Материали по българската история до ІV век от н.е - Науката за хуните и прабългарският въпрос

Написано от Кирил Милчев 25 Март 2010

Изследвания

 3. Науката за хуните и прабългарският   въпрос.
 
    Целта на този абзац е да даде обобщен преглед колко изкривен образ е създаден за късно-античните хуни в просвещенско-модерната историческа наука и как „белите полета” в хунологията (да не се бърка със сюнологията) деформират изобщо историческите представи за това време.

    Миналото на хуните е прикрепено през ХVІІІ в. към изучаването на Римската история през ІV и V векове. Същото може да се каже и за миналото на готите, но тяхната късно-антична история се обособява в отделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало на германската държава.

    Обща заслуга на германската и руската исторически школи, е въпросът за късно-античните хуни да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена „велико преселение на народите”.

    Тя априори вменява, само на ниво мнение, че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu (хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.
    През ХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловите хуни към Hsiong-nu.
    Все пак модерната историческа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичният метод, изоставя тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност и липсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак от Средна Азия в Европа.

    Днес също може да прочетете в монографиите, че хуните са дошли от Азия, но почти никой не твърди, че това е Средна Азия, а че става дума за онази Азия, която започва веднага след Дон, както са смятали късно-античните географи. Понеже днес Азия е до Урал, е необходимо ясно да се потвърди, че произходът на хуните е източно-европейски, предкавказки...Това обаче тихомълком се пропуска от учените, което ясно свидетелства, че европейската историческа наука няма готовност и желание да се занимава по същество с хунологията. Достатъчно беше да се появи през 1973 г. в Калифорния монографията на американският историк Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, за да стане пределно ясно, че в Европа хунологията няма научен потенциал.

    Изоставеното в западна Европа просвещенско мнение за идентичност между Huns и Hsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският учен Иностранцев се заема да превърне германското мнение в научна доктрина.
    Руската историческа наука през ХХ в. също не разработва самостойно въпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък на сюнологията.
    Така въпросите около късно-античното хунско минало, което е спорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването на римско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено от руската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия (?).

    Руската имперска наука в началото на ХХ в., в лицето на Иностранцев, тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, който е отбелязан от всички късно-антични летописци.

    Дали това е случайно или има нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в., не е наша тема. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта за предкавказкият произход на хуните, не е единично явление в руската историческа наука, където до края на ХХ в. не се разработваше волжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века през Средновековието, може да бъде допуснато, че въпросите са повече субективни, отколкото обективни.

    В руската историческа наука сарматският културен пласт не се свързва с кимерийското автохтонно присъствие в Предкавказието, а отново се вменява, че сарматите са преселенци от далечна Азия и Сибир.     Дори за времето на античният период, на Предкавказието се отказва автентична културна роля, и се вменява, че тази земя винаги е била „магистрала” за преселения...

    Кимерийският културен пласт е родствен със синдо-меотите. Освен това присъствието на хето-хуритски религиозно-културни артефакти в Предкавказието, предполага основание за търсене на синтез между анатолийският период на камирите и сарматската култура.

    Но руско-съветската археология априори отказва да включи камири и сармати в компаративен анализ.
    Сармато-кимерийско-анатолийският синтез, е извън научен оборот, лишен е от методология.
    А всичко това деградира изясняването на по-късните процеси в региона, когато на границата на старата и новата ера в Кавказ се заражда хунската военна аристокрация.

    В науката се приема едва ли не за еретично да се твърди, че има камиро-хунски синтез, независимо, че още Прокопий през VІ в. пише за такова явление.

    Всички тези въпроси могат да си останат и лични хрумвания, ако не беше очевидно, че европейската просвещенско-модерна историческа наука, е отказала да изучи хунското минало на друго ниво, освен мнения.
    Тази област от историческото познание е свободна за бъдещо задълбочено и отговорно изследване.
    Освен това обективното разработване на хунското минало е абсолютно необходимо за една пълноценна картина относно случването на Европа през ІV век, каквато отсъства, поради все още живите в обединена Европа националистически рецидиви.

    Хуно-българската роля в създаването на Европа като център на света през ІV в., е необходимо да бъде освободена от субективните епитети и експресивни оценки, давани досега, и обективно да бъде проучено как, благодарение и на хуно-българите, римската цивилизация през ІV в. и през V в. изоставя анатолийско-средиземноморските си приоритети, преориентирайки се постепенно до средата на VІІ в. в европейска цивилизация.
    Всички тези въпроси предстоят пред пост-модерната историческа наука...