Легенда за Асеновата Църква

Написано от elf 10 Август 2007

Легенди

(4 Гласа)   Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот:
 - Що  е  това? - Кой служи в храма на Великия Асеня?
 - Кой   дръзна   да   направи  това   светотатство?
  Разгневили се първите български царе,  раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът  в  потаен  нощен час се смесил с пукота на земята - минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те,   затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на   музейна се чул да призовава правоверните.
  А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра.
 - Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен?
  Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало.
  Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали     царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им  стъпки. Лицата им светели от гневните пламъци на  очитe. Те обикаляли църквата,а над  Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието  влизало през зазиданата  от турците  врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели  копия по метални  щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията отново се срутвало и вещаело зло.
  Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден  заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите   воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял  срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на  купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело:  Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той  - воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя.
  Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от  скала на скала отеквал глас:
   - Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава!

  Всяка година в полунощ срещу 9 март - денят на светите 40 мъченици, из затрупания с камъни олтар на царската църква излизала неземно хубава мома. Била облечена в бели одежди, а русите й разплетени коси се спуснали свободно по раменете. Дълго време тя стояла пред олтара със свити за молитва ръце. После запалвала златен свещник и с него обхождала джамията извътре. На трите места, там, където били погребани трима велики български царе, бялата сянка коленичела и дълго се молела. След това тръгвала към изхода, към стария зазидан от турците изход. Вратата сама се отваряла пред нея. Надгробните плочи почвали да се разместват и тракали глухо. Водите на Янтра с необикновена сила се разбивали о брега. Но щом сянката пристъпела, в миг настъпвала гробна тишина. С бавни стъпки тя отивала към царските гробници в двора. Намирала в буренака всеки забравен гроб, вдигала плочата му и запалвала кандило.
И когато най-после бялата мома тръгвала към реката да се окъпе, в тревясалия двор на джамията блещукали неугасими блуждаещи пламъчета.
  Първи петли щом пропеели, бялата сянка литвала като ангел на невидими крила, спущала се към олтара и се стопявала в него.
  Ако турчин или българин - родоотстъпник видел там светлината или бялата сянка на девойката, незабавно го поразявал силен недъг. Родолюбивите българи пък намирали сполука и изцеление.