Ат-Табари и Прокопий - едно общо сведение за българите
Написано от Администратор 02 Юни 2010
(19 Гласа)
Автор: Кирил Милчев
Арабоезичните средновековни исторически летописи са изключително ценен извор за изясняване на българското минало в късно-античният период.
Арабоезичните историци, голяма част от които са с персийски произход, дават много важни сведения, чийто произход е в персийски извори от сасанидската епоха, т.е. до VІІ в. от н.е. Именно тези сведения съдържат ценен материал за изясняване на българското минало до VІІ в., което все още не е пълноценно проучено, тъй като е експлицирано предимно на основата само на гръкоезичните и латинските късно-антични летописи.
Данните, които могат да бъдат извлечени от арабоезичните средновековни исторически книги за българското минало, биха могли да прояснят много от онези моменти за българите, които са неясни все още във византийските, арменските и латинските първоизвори.
Все още обаче арабоезичните извори не са проучени систематично по отношение на българското късно-антично минало.
Причините за това са различни.
Една от тях несъмнено е в особената „жанрова” специфика на арабоезичната средновековна историческа литература, чиито текстове са компилативни по произход и така няколко версии на едно и също хронологично събитие могат да бъдат поднесени успоредно, без авторът да се чувства длъжен да внесе критичен поглед. Арабоезичният компиратор, освен автор, е и архивар на автори, чиито имена в повечето случаи не се споменават. Това води пък до хронологични неясноти и изисква особен метод на интерпретация и сравнителен подход. Особено, когато има паралелни сведения във византийските и латинските летописи.
Що се отнася конкретно до експлициране на данни за прабългарите, е направено много малко.
Още от краят на ХІХ в., благодарение на развитието на критичният метод в западното историознание, става ясно, че българското късно-антично минало е в общо семантично поле със сведенията на византийските извори за народите кутригури и утигури. Но анализът на изворите показва, че за „утигури” пишат само гръкоезичните късно-антични историци, а сироезичните византийски автори и латинските употребяват за същият етнос името „българи”.
Гръкоезичната византийска историческа школа обаче е била най-силно развита, произходът на етнонимът „утигури” е положен от Прокопий Кесарийски през VІ в., като той дори проследява генеалогията на утигурите и кутригурите не само до ІV в. от н.е., но и в древността до кимерийците.
По сходен начин постъпва в арабоезичната историческа литература Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923), който дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579) .
Тук ще обърнем внимание на едно съобщение на ат-Табари, което има съответствие при Прокопий Кесарийски.
Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака в страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...”(История на пророците и царете, ХХІІ).
Буквалното възприятие на този кратък текст, зает от ат-Табари от източник, чийто произход е в сасанидска Персия, оставя впечатление, че гореупоменатите народи са нападнали Хосрой. Явно така е схванал нещата и ат-Табари, който обаче все пак коректно отбелязва, че е нападната именно Армения. За един перс от ІХ в. Армения и Персоармения са трудно различими. За щастие това събитие има съответствие при Прокопий (VІ в.), от който става ясно, че не е нападнат Хосрой, а Хосрой е организирал атаката на тези кавказки народи срещу Армения.
Преди да цитираме Прокопий обаче трябва да насочим нашето внимание към етнонимите „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари.
Под тези два етнонима, заети от ат-Табари (както вече казахме) от източник от сасанидска Персия отвеждащ към VІ в., се крият същите два народа, които Прокопий Кесарийски нарича „кутригури” и „утигури” (както ще се опитаме да покажем).
Сироезичните писатели (Мар Абас Катина, Псевдо-Захарий Ритор, „неизвестният източник” на Теофан), са ни оставили сведения, в които те вместо гръкоезичният етноним „утигури”, употребяват „българи”.
Още Златарски през 1918 г. констатира, което е очевидно от първоизточниците, че гръкоезичният византийски етноним „утигури” съответства за същият народ, който сироезичните автори наричат с името „българи”.
Тази „научна стъпка” на Златарски е вярна и много важна за изясняването на късно-античната българска етногенеза, но не е достатъчна и трябва да бъде направена още една „научна стъпка”: да се отговори на въпросът кои са кутригурите?
