В бешеновската църковна архива се пази една книга "Historija domnus" където на латински език пише, че българите палкене, пръснати по банатското поле, сме дошли от селата: Никопол, Свищов, Лъжене, Белене и Трънчовица. Винганите (жители на с.Винга), според техните стари документи, дадени от влашките управници, разбираме, че близо до границата на Сърбия, на брега на реката Огоста, дето се влива в Дунава, имало един град на име Кипровац или както сега го наричат в България Чипровци, оттам излезли те и от околните села.
Макар че според бешеновската книга по време на бягството сме били размесени, кои от кое село са само можем да гадаем.

След загубата на битката при Никопол през 1396г. България загубила своя цар и паднала под турско робство. Животът на нашите прадеди станал тежък. Мразени от гръцкото духовенство заради тяхната крива вяра - богомилска, павликянска, еретическа; мразени по-късно и от турците, защото като католици все към австрийския католически цар поглеждали, който да им помогне да се спасят от робство. В средата на 15 век по времето на втория Мохамед султан, който превзел целия Балкански полуостров настъпил т.нар. „Римски мир", който дал възможност на покорените народи да се отдадат на мирен труд. България паднала под турска власт с център София. Под софийския беглер-бег се намирали 36 санджака. Нашето старо гнездо се управлявало от санджака Видин. Покрай турците имало и българи управници, наричани воеводи. Турците в началото щадили гюробените и запазвали живота им, защото имали нужда от тях - да им плащат да им работят и да им прислужват. Убивали само онези, които не искали да се покорят, особено болярите. Те, за да запазят имотите си, често се потурчвали, но както се вижда от павликяните не е имало вероотстъпник.
Данъкът, плащането. Християните били наричани „рая" - плащали всички данъци. Главният данък бил харач-а. Този данък плащали всички мъже над 16 години. В началото се плащало един златен дукат, а после се покачвал. Изчислявал се по главата, който имал по-едра глава, плащал повече. За пасенето на говедата се плащал данък беглик, юмур от седбата, мито от пътищата. В селата селяните се делили на три категории: изполичари, момци и кeседжии. Изполичарите имали свои земи и къщи, но били принуждавани да обработват земята на местния турчин без заплащане или със съвсем малко заплащане, били и като слуги у спахията. Кесиджиите били цяло село, които плащали годишен данък в натура, който бил разхвърлян между селяните по 20-30 котела жито; те работели по няколко дни по време на жътвата, сенокоса, гроздобера, вършитбата. Носели на турчина сирене, масло, дърва, агнета, колове за стобори и т. н. Най-тежкият данък бил кръвният. На всеки пет години събирали от 7 до 10-годишни момчета, водели ги в Цариград да ги обучават за турски воиници, където ги и потурчвали. Така те забравяли родители, родното място и като хайрсъзи турци се обръщали срещу своите. Този данък се плащал до 1630г. когато Мурад IV го премахнал. Пред съдията само турчинът имал право. Българин, яхнал кон, ако срещне турчин, който върви пеша трябвало да слезе и гологлав да стои, докато турчинът не отмине. Турчинът неканен отивал на гости при българина по никое време и българинът бил длъжен да го гощава и, акатурчинът пожелаел, спал там с когото поискал, а мъжът отвън на прага пазил съня му. От такива безочливи посегателства българинът често пъти се хващал за главата и ставал разбоиник. На някого жената, майката или годеницата обезчестили, другиму убили бащата, ограбили го, така че за да се утеши се криел в планината и там дебнал турчина. Ставали хайдути само тези, които нападали само турци, а помагали на християните. Когато турската държава започнала да запада, турците станали по-зли и свирепи, така че съдбата на християните станала още по-тежка Заради тези тегла нашите деди решили да напуснат своето огнище и да търсят по-добро съществуване отвъд Дунава.

