Материали по българската история до ІV век от н.е
Написано от Кирил Милчев 25 Март 2010
Автор: Кирил Милчев
в памет на Г.С.Раковски
Каква е връзката между Зиези, амазонките, кимерийците, хуните и древните българи? Прочетете в тази статия ...
1. ЗИЕЗИ И ЗИЗАИС.
Особен интерес за съвременните историци в Европа представлява ранната българска история и проучването й по летописните сведения. Определено можем да кажем, че данните позволяват да се говори за Български свод от сведения.
„Българският свод” от късно-античните летописни материали съдържа като най-ранни, онези сведения, които насочват към кимеро-сарматски произход на българите.
Науката разполага с втората редакция на Анонимният латински хронограф, която е от 354 г., където имаме най-старото упоменаване на името „българи”.
В първата редакция на хронографа, която е от 268 г., този етноним го няма. Следователно, дописването на изречението „Зиези, от който са българите” в хронографа, е станало по някакъв повод през 354 г.
Какъв е този повод научаваме от летописът от ІV в. на Амиан Марцелин.
Преди 357 г. една част от сарматите, наречени от Амиан Марцелин „свободни сармати”, се отделя от друга част (Амиан ги нарича роби-сармати) и „Зизаис” получава подкрепата на Констанций (337-361), за да стане цар на „свободните сармати”.
Името на този Зизаис почти съвпада с името на „Зиези, от който са българите”, упоменато в Анонимният латински хронограф от 354 г.
Благодарение на съюзническата политика със Зизаис, Констанций получава два пъти през живота си триумфалното прозвище „Сарматски”, понеже основните му северни врагове, освен германските племена, са най-вече т.нар. „сармати роби”, които се настанили в Панония, според Амиан.
На няколко места Амиан Марцелин се опитва да разясни каква е точно разликата между онези сармати, които той нарича „свободни” и другите сармати, наставили се в Панония, които нарича „роби”. Характеристиката, чрез която ги дели, е всъщност заета от Херодот и повтаря неговото деление между свободните скити и техните роби, които се възползвали от отсъствието на господарите си и узурпирали властта.
Амиан пише: „18. Някога местните хора в това царство били могъщи и благородни, но таен и престъпен заговор въоръжил срещу тях робите им. И тъй като обикновенно правото при варварите е на страната на по-силния, по-малко смелите, но по-многобройни роби, победили господарите си. 19. Последните уплашени и объркани, избягали при победните хали (холас е етноним известен на Страбон, а Псевдо-Захарий Ритор даже ги изписва в Кавказ – бел.ред.), които живеели отдалечено от тях. Те предпочели, както бива при нещастие, да се подчинят на защитниците си, отколкото да слугуват на своите роби.”
Херодот: „При завръщането си след тъй дългото 28 годишно отсъствие от родината си, скитите били посрещнати от едно затруднение, което не било по-леко от борбата им с мидийците: намерили се лице в лице с войска, която не била малка; защото жените на скитите при дългото отсъствие на мъжете си ходели с робите.(...) От тези роби и от техните жени израснали млади мъже, които като научили какъв бил произходът им, се опълчили срещу скитите, връщащи се от Мидия.” (Херодот, История, ч.ІІ, С.,1990, с.9,10)
Ето този легендарен разказ на Херодот, обхващаш събития преди V в. пр.н.е., Амиан интерполира в съчинението си, за да опише сарматите на Зизаис. При това Амиан допуска, че Констанций бил трогнат от тази история, вменявайки, че самият Зизаис му я разказал:
„След като измолили милост и били взети под покровителството на императора (Констанций проявява тази милост преди 357 г., в която отива от Рим на втори поход срещу „робите-сармати” в Панония; т.е. от 354 г., от когато датира съобщението за Зиези в Анонимният латински хронограф, свободните сармати на Зизаис са му съюзници. Това определено поставя знак на равенство между Зиези и Зизаис, освен това дава отговор по какъв повод името на Зизаис и българите, е попаднало в Анонимният латински хронограф – бел.а.), сарматите се оплакали от това си положение и поискали защита на свободата си. Развълнуван от извършената над тях неправда, императорът ги извикал и пред очите на цялата войска се обърнал към тях с ласкави думи (тук има намек, че Зизаис е бил дори в Рим, тъй като се знае, че до 357 г. Констанций е там – бел.ред.) и им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци (това може да се тълкува и като сключване на федеративен договор – бел.ред.). 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.
