Халкидонският събор и Теодор Мопсуестийски
Написано от Администратор 06 Януари 2010
(5 Гласа)Автор: К. Станимиров
На Богоявление православната църква празнува откритието (откровението) пред хората на единният бог, чрез трите лица на Отец, Син и Светият Дух.
Иисус Христос по-късно изпраща апостолите да проповядват по цялата земя вярата в Светата Троица.
Още по-късно епископското богословие създава православното вероизповедание на Светата Троица и едва след това пристъпва към христологията като догматично и съборно учение за двете природи на ипостасата на Логоса (Син, Иисус Христос).
Днес, на шести януари, се слави най-значимият пророк Йоан Кръстител, чийто ден църквата специално празнува утре, на 7 януари.
Има обаче един забравен велик богослов на православието, наричан навремето си „учител на учителите” и „тълковател на тълкователите”. Неговото име е Теодор, епископ Мопсуестийски. ...
Той няма календарен празник. Делото му обаче е толкова значимо за православието, че заслужава да го споменем на най-светлият празник Богоявление.
Църквата има свое особено историческо минало, което е консервирано в четирите вселенски събора до 451 г. (Халкедон).
Съборното богословие е малко по-различно от евангелските разкази, то е тринитарно учение, а след това - христология.
Още Василий Велики схваща, че никейската вероизповедна формула за единосъщието между Отца и Сина и Светия Дух, е необходимо да бъде спасена, както от арианско-евномианската ерес, която вижда в Син само тварен бог, така и от савелианството, което е склонно да отъждествява троицата в монада.
Приносът на василиевото богословие е знаменателен.
Кападокийците (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски) разграничават понятието „същност” от „ипостас”, вменявайки, че родовостта (природата) на божествената същност, е разкрита за човешкото познание единствено и само, чрез трите ипостаси.
В този смисъл, богословието на Василий Велики схваща ипостасната принадлежност в контраст с родовата единосъщност на понятието „същност”. Но този контраст, не е в различността на ипостасите към една и съща божествена природа, а в свойствата на божественото.
Тоест, божествените свойства са ипостасни, Отец е „нероден”, Син е „роден”, а Светият Дух – „изхожда” (произлиза).
Свойството не е ипостас обаче. Както учи Григорий Богослов, вместо „нероден” може да се използва за първата ипостас и друга дума, но ипостасът за да е ипостас, не може да има повече от едно свойство, защото единичността на ипостаса е неговата характеристика, във всичко останало той е родова божествена природа.
Изобщо понятието за ипостас става съотносимо към разбирането за лице. Божествените лица, т.е. Триединството, имат една и съща божествена природа, ето защо тук, както учат кападокийците, няма три бога, а една единствена божествена природа.
Оттук насетне богословието вече не отъждествява „същност” и „ипостас”, но понятието за ипостас става еквивалент на прилежащото към него в тринитарното учение, понятие за „природа”.
Не трябва да се забравя, че понятието за ипостас е приложимо и към човешката природа. Още Василий Велики в прочутото си 38-мо писмо, разкрива, че Петър (едно условно име) като човек принадлежи към човешката природа, но името му разкрива пред нас едно конкретно лице, един конкретен субект. Конкретността е ипостасното свойство на този Петър. Не субективността му го прави личност, понеже няма субект извън природата към която принадлежи. Името му го оличностява до конкретният носител на дадена природа.
Има три вида природи: безсловесно-животинска, словесно-човешка и божествена.
Светът, в който живеем, не е природа, а битие. Одушевената природа, в разбирането на Аристотел, е общо достояние на ентелехията на съществуващото във битието. Едва в християнската онтология, човешката душа (Немезий) е освободена от аристотелизма, но платоническите веяния още дълго я обгръщат в неяснота що е. Григорий Нисийски стига до компромиса, че душата е „сътворена същност”. Така тя не е единосъща на тварната природа, която е тленна и смъртна, но остава загадка в коя сфера на битието бог сътворява несмъртната същност на душата? Този въпрос и досега е неизяснен в богословието.
Но да се върнем на понятието за ипостас.
Когато започват христологичните спорове, богословите вече разграничават същност от ипостас, но така също са убедени, че няма ипостас извън природа, тоест всеки ипостас е природно ограничен и именно заради туй е способен на лице (пропосон).
Антиохийският епископ Теодор Мопсуестийски, роден в 390 г., е изглежда първият „учител на учителите”, който ясно формулира тезата, че въплътилият се Бог Слово е носител не само на божествена природа, но и на такава човешка природа, която е единосъща с нашата.
Учението на Теодор е било революционно за времето си. Той откровенно пише, в терминологията на Василий Велики, за две ипостаси, които битийстват в Иисус Христос: божествената природа и човешката природа.
Предпоставките на учението на Теодор Мопсуестийски полагат основанията на християнската онтология.
Теодор стига до учението за „двете природи” на базата на сотирологическият елемент, без който няма изобщо християнска онтология. Той акцентира на ролята на Въплъщението. Тази роля в устата на апостоли и отци, е спасителна. И Теодор разгръща христологичното учение, поставяйки в центъра на своите богословски дирения как бог се въплътява в човешка природа, за да я спаси. Богочовекът Иисус Христос има две природи. Божествената природа се въплъщава, за да спаси човешката.