Сироезичните извори, водещи до Мар Абас Катина и „неизвестния източник” на Теофан, вменяват някакъв етност „вунд” (бунд), успоредно до „българите”. Псевдо-Захарий Ритор обаче не пише за „бунд” и „уновундобългари”, а ги нарича – „кутригури”.
Въпросът остава неясен.
Кои са тези „бунд”?
И именно тук идва на помощ арабоезичният автор от персийски произход ат-Табари, който дава сведение за народ „банджар” (Ахунов кодифицира етнонимът като „бунджар”). Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, с което наименование арабските историци масово наричат страната дунавска България.
По-важното в случаят е друго: сведението на ат-Табари за „банджар” (бунджар), ако бъде съпоставено с неясните все още сирийски данни за „бунд” (Мар Абас Катина, чрез арменският историк Мовсес Хоренаци) и „унобундбългари” („неизвестният источник” на Теофан), хвърля допълнителна светлина, че етнонимът „кутригури” е очевидно външно наименование на етносът „бунд” (банджар, бунджар, бурджан).
На този проблем е посветена статията ми „Кои са кутригурите?”, в която въпросът бе проучен детайлно.
В бъдеще трябва да се върви към написването на цялостно изследване за кутригурите, което не е направено досега, а сведенията за тях в късно-античните летописи са многобройни...
Тук ще се опитаме да дадем още един контур към изясняването на въпросът кои са кутригурите.
За целта е необходимо да кажем някои неща за Прокопий Кесарийски (VІ в.).
Този византийски историк дава генеалогия на племената утигури и кутригури, подчертавайки, че това са хуните, които през ІV в. нападат западна Европа откъм Приазовието. Същевременно Прокопий в късният си анти-юстинианов труд „Тайната история” най-изненадващо се отказва от употребата на тези две имена и се връща към общото им название „хуни”.
Това е многозначително, но и много показателно.
То показва, че специфичният интерес на Прокопий към тези два пост-атилови народа, е бил политически обвързан с дипломацията на Юстиниан І (527-565), който целенасочено се стреми да превърне утигурите в свои съюзници и да всее раздор между тях и всемогъщите кутригури, които от края на V в. постоянно атакуват Византия на юг от Дунав.
Очевидно е, че Прокопий фаворизира утигурите, дори проучва миналото им, което отвежда до древните кимерийци. Така Прокопий през VІ в. е родоначалник на хипотезата, че славните хуни от ІV в. и V в. имат кимерийски произход. В модерната наука през ХХ в. обаче са наложени съвсем различни догми за хуните, често в пълно противоречие със сведенията на късно-античните летописи...
Прокопий фаворизира утигурите по същият начин, по който по-късно през VІ в. Агатий фаворизира лазите; съюзническите народи на Византия, са били предмет на изучаване от историците на империята. Чак в „Тайната история” Прокопий, след като отрича авторитета на Юстиниан І (527-565), не се чувства длъжен към неговите съюзници утигурите и никъде не ги упоменава поименно в тази книга (както и кутригурите), а пише за тях, под общото им име „хуни”.
Точно Прокопий в „Тайната история” дава сведение, което има аналог при ат-Табари. Но, според него атаката не е срещу Хосрой Ануширван и Персия, а обратното: хуните атакуват Армения, по инициатива на Хосрой. Така става ясно, че абхазци и алани (ат-Табари) са били включени в хунската атака срещу Армения (Прокопий).
Но още по-интересно е, че за първи път от ат-Табари (и от неговият персийски извор) научаваме, че двата пост-атилови хунски народа, които Прокопий в трудовете си преди „Тайната история” нарича „кутригури” и „утигури”, са познати на ат-Табари с етнонимите „банджар” и „баланджар”. При което, под „банджар” на ат-Табари, явно трябва да се разбират „кутригурите” на гръкоезичните автори, а под „баланджар” – „утигурите”.
Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно, по времето, когато за първи път тюрки, начело с ябгу Истеми, стъпват в Предкавказието в средата на VІ в.