Това „по-късно”, за което пише Амиан, е през 357/8 г., когато Констанций пак воюва с онези сармати в Панония (т.нар. от историка „сармати-роби”), които не са под властта на Зизаис и срещу няколко германски племена.
Тоест, сарматите на Зизаис, могат да бъдат географски съотнесени само на изток от Карпатите.
Но, ако приемем, следвайки Йордан, че по това време до р. Дон е в разцвета си готската държава на Херманарих, тогава сарматите на Зизаис трябва да бъдат поставени на изток от р. Дон. Там те биха могли да бъдат „местни хора” (Амиан), независимо, че техните воени подразделения са стигали дори до Панония.
След победите си над робите-сармати в Панония през 357/8 г., Констанций е наречен за „втори път Сарматски” покорител, от войската. Амиан е преписал прочувствената му реч пред армията по този повод...
Тацит и Плиний Старши още през І в. от н.е. делят северните варвари на сармати и германци. Това обаче не са етноними, а топоними. Германия, като географска област, е свършвала при Карпатите, а Сарматия е земята от Карпатите до Каспийско море.
Гръцките автори, за разлика от латинските, следват и своята традиция, вследствие на което наричат земята на север от Дунав до Дон и с името Скития.
Историкът Евнапий (ок.347-ок.414), който се е възхищавал на Юлиан Отстъпник (361-363), съобщава, че той бил много прозорлив и дори предвидил бедствията, които ще дойдат от Скитската земя. „Юлиан със силата на разума или по внушението на боговете вече бил предвидил скритото все още тогава придвиждане на скитите и затова в едно писмо написал :”Скитите сега са спокойни, но изглежда не винаги ще са спокойни.” Толкоз далеко се простираше проницателността му. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат на местата си” (фр.24).
Този пасаж на Евнапий е показателен, понеже точно той е автора, който описва как скитите (така нарича винаги „готите”) са изтласкани от хуните.
Ако Евнапий свидетелства, че процесът на формиране на военните сили на хунската инвазия, са били по някакъв начин известни още на Юлиан Отстъпник през 361-363 г., който си е давал сметка, че на север от Кавказ се формира някаква опасност за Рим, е видно, че „сарматите на Зизаис” (Амиан Марцелин), т.е. българите, не могат да бъдат изключени, а напротив – имат роля, във формирането на военният хунски съюз в Предкавказието и Приазовието.
С други думи, е необходимо да си дадем ясна сметка, че имаме работа с едно сложно уравнение, включващо кимеро-сармати-българи-хуни, което акцентира върху дълъг и продължителен автохтонен предкавказки исторически процес от VІ в. пр.н.е. до ІV в. от н.е.
Късно-античните летописи потвърждават автохтонният процес на зараждане на хунската военна машина в Предкавказието и дават сведения, че „хунският въпрос” трябва да се разглежда, във връзка с културно-географският ареал на кимерийците (Прокопий) и с ролята на българите (Псевдо-Захарий Ритор, Касиодор, Павел Дякон...).
2. Кимерийският географски ареал.
Според Плиний Старши гърците наричали сарматите с името „савромати”.
Херодот извежда произходът на савроматите при Меотида, от легендата за амазонките. „Елините победили в битката при Термодонт и отплавали, натоварвайки на три кораба амазонките, които успели да пленят. Но когато били вече в открито море, амазонките се нахвърлили върху тях и ги избили до крак. Амазонките не разбирали нищо от кораби, не можели да си служат нито с кормилото, нито с платна, нито с гребла; след като избили мъжете, те се понесли по вълните, носени от вятъра, и достигнали до езерото Меотида при Кремной. (...) Савроматите говорят на скитски език, но го говорят неправилно още от най-стари времена, понеже амазонките не го били изучили.” (Херодот, История, ч.ІІ, С., 1990, с.40, 41).
При внимателното четене на сведенията на Херодот, прави впечатление, че той спомената страна Кимерия, говори за Кимерийски босфор (Боспор Кимерийски, т.е. дн. Керченски провлак), но не познава нито един жив кимериец.
