Делото на Ботев
Написано от India Jane 01 Юни 2009
(3 Гласа)
Колко често се сещаме за онези, проляли кръвта си за нас, наследниците на робска България? ... Днес е първи юни - денят, в който Ботев е пронизан от турски куршум на връх Вола преди 133 години. Официално честваме смъртта на Ботев на 2 юни. За онези, които не знаят защо е редно да постоят прави и в мълчание за 2 минути да почетат саможертвата на Ботев, а и на всички онези, дали живота си за България, публикувам тази статия ...
И понеже в един блог случайно открих есе за Ботев, което много ми хареса, реших да публикувам него, заедно с малко от Ботевото творчество, вместо да ви отегчавам със сухи дати и факти.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
"Докато днес кротко си седях в стола на фирмата и чаках да чуя сирените, но по една или друга причина не ги чух, се замислих знаем ли какво е Ботев и къде сме ние спрямо него! Какво е неговото историческо послание към нас 132 години след като е напуснал този свят? Разбрали ли сме го и ако сме го разбрали как продължаваме да се тъпчем със сандвичи и да планираме следващия си “незабравим” уикенд! В дни като днешния обикновено чуваме възхвали и приповдигнати слова, които са само идеализираната страна на нещата. Истината за Ботев /до голяма степен и за Левски/ е много по-различна и болезнена. За краткия си живот /1848-1876/ Христо Ботев е принуден да живее предимно в изгнание, воден от неповторимия си талант и неспокоен дух издава няколко вестника, въпреки крайното безпаричие, за кратко влиза в румънски затвор, записва се в четата на Жельо войвода, жени се, а 2 години след това изоставя съпругата си и едномесечната си дъщеря, за да умре за отечеството си, убеден, че в него кипи кърваво въстание. Колко от нас днес са способни да го направят? А дори не е необходимо, нужно е много по-малко, само че за това са необходими “живи” българи…
Много пъти съм обвинявал Ботев за неблагоразумното решение да вдигне Старозагорското въстание през 1875 г. почти без подготовка, а той просто е вярвал в народа си, доста наивно-все пак е бил едва на 27 години. Същата вяра го кара да отвлече кораба “Радецки” и да принесе своя дан за свободата на отечеството. Но среща залостени порти и наведени глави, дето сабя не ги сече. Въстанието, където го е имало, е потушено в кръв, а самият апостол на трети революционен окръг Стоян Заимов, въпреки гръмките си писма, бяга облечен в женски дрехи, а във Враца пушка не пуква. Именно оттук започва голямата трагедия на Ботев и неговата чета, от сблъсъка на порива за героична смърт до мистериозната кончина на войводата под връх Околчица. Оставяме настрани спора дали е прострелян в гърдите или в главата, далеч по-страшна е версията, че крайно емоционалният Ботев е бил напълно обезнадежден и сам посяга на живота си! Самият Никола Обретенов, пряк свидетел на случилото се, отказва да каже всичко дори на смъртния си одър! Това тежи почти колкото онези четири въпросителни на Левски /Народе ????/! Обретенов както и голяма част от другите оцелели четници преминават през тежки сражения и глад, за да бъдат предадени от българи. Сиромах човек-жив дявол! Предадени са от обикновени хора, най-често овчари! И днес ли сме същите гладни дяволи, способни на всякакви низости?! Това е тежкият исторически кръст за нас, българите, и той най-много тежи и ни задушава на дати като днешната, естествено ако се замислим.
Това ли си мислехме докато слушахме сирените? Кога пак ще се замислим за Ботев и въобще достойни ли сме да се изправим пред него? ! Сещаме ли се въобще, че дължим свободата си на Ботев, Левски, Раковски, Бенковски и още десетина, чиито имена можем да изброим! Голяма част от тях за загинали, ненавършили 30 години, но те са живи, за нас не е сигурно …
“Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!” Хр. Ботйов “Моята молитва”
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Писмото, дадено на капитана на кораба Радецки от Ботев и неговите четници
Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода.
С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество — България.
Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода „Германия“ в Русчук през 1867.
И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следния:
Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!
Х. Ботйов
Долуподписаните потвърждаваме истинността на това писмо:
Дойми, помощник
Енглендер, кап.
Хадзел, I-ви машинист
УДОСТОВЕРЕНИЕ, ДАДЕНО НА КАПИТАНА НА ПАРАХОДА „РАДЕЦКИ“
Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние, въстаниците на България, със сила принудихме капитана на кораба „Радецки“ да спре на турския бряг, ако и да няма станция.
Въстаниците на България
Войвода: Ботйов"
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Хаджи Димитър
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!
Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!
* Това е стихотворението, което винаги, незнайно защо, ми е напомняло Ботевата смърт, а не смъртта на Хаджи Димитър.
------------------------------------------------------------------------------------
До моето първо либе
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
Забрави туй време га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!
Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито!
Ти имаш глас чуден - млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!
О, махни тез думи отровни!
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума -
приказки за стари времена
и песни за нови теглила!
Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сирота вдовица
и как теглят без дом дечица!
Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, - свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
Там... там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!...
---------------------------------------------------------------
Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
------------------------------------------------------
На прощаване в 1868 г.
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че ази
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят.
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
с в о б о д а и с м ъ р т юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен;
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
--------------------------------------------------
Съновник
(откъс)
Сънуваш ли "Хитър Петър" - от хитрини бос ще ходиш; сънуваш ли редактора му - него ще и да видиш.
Сънуваш ли "Отечество" - пази се от болест - хвръква ти имота; сънуваш ли редактора му - ще калаисваш котли.