Както знаем, една от модерните хипотези от ХХ в. за прабългарите е, че те произхождат от каганатските тюркски племена, но тази хипотеза определено не е верна, тъй като произходът на утигурите (= българите) в късно-античните гръкоезични летописи, които следват авторитета на Прокопий, е кимерийско-сарматски и той е свързан не с Алтай или Памир, а с анатолийската и месопотамска мощ на древните кимерийци до VІ в. пр. н.е., които след това мигрират в Приазовието и Предкавказието. Следователно, в хипотезата на Прокопий от VІ в., че хуните от ІV в. имат кимерийско минало, има рационално зърно, което за съжаление не е проучено...През средата на ХІХ в. тази хипотеза получава ренесанс в проучванията на Г.С.Раковски в книгата му „Българска старина” (издадена през 1865 г. в Букурещ и оттогава не е преиздавана в автентичен вид), но Иречек към 1876 г., вместо да отдаде заслуженото на хаотичните опити на Раковски да възстанови кимеро-българската етногенеза, лековато го нарича „фантазьор”. Оттогава нещата не са преразглеждани, за срам на българската историческа наука, която решава, че Г.С.Раковски не заслужава уважение да бъде подкрепен като учен. Забравено е и друго, не Раковски от средата на ХІХ в., а Прокопий Кесарийски от VІ в., чиито останали сведения тотално са приети в науката, е автор на хипотезата за кимеро-хуно-български (= утигурски) синтез.
Да се върнем на темата.
Освободен от авторитетът на Юстиниан І, Прокопий в „Тайната история” честно разказва коя е причината хуните (разбирай: кутригури и утигури) да нападат Византия през Дунав. Прокопий разкрива, че хуни и перси били съюзници и че още по времето на Юстин І (518-527), неговият племенник Юстиниан се бил вживял в ролята да всее раздор между тях.
Несъмнено Юстиниан І е бил роден за държавник. Неговият устрем да привлече хуните на страната на римската империя, ни разкрива ясно и категорично, че пост-атиловите хуни, макар и да ги няма вече в Панония, където са били до към 460 г., въобще не са изчезнали безследно (мнозина историци безотговорно и нелепо правят този извод), а са се превърнали във важен източен геополитически фактор (С. Рънсиман, 1930). Най-важните пост-атилови два народа от стария хунски съюз до 455 г., а именно „банджар” (кутригурите) и „баланджар”, т.е българите (утигурите), командват след 465 г. огромни територии от Кавказ до Днепър и са подчинени след 468 г. на Ирник от династията Дуло („Именник на българските канове”).
Точно тази градска държава (Псевдо-Захарий Ритор, към 555 г.) е „древна Велика България” (Теофан) и „стара Велика България” (Никифор), чийто център е в Прикубанието и в град Боспор (Прокопий). Това е Велика България, която рухва към средата на VІ в. под инвазията на тюрките на Истеми и тази държава възстановяват към 629 г. Орган и Кубрат.
Следователно, в грешното твърдение на някои учени, че Орган и Кубрат създават в началото на VІІ в. държава, която онаследява Тюркският каганат, има зрънце истина, но то е обратно пропорционално на смисъла: Орган и Кубрат възстановяват една градска държава България, известна още през 555 г. с името „бургар” и описана от Псевдо-Захарий Ритор, а не тюркското иго над Предкавказието след средата на VІ в.
Прото-тюркските доктрини за прабългарите рухват в момента, в който бъдат възстановени летописните исторически сведения за утигури и кутригури, а не когато се създаде анти-тюркска про-иранска доктрина, както прави в началото на ХХІ в. неудачно Добрев. За съжаление, Добрев и неговата школа приличат на Л.Н.Гумильов и неговите ортаци, много патриотизъм - малко наука...
Между другото, твърдението, че хуните са тюрки няма никакво покритие, то дори не може да бъде реконструирано чрез глотогенетично родство между чувашкият и тюркският езици, и изглежда в прозренията на Н.Я.Мар, че чувашкият има „яфетически” (разбирай: анатолийски) произход, има голяма доза истина.
Арабоезичните историци масово пишат, че българският и хазарският езици са сходни, но се различават от тюркският.
Ако българската етногенеза и история продължават да са заложници на сталиновото отъждествяване на език и етност, определено можем да кажем, че след като дунавските българи приемат славяноезичието през ІХ в., а волжките българи по същото време – тюркският, значи няма българско минало и история дотогава (?). Това е резултатът на пан-тюркската глотогенезата (Мизиев в гр. Казан), който може да бъде преодолян не с глотогенеза от друг, пан-ирански сорт (Добрев в гр. София), а единствено с добросъвестно връщане към летописните късно-антични и средновековни първоизвори...