Херодот е определено скитофил, но това се дължи на лични срещи с тях. Неговите сведения за кимерийците са откъслечни, дадени са определено от човек, който говори за тях в минало време, но въпреки това разкриват една ясна картина за наличието на кимерийски географски ареал между Дон, Каспийско море и Кавказ.
Трябва да признаем, че късно-античният топоним Сарматия е много по-функционален от антично-гръцкият Скития, понеже в географското понятие „Сарматия” е влизало и Предкавказието.
Именно територията на север от Кавказ, между Азовско море и Каспийско море (до устието на Волга), е късно-античното географско понятие Азиатска Сарматия.
Фактически, по времето на Херодот (V в. пр.н.е.) земите на изток от Дон са географски ареал на кимерите, което ще рече, че не е пресилено самото име Сар-матия (Савр-матия) да е кимерийско и да произхожда от езикова калка на местното божество Куар (Суар, Савар) и калката на Меотида (Азовско море), т.е. „матия”.
Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части).
Колкото по-близо са тези народи до Запада и Рим, толкова повече от тях са наричани и с етнонимите им, като народа елуар, например. Упоменат още в старата история на Дексип, която е продължена от Евнапий.
Мнозина древни автори, пише Евнапий, са съобщили старите имена на хуните.
И ние действително знаем, че Филострогос ги нарича неври, под влияние на Амиан Марцелин, а Прокопий знае, че те имат масагетска войска.
Сред старите имена на хуните е и термина сармати.
Фактически, както не е обърнато достатъчно внимание, съчиняването от късно-античните автори как са се казвали в древността хуните, има една обща допирна точка: всички споменати етноними са на етноси, които са сармати от азиатската част на топонима, т.е. от региона на изток от Дон до Кавказ и Каспийско море.
Ето защо риторът и философ Евнапий от гр. Сарди, който решава към края на ІV в. или началото на V в. да напише история за хуните, си поставя като първо условие да разгледа критично сведенията на древните автори за тях. Този „метод” на Евнапий ще бъде продължен през VІ в. от Прокопий Кесарийски, който дава сведение, че хуните-утигури произхождат от старите кимерийци.
Евнапий през ІV в. и началото на V в., е първият късно-античен историк, който, за да въведе яснота, нарича всички народи, които хуните превземат - „скити”. Фактически скито-сарматския свят на старите географи и историци, е преведен и модифициран от Евнапий, в скито-хунски свят.
Хуните завоюват скитските народи, според Евнапий, но той не нарича никъде хуните „скити”. Затова пък готите, които са обитавали в Скития, преди да бъдат победени от хуните, именува постоянно като „скити”.
Сведенията на Херодот от V век пр.н.е. за Предкавказието, са смътни, заети са от скитски легенди и източници, и от една гръцка поема-епос от около VІІ век пр.н.е. със заглавие „Аримаспея”, от която тръгват легендите за обитателите циклопи (аримаспи) и за героичните жени-бойци (амазонки).
Тези легендарни фигури остават в по-късните антични исторически съчинения, поради липсата на достоверна информация какво става там.
Нито Александър Македонски през ІV век пр.н.е., нито по-късно партанските царе, римските цезари или ахеменидската и сасанидската персийски династии, не разширяват владенията си на север от дербентския проход в Кавказ.
Предкавказието, което включва земите на север от дербентския проход до източния бряг на река Дон, е всъщност единствената земя, която винаги е била свободна и независима от гръко-римската и персийската цивилизации.
Регионът е сфера на влияние на кимерийската култура, която е своеобразно продължение на хето-хуритската и фригийската. Кимерийският цивилизационен пласт е анатолийски и е донесен в Предкавказието през VІ век пр.н.е.
Още около ІХ век пр.н.е. части от племето синди (синдо-меоти), което е живяло около Меотида (Азовско море), мигрира през Кавказ на юг в земите около южно-черноморския град Синоп. По всяка вероятност този град, дори и след като става елински, запазва името си, което съвпада с етнонима на меотийските синди.
В земите на Анатолия, между Синоп и езерото Ван, синдо-меотите попадат в синтез с княжества на отмиращата хето-хуритска култура и именно тук явно те приемат култа към старото хуритско божество Кумарби, откъдето води явно началото и етнонима им „камирци”.
