Източници за ранната българска история , I част
Написано от Кирил Милчев 30 Ноември 2010
(9 Гласа)
и коментари към тях
Автор: Кирил Милчев
Арменските извори за късно-античният период са отдавна обект на научен дебат между историците.
Един от най-сериозните руски изследователи Н. Пигулевская в своя труд „Сирийские источники по истории народов СССР” (М.,1941, с.6) основателно отбелязва, че „арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации”. Що се отнася до произхода на арменските царе, още през VІ век Прокопий Кесарийски отбелязва в своя трактат „За сградите”: „Нека никой не мисли, че Аршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята на Армения”.
През първите десетилетия на VІ в. Прокопий знае само историята на арменският повествувател Тавстос Бузанд (V в.), която цитира в своя труд „Войната с персите”. Прокопий пише съчинението си „За сградите” към средата на века и очевидно именно по това време той се запознава с арменската история на Мовсес Хоренаци (VІ в.), в която е прокарана идеята, че първите арменски царе били чак от средата на ІІІ в. пр.н.е. - Валаршак и синът му Аршак, които произхождали от династията на партанските Аршакиди.
„Аршак, предводител на племето „парное”, започнал да обединява Партия и сложил край на Андрогор, който представлявал по това време там военната власт на Селевкидите. Тиридат, брат на Аршак, успял за завоюва Гиркания и Партия. Така се образувала Партанската държава (династията на Аршакидите е от 250 г. пр.н.е. до 224 г. от н.е.).” (Пигулевская, в „История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века”, Л., 1958, гл. І, § 15).
Арменският историк Мовсес Хоренаци в своя труд (кн. І, 8) пише, че Валаршак бил брат на Аршак Велики, който създал Партия и твърди, че Аршак поставил своя брат за цар на Армения.
Съществувал ли е Валаршак или това е легендарен цар на Армения от ІІІ в. пр.н.е.?
За да придаде историческа достоверност на образа на този първи арменски цар, Хоренаци включва в труда си две събития, свързани с Валаршак.
Той твърди, че историкът Мар Абас Катина бил секретар на Валаршак и по негова заповед бил ходил да събира сведения за древното минало на арменците в стари месопотамски архиви.
Както отдавна бе посочено от учените, това съобщение на Хоренаци е лъжа, Мар Абас Катина е живял към ІV в. от н.е. и много от неговите исторически проучвания Хоренаци съзнателно приспособява към миналото на арменците.
Второто сведение, свързано с Валаршак, е героично.
Древните, според Хоренаци, наричали арменската местност Вананд преди с името „горен Баоеан” (кн.ІІ, гл.6).
Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартурските клинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”.
Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е арменската област Вананд.
Описвайки героичните подвизи на Валаршак, арменският историк Хоренаци дава сведение, че той привършил разпоредбите си, като покорил Вананд. Съобщавайки това, Хоренаци вметва, че преди местността се казвала „Баоенан”, но заради колонизатора Бунд, който бил българин, тя започнала да се нарича на името на неговият народ „вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд.
Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Валаршак, т.е. значи Аршак ІІ – бел.ред.) възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”
И така, ясно става, че Бунд е не само патроним, но и етноним –Бундур (vh`ndur). Защо тогава тези хора са наречени българи? Отговорът на този въпрос не би бил неловък, ако бе внимателно проучено от историците, че в 16-те запазени преписа от хрониката от ІХ в. на Теофан, народа, от който е Кубрат, е именуван в някои от преписите „уновундбългари”, а не „уногундури”.
„Бунд” е самоназванието на кутригурите, както пространно бе изяснено в статията ми в този сайт „Кои са кутригурите?”.
От вторият цитат пък става ясно, че земята на българите се намира „в пояса на великата планина Кавказ”.
Дали това е първото съобщение за българи от ІІІ в. пр.н.е. или и в този случай, както с Мар Абас Катина, Хоренаци е дал неверно сведение?
Прочетете отново първият цитат.
В него Хоренаци твърди, че дори по негово време, т.е. през VІ в. от н.е., в местността Вананд е имало названия на селища, получени от имената на братя и потомци на Бунд. Това би означавало, че от ІІІ в. пр.н.е. до VІ в. от н.е. арменската провинция Вананд, е заселена с български селища (?).