БОРБАТА НА ДЕДИТЕ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ НА РОДИНАТА

Първият опит да се освободи България от турско робство, можем да кажем, че принадлежи на католиците.Начело с видните боляри Парчевич, Княжевич, Пеячевич, Маринов, Богданов, Гьонович народът много говорил за освобождението. Около 1630г. била изпратена делегация от 22 видни българи до австрииския цар Фердинанд III и полския крал да искат помощ. Те много милостиво приели пратениците и им обещали всичко, подарили им 15 сини знамена, за да се вдигнат на бои. Напразно било това обещание. Австрия се оплела в тридесетгодишна воина и не можела да даде помощ. Първият, за когото знаем, че е търсил начин да освободи България, е епископ Петър Богдан. Роден в Чипровци, той първо бил помощник на епископа Илия Маринов и след неговата смърт става софииски епископ.

Друг, който търсел удобен момент за освобождение бил Петър Парчевич, заедно с Марко Бандин. Те тръгнали на 12 октомври 1б44г. от Чипровци при влашкия княз Матей Бесараб в Търговище, където, особено Парчевич, с неговата хубава латинска реч, убедил влашкия княз да се обедини с полския крал и да тръгнат срещу турците. В началото на 1647г., предрешени в турски дрехи, двамата българи отиват във Варшава при полския крал, където със „сълзи и ридание" съобщават желанието на българсКия народ за свобода. Три пъти ходили във Виена да молят за помощ.

Макар че Парчевич навсякъде бил посрещан любезно, отново от никъде не получили помощ.. Той искал да се моли за помощ и на Светия Отец Папата, но като стигнал в Рим се разболял. От умора и старост починал на 23 юли 1674г.

 

ЧИПРОВСКОТО ВЪСТАНИЕ

Около 1678 г. на един празник се изнършвало обикаляне, на което с байраци и друа осветена църковна утвар извадили от Чипровския манастир и иконата на Света Богородица. При обикалянето забелязали, че иконата проплакала. По лицето и текли сълзи. Мнозинството с очите си могло да види това чудо. Старите смятали чудото за лошо знамение, но по-младите казвали, че Майка Божия плаче, защото е под турско робство.

Когато австрийската войска превзела Виена и започнала да напредва, чипровчани решили, че това е часът да се отърват от мъките. В това въстание, без разлика на вярата, взели участие католиците, както и българи от старата вяра, които можели да носят оръжие. Гюка Парчевич с български момци завзел от турците Оршова. Това накарало цар Леополд да даде помощ на българите. Когато австрийската воиска се приближила, цяла Западна България се вдигнала.

Пеячевич, заедно с Богдан Маринов, двамата братя Станиславови и още осем водачи на българската воиска, заедно с австрииците, водени от генерал Хайслер, а унгарската конница от Ладислав Чаки, се спрели около гр.Кутловица. Турците, под командването на Йеген Осман и беглеца лутеранин Имре Тьокьоли, поради слабостта си отстъпили. Българите занемарили дисциплината и тръгнали без да се пазят и без ред нападнали турците. Тьокьоли, един беглец, точно тогава ги нападнал отзад, когато се връщали, натоварени с плячка и страшно ги разбил. Няколко хиляди българи за един ден били избити, а които успели да се спасят се затворили в гр.Чипровци, който бе пълен с всичко потребно да издържи неприятелска обсада. Напразно ги убеждавал Тьокьоли да се предадат, обещавал им много богатство в Ардела и Влашко. Накрая бил принуден да отстьпи. Българите и сега изоставили дисциплината и не забелязали неочакваното връщане на Тьокьоли, който с голяма сила нападнал Чипровец. Напразно българите се защитавали отчаяно, но не могли да се спасят - нито себе си, нито града от пълно разрушаване. Стотици коли, пълни с богатство, попаднали в неприятелски ръце. Нямало прошка дори за децата, всички били изклани. Само малцина се спасили в планината и горите. между спасените бил и софийския архиепископ Стефан Княжевич, които успял да вземе със себе си и чудодеината икона на Света Богородица с привилегии и до сега запазени във винганското кметство.