В „Одисеята” на Омир има отзвук от този стар мит за Кумарби и отрочето му Уликуми, което скрило слънцето:
„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”
През VІІІ век пр.н.е. камирците попадат под влияние на фригийците и култът към Кумарби се смесва с фригийско-мизийската богиня Кибела, която под формата „Кубаба, Кубара”, е възприета от камирците.
Хето-хуритските митове продължават да имат водещо начало, независимо че Кубар (Куар) е вече името на основното божество-майка.
Пикът на анатолийската мощ на камирците е през VІІ век пр.н.е., когато те са хегемон в земите от Синоп до Йонийско море.
Възхода на лидийската държава спира устрема на камирците и след няколковековно съществуване на държавата им Гамирая (асирийски клинописи), те напускат Мала Азия и през Кавказ се връщат в Предкавказието.
През V век пр.н.е. Херодот знае за тези кимерийци, те владеят керченския провлак, който се казвал, според него, Боспор (т.е. босфор) Кимерийски.
Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (Historiae Adversum Paganos) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”
Арменският историк от V век Тавстос Бузанд не познава топоним Кападокия, тази област той постоянно именува в творбата си „Гамирка”.
Този топоним се среща и при арменския писател Агатангелос, предшественик на Тавстос.
През ХІІІ век арменският историк Вардан Велики не се колебае да отбележи в увода към своя труд, че „от нашия родоначалник Яфет, който след потопа роди Гамер, произхождат Гамирите.”
И.Н.Медведска проследява как етнонима на кимерийците (камир) е попаднал в библейската книга „Битие” като Гомер, син на легендарният Яфет, по време на редакциите на Петокнижието през VІ век пр.н.е.
През VІІ век пр. н. е. кимерийците (камир) стават военен хегемон в западна Мала Азия и владеят, според Херодот, върху територии от гр. Синоп (Черно море) до Йония (Егейско море). Дори гр. Сарди бил техен, „без акропола”, пише Херодот. Той дава ценни сведения за тях, единствената му слабост е, че ползва скитски източници, от които си създава убеждението, че това са някакви конници-номади, обикалящи Мала Азия в промеждутък от три десетилетия и не знае, че те са уседнал няколковековен народ и имат анатолийска държава Гамирая, която е припокривала част от по-късната област Кападокия.
Тази „слабост” на Херодот обаче се оказва решаваща и всъщност чак след световните войни през ХХ век (след разчитането на асирийските клинописи през ХІХ в.), сред научните среди започва да се оформя представата, че кимерийците не са били единствено приазовски народ и в Мала Азия не са ходили само военни отряди.
Съвременните изследователи уточняват, че в историята на Херодот има явно скитофилство, „бащата на историята” дава всъщност скитски прочит на кимерийската история, което не само стеснява представите за античните камирци, но и значително асимилира от тяхната история за сметка на скитската.
3. Науката за хуните и прабългарският въпрос.
Целта на този абзац е да даде обобщен преглед колко изкривен образ е създаден за късно-античните хуни в просвещенско-модерната историческа наука и как „белите полета” в хунологията (да не се бърка със сюнологията) деформират изобщо историческите представи за това време.
Миналото на хуните е прикрепено през ХVІІІ в. към изучаването на Римската история през ІV и V векове. Същото може да се каже и за миналото на готите, но тяхната късно-антична история се обособява в отделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало на германската държава.
Обща заслуга на германската и руската исторически школи, е въпросът за късно-античните хуни да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена „велико преселение на народите”.
Тя априори вменява, само на ниво мнение, че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu (хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.
През ХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловите хуни към Hsiong-nu.
Все пак модерната историческа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичният метод, изоставя тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност и липсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак от Средна Азия в Европа.
Днес също може да прочетете в монографиите, че хуните са дошли от Азия, но почти никой не твърди, че това е Средна Азия, а че става дума за онази Азия, която започва веднага след Дон, както са смятали късно-античните географи. Понеже днес Азия е до Урал, е необходимо ясно да се потвърди, че произходът на хуните е източно-европейски, предкавказки...Това обаче тихомълком се пропуска от учените, което ясно свидетелства, че европейската историческа наука няма готовност и желание да се занимава по същество с хунологията. Достатъчно беше да се появи през 1973 г. в Калифорния монографията на американският историк Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, за да стане пределно ясно, че в Европа хунологията няма научен потенциал.
