Материали по българската история до ІV век от н.е - Кимерийският географски ареал

Написано от Кирил Милчев 25 Март 2010

Изследвания

2.    Кимерийският географски ареал.

    Според Плиний Старши гърците наричали сарматите с името „савромати”.

    Херодот извежда произходът на савроматите при Меотида, от легендата за амазонките. „Елините победили в битката при Термодонт и отплавали, натоварвайки на три кораба амазонките, които успели да пленят. Но когато били вече в открито море, амазонките се нахвърлили върху тях и ги избили до крак. Амазонките не разбирали нищо от кораби, не можели да си служат нито с кормилото, нито с платна, нито с гребла; след като избили мъжете, те се понесли по вълните, носени от вятъра, и достигнали до езерото Меотида при Кремной. (...) Савроматите говорят на скитски език, но го говорят неправилно още от най-стари времена, понеже амазонките не го били изучили.” (Херодот, История, ч.ІІ, С., 1990, с.40, 41).

    При внимателното четене на сведенията на Херодот, прави впечатление, че той спомената страна Кимерия, говори за Кимерийски босфор (Боспор Кимерийски, т.е. дн. Керченски провлак), но не познава нито един жив кимериец.

    Херодот е определено скитофил, но това се дължи на лични срещи с тях. Неговите сведения за кимерийците са откъслечни, дадени са определено от човек, който говори за тях в минало време, но въпреки това разкриват една ясна картина за наличието на кимерийски географски ареал между Дон, Каспийско море и Кавказ.

    Трябва да признаем, че късно-античният топоним Сарматия е много по-функционален от антично-гръцкият Скития, понеже в географското понятие „Сарматия” е влизало и Предкавказието.

    Именно територията на север от Кавказ, между Азовско море и Каспийско море (до устието на Волга), е късно-античното географско понятие Азиатска Сарматия.
    Фактически, по времето на Херодот (V в. пр.н.е.) земите на изток от Дон са географски ареал на кимерите, което ще рече, че не е пресилено самото име Сар-матия (Савр-матия) да е кимерийско и да произхожда от езикова калка на местното божество Куар (Суар, Савар) и калката на Меотида (Азовско море), т.е. „матия”.

    Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части).

    Колкото по-близо са тези народи до Запада и Рим, толкова повече от тях са наричани и с етнонимите им, като народа елуар, например. Упоменат още в старата история на Дексип, която е продължена от Евнапий.
    Мнозина древни автори, пише Евнапий, са съобщили старите имена на хуните.

     И ние действително знаем, че Филострогос ги нарича неври, под влияние на Амиан Марцелин, а Прокопий знае, че те имат масагетска войска.

    Сред старите имена на хуните е и термина сармати.

    Фактически, както не е обърнато достатъчно внимание, съчиняването от късно-античните автори как са се казвали в древността хуните, има една обща допирна точка: всички споменати етноними са на етноси, които са сармати от азиатската част на топонима, т.е. от региона на изток от Дон до Кавказ и Каспийско море.

    Ето защо риторът и философ Евнапий от гр. Сарди, който решава към края на ІV в. или началото на V в. да напише история за хуните, си поставя като първо условие да разгледа критично сведенията на древните автори за тях. Този „метод” на Евнапий ще бъде продължен през VІ в. от Прокопий Кесарийски, който дава сведение, че хуните-утигури произхождат от старите кимерийци.

    Евнапий през ІV в. и началото на V в., е първият късно-античен историк, който, за да въведе яснота, нарича всички народи, които хуните превземат - „скити”. Фактически скито-сарматския свят на старите географи и историци, е преведен и модифициран от Евнапий, в скито-хунски свят.

    Хуните завоюват скитските народи, според Евнапий, но той не нарича никъде хуните „скити”. Затова пък готите, които са обитавали в Скития, преди да бъдат победени от хуните, именува постоянно като „скити”.
    Сведенията на Херодот от V век пр.н.е. за Предкавказието, са смътни, заети са от скитски легенди и източници, и от една гръцка поема-епос от около VІІ век пр.н.е. със заглавие „Аримаспея”, от която тръгват легендите за обитателите циклопи (аримаспи) и за героичните жени-бойци (амазонки).

