни, че в сведението на хазарския цар Йосиф от Х в. в кореспонденцията му до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, народа „в-н-н-т-р”, който според Йосиф, последвал Аспарух на Дунав, не е неточно изписване на „утигури, уногондури”, както твърдят по традиция учените от ХХ в., а е същият народ „v.n.n.d.r” на арабоезичните автори. Тази тема е неразработена в българската наука, а тя е много благодатна, понеже ще даде отговор защо арабоезичните историци от ІХ в. и от Х в., именуват България и като Бурджан. Арабоезичната историческа школа заема етнонимът бурджан (бунджар) от сасанидската историческа традиция (ат-Табари) и фактически „банджар, бунджар, бурджан” е самоназванието на народа, станал известен в гръцката късно-антична историческа литература, като „кутригури” (виж статията в този сайт „Ат-Табари и Прокопий – едно общо сведение за българите.”)...
Отъждествяването на „v.n.n.d.r” и „кутригурите”, е пробив в изясняването на античното и късно-античното минало на кутригурите. До към 469 г. (убийството на Денгиз) последните не са били българи, резонен е въпросът защо след това стават такива? Тоест, проучването на миналото на кутригурите ще даде отговор какво се е случило към 486 г., когато Йоан Антиохийски пише за пост-атиловите хуни, поканени от император Зенон в Мизия, като за „така наречените българи”?
Периода 469 – 486 години е показателен за популяризиране на името „българи”, а това не може да се случи без някакъв исторически феномен. Кой е той?
Отговорът на този въпрос е свързан с реабилитиране на историческата личност на „Ирник от рода Дуло” в „Именникът на българските канове” и с отхвърлянето на официозната догма в българската историческа наука, че това не е историческа, а легендарна фигура.
Това ще бъде темата на ІІІ част от „Източници за ранната българска история”...
Продължение:
Коментари (23)
Следете за нови коментари с RSSНакрая нещо от Коледника : Ако Рождество Христово бъде в събота, зимата ще бъде люта, ветровита и сняг върху сняг. И пролетта ще бъде ветровита, а лятото мокро. Плодове ще има малко, но хубави. Есента ще е суха. За овцете – мор. Ще има много пожари, тридневен земетръс, а за старците – смърт.
Кирил Милчев
на 28 декември 2010
-
- +0
-
-
Поздрави
на 07 януари 2011
-
- +0
-
-
Имам една молба!
В посоченият материал е изложена фактология и доказателства които я подкрепят с оглед доказването и .Това е доста трудно за четене от обикновенният читател лаик.А всъщност тя е предназначена основно и за него .Молбата ми е след излагане на доказателствата и разбора им да следва една опростена хроника на събитията(сдъвкана информация ) ,така че това да се възприеме по лесно от лаиците, а сериозно работещите по темата да намерят своето поле в доказателствата и доводите предхождащи това "сдъвкано "резюме -хроника.Така материалите ще са четивни за всяка аудитория и най вече лесно достъпна за масовата аудитория ,която в крайна сметка е техният обект и цел.
Втората ми молба е да се намерят нишките които свързват твърденията на павел серафимов Спароток , Кирил милчев,Асен чилингиров,Петър Герогиев,цани гинчев раковски и други работили и работещи в българската история.Лаика остава с впечатление че това са различни версии а всъщност те се допълват.Ето връзката между тях трябва да се развие и посочи .
интеграция, синтез
на 05 април 2011
-
- +0
-
-
@ Дедьов и К. Милчев
на 05 април 2011
-
- +0
-
-
По повод на молбата на Дедьов за синтез и опростяване на идеите, днес ще пуснем материал, който показва някои от допирните точки между различните теории за произхода на българите. Обещавам, че емного интересен.
Проблем на самосъзнанието
на 10 май 2011
-
- +0
-
-
утригурския владетел Сандилх съобщил следното на императора на ИРИ Юстиниан, че "не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни, които не само говорят език, еднакъв с нашия, и са наши съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някой други вождове. ..."
Интересно, защо не е казал директно: "И те са българи като нас" ?
------------------------------
И съвременният проблем, който засяга и този сайт: Докъде можем да се простиламе назад във времето и пространството като българи?