До този момент Арий се е опитвал да докаже, че Син не е единосъщен на Отца. Учението му е обявено за ерес.
Аполинарий се опитва пръв да съвмести в Иисус божествено и човешко, но при него божественото асимилира човешкото. На кръста страда не човешката природа, а божествената. Това обаче е безумие, понеже всеки съзнава, че бог е нещо, което не може да страда.
Александрийската богословска школа твърдо отстоява, чрез Кирил Александрийски, „миа фазис”, т.е. една божествена природа на въплътилият се Бог Слово.
Теодорит Кирски, който е ученик на Теодор Мопсуестийски, въвежда изясняващата формула за „възприемащият” и „възприетият”. Божията природа на Син е възприемащият човешкото естество, чрез въплъщението. Възприетото е онази човешка природа, която е единосъща на нашата. Това са формули срещу Евтихий, който твърди към 431 г., че човешката природа на Иисус Христос не е единосъща с нашата.
През 451 г. доктрината на Теодор Мопсуестийски е приета по същество от Халкидонският ІV Вселенски събор и заляга в основата на православното богословие.
През 553 г. Теодор е низвергнат от V Вселенски събор. Той е обвинен, че е учител на Несторий и че е проповядвал двама Сина.
Онова, което остава скрито, е дали Тодор Мопсуестийски е доусъвършенствал логическата постройка на учението на Василий Велики за понятието „ипостас”?
Днес православието учи, на основата на Халкидон, че божествената природа и човешката природа са в едно лице (ипостас), тази на Син от тринитарното богословие.
Теодор и доднес е обвиняван, но само на основата на протоколите на V-я Вселенски събор, че е учил, че двете природи са съотносими към две лица.
Ала идеята, че ипостасното е равнозначно на природно, е тринитарна. Ако Теодор е оформил своята христология за двете природи, без да има предвид василиевото богословие, тогава той би трябвало да учи за четворица, вменявайки, че втората ипостас е с „две природи”.
Това обвинение е нелепо и е донякъде равнозначно на александрийските представи.
Теодор Мопсуестийски използва цялото богатство на Василий Велики от учението на последния за ипостасното.
Човешката природа на Божият Син е историческо понятие за антиохийците, Въплъщението не е предвечно, то се случва във времето. Теодор не е изпитвал страх да редопостави божествената ипостас на Син до една човешка ипостасна природа (Иисус от Назарет). Тридесет и осмото писмо на Василий Велики теоретично дава тази възможност и Теодор умело „кападокийства”, вменявайки, че един от Троицата се е въплътил, за да спаси конкретната човешка природа.
Въплъщението не е абстрактен битиен акт, независимо, че днес православието го сравнява със сътворението.
Нищо подобно няма, божието въплъщение е в конкретна човешка природа и това донякъде води до злополучния тезис на Несторий за Богородица.
Тя е богородица по заслуга и достойнство, а не защото е родила божествена природа (скритата ерес на монофизитството, видна още при „миа фазис” на Кирил Александрийски).
Не може Дева Мария да е Богородица, освен по достойнство, защото в противен случай девичата утроба се превръща в инструмент на едно скрито генно инженерство, което може да превръща човешката раса в нов вид човешка природа, която не е единосъща с нашата, както е учил еретично Евтихий.
Несторий е „черната овца” на Халкидон, той изтърпява и съзнава в египетската пустиня, където е пратен на заточение от 431 до 451 г., че е изкупителна жертва.
За съжаление, през 553 г. (посмъртно) е посегнато и на „тълкователя на тълкователите”, на самият Теодор Мопсуестийски и името му, въпреки историческия триумф на Халкедонския орос, не е овъзмездено по-късно от Църквата. В този смисъл тя като цяло е неблагодарна, както към Ориген, така и към Теодор, станали жертва на теократичните амбиции на Юстиниан І.
Теодор е обвинен, че проповядва „два сина”, един божествен, в парадигмата на тринитарството, и един човешки. Но той никога не е обожествявал човешката природа на Иисус Христос, както монасите са искали да постигнат обожение. Човешката природа на Иисус в разбирането на Теодор е единосъща във всичко на нашата, освен в греха.
Теодор има свое учение за първородния грях, вменявайки не някаква магическа обвързаност с „адамовата природа”, а акцентирайки на греховните действия в рамките на моралния човешкия живот. Теодор отрича вродеността на греха и акцентира на моралната същност. В този смисъл безгрешността на Иисус Христос не е нещо различно от човешката природа, Иисус просто не извършва грях в земният си път и затова е безгрешен, а не защото е получил някаква магична имунизация, каквато всички ние като адамови наследници нямаме.
Църквата не е приела това учение на Теодор Мопсуестийски за първородния грях, въпреки неговото достойнство от историческа гледна точка, пред почти магическите изводи за вроденост на греха и учението за априорната вина (особено в католицизма, изкупувана по едно време през средновековиено с индулгенции) на някаква адамова природа на човешкото същество.
Името на Теодор, епископът на гр. Мопсуест (близо до гр. Антиохия) е забравено от християнството, а без него православието не би имало своята основна халкидонска формула на вероизповеданието за „двете природи” на Иисус Христос.
Ето защо е достойно от историческа гледна точка на днешният шести януари 2010 г. (Богоявление) да си спомним за едно от най-ярките светила на християнското богословие Теодор Мопсуестийски.
Please wait...
© 2009-2011