    Тези легендарни фигури остават в по-късните антични исторически съчинения, поради липсата на достоверна информация какво става там.

    Нито Александър Македонски през ІV век пр.н.е., нито по-късно партанските царе, римските цезари или ахеменидската и сасанидската персийски династии, не разширяват владенията си на север от дербентския проход в Кавказ.

    Предкавказието, което включва земите на север от дербентския проход до източния бряг на река Дон, е всъщност единствената земя, която винаги е била свободна и независима от гръко-римската и персийската цивилизации.

    Регионът е сфера на влияние на кимерийската култура, която е своеобразно продължение на хето-хуритската и фригийската.     Кимерийският цивилизационен пласт е анатолийски и е донесен в Предкавказието през VІ век пр.н.е.

    Още около ІХ век пр.н.е. части от племето синди (синдо-меоти), което е живяло около Меотида (Азовско море), мигрира през Кавказ на юг в земите около южно-черноморския град Синоп. По всяка вероятност този град, дори и след като става елински, запазва името си, което съвпада с етнонима на меотийските синди. 

    В земите на Анатолия, между Синоп и езерото Ван, синдо-меотите попадат в синтез с княжества на отмиращата хето-хуритска култура и именно тук явно те приемат култа към старото хуритско божество Кумарби, откъдето води явно началото и етнонима им „камирци”.

    В „Одисеята” на Омир има отзвук от този стар мит за Кумарби и отрочето му Уликуми, което скрило слънцето:

    „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
    Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
    Там кимерийски мъже населяват града и земята.
    Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
    Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

    През VІІІ век пр.н.е. камирците попадат под влияние на фригийците и култът към Кумарби се смесва с фригийско-мизийската богиня Кибела, която под формата „Кубаба, Кубара”, е възприета от камирците.
    Хето-хуритските митове продължават да имат водещо начало, независимо че Кубар (Куар) е вече името на основното божество-майка.

    Пикът на анатолийската мощ на камирците е през VІІ век пр.н.е., когато те са хегемон в земите от Синоп до Йонийско море.

     Възхода на лидийската държава спира устрема на камирците и след няколковековно съществуване на държавата им Гамирая  (асирийски клинописи), те напускат Мала Азия и през Кавказ се връщат в Предкавказието.
    През V век пр.н.е. Херодот знае за тези кимерийци, те владеят керченския провлак, който се казвал, според него, Боспор (т.е. босфор) Кимерийски.

     Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (Historiae Adversum Paganos) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”

    Арменският историк от V век Тавстос Бузанд не познава топоним Кападокия, тази област той постоянно именува в творбата си „Гамирка”.

    Този топоним се среща и при арменския писател Агатангелос, предшественик на Тавстос.

    През ХІІІ век арменският историк  Вардан Велики не се колебае да отбележи в увода към своя труд, че „от нашия родоначалник Яфет, който след потопа роди Гамер, произхождат Гамирите.”

    И.Н.Медведска проследява как етнонима на кимерийците  (камир) е попаднал в библейската книга „Битие” като Гомер, син на легендарният Яфет, по време на редакциите на Петокнижието през VІ век пр.н.е.

    През VІІ век пр. н. е. кимерийците (камир) стават военен хегемон в западна Мала Азия и владеят, според Херодот, върху територии от гр. Синоп (Черно море) до Йония (Егейско море). Дори гр. Сарди бил техен, „без акропола”, пише Херодот. Той дава ценни сведения за тях, единствената му слабост е, че ползва скитски източници, от които си създава убеждението, че това са някакви конници-номади, обикалящи Мала Азия в промеждутък от три десетилетия и не знае, че те са уседнал няколковековен народ и имат анатолийска държава Гамирая, която е припокривала част от по-късната област Кападокия.

    Тази „слабост” на Херодот обаче се оказва решаваща и всъщност чак след световните войни през ХХ век (след разчитането на асирийските клинописи през ХІХ в.), сред научните среди започва да се оформя представата, че кимерийците не са били единствено приазовски народ и в Мала Азия не са ходили само военни отряди.

    Съвременните изследователи уточняват, че в историята на Херодот има явно скитофилство, „бащата на историята”  дава всъщност скитски прочит на кимерийската история, което не само стеснява представите за античните камирци, но и значително асимилира от тяхната история за сметка на скитската.