Французите, например, започват от Меровингите, но смятат за свои и предишните гали. Не претендират за английските келти, но за тъдявашните казват: Мда, понаучили са траките на туй-онуй. И ние щяхме да ви научим да правите Рено, ако малко се бяхте въздържали от лошите си навици.
Та, въпросът ми е: Като се перим към кимерийците, които са оперирали доста далеч от тука. И понеже държавата ни не се казва Кимерия и няма некакви следи на съзнателен континюитет, как чичковците ще ни дадат и грамче кимерийско наследство?
Дайте да се ограничим около името България. Да видим докъде може да са ни претенциите?
Ей там, около Хунзите има подозрителни Балх, Балхара.
Даже има и действащи колобри
Дали в Тарих-ите има някакъв спомен или връзка?
Трябва да откривате недвусмислен континюитет! Не схващате ли? Иначе кимерийските истории звучат приятно..но са доста леки
...
на 10 май 2011
-
- +0
-
-
За утигури, кутригури и българи и България
на 14 май 2011
-
- +0
-
-
Съгласен съм със Sandilh
на 14 май 2011
-
- +0
-
-
...
на 14 май 2011
-
- +0
-
-
...
на 15 май 2011
-
- +0
-
-
[Sandilh: А като прочетете "Илиада" от Омир (VIII в. пр.Р.Х.) ще установите, че и там става дума за българи-мирмидонци на Ахил и техните коне (но за друго историческо време и територия)].
--- Не, не става въпрос за българи, а за мирмидонци. И ако четеш Малала в първоизточник (а не по папагалски репити), ще с разбереш, че той не казва, че българите СА мирмидонци, а нещо съвсем друго.
[Sandilh :Има нещо, което прави впечатление, името на българите - "многото българи" (но с гръцки букви) за първи път се изписва от българин (български владетел) на каменен надпис чак през IX век.]
--- Няма такъв изпис „българин”. „Владетел на българи” е „Български владетел” са коренно различни неща
[Кирил М. : Винаги съм се чудел защо не се приема сведението от втората редакция на Анонимния латински хронограф (354 г.)за Зиези и българите.]
--- Много просто защо не се приема. 1. Защото е само едно и най-късната редакция от трите налични. 2. Което е по-съществено – този списък е легендарно-приказен за произход на еди кое си племе от еди кой си юнак. Като са легендарни както имената на „еди кой си”, така и имената на „еди кои си”. Тук там има съвпадения с релни етноси или племена, но е твърде малко за да придаде сериозен историографски образ на писанието.
[Кирил М. : Траките и гърците са превзети по едно и също време около началото на новата ера от римляните.]
--- Нито са превзети по едно и също време, нито изобщо става въпрос за „гърци”. Такова племе НЯМА до почти Х в. Термина graeci, не касае днешното племе “гърци”, а касае римските императори, „които започнаха да се наричат гръцки”, като всички тези императори са от Мизия, Дакия, Илирия, Дардания и НИТО ЕДИН, който на е родом на юг от Солун.
[Кирил М. : "сармати". Последното е общо понятие, спрямо "българи", но дава отговор кои са били българи през 354/375 години;]
--- Това са глупости Кириле, сармати - било общо понятие за българи. Ами доказано е 1:1, че сарматите са скитско племе. И „скити” ли ще е общо понятие за „българи” ?
[Кирил М. : Очевидно почти никой, освен него не си дава сметка, че е напълно възможно славянския език да е пълен с тракизми, така както турския е пълен с персизми и арабизми].
--- Очевидно схващаш „панславизма” като явление – валяк върху българщината и продължаваш машинално да използваш панслависткият речник. Така не става Кириле, казвам ти го най-сериозно. НЯМА СЛАВЯНСКИ ЕЗИК. Има „славянска подгрупа” като техническа терминология, но славянски език НЯМА. Както няма и романски език. Това са технически термини и е просто задължително за автори като теб, Петър и др., които пишат в нов апломб да си прецизират изказния правопис. Абсолютно задължително. Иначе какъв смисъл има да ми критикуваш панславизма, като пишеш за „славянския език” – абсолютно никакъв.
Поздрави и на двамата.
...
на 16 май 2011
-
- +0
-
-
...
на 16 май 2011
-
- +0
-
-
https://sites.google.com/site/runiistorianew/the-chronography-of-354
Под номер 49 е преписа с "bulgares", хайде покажи къде са хетите и хурите, моля.