Сведението за български поселища във Вананд при Хоренаци, е етнографско. То не произхожда като източник от трудa от ІV в. от н.е. на Мар Абас Катина.
Аз си направих труда да проследя дали топоним „Вананд” съществува в историята на арменският историк Агатангелос, който е писал преди Хоренаци още в ІV в. от н.е. и трудът му повествува до към 330 г. от н.е., когато умира арменският цар Трдат.
Там няма топоним „Вананд”, нито нахарар от Вананд....
Както обърща внимание руският учен от ХІХ в. Патканов, тази местност Кола (от вторият цитат на Хоренаци) е срещу гр. Алтена (Олтия), който се намира на южното Черно море между гр.Трапезунд и гр.Фасиз (Севастополис).
Kogh (Ког, Кола) е територията около извора на р. Кура (Cyrus). Под Кола, т.е. на юг от Кола, е всъщност Вананд...
Тоест, и двата текста на Хоренаци говорят за местности на почти едно и също географско място, очевидно визират едно и също събитие, но то, както става ясно от липсата на топоним „Вананд” при Агатангелос (писал преди Хоренаци), не се е случило през ІІІ в. пр. н.е., а след 330 г. от н.е.
Какво е станало тогава?
В началото на 395 година римския император Теодосий Велики починал. Преди смъртта си той отново разделил на две римската империя и западната част завещал на по-малкия си син Хонорий, а източната на по-големия Аркадий.
Източният префект Руфин станал опекун на Аркадий.
Хунският цар Донат и брат му решили, че сега е момента и Улдин тръгнал с войски от Панония и нападнал персийските владения на юг от Кавказ.
През юни на същата 395 година таен вестоносец на префекта Руфин посетил хунския лагер, който бил на север от езерото Ван в арменските земи.
Улдин вече бил завоювал големи части от Персоармения. Сега той получил писмо, с което Руфин го молел да нахлуе във Византия от изток и да дойде до Константинопол, за да избие готските генерали. Те, пишело в писмото, готвят заговор срещу мен и скоро ще посегнат на живота ми. Руфин вече бил издал заповед на пограничния генерал Адаи да не воюва с хуните, а да се затвори в град Едеса (Йешу Стилит), за да могат те безпрепятствено да минат на запад към река Халис и да стигнат навреме до столицата.
През юли 395 година (Едеската хроника) хунската конна армия навлязла в земите на Византия от изток. Адаи се затворил в Едеса, съгласно заповедта на Руфин и не позволил даже на гражданите да сформират опълчение (Житието на Евтимия и гота). Хуните стигнали почти до река Халис, но готските генерали в Константинопол разбрали за плана на Руфин и вдигнали военен бунт. Руфин бил обвинен в предателство, че е пуснал хуните във Византия, и бил убит.
Хуните се върнали назад при това положение и превзели градовете Антиохия и Едеса (Едеската хроника, Йешу Стилит), откъдето получили много злато. Няколко конни полка стигнали на юг чак до Келесирия и Палестина. Копринените складове на цялата Византийската империя, които били в градовете Тир и Бейрут, били изнесени с кервани от хуните.
В Йерусалим по това време живеел Йероним, преводача на библията на латински. Той написал потресаващ трактат, че хуните са народ, предопределен от Бог да бъде „гняв Божий” над римската земя, която се изпълнила с ереси.
Омилий срещу тях писал в Едеса и племенника на всеизвестният епископ Ефрем Сирин. Той бил син на сестрата на Ефрем и се казвал Абсамий.
Пълководецът, който през 395 г. нападнал Персоармения и се настанил в арменската област Вананд, е наречен от гръцкият историк от V в. от н.е. Приск Панийски, с името „Басих”.
Можем да предположим, че това е неточно предаденото име на Бунд, защото именно народа бундур (v.n.n.d.r; в-н-н-н-т-р), е наричан с външното име от българите „аудан”, предадено от летописците Йордан и Агатий като „ултинзури” (чак след 469 г. антите в Приднепровието ги наричат „хотраги”, а Прокопий през VІ в. въвежда в научен оборот това име като „кутригури”).
Пълководецът Улдин, чието име е съхранено при историците от V в. Зосим и Созомен, е всъщност очевидно „Басих” (на Приск Панийски).
