Материали по българската история до ІV век от н.е - Зиези и Зизаис

Написано от Кирил Милчев 25 Март 2010

Изследвания

1.    ЗИЕЗИ И ЗИЗАИС.

    Особен интерес за съвременните историци в Европа представлява ранната българска история и проучването й по летописните сведения.     Определено можем да кажем, че данните позволяват да се говори за Български свод от сведения.

    „Българският свод” от късно-античните летописни материали съдържа като най-ранни, онези сведения, които насочват към кимеро-сарматски произход на българите.

    Науката разполага с втората редакция на Анонимният латински хронограф, която е от 354 г., където имаме най-старото упоменаване на името „българи”.

    В първата редакция на хронографа, която е от 268 г., този етноним го няма. Следователно, дописването на изречението „Зиези, от който са българите” в хронографа, е станало по някакъв повод през 354 г.

    Какъв е този повод научаваме от летописът от ІV в. на Амиан Марцелин.
    Преди 357 г. една част от сарматите, наречени от Амиан Марцелин „свободни сармати”, се отделя от друга част (Амиан ги нарича роби-сармати) и „Зизаис” получава подкрепата на Констанций (337-361), за да стане цар на „свободните сармати”.

    Името на този Зизаис почти съвпада с името на „Зиези, от който са българите”, упоменато в Анонимният латински хронограф от 354 г.

    Благодарение на съюзническата политика със Зизаис, Констанций получава два пъти през живота си триумфалното прозвище „Сарматски”, понеже основните му северни врагове, освен германските племена, са най-вече т.нар. „сармати роби”, които се настанили в Панония, според Амиан.

    На няколко места Амиан Марцелин се опитва да разясни каква е точно разликата между онези сармати, които той нарича „свободни” и другите сармати, наставили се в Панония, които нарича „роби”.     Характеристиката, чрез която ги дели, е всъщност заета от Херодот и повтаря неговото деление между свободните скити и техните роби, които се възползвали от отсъствието на господарите си и узурпирали властта.

    Амиан пише: „18. Някога местните хора в това царство били могъщи и благородни, но таен и престъпен заговор въоръжил срещу тях робите им. И тъй като обикновенно правото при варварите е на страната на по-силния, по-малко смелите, но по-многобройни роби, победили господарите си. 19. Последните уплашени и объркани, избягали при победните хали (холас е етноним известен на Страбон, а Псевдо-Захарий Ритор даже ги изписва в Кавказ – бел.ред.), които живеели отдалечено от тях. Те предпочели, както бива при нещастие, да се подчинят на защитниците си, отколкото да слугуват на своите роби.”

    Херодот: „При завръщането си след тъй дългото 28 годишно отсъствие от родината си, скитите били посрещнати от едно затруднение, което не било по-леко от борбата им с мидийците: намерили се лице в лице с войска, която не била малка; защото жените на скитите при дългото отсъствие на мъжете си ходели с робите.(...) От тези роби и от техните жени израснали млади мъже, които като научили какъв бил произходът им, се опълчили срещу скитите, връщащи се от Мидия.” (Херодот, История, ч.ІІ, С.,1990, с.9,10)

    Ето този легендарен разказ на Херодот, обхващаш събития преди V в. пр.н.е., Амиан интерполира в съчинението си, за да опише сарматите на Зизаис. При това Амиан допуска, че Констанций бил трогнат от тази история, вменявайки, че самият Зизаис му я разказал:

    „След като измолили милост и били взети под покровителството на императора (Констанций проявява тази милост преди 357 г., в която отива от Рим на втори поход срещу „робите-сармати” в Панония; т.е. от 354 г., от когато датира съобщението за Зиези в Анонимният латински хронограф, свободните сармати на Зизаис са му съюзници. Това определено поставя знак на равенство между Зиези и Зизаис, освен това дава отговор по какъв повод името на Зизаис и българите, е попаднало в Анонимният латински хронограф – бел.а.), сарматите се оплакали от това си положение и поискали защита на свободата си. Развълнуван от извършената над тях неправда, императорът ги извикал и пред очите на цялата войска се обърнал към тях с ласкави думи (тук има намек, че Зизаис е бил дори в Рим, тъй като се знае, че до 357 г. Констанций е там – бел.ред.) и им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци (това може да се тълкува и като сключване на федеративен договор – бел.ред.). 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

    Това „по-късно”, за което пише Амиан, е през 357/8 г., когато Констанций пак воюва с онези сармати в Панония (т.нар. от историка „сармати-роби”), които не са под властта на Зизаис и срещу няколко германски племена.
    Тоест, сарматите на Зизаис, могат да бъдат географски съотнесени само на изток от Карпатите.

    Но, ако приемем, следвайки Йордан, че по това време до р. Дон е в разцвета си готската държава на Херманарих, тогава сарматите на Зизаис трябва да бъдат поставени на изток от р. Дон. Там те биха могли да бъдат „местни хора” (Амиан), независимо, че техните воени подразделения са стигали дори до Панония.

     След победите си над робите-сармати в Панония през 357/8 г., Констанций е наречен за „втори път Сарматски” покорител, от войската. Амиан е преписал прочувствената му реч пред армията по този повод...

    Тацит и Плиний Старши още през І в. от н.е. делят северните варвари на сармати и германци. Това обаче не са етноними, а топоними.     Германия, като географска област, е свършвала при Карпатите, а Сарматия е земята от Карпатите до Каспийско море.

    Гръцките автори, за разлика от латинските, следват и своята традиция, вследствие на което наричат земята на север от Дунав до Дон и с името Скития.

    Историкът Евнапий (ок.347-ок.414), който се е възхищавал на Юлиан Отстъпник (361-363), съобщава, че той бил много прозорлив и дори предвидил бедствията, които ще дойдат от Скитската земя. „Юлиан със силата на разума или по внушението на боговете вече бил предвидил скритото все още тогава придвиждане на скитите и затова в едно писмо написал :”Скитите сега са спокойни, но изглежда не винаги ще са спокойни.” Толкоз далеко се простираше проницателността му. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат на местата си” (фр.24).

    Този пасаж на Евнапий е показателен, понеже точно той е автора, който описва как скитите (така нарича винаги „готите”) са изтласкани от хуните.

    Ако Евнапий свидетелства, че процесът на формиране на военните сили на хунската инвазия, са били по някакъв начин известни още на Юлиан Отстъпник през 361-363 г., който си е давал сметка, че на север от Кавказ се формира някаква опасност за Рим, е видно, че „сарматите на Зизаис” (Амиан Марцелин), т.е. българите, не могат да бъдат изключени, а напротив – имат роля, във формирането на военният хунски съюз в Предкавказието и Приазовието.

    С други думи, е необходимо да си дадем ясна сметка, че имаме работа с едно сложно уравнение, включващо кимеро-сармати-българи-хуни, което акцентира върху дълъг и продължителен автохтонен предкавказки исторически процес от VІ в. пр.н.е. до ІV в. от н.е.

    Късно-античните  летописи потвърждават автохтонният процес на зараждане на хунската военна машина в Предкавказието и дават сведения, че „хунският въпрос” трябва да се разглежда, във връзка с културно-географският ареал на кимерийците (Прокопий) и с ролята на българите (Псевдо-Захарий Ритор, Касиодор, Павел Дякон...).