Изоставеното в западна Европа просвещенско мнение за идентичност между Huns и Hsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският учен Иностранцев се заема да превърне германското мнение в научна доктрина.
Руската историческа наука през ХХ в. също не разработва самостойно въпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък на сюнологията.
Така въпросите около късно-античното хунско минало, което е спорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването на римско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено от руската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия (?).
Руската имперска наука в началото на ХХ в., в лицето на Иностранцев, тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, който е отбелязан от всички късно-антични летописци.
Дали това е случайно или има нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в., не е наша тема. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта за предкавказкият произход на хуните, не е единично явление в руската историческа наука, където до края на ХХ в. не се разработваше волжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века през Средновековието, може да бъде допуснато, че въпросите са повече субективни, отколкото обективни.
В руската историческа наука сарматският културен пласт не се свързва с кимерийското автохтонно присъствие в Предкавказието, а отново се вменява, че сарматите са преселенци от далечна Азия и Сибир. Дори за времето на античният период, на Предкавказието се отказва автентична културна роля, и се вменява, че тази земя винаги е била „магистрала” за преселения...
Кимерийският културен пласт е родствен със синдо-меотите. Освен това присъствието на хето-хуритски религиозно-културни артефакти в Предкавказието, предполага основание за търсене на синтез между анатолийският период на камирите и сарматската култура.
Но руско-съветската археология априори отказва да включи камири и сармати в компаративен анализ.
Сармато-кимерийско-анатолийският синтез, е извън научен оборот, лишен е от методология.
А всичко това деградира изясняването на по-късните процеси в региона, когато на границата на старата и новата ера в Кавказ се заражда хунската военна аристокрация.
В науката се приема едва ли не за еретично да се твърди, че има камиро-хунски синтез, независимо, че още Прокопий през VІ в. пише за такова явление.
Всички тези въпроси могат да си останат и лични хрумвания, ако не беше очевидно, че европейската просвещенско-модерна историческа наука, е отказала да изучи хунското минало на друго ниво, освен мнения.
Тази област от историческото познание е свободна за бъдещо задълбочено и отговорно изследване.
Освен това обективното разработване на хунското минало е абсолютно необходимо за една пълноценна картина относно случването на Европа през ІV век, каквато отсъства, поради все още живите в обединена Европа националистически рецидиви.
Хуно-българската роля в създаването на Европа като център на света през ІV в., е необходимо да бъде освободена от субективните епитети и експресивни оценки, давани досега, и обективно да бъде проучено как, благодарение и на хуно-българите, римската цивилизация през ІV в. и през V в. изоставя анатолийско-средиземноморските си приоритети, преориентирайки се постепенно до средата на VІІ в. в европейска цивилизация.
Всички тези въпроси предстоят пред пост-модерната историческа наука...
4. Амазонките и началото на началата.
Митът за жените-бойци, чиито военни качества и умения надминават мъжките, е много древен и още бащата на историята Херодот през V в. пр.н.е. разказва първите легенди за амазонките.
Със сигурност Омир не знае за тях, но през VІІ или VІ в.пр.н.е. е съществувал древногръцки епос „Аримаспея”, в който, според Херодот, се разказвало за циклопите-аримаспи и за възхитителните амазонки.
Легендите за тях били толкова пленителни, че не само войниците на Александър Македонски се хвалели през ІV в. пр.н.е., че срещали амазонки, но и благочестивият католик-историк през VІІІ в. от н.е. Павел Дякон развихря въобръжението си, съобщавайки, че старите лангобарди през ІV век от н.е. били воювали с амазонки на средни Дунав, в днешните унгарски земи.
Амазонките, според Херодот, били майки на савроматите. Последните живеели на източният бряг на р. Дон (Танаис), при Азовско море (Меотида). „Преминеш ли река Танаис, вече не си в Скития. Първата област, на която попадаш, е на савроматите, които, като се започне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите.(...) Над тях втората област държат будините – страна, цялата в гъсти гори с всякакви дървета.” (Херодот, ч.ІІ, С., 1990, с.15).