Явно точно това е Бунд, чийто народ „вхндур” (Хоренаци), заедно с българите, са ядрото на хунския военен съюз, който през 395 г. превзема арменските земи, които оттогава се наричат „Вананд”.
Така става ясно, че Хоренаци действително би могъл да научи имена на братя и потомци на Бунд през VІ в. от.н.е., защото местността е колонизирана през 395 г. и оттогава там има селища.
За щастие ние можем да посочим част от имената на тези селища в областта Вананд, които са съхранени в летописът на арменският историк от V в. Елише.
Арменския историк Елише в своята книга за пълководеца Вардан Мамиконян и неговата „арменска война”, посочва (между другото) и списък с имена на арменските християнски епископи, митрополиите и селищата, откъдето произхождат. Пасажът е в края на летописът му.
Между останалите са посочени и следните:
„Левонд, йерей от Вананд, е от селището Иджеванк”.
„Аршен, йерей от Багреванд, е от селището Елеген”.
Нас ни интересуват имената на селищата.
Оказва се, че Мовсес Хоренаци е дал правдиво етнографско сведение, че „и досега” (т.е. през втората половина на V век и през VІ век) има селища, чиито имена са ни познати от хунската история.
Името „Иджеванк” ни е познато като „Иджик”, любимият син на легендарният патроним Боян (=Бунд), от който, според волжко-българската легенда в летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, произхождат хоните (кавказките хуни).
А името „Елеген” ни е познато като „Елак”. Към 448 г. така се казва, според Приск Панийски, първородният син на Атила.
Колко дълго е продължило присъствието на хунските войски на Бунд („Басих” на Приск) в местността на Армения, която оттогава, както твърди Хоренаци, носи името „Вананд”?
Колко дълго Бунд е бил „колонизатор” (Хоренаци)?
На основание на арменската история от V в. на Тавстос Бузанд ние можем да дадем отговор колко продължително войските на хуните са се задържали в Армения. Трябва обаче да се има предвид, ако се тълкува правилно сведението на Мовсес Хоренаци, че дори след като са се оттеглили войските на Бунд от Вананд, в местността остават поселища на „vh`ndur” и българи, тъй като Хоренаци е бил очевидец, че „селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Тавстос Бузанд, един от първите арменски историци, когото традицията нарича „византиец”, едва ли е изобщо гръкоезичен автор. Той пише своята историческа повест към 70-те години на V век. Може би произхожда от териториите между град Кесария и арменските византийски земи. Тавстос си служи с шаблонни изречения винаги, когато определя граничните арменски земи с Персия на изток и граничната полоса на Армения в Задкавказието.
Източна граница на арменските земи с Персия той на повече от четири места в историята си определя „Гандзак, който се намира в Атрпакан” (дн.Азърбайджан).
Северна граница на Армения в Задкавказието е река Кура (Cyrus).
Този автор не познава топоним Хорасан.
Прави впечатление, че не познава и топоним Кападокия.
Едва ли има друг автор в света, който постоянно да именува „Кападокия” като „Гамирка”, подобно Тавстос. Това е много важен детайл.
Друга интересна черта е, че въпреки вече създадената по негово време традиция, че апостола, който покръства региона е Тома, Тавстос правилно от историческа гледна точка сочи, че това е апостол Тадей.
Напълно възможно е Тавстос да произхожда от армено-сирийско християнско семейство. В неговата книга има два отчетливи пласта: светски и религиозен.
В първия пласт автора се занимава само с арменската светска история, докато във втория пласт той има отчетливи познания и за сирийското християнство.
Опитът на Тавстос да даде някакви сведения за византийския император Валент (364-378) още веднъж демонстрира колко встрани от него са познанията за гръцката църковна и светска история. Явно преразказите на Тавстос за Валент идват в готов вид от някакви местни чудотворни антиохийски легенди, в които не срещаме въобще историческия образ на император Валент. Нито като цар, нито като защитник на арианството, разпространена през ІV век християнска ерес.
На Тавстос Бузанд дължим обаче един много важен списък на хунските народи.
Още в началото на Трета книга (все още се спори дали въобще е имало Първа и Втора) Тавстос описва едно хунско нападение в Задкавказието, което довело до колонизиране на земите „почти една година” (кн.ІІІ, гл.VІІ).