Отношението на Юстиниан към хуните, опитът му още от 522 г. да ги привлича на своя страна, го приравнява като държавник със Зенон (474-475; 476-491), който също удачно ги използва към 486 г., поканвайки ги в Мизия (тези съюзници на Зенон, историкът Йоан Антиохийски назовава като „така наречените българи”), с което ускорява миграцията на готите на Теодорих от Балканите в Италия.
Миналото на пост-атиловите хунски народа бунд (банджар, кутригурите) и баланджар (българите, утигурите) в периода от 465 г. до 565 г., си остава непроучено задълбочено в науката и на бъдещите изследователи им предстои да преодолеят старото конвенционално отношение към тази тема.
Да се върнем на сведението на Прокопий в „Тайната история” за инсценираната от персийският шахиншах Хосрой Ануширван атака на предкавказките хуни, съвместно с алани и абхазци, над Армения.
Събитието се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).
Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг.
„Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860)
Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий (и след него Агатий, Менандър, Теофилакт и т.н.) ги именува „кутригури” и „утигури”...
И така, нека сега отидем при Теофан в края на VІІІ в., когато той пише своята всемирна хроника.
Теофан заема от неизвестен автор от края на VІІ в., който е по всяка вероятност от монофелитски сирийски произход, сведения за „древна Велика България”, за Кубрат и за народа, от който произхожда Кубрат.
От хрониката на Теофан има съхранени 16 копия и при сравнителен анализ става ясно, че в някои от тях племето, от което произхожда Кубрат, е изписано не „уногундури”, а „уновундбългари”.
Историците научават името „уногундури” от латинският превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар и от трактатът от Х в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Там наистина е попаднала формата „уногундури”, но произходът на това сведение и при двамата е при хрониката на Теофан. Вследствие на което почти всички историци от началото на ХХ в. приемат на доверие това име и не се постарават да подложат на сравнителен анализ запазените преписи на Теофан, в които освен формата „уногундури” присъства и името „уновундбългари”.
Така дълги години сведението за народите „вунд” (бунд) и „българи”, попаднало в арменската история на Мовсес Хоренаци, чрез сирийският автор Мар Абас Катина, се възприема екзотично от учените, само заради грешната хронология на Хоренаци. А това не би било така, ако до него се постави сведението дошло чрез Теофан (явно пак със сирийски произход) за уно – вунд – българи. Грешният етноним на народа на Кубрат „уногундури”, получил масовост в историческите книги през ХХ в., отдавна щеше да бъде ревизиран, ако учените бяха подходили по-отговорно към въпросът. И оттук не би било неясно кои са всъщност „банджар” (бунджар, бурджан) в сведението на ат-Табари. Това са кутригурите...
С други думи, не може да се напише пълноценно изследване за късно-античните българи след 460 г., само ако се съсредоточим към „утигурите” на гръкоезичните автори, както е сторил още през 1918 г. Златарски, понеже кутригурите (а те са „бунд”), са водещият народ до 468 г. в хунският съюз, а след 468 г. са в обща държава Велика България, заедно с българите (= утигурите), които от 465 г. са под скиптъра на Ирник от рода Дуло.
Една династия Дуло е командвала, както кутригурите (до 468 г., когато е убит Денгиз, по-големият брат на Ирник), така и утигурите (от 465 г. те са под водачеството на Ирник, третият син на Атила).
Фактически, Ирник е първият български владетел на пост-атиловите българи, които обаче са били самостоен етнос още към 354 г., както става ясно от Латинският анонимен хронограф. Произходът на тези българи на Зиези (за когото пише и Амиан Марцелин, като го нарича Зизаис), не е памирски, още по-малко тюркски, а сармато-кимерийски...
Коментари (19)
Следете за нови коментари с RSSРазцветът на класическият период през ІХ в. и Х в. в арабоезичната историческа и географска литература, е свързан с наследството на сирийската и персийската исторически традиции. Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1).
В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”.
Голяма част от арабоезичните средновековни историци са от персийски произход. Именно те въвеждат в оборот името „бурджан”.
По всяка вероятност „бурджан” е арабската форма на персийското „банджар” (или „бунджар”).
Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява и двете форми (банджар/бунджар и бурджан), с което е засвидетелствувал как по-старата дума „банджар/бунджар” е усвоена на арабски като „бурджан”.