Сънуваш ли "Македония" - ще ядеш петел; сънуваш ли редакторът й - от яд ще се напиеш.
Сънуваш ли "Свобода" или "Независимост" - пази се от вода, че висяваш на въже; сънуваш ли редакторът им - ще се потиш и сред зима.
(“Будилник”, г. I, брой 2 от 10 май 1873 г.)
------------------------------------------------
Гатанки
(откъс)
Чунчуру ведере на куку ведере, чунчуру дупка напълни копанка. Що е то?
- Подновеното "Книжевно дружество" в Браила.
*
Родило се, не шава; яде, пък не става. Що е то?
- Нашата екзархия.
*
Уста няма, а яде; ръце няма, а краде. Що е то?
- Добродетелната дружина.
*
Мас има, свиня не е; ум има, човек не е; аз го имам за магаре, ти го имаш за светия. Що е то?
- Чорбаджия.
*
Ти го чакаш да се роди, а аз думам: умряло е. Що е то?
- Патриотизмът на дяда владика.
*
Събраха се, наготвиха, кога да ядат - побягнаха. Що е то?
- Читалището "Братска любов".
*
От глупците ум купува, на умните го продава. Що е то?
- "Училището" на буля Блъсковица.
[“Будилник”, г. I, брой 3 от 20 май 1873 г.]
----------------------------------------------------------------
Раздорите между балканскте народи
Сега ние сме вече в състояние да поговориме за онзи вопрос, за който нашата журналистика е говорила твърде малко, или ако и да е говорила, то сичко, щото е изказала досега, е било повърхностно, косвено и понякогаж даже и пристрастно. Думата ни е за положението на нашият народ относително оние малки държавици, които се приготовляват да бъдат наследници на Турция и които историята призовава да съставят на свободни демократически начала желаната и необходимата дунавска конфедерация. За да бъдеме последователни в разсъжденията си, ние би трябало да направиме кратък един обзор връх сичкото онова, щото се е казало досега за тоя вопрос, но ние не пишеме история, следователно можеме да оставиме това за друго по-удобно време и да преминеме право на самият предмет.
Идеята за южнославянското единство е приняла гражданственост у сичките почти народи на Балканският полуостров (с изключение само на турският) и малко по малко се е простряла даже между враждебните един на други елементи. Европа е забележила това отрадно явление в нашият общи живот и полека-лека е дошла до убеждение, че секи един от тие народи е в състояние вече да бъде господар в своята собствена къща и може да води делата си самостоятелно както в нравствено, така и в политическо отношение.
И наистина, в последньото време Возточният вопрос е влязъл вече в пълната своя сила и чака само първият сигнал на революцията, за да дойде на дневни ред. Даже и нещо повече: и без тоя сигнал ние виждаме, че Европа е захванала да прекарва географически линии през нашите земи и, като-речи, определя границите на сяко едно от интересующите се племена. Почти сичкият европейски печат е съгласен в предположенията си, че Русия, Прусия и Австрия са се споразумели вече помежду си да съставят тритейски съд и да разделят имането на умирающият между отдавна вече пълнолетните наследници. Разбира се, че ако от една страна съдиите не пожелаят да приемат рушвети (а това е твърде съмнително), т.е. ако се не полакомят за Босна, или за Херцеговина, за Цариград или за устието на Дунавът, и ако не обърнат внимание на естествените права и граници на интересующите се племена, т.е. ако оставят Сърбия да осъществи своите патриотически мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Румъния да търси Траянови потомци даже и в габровските колиби, то се разбира, че Возточният вопрос ще да се реши неправилно и това решение ще бъде второ начало на оная страшна, безумна и вредителна историческа борба, която доведе турците в Европа и която твърде лесно може да доведе на Балканският полуостров други някои незвани гости, или по-право да кажем, друга някоя цивилизована орда откъм север или откъм возток. "Завещанието на Петър I" и немското "Drang nach Osten" имат в това отношение голям смисъл за назе. Но види се, че на историческите уроци държавните мъже на Сърбия, на Гърция и на Румъния не обръщат почти никакво внимание. Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество - която пропаганда за срам и укор за сръбският народ се продължава и до днес - в продължението на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществованието на българският народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на сичко, щото е славянско, при сичката своя неспособност за държавен живот, употреблява твърде низки средства, за да простре своята народност чак до Балканът, и прави в това отношение доста успешна конкуренция на сръбските патриоти. А Румъния, която в продължението на сичкото свое съществование е хранила и подкрепяла своята народност чрез румънизацията (на) чуждите елементи, а особено българският, днес с още по-голяма енергия извършва това свое "назначение на Возток". Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. Колкото за последните две държавици, тяхното поведение относително "робовете в Турция" е простително донейде, ако земем във внимание това, че тие и досега още се боят от панславизмът; но за Сърбия - нейното поведение относително "брача бугарима" е глупаво, отвратително и даже необяснимо за свободната дунавска, балканска или южнославянска федерация. Затова при подробното разглеждание отношенията между народностите на Балканският полуостров, ние ще да обърнем особено внимание на Сърбия и ще да се постараем да определим, колкото е възможно по-безпристрастно, нейните отношения към нашият народ. Засега ще да кажеме само това, че дордето се не обяснят и не изравнят тие отношения, то никакво споразумение и никакво съединение е невъзможно между двата братски, съседни и едноплеменни народа.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Източници:
със съкращения от www.sportes.com
www.hristobotev.com - сайт, посветен на Христо Ботев - посететe за повече от творчеството на Ботев, снимки и др.
www.chitanka.info
Please wait...
© 2009-2011
nевежи
на 08 септември 2010