Тавстос твърди, че това хунско нападение е станало по време на управлението на арменския владетел Хосров Котак (332-338), син на Трдат (286-330).
Народите, които влизат в Хунския съюз, според Тавстос, са: „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ).
Почти всички гореизброени от Тавстос Бузанд хунски народи, могат да бъдат открити и в пространното изложение на „Арменската география от VІІ век”, приписвана на Анани Ширакаци...
„Пох” е в „Арменската география” под №43 „Пух”. „Таваспар” под №46 „Таваспар”. „Хечматак” под №47 „Хечматак”. „Ижмах” под №48 „Ижамах”. „Шичб” под №39 „Шил”. „Чилб” под № 40 „Чигб”. Могат да бъдат обяснени лесно предкавказките племена егер, баласич, масагети, алани и т.н.
Има обаче два народа - „гати и глуар”, т.е. готи и елуар, които са в Хунския съюз със сигурност чак след 375 година. Разбира се, ако приемем на доверие тази упомената само от Йордан година, през която хуните минават Керченския провлак и завладяват живущите в Скития народи, между които са „готи” и „елуар” (в откъсите на Публий Ерений Дексип от началото на ІV в., съхранени в „Библиотеката” от ІХ в. на Фотий, този народ е наречен „скитски”).
Независимо, че годината 375, дадена през VІ в. в готската история на Йордан за превземането на готите от хуните, е „условна” (Ото Манчън-Хелфън), все пак едва ли е прав Тавстос Бузанд, че хунското нашествие, което продължило „почти една година” (кн.ІІІ, гл.VІІ)., е станало в периода на управление на арменския владетел Хосров Котак (332-338)?
Присъствието в хунската армия на готи и елуар свидетелства, че тези народи със сигурност са завладени и подчинени от хуните след 338 г., а в редица сироезични късно-антични източници, хунското нападение на юг от Кавказ е много ясно посочено кога се е случило като година – 395 (Едеската хроника, Житието на Евтимия и гота, летописът от 517 г. на Йешу Стилит и т.н.).
И все пак, благодарение на арменската история на Тавстос Бузанд ние научаваме, че окупацията на Бунд в Персоармения и Вананд, е продължила „почти една година” (кн.ІІІ, гл.VІІ), което е много важно, тъй като от откъсът на Приск Панийски (V в.) за тази атака на хуните в Персия, читателят остава с погрешното впечатление, че продължителността е съвсем кратка. Освен това при Приск мащабът на хунската инвазия отсъства, а Тавстос Бузанд изброява една многоплеменна хунска армия. В този смисъл, съобщението на Бузанд се сихронизира с късно-античните сироезични източници, от които става ясно, че това е било една страшна война, с превземането на стратегически градове.
Едва с публикуването на монографията „Светът на хуните” (1973) на американският професор Ото Манчън-Хелфън, бе окончателно разяснен въпросът за хунската атака през Кавказкият проход в Персия и Византия през 395 г.
На юг в Завкавказието и Месопотамия хуните през 395/396 г. превземат градове-крепости като Арсамосата на източен Ефрат, Амида на горен Тигър. Стигат до Келесирия. Превземат едни от най-големите византийски градове - Антиохия и Едеса. В мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция (Житието на Евтимия и гота, Едеската хроника, Йешу Стилит, Йоан Ефески, Liber Chalifarum и т.н. ).
Отзвук за тази хунска интервенция в Персоармения през 395 г. има и в съчинението на Приск Панийски (V в.), той научава за тези техни подвизи през 448 г., разказват му ги Ромул и Константиол.
Последният е съветник на Атила, той живее в неговият град, но произхожда от римско семейство от Панония. Именно този Константиол (Констанций) е старият съветник на Атила, преди през 448 г. да дойде младият Констанций.
Константиол разкрива пред Приск, че Атила има генералски чин, заплатата от която получава, вместо данък от Валентиан ІІІ и Аеций.
Даването на този чин може да е станало само по време на посещението на Карпелион (син на Аеций) до Атила. Това посещение не може да бъде датирано преди смъртта на Бледа, т.е. станало е през 445 г. с възкачването на Атила като самодържец на хуните. Константиол е дошъл тогава с Карпелион и по заръка на Аеций (Приск) е останал като съветник на Атила.