БЯГСТВОТО В КАРАВЛАШКО

Чипровското въстание в края на 1688г. не донесло на нашите прадеди радостта да смъкнат от плещите си турското робство, а точно обратното - дошла още по-голяма опасност. Особено католиците били подложени ча гонение, защото турците ги смятали за австрийски шпиони, особено наострени били срещу свещениците им. Чипровчаните, които според търговията им били познати на влашките князе, веднага след погрома на въстанието избягали във Влашко. Там били приети като гости от воеводите които им дали привилегии и много облекчения в търговията. Особено благосклонно били приети от Константин Бранковану, за който епископ Княжевич казва че тоие техен „милостив закрилник". Бежанците се заселват около Камполунг, Търговище, Кральево(сега Крайова), Римник и Брадичени И тук нещастие. През януари 1690г„ едва се установили, когато отново ги стигнала бедата. Татарите нахлуват по тези места, където били нашите прадеди Татарите не ги убивали, нито заробвали, само им обирали всичко, което имали. Епископът, който живеел в манастира в Търговище, пише, че така немилостиво били обрани, че той и другите българи били оставени самo по риза а жените и без ризи бягали през януари към градовете Брашов и Сибиу. Тук отново страдания.Немците лутерани, заради католическата вяра на българите, не ги пускали да пренощуват, ако не платят. „Който ни приеме в своята къща за 6 часа да му платим 40 флорини." Австрийското правителство разбрало, че ако иска да засели опустошените места, трябва да дадена заселниците някакви улеснения. Така българите, останали около Краиова, Гимник и Брадичени получили от крал Карол, бащата на Мария Терезия, привилегии през 1737г. на 1 октомври. Населените в тези места българи не преставали да се надяват, че ще дойде време, когато отново ще могат да се върнат в старото огнище. Напразни били тези надежди - от старото гнездо се появили нови преселници, които описвали тежкия живот така че поканата да се преселят по-навътре в тогавашната унгарска земя в Банат те приели с голяма радост.

Във Влашко сме живели около 40 години и според труда и работата сме придобили много имане. Старите разказвали, че турчинът щял да пусне поробения българин, само ако плати толкова злато и сребро, колкото тежи поробения. Че са дошли с богатство се вижда от това колко е трябвало да платят в Сибиу. До скоро богатите вингани мерили дяла на дъщерята c крина дукати или сребро. За живота на старите във Влашко само можем да предполагаме, че са се трудили и са имали собствени ниви.

ЖИВОТЪТ В КАРАВЛАШКО

Ако искаме да проследим историята на нашите избягали прадеди по-нататък, трябва да ги разделим на два дяла. На западни, или изселени от гр.Чипровец и околните села, и на краидунавските българи, т.е. палкенете. Последните повече ни интересуват, защото и ние сме палкене, а първите като че ли се изгубили, смесили се с други нации.