Поздрави
етес и в гръцките извори на Омир са хетите, а iturei e Hurei
на 16 май 2011
-
- +0
-
-
quo Iturei.
...
на 16 май 2011
-
- +0
-
-
...
на 16 май 2011
-
- +0
-
-
...
на 17 май 2011
-
- +0
-
-
И кимерийците ги има, а името на царя им в асирийските извори е Дугдаме, а в гръцките - Лигдамис.
...
на 17 май 2011
-
- +0
-
-
--- Че хетите и хурите са Камехи и Гамер, това ли искаш да кажеш ?
Поздрави.
...
на 17 май 2011
-
- +0
-
-
--- Ето тук
https://sites.google.com/site/runiyistoriabozman/archiepiscopus-bulgariaeпише
в т.25.0.1. пише кой казва, че Кимерейския Босфор е между Тракия и Мала Азия, за времето за което става въпрос.
Ти какви източници можеш да представиш ?
...
на 17 май 2011
-
- +0
-
-
[Ти и за това, че за първи път християнството е прието като държавна религия в Осроен, а не в Армения, не вярваше].
--- Аз все още не вярвам. Къде е това Осроен.
[iturei e Hurei]
--- "Итуреи" значи е "Хуреи" !? Браво. Ами "Куреи" не може ли да бъде ?
Кирил Милчев прочете проперъчаният сайт от Боцман
на 01 юни 2011
-
- -1
-
-
Написа bozman
на 17 май 2011
[Още ли, драги Боцман, Кимерийския босфор е на Дарданелите? Ако съм капитан на кораб ще се откажа от боцмана...]
--- Ето тук
https://sites.google.com/site/runiyistoriabozman/archiepiscopus-bulgariaeпише
в т.25.0.1. пише кой казва, че Кимерейския Босфор е между Тракия и Мала Азия, за времето за което става въпрос.
Ти какви източници можеш да представиш ?
КИРИЛ МИЛЧЕВ: РЕШИХ ВСЕ ПАК ДА ПОГЛЕДНА ТОЗИ САЙТ И ЕТО:
Дванадесета тема Херсон
В миналото Херсон не е имал название на тема, нито пък е имало толкова градове в него, но който владеел Босфора, той се разпореждал, както в него, так и в останалите околности (regionem) (1), поради това се казвало, че боспорците заповядват на останалите. Ето какво е казано в историята по този въпрос: Босфора е понтийски град близо до Кимерийския залив(2), където се намира и пролива, но понякога и града и залива се наричат по името на Йона, дъщерята на Инах ( Ιναχου, Inachi), както е написано в трагедията на Есхил, „Прометей”:
Ще бъде вечен сред смъртните твоят път
в твоя чест „волски път” ще бъде наречен.
„ В своята ХІ книга на „Географията” си Страбон (64/63 пр.н.е. — ок. 23/24 сл.н.е. – б.м.) казва следното:
„Всички жители управлявани от местни владетели са наричани боспорци имат имат две столици – в Европа това е Panticapaeon, а на азиатската страна Фанагория”.
Същото казва и Флегон ( Phlegon, Φλεγων) през по времето на ХV Олимпиада, че Босфора се намира под властта на цар Котис, комуто лично Цезар е позволил на носи диадема на царско отличие и дал под негово разпореждане много градове, сред които се намирал и Херсон. Две места са известни под името „Босфор”, първото е Кимерийски Босфор, близо до Херсон, където е било и Босфорското царство (3), другото е Византийски Босфор, както пише Фаворин ( Favorinus, Φαβωρινος) – “Византийският пристан (4) се нарича Босфор”.
И КАКВО ИЗЛИЗА, ДРАГИ БОЦМАН? КЪДЕ Е КИМЕРИЙСКИЯ БОСФОР?
КАТО ЧЕТЕШ, ПОНЕ РАЗБИРАШ ЛИ КАКВО ЧЕТЕШ?
Има много мераклий да се изкарат наследници на древната Урарту и нейния народ
на 03 юни 2011
-
- +0
-
-
Урарту, самоназвание "Бийан"
на 03 юни 2011
-
- +0
-
-
Please wait...
© 2009-2011
За българите, готите, хуните, аланите, славяните и т.н от I до VII век п.н.е
на 25 декември 2010