Аеций е имал необходимост от такъв свой човек при Атила, дотогава той е фаворизирал само първородният Бледа (праща му подаръци, джуджето Зерко).
Убийството на Бледа от Атила през 445 г. е било сериозно изпитание пред Аеций, който хитро провожда при новият хунски владетел Атила своя син. Карпелион не е обременен от отношения с Бледа, за разлика Аеций, и последният използва синът си, за да поднови чрез него традиционно добрите отношения с хуните.
Между другото, Карпелион е явно този, който занася и указът на Валентиан ІІІ, с който Атила е издигнат в римски генерал (magister militum) и му се дава съответната заплатата за този висш чин (плюс парите, които са давани на тези римски генерали, за да поддържат вещево гарнизона си). Това вече е доста по-голяма сума, от една суха лична заплата. По този повод обаче гордият Атила бил казал следното, според Константиол (Приск го записва): „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори” (Приск).
Така Атила коментирал подареният му римски генералски чин, но от парите не се отказал. Не се отказал и от Константиол, когото изпратил като посланик при Теодосий ІІ (408-450). Очевидно това е станало преди 447 г. и посолството на този Констанций може би е било във връзка с действията на епископът от гр. Кастра Марга, който ревностно разрушил хунското езическо капище в енорията си.
Когато Приск разговаря с Константиол през 448 г., последният е не само отлично осведомен за хуните (легендата за „меча на Арес” Приск научава от него), но е и изразител на вижданията на военно-политическият кабинет на Аеций за хуните.
Може би в обкръжението на Аеций е била обсъждана хунската атака през 395 г. в Персия, изглежда във връзка с идеята хуните да бъдат дипломатично отклонени от римските земи в посока към Персия. Както между другото е постъпено някога от Теодосий І (379-395) и префектът му Руфин през 394 г.
Тази стратегия обаче е отхвърлена от Аеций, а Константиол е упоменат от Приск като неин изразител.
Думите, за които ще стане реч, на Константиол пред Приск и останалите римляни, не са случайни, зад тях явно се крие по-висшо политическо решение.
Римляните, изпратени до Атила, от посолството на Византия (Максимин, Приск Панийски...) и тези от посолството на западната империя (Ромул...), са се събрали на обща раздумка в града на Атила, докато чакат по дипломатически си дела да бъдат приети от хунския император.
Ромул, началникът на западното посолство, разказва, че хуните някога са атакували Персия.
Разпалените римски събеседници веднага подемат тази тема и подхвърлят дали не е по-добре Атила да бъде насочен и сега към Персия, тогава би оставил на спокойствие Рим.
Константиол се е включил в компанията на беседващите. Той е римлянин от Панония, но е на служба още от 445 г. като съветник на Атила, както вече казахме.
До този момент той мълчи и слуша отстрани спорещите, но изведнъж взима думата и обеснява на двете посолства, че идеята им е много грешна, понеже ако Атила превземе Персия, а той има тази възможност, това няма да означава, че ще изостави римските земи. Напротив, твърди Константиол, ако Персия падне под властта на Атила, той вече няма да взима парите от генералската си заплата, която му даваме вместо данък, а ще отхвърли титлата (magister militum), която сме му дали и ще поиска императорската. И тук той допълва, че когато Атила е получил генералският чин, на което Константиол е бил свидетел, той непринудено бил рекъл, че: „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”.
Ето го и целият пасаж при Приск Панийски:
„Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни, не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи още повече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той (Атила) даже иска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може да стигне до Персия, Ромул допълни, че Мидия се намира на недълго разстояние от Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия, когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакували тогава (има предвид техните останали войски в Панония – бел.ред.), заради случилата се по онова време друга война (явно има предвид войната на Теодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – бел.ред.). По този път отишли тогава в Мидия Басих (Бунд – бел.ред.) и Курсих от царските скити, предводители на огромен сбор от хора, тези двамата впоследствие дойдоха в Рим и с тях беше сключен военен съюз (има предвид съюза със Стилихон срещу Радагайс през 405 г. – бел.ред.). Дошлите тогава разказаха, че те преминали през незаселени места и се насочили към езерото, което Ромул смята, че е Меотида (Азовско море) и оттам след 15 дни път, преминавайки през някакви гори, нахлули в Мидия. Докато те опустошавали страната със своята конница, персите воювали с тях като изпълвали небето със стрели, така че хуните от страх пред настъпващата опасност обърнали назад и преминали горите с немного плячка, понеже персите отнели доста от нея. Боейки се, че ще бъдат преследвани, хуните се върнали по друг път (нападнали са през дербентския проход, а се върнали през Дарялският над Грузия или обратно – бел.ред.; прави впечатление, че хуните познават много добре региона – бел.ред.) и покрай един огън, който излизал от една подводна скала (горящ нефтен кладенец – бел.ред.), се насочили оттук и след дни се върнали в страната си. Така и те разбрали, че Мидия се намира на неголямо разстояние от Скития (този извод в летописа, контрастира с описанието, че те много добре познават Дербентският и Дарялския проходи в Кавказ, и би трябвало поне учените да имат предвид, че не може да бъде приет буквално – бел.ред.). И така, Атила, ако желае може да я нападне (Персия), и в един такъв поход няма да претърпи големи трудности, а и пътят му няма да е дълъг, така че ще покори и мидяни, и парти, и перси и ще ги направи данъкоплатци, защото той разполага с военна мощ срещу която не може да издържи нито един противник. Когато ние (‘чухме това – бел.ред.) вкупом си пожелахме да вземе да тръгне при персите и да обърне от нас (т.е. римляните – бел. ред.) към тях оръжието си, но Константиол (дотук Приск преразказва речта на западният посланик Ромул, който също е човек от политическото обкръжение на Аеций – бел. ред.) взе думата и поясни, че той се притеснява точно от това; Атила, ако подчини бързо персите, няма да забрави владенията си тук, за сметка на онези там. Сега той получава (от западната римска империя - бел. ред.) злато, заради титлата си, но ако подчини партяни, миди и перси (Приск тук демонстрира висока стилистика, парти отдавна няма, както и царски скити, но въпросът с географските имена при Приск е тема за отделно изследване – бел.ред.), той няма вече да търпи римляните да си приписват неговата власт (това изречение отхвърля тезата на Томпсън от 1948 г., че Панония е преостъпена с формален договор на Атила – бел.ред.), но открито ще ги признае за поданици и ще им постави много по-тежки и неизгодни искания (намек към Ромул, че дипломатическият му въпрос със златните чаши от Ниш, не е най-лошото, което може да се очаква от Атила – бел.ред.). Титлата, за която спомена Константиол, се изразява в званието му на римски пълководец (magister militum – бел. ред.), което Атила приел, взимайки заплатата, вместо данък. Сумите му се изпращат като вещеви пари, както се дават и на останалите римски пълководци по името на титлата им (т.е. вещеви пари за гарнизона на magister militum на съответната провинция – бел.ред.). Константиол твърди, че след като покори мидяните, партите и персите, Атила ще отхвърли този чин, по името на който на римляните им се иска да го наричат, а и званието, с което те си мислят, че му оказват почест и ще ги принуди да го наричат, вместо пълководец, император. Та той вече бил казал един път простосърдечно: ”Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”. Вследствие на това (дето искате да го пратите в Персия – доп.ред.), ще последва само увеличение на настоящето му могъщество. Знамение за неговата сила е дал дори и сам бог, откривайки му къде е меча на Арес, който се счита свещен и се слави от скитските царе, понеже собственикът му е орисан да е господар на войните, но този меч, който бил изчезнал в древни времена, той го е открил с помощта на една крава.”
Продължение:
Коментари (4)
Следете за нови коментари с RSS
Бертинските анали
на 12 декември 2010
-
- +0
-
-
...
на 22 декември 2010
-
- +0
-
-
А името „Елеген” ни е познато като „Елак”. Към 448 г. така се казва, според Приск Панийски, първородният син на Атила.
Бихте ли могъл логически как стигате до тези изводи?
Кирил Милчев
на 22 декември 2010
-
- +1
-
-
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”
Благодаря за въпроса Ви.
Please wait...
© 2009-2011
Фалшификаторите трябва да се удрят с техните камъни по техните глави
на 11 декември 2010