През това време преселените палкене около гр.Краиова живеели много тежко, като чакали да им се даде някое удобно място, където биха могли да започнат техния земеделски занаят, защото те дошли в Крайова като бежанци с голи ръце. Преди да избягат от старото огнище много им било обещавано от австрийското правителство, но нищо от обещаното не било изпълнено. В Крайова те не получили земя, ливади и лозя, от които най-много имали нужда. Ненужна се оказала дипломата от австрийския крал Карол VI - те нямали от нея никаква полза за земеделския си занаят, а най-вече, че се делили от чипровчаните, които били търговци и занаятчии (майстори), а палкенете до един били земеделци. Палкенете имали свещеници, наричани „патрини", а чипровчаните били свикнали с францисканските калугери. Макар че били една кръв, единезик, чипровчани и палкене никак не могли да се обединят. Но и палкенете помежду си не били обединени. Това се вижда от писмата, изпратени до австрийския царски престол. Тези писма много ни помагат да проследим живота им в Каравлашко. Първото писмо е изпратено през 1731г., в което пишат, че с пот на челото изкарват всекидневния хляб, затова в името на Исуса и под закрилата на Св.Павел представят молбите си в шест точки:
1. Молят да ги приеме царят под негова закрила, тях и техните внуци;
2. Привилегаите, дадени на българския народ, настанен в трите влашки града, да се дадат. и на тях, като на четвърта българска община. Те се изхранват само от земеделие, на което ги принудила съдбата им, но сега под царска закрила могат да бъдат полезни и за хазната само да им се даде някое удобно ненаселено място във Влашко покрай Дунава, а именно Северин, което би било добро не само за хората, но и за общинското благо. Това място се намира на Дунава, между Орщова и границата на Влашко, Сърбия и Банат. Ако биха се населили тук, биха могли да бъдат спокоини от турците и биха могли да служат на Австрия като верни стражи. Биха издигнали набдизо някоя крепост, която би била опора и за царя. Молят да им се даде гр.Северин и биха го кръстили „Каролово" за вечна слава на царя. Да им се отпусне земята между реките Сополница и Водица и земята около тях и да се продаде на цената си, ако тази земя вече има стопанин, те ще я изкупят.
3. Палкенете и под турците били свободни хора, не се смятали за роби на никого и сега по свое желание дошли във Влашко, искат със свои пари да си купят земя, която да обработват и молят царя нито той, нито наследниците му да не ги подаряват на някои спахия, бил тои светски или черковен, те желаят да живеят като свободни хора под царска власт.
4. Молят заради тяхната бедност да не плащат данък три години, а после само по 35 форинта за човек на година.Ако избягат нови братя, те да не плащат данък 5 години.
5. Да им се дале право да ловят риба, като използват по-малките риби, а големите под заплаха от строго наказание да се занасят на отреденете места.
6. Да имат право да плават по Дунава. Тази молба е изпратена от палкенския народ от България, нови преселници.

От другата партия е изпратена молба до коменданта на Влашко, в която се оплакват, че вече пет години от както са се изселили, а не са могли заради властта да орат, нито да сеят, нито да косят, нито да секат дърва, с една дума не са могли нищо да вършат свободно. Добитъкът, докаран или закупен тук, е измрял, защото нямали храна. Едва изкарали с хляба. Затова се молят да им се даде мястото Престол. Има палкене - пишат по-нататък, които по никополския епископ изпратили молба до царския двор, в която молят да им се даде Северин, което те по никой начин не желаят, за да не бъдат така много на едно място и защото не могат да живеят в сговор - и в Турско са живели отделено. Затова искат мястото Престол, че ако доидат нови бежанци да могат да избират. Още молят, докато не се замогнат да не плащат данък. Тази молба е писана в Крайова на 18 юли 1731г., подписана от Себастиян Куков, Иван Манушев, Богдан Магяров, Петьр Бобойчев, Васил Калчов.

ПРИВИЛЕГИИТЕ

Желанието на палкенете да се заселят в Северин или Престол не било изпълнено. Северин не бил даден, защото земите около него се допирали до манастира Тисмана. Генерал фон Валис е предлагал палкенете да населят комурското село Юрик. Това село може да се намери на картата между Дунав и Деснегиу. Тук палкенете се заселили през есента на 1731 г. и получили следните права:
1. Палкенете се вземат под царска закрила.
2. Дава им се селото Юрик.
3. Разрешава им се помежду си да събират царския данък и да го внесат във военната къща.
4. Освобождават се от данък три години.
5. През седем години да плащат само по пет форинта на семейство.
6. През това време всички се освобождават да дават кунак, хора и добитък за държавните служби.

Както се вижда от тези шест точки на дадените привилегии, палкенете не са имали големи права, но те били доволни и от тях, защото като земеделци им била нужна земя за обработване, а не условия за търговия. И властта като земеделци ги приемала. От горепосочените привилегии се вижда, че палкенете били задоволени. В онова време много трудно било да се дава кунак, така че те били освободени от това. Нямаме сведения за по-нататъшния им живот в Каравлашко, но както се вижда те били доволни. Тези привилегии за жалост са загубени, само от един документ от 2 януари 1742 г знаем че са га имали. Мирно си обработвали земята, докато не дошла 1737 г т.е. войната между Австрия и Турция, така че палкенете отново били принудени да се крият, да бягат по-навътре в Темешварския Банат, в новото гнездо.