През ІІ в. от н.е. александрийският географ Птоломей поставя на същото място народ с името „венед” (бенед), по чието име даже планината е наречена от него „Венедска планина”.
Близостта на имената предполага, че става дума за един и същ етнос.
Будините на Херодот, описани през V в.пр.н.е. и бенед на Птоломей от ІІ в. от н.е., ни разкриват една устойчива кимеро-савроматска цивилизация в Предкавказието.
През І в. от н.е. венед (бенед) са известни и на Тацит и Плиний Старши, които описват набези на сарматските „венед” до Карпатите, а Плиний Старши дори ни е завещал уточнението, че сарматите на гръцки били наричани савромати.
Кимерийският ареал, описан от Херодот, се трансформира в сармато-савроматски и не случайно Херодот е убеден, че амазонките са майки на савроматите.
Херодот не е знаел, че кимерийците имат няколковековно съществувание в областта Кападокия в Мала Азия, където е била тяхната родина Гамирая, чието име е запазено в асирийските клинописи.
Вероятно още през ІХ в. синдо-меоти, които живеели около Азовско море, мигрират на южното Черноморие през Кавказ и основават гр. Синоп, който изглежда носи тяхното име „синди”, упоменато от Херодот.
Епосът „Аримаспея” описва тези синдо-меоти, които онаследяват в Мала Азия хето-хуритската залязваща култура и дори приемат етнонимът „камирци” от името на хуритското божество Кумарби.
Анатолийските и месопотамски цивилизации отдавна са патриархати, но изглежда приазовските синдо-меоти към ІХ – VІІІ в. пр.н.е. донасят в Мала Азия някакви останки от матриархат, които са явно в основата на митът за амазонките.
„Аримаспея” е на автор (или аеди) от Кизик (бл. до дн. Бурса), епосът повествовува за анатолийските кимерийци от VІІ в., но през V в. пр.н.е., т.е. по времето на Херодот, кимерийците вече са загубили през VІ в. пр.н.е. своите земи в Мала Азия и през Кавказ са се върнали около Азовско море, ето защо Херодот знае само за приазовските кимерийци, а сведенията за тяхната анатолийска мощ, свежда до 30 годишен поход, по аналог с разказа му за скитите.
Така анатолийските древни амазонки, по линия на преходът на кимерийците през VІ в. пр.н.е. от Мала Азия в Предкавказието, изведнъж са увидяни от Херодот като феномен около Приазовието.
Така се ражда легендата за предкавказките амазонки...
Тази легенда със сигурност произхожда от кимерийската цивилизация и нейните миграции на южното Черноморие и оттам обратно на северното Черноморие в региона на изток от Азовско море и Дон...
Цялото това преселение на синдо-меоти от Приазовието в Мала Азия и случването на синдо-меотите като камирци, които се връщат обратно от Мала Азия в Приазовието, става в един период между ІХ в. пр.н.е. и VІ в. пр.н.е., който период е всъщност истинската праистория на българите.
Това предположение е направено още в средата на ХІХ в. от Г.С.Раковски в книгата му „Българска старина”.
Илюстрация: sunstone40.tripod.com/womenwarriors
Коментари (5)
Следете за нови коментари с RSSНа езика на съвместно живеещите тервинги и гревтунги /или германци със по-скоро не-готски произход/ сохат
се превежда huttrag/cottrag от hut/Hütte/cottage - къщичка и tragen - нося,влача. "носещи къща" е доста по-точно от антското "сохат".
Хуттраг --> Котраги
ПС Не ми се отваря прозорец за коментар под точната статия?
со хат, хотраги, кутригури
на 19 юли 2010
-
- +0
-
-
...
на 20 юли 2010
-
- +0
-
-
Освен това сведението за "сохат", е заето от летописа от ХІІІ в. на волжките българи "Барадж тарих" и не е глотогенетично, независимо, че около този средновековен летопис все още има спорове за автентичността му.- ами тая двойна засечка през немския доста увеличава вероятността за вярност. Още повече, че немското звучеве е почти буквално еднакво, а засечката е смислова, не звукова. Просто няма как да е случайно съвпадение?
котраги, българи и славяни
на 21 юли 2010
-
- +0
-
-
Please wait...
© 2009-2011
Котраги - етимология
на 17 юли 2010