Това име при ат-Табари е употребено като етноним на народ, който живее в Предкавказието преди пристигане на тюрките на Истеми (към средата на VІ в.).
Според учените, както посочи и Тодор Чобанов в „Свещените дворци на българските канове” (2009), с тази „пехлевийска” дума „банджар” се обозначават българите.
Фактически, арабоезичното отъждествяване между „бурджани” и „българи”, прокарано за първи път през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен и е откупен през 845 г., не е своеволно, а се основава на една традиция, която отъждествява „бунд” и „българи” до краят на VІІ в. (тогава е писан т.нар. в науката „неизвестен източник”, от който черпят данни за „древна Велика България” Теофан и Никифор, в който се съобщава за „уновундбългари”, Ου’ννοβουνδοβουλγάρων ).
Тоест, средновековната арабоезична школа просто продължава една традиция, съхранена в два източника (сирийският писател „Мар Абас Катина” на Мовсес Хоренаци и „неизвестният източник” на Теофановата хроника в частта за „древна Велика България”) на късно-античната сирийска историческа литература.
Ат-Табари, който отъждествява и смесва етнонимите „банджар” и „бурджан”, се явява изключително важен справочник, благодарение на който ни става ясно, че сме свидетели на една устойчива многовековна парадигма, свързваща и отъждествяваща в сирийските източници до края на VІІ в. „бунд” и „българи”, а в арабоезичната историческа литература след VІІІ в. – „бурджан” и „българи”.
banjara
на 14 ноември 2010
-
- +0
-
-
IYI
на 17 март 2011
-
- +0
-
-
Моля да ме поправите, ако греша, но дотук никой не успява да върне часовника по-рано от 2-3 век от гледна точка на Българи в Кавказ.
Тоест, или говорим за генеза по това време на понятието Българи, или не знаем какъв е този народ, ако е съществувал хиляда и повече години преди това. Аз лично отричам пан-кавказката идея именно на това основание, присъствие на Българи в Кавказ доказвате за 2 или 3 века въобще.
От своя страна идеята за приемственост между Кимери и Българи не отрича изобщо възможността Бактрия да е Българска, не отрича и възможността Българите през цялото време да присъстват в историята и развитието на Ксиунну.
Затова, нека не си режем прибързано караката. Също така виждам ясно избягване на неудобните въпроси. Няма как, г-н Милчев, според Вашите представи уногури и кутригури да са в основата на формирането на Българите.
Ако Вие приемате, че уногури и кутригури са основните и най-предани племена в Атиловия племенен съюз, не излизайте с тезата, че понятието „Хуни” е просто заемка в Европа, защото такова мнение търпи яростна критика.
Да надзърнем при многоуважаемия Ото Манчън Хелфен, където има специална глава, занимаваща се с въпроса за етническата принадлежност на хуните, доказано с многобройни изследвания при есхумации: предоминантен монголоиден тип, смесен с идо-европейски. Обърнато е внимание върху факта на силно смесване /метизация/ при тъй наречените Европейски хуни. Тези доказателства са непоклатими. Следователно уногури и кутригури са монголоиди??!
От своя страна доказателствата, че Българите никога не са били монголоиди също са непоклатими. И ето, че спорът в историческата наука ще продължава все така още много дълго време.
Аз недоумявам какво сложно има в това да се приеме, че имаме тройна версия, дори и като филтрираме писаното от „фантастите” в нашата историческа наука. Очевидно Европейските хуни са политическа и военна смес от Български и Хунски племена заедно с обвързваните да се включват в действията им покорени народи.
Нашите исторически фантасти казват, че Атила е ДУЛО и в ядката на войската и управлението му са Българите. По-късно Ирник създава и управлява нова държава: източно.... /в Джагфар Тарихи е наречена Дулоба/ където и именно се финишира спорът хуни-българи, след това са само Българи. Не е чудно, че двете понятия се използват заедно и поотделно, докато понятието Хуни напълно отстъпва.
Нека в такъв случай да говорим защо Хуните и Българите се обединяват и какво прави съюзът им равностоен, защото Българите не са покорени от Хуните, а се съюзяват... оставайки в Атиловото формирование дори когато то е напълно дезинтегрирано.
Тук един логичен отговор е обща династия, била тя наричана ДУЛО или по друг начин, т.е. ръководство, под което се обединяват племена на монголоиди и индо-европейци, завършило с асимилация на Хуните от Българите, която вече е факт при Кубрат.
Колкото и да се стараем да не подменяме историята с митология, пътят в развитие е ясен: траки и кимерийци>бактрийци>хуни и българи. Пропуснах няколко следи нарочно, не че нямаме участие в съдбата на Анадола и Двуречието.
С уважение към г-н Милчев който, спокойно мога да кажа, е единственият български автор, на когото съм фен и който излиза от черупката на Балканската sancta simplicitas ;]
Надявам се и на по-концентрирано изследване на разграничението между хуни и „бели хуни” и задълбочени доказателства, че т.нар. хионити са свързани /или чисто и просто са Българите.
...
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
IYI
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
"Истинското име на народа на Кубрат" е много по-добре формулирано в настоящата статия. Именно изследванията и изводите за Кутригурите все още са много неубедителни, това съм сигурен, че го разбирате, г-н Милчев.
Произходът на Българите е кавказки... много добре, стига да не е тракийски, бактрийски и т.н., което ни изпраща в съвсем друга времева рамка. Затова и не се съгласявам, много е малко прекараното време в Кавказ.
...
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
„...Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий.
Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен. Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад.
...
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
Таким образом, военная сила, которой располагали сюнну в 1 в. н. э. не исчезла, она служила в Центральной Азии основой для усиления других племенных группировок, в первую очередь сяньби, которые вскоре на недолгий срок завладели азиатскими степями. Не случайно письменные источники упоминают о сюнну и во II, и в III, и в ІV-V вв. н. э. т. е. тогда, когда европейские страны уже испытали на себе силу кочевых народов. Историческая судьба сюнну связана в раннем средневековье с Центральной Азией: западнее Саяно-Алтайского нагорья нет ни одного раннего памятника сюнну, а те, которые здесь имеются, относятся к эпохе Маодуня, когда сюнну контролировали и Южную Сибирь, и многие другие районы азиатских степей.
Однако кочевые народы, наводившие ужас на цивилизованные страны Европы в первые века новой эры, не случайно, видимо, получили имя "гунны". Европейские историки, конечно, знали о существовании в Центральной Азии мощного племенного союза во главе с сюнну. Сведения о нем могли поступать по Великому шелковому пути, который служил не только для обмена товарами - по нему в обе стороны поступала, видимо, и информация о событиях самого различного характера. Отметим, что некоторые участки этого пути сюнну контролировали в период своего могущества.
Сведения о мощном центральноазиатском союзе кочевых племен были, очевидно, столь впечатляющими, что название "сюнну" быстро получило в Европе нарицательный характер; в латиноязычных источниках оно могло быть записано со слуха в различных вариантах. Поэтому, когда кочевые орды появились на границах европейских государств, их стали называть именно таким собирательным термином "гунны", окончательно закрепившимся после их военных успехов. Эти события составляют интереснейшую и во многом еще не прочитанную страницу европейской истории и, конечно, заслуживают отдельного разговора.
Как видно, предлагаемая версия не решает проблему происхождения европейских гуннов, а напротив - подчеркивает ее сложность. Исследования этой и других проблем продолжаются, и не раз еще придется вернуться к яркой и насыщенной событиями истории кочевых народов евразийских степей и задуматься над новыми находками и материалами.” (С. С. Миняев . Сюнну. Природа, 1986, №4).
IYI
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
Той пита как така и откъде се появяват монголоиди в европейски погребения. Тук идеята за това, че цитираните 40-50 случая са от времето на Чингис Хан няма как да е основателна.
Миняев не противоречи на това, той изтъква, че верията на Гумильов е куца. Между нас казано, тя е куца, защото е една. Ние не сме установили колко точно са миграциите изток-запад, това също не може да се отрича. Миняев подчертава, че не е изключено многобройните разкази за бягства на Сюнно на запад са лъжа, просто опровергава конкретната дата и случай, върху които е стъпил Гумильов.
Говорим за смесване при Европейските хуни, а не за монголоиди. Гумильов лично мен ме е разсмивал с твърдението, че унгарците били в началото и те монголоиди :]
...
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
...
на 18 март 2011
-
- +0
-
-
...
на 22 март 2011
-
- +0
-
-
Доколкото съм чел научни изследвания за антропологичният тип на прабългарите направени въз основа на краниологични замервания в некрополи на територията на ПБЦ прабългарите са "европоиди с забележим в някои случай доминиращ монголоиден примес".
Става дума за изследвания в късни прабългарски некрополи като Девня 3 например- това е средата и краят на 9 век.
По това време все още имаме забележим монголоиден примес, а някой от черепите имат почти чисти монголоидни черти включващи наличието на монголоидна гънка "епикантус".
Хайде да не си измисляме "непоклатими доказателства" а да четем повече научна литература.
...
на 22 март 2011
-
- +0
-
-
IYI
на 22 март 2011
-
- +0
-
-
"
Indigenous Peoples in Bulgaria
Thracians 49 %
Hellenic People 15 %
Slav 15 %
Antic Macedonians 11 %
Phoenician 8 %
--------------------------------------------------------------------------------
* Bereits seit der Steinzeit, 4000 v. Chr. ist menschliches Leben, durch Funde in den Gräberfelder von Warna belegt. Als Ureinwohner Bulgariens gelten die Thraker. Die Makedonier kamen auch bis Bulgarien und vermischten sich mit der hier lebenden Bevölkerung. Auch Hellenen siedelten sich hier entlang der Schwarzmeerküste. Die slawische Einwanderung um das 7. Jh. führte zu einem genetischen Umschwung Bulgariens.
--------------------------------------------------------------------------------
Indigenous Peoples in Macedonia
Antic Macedonians 30 %
Teuton 20 %
Hellenic People 15 %
Slav 15 %
Illyrian 10 %
Hunnians 5 %
Phoenician 5 %
--------------------------------------------------------------------------------
* Das heutige Mazedonien umfasst nur gewisse Teile des antiken Makedoniens. Die Makedonier werden einerseits als hellenistischer Stamm betrachtet, andererseits ans eine Vermischung von Phrygier, Thraker und Illyrer. Sicher ist aber, dass sich Makedonen genetisch differenzieren lassen. Im 5.Jh. fielen Hunnen und Goten ein und im 6. Jh. trafen die Bewohner des heutigen Mazedoniens auf die Slawen und auf die Protobulgarer.
"
DNK
на 22 март 2011
-
- +0
-
-
...
на 22 март 2011
-
- +0
-
-
В случая на мен ще ми е безкрайно интересно да видя генетично изследване направено на хуни и траки.
В изследването на Игенеа се цитират точни проценти хунски и тракийски гени!
Нали няма смисъл да обяснявам че генетични изследвания на тракийски и хунски генетичен материал не са правени /а и по отношение на хуните няма как да са направени поради едни съвсем други причини/!
Да оставим настрана въпроса върху колко човека в България и в кои райони е правено изследването, въпросът ми е как е изолиран хунски и тракийски генетичен материал с който е сравнено и са изведени точни до единица проценти?!
Близко до ума е че това "научно" изследване на Игенеа е пълна глупост и е време да спрем да го цитираме.
Просто мислете, не е трудно!
@ raven
на 22 март 2011
-
- +0
-
-
Няма да е зле преди да започнете да пишете статии да се информирате малко повече.
Ако имате възражения към определена статия на даден автор - коментирайте по същество.
Що се отнася до генетиката, всеки коментар на човек, който не е специалист в областта, би бил лаишки, но това не означава, че не трябва да полиожим усилие да представим тези изследвания на широката публика. Не само защото това, което видях за момента е на английски, а най-малкото за да не се хвърлят обвинения кое изследване било научно и кое - не. Стига да има достатъчно данни за методологията на въпросните изследвания, ще се постараем да я представим, но това е доста труд и не знам долколко лично аз ще разполагам с време, за да обещая, че това ще бъде направено скоро. Във всеки случай генетиката не бива да се абсолютизира. С изненада например прочетох в анализа към едното изследване за Европа, че преди 3 хил пр Хр всички погребения били или групови или трупоизгаряния. Това просто не е вярно, за България се сещам поне за два случая за погребения в поза хокер от преди 3 хил пр Хр. Така че с изводите трябва да се ФнимаФа.
Please wait...
© 2009-2011
Кирил Милчев - Бурджан и българите
на 03 юни 2010