ЗАСЕЛВАНЕТО В БАНАТ

Едва се заселили българите палкене във Влашко и в името на Бога започнали да обработват земята, да бъдат доволни, когато започнала нова размирица междуАвстрия и Турция през 1737г. Надеждата да се върнат в старата родина, в България отноо изгряла в сърцата. Епископ Станиславич и брат му Михаил събрали пари за освобождаването на милата им родина. През октомври 1737г. една турска армия под командването на Мохамед паша изгонва австрииците от Крайова и ги гони до Оршова. Българите, които живели в Крайова, Римник и Брадичени, тръгнали да бягат през прохода Вулкан в Трансилвания. Палкенете пък, които живели близо до Дунава. побягнали към Оршова. Техен водач бил Боно (Добри) Ферменджин. Бешеновската църковна история казва, че преплували Дунава и отишли в Сърбия. Както се вижда те сбъркали пътя и пет дена се лутали, после отново преминали Дунава срещу Брашов, където временно си починали Поради страшната зима трябвало да търсят покрив и затова се пръснали около Оршова и Мехадия. Тук, в Мехадия, свещеникът Блажо Мили започнал да пише първата кръщелна книга. Първото кръщение в тази книга е записано на 5 ноември 1737г., където се казва, че поради турската опасност близначетата Мандалина и Димитър, деца на Стоян Дульов и Станка Баланова, получили временно кръщение в къщата на префекта, а пълно кръщение в църквата в Рекаш. В Рекаш зимували и изпратили петима избраници, като делегация в Тимишоара. Това били Никола Качамагов, Живков Ронков, Тодор Бодуров и Петър Велчов. Техен водач бил епископ Станисла вич. Тимишоарската администрация им отпуска за заселване пустата мест ност Бешенов. Бешеновската история разказва, че от тази делегация Жив ков и Велчов останали в Бешенов, а останалите трима се върнали при тех ните. В кръщелната книга последното записване в Рекаш е от 13 февруари 1738г. и както се вижда след този ден тръгнали да се преселват в новото гнездо. За бешеновчани със сигурност знаем, че на 7 март 1738г. вече били пристигнали в Бешенов, защото тук е кръстен Иван, детето на Иван Русинов и жена му Добра, кръстница била Деметрия, омъжена за Гюка Рашков. Първо то венчаване в Бешенов е отбелязано на 24 април 1738г. на Франц Михаил Орланди и Юлиана, дъщеря на Мартин Монад. На 25 април 1738г. се венча ват Калчиу Маршов и Мандалина Бабушков. Свидетели са Никола Маджа ров и Иван Станков. На 8 януари 1739г.се венчали Девдат (Боно) Маджаров с Е.Марков, стар сват и кум били Стоян Чикаров и Михаил Койов. Нататьк бешеновската история разказва, че половината от палкенете (около 60 се меиства) отишли в Бешенов, а другата половина отишли във Винга. Обаче кръщелната книга от Винга показва друго. Тя започва от 15 октомври 1741г., когато се кръщава Катерина, детето на Стоян и Мария Павликян.

Три години и половина по-късно е отбелязано първото кръщение във Винга. Не е било възможно през тези три години и половина да не е имало кръщение. Ако приемем за истина, че палкенете са се разделили на две половини, тогава, както се вижда, или е загубена първата кръщелна книга, или са кръщавали децата си в Бешенов. В бешеновската кръщелна книга намираме в началото такива фамилни имена, каквито няма в Бешенов, а във Винга и днес съществуват. В Бешенов никога не са се делили на палке не и българи, но жителите на Винга се делили. Според винганската кръщелна книга можем да кажем, че на 15 октомври 1741 г. българите вече били дошли във Винга, но за палкенете не знаем. Българските фамилни имена, които завършват на "-ин" в Бешенов са малко, а които завършват на "-ов" са на българите палкене.

Адаптация: Светлана Караджова
Източник: kroraina.com

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com

Коментари (1)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар