Историята се пише от победителите
Написано от India Jane 15 Април 2009
(0 Гласа)(или от онези, които могат да пишат)
Достоверна информация в интернет е трудно да се намери, най-вече защото всички преписват един от друг и малко хора цитират източника. Тъй че когато аз намеря нещо интересно, как да знам, че не е абсолютна глупост, написана от някой, който знае по-малко и от мен.
Другият начин за проучвания е посещаването на исторически обекти и разговори очи в очи с музейни уредници и хора, които работят там. Трябва да кажа, че това е един от най-резултатните начини да научиш нещо наистина интересно, което не го пише дори и в книгите. Слава Богу, има хора, които обичат работата си и наистина им пука за това историята ни да се знае и да бъде тълкувана по правилния начин. Трябва да спомена обаче, че все още има и тъпи чиновници, които подозирам, дори не знаят за какво са там. Да не говорим, че в един обект като Боянската църква, където таксата за възрастни е 10, да 10лв(!), ми беше даден билет за 2лв. , като си платих 10-те лева. Някак си мисля, че сигурно не съм единствена. 10-те лева, нека уточня, не включват беседа с екскурзовод, а са просто такса вход.
Тук някои хора ще ми кажат – ми иди в библиотеката, бе момиче. Аз пък ще отговоря – библиотеката е за хора от миналия век, които имат свободно време да отидат до там и да се върнат. В крайна сметка, авторите на книги, напечатани преди много години, които вече не се и продават свободно в книжарниците, би трябвало да дадат своето разрешение книгите им да бъдат публикувани в електронен вариант, защото се предполага, че трудът им е за благото на народа. Авторите на нови трудове пък нека се постараят да ги направят достъпни за публиката, като печатат книгите си с меки корици и на не толкова луксозна хартия. Наскоро попаднах на едно изключително издание за древен Пловдив с триизмерни възстановки на сградите във Филипопол. Книгата обаче струва 50лв. За тази цена мога да си купя поне 4 други книги.
Остава контактът с институциите. Институциите, както може да се досетите, обаче не са толкова лесни за контакт. Понякога можеш да получиш по-добро съдействие от Ермитажа в Русия, отколкото от Русенския исторически музей.
И неволно се питам – никой ли не мисли за голямата картинка? За това, че е важно да познаваме историята си – както славните, така и позорните моменти. Не за да се гордеем с нея (защото как може да се гордееш с нещо, за което ти не си допринесъл?), а защото познанието е богатство, което променя светогледа.
Признавам си, че най-много ме е дразнило, когато в даден обект снимките са забранени. Защо, бе джанъм? Искайте ми пари, ще ви дам, за да снимам. Както и много други хора. Ще събирате пари за музея или манастира или каквото и да е там по този начин! Забранете използването на светкавица, ако става дума за стенописи и смятате, че светлината ще увреди произведението по някакъв начин. Но със забрана хората така или иначе пак снимат, само че тайно, ядосват се, че после нямат хубави снимки, а вие псувате, когато ги намерите в някой туристически сайт из интернет. А най-идиотско е, когато хем не дават да снимаш, хем нямат картички или брошури. Като в Роженския манастир. А монасите навеждат глава, като ти срещнат погледа, защото си жена. Как да разпиташ за историята на манастира, за проблемите с финансирането. Като те третират като жив дявол. В крайна сметка или да затворят манастира за посетители и само духовна дейност да кипи или да се постараят да накарат посетителите да се чувстват добре дошли. Отиваш и разглеждаш някакви неща, а не знаеш какво гледаш. Как да цениш историята си и да разбираш религията си, когато хората, за които това е професия и призвание пазят знанието само за себе си. А от телевизионния екран говорят – много вандали има, иманяри, безверници...
Оставям края на тази статия отворен, вероятно и други хора ще има какво да кажат ...
*Нека уточня, че историята не е професия на автора на тази статия, а хоби, с което се занимава в свободното си време.
Написа: Деси Неделчева
Please wait...
© 2009-2011