Камъните (падат) от небето
Написано от Петър Дервишев 18 Май 2011
(1 Глас)
През Гергьовден и Сурва към...
Автор: Петър Дервишев
Скоро беше Гергьовден. В българската народна традиция този празник е може би най-големият. Както се казва: „Личен ден Великден, още по-личен Гергьовден”. Като всеки празник той е свързан с много вярвания и обреди. Всички знаем за гергьовското агне, за търкалянето по росата сутрин, за гергьовските люлки и т. н. Но има и едни малки, слабо известни (дори всъщност елементи от) гергьовденски обреди, които представляват интерес и които може би са свързани с нещо по-дълбоко. За какво иде реч?
В Девинско на този ден хората се мият в реките за здраве, като някои от тях прехвърлят със съд три пъти вода над главата си, а други... речни камъни. В гр. Съединение пък в тавата, в която е събрана кръвта на гергьовското агне, слагат три речни камъчета и ги пускат в кладенеца. На някои места в Ловешко на този ден първото мляко, което се задоява от овцете, трябва се дои през речен „гергьовски” камък с естествен отвор.
Логично възниква въпросът защо пък камък и то речен? Може би отговор ще ни даде един родопски обичай, изпълняван вместо (или успоредно) със сурвакането. Наричан е различно – някъде му казват „Каменье”, другаде „Бухане”, – и въпреки че са познати различни варианти на изпълнението му, в основата си е един и същ.
Какво представлява той? Рано сутринта на Васильовден по-големите момчета (но не по-големи от 14 години) вземат мокри речни камъни, носят ги по къщите и наричат за здраве и благополучие.
В с. Орехово, Смолянско, поставят камъка на пода в стаята и казват: „Колкото тежи камукас, толку да тежи и кесията ти!” В с. Петково момчето държи камъка в ръце докато нарича, а после го поставя до или най-често в самото огнище (което, както е известно, е възприемано като сакрален център на дома).
Някъде този обичай се нарича „Бухане”. Ето какво пише през 1888 г. Ст. Н. Шишков: „През нощта в първи петли, възрастни и малки момчета, по няколко ходят в къщите и бухат: Зимат големи водни камъни, влизат в къщи, хвърлят камъните яката на пода и извикват: „Каксу тежи каменес и стрику му кисьота!” Тогава домашните ги даряват. Това дете, което най-първо е бухало в някоя къща, нему даряват най-много, по няколко гроша.” Друг пример за „Бухане” се открива в автобиографичен разказ, публикуван в сп. Родопи, кн. 1/1984 г., разказан от Р. Милковски от с. Чокманово. Там разказвачът си спомня как като малко момче, в стремежа си да бъде по-богато възнаграден, избира много тежък камък и с такава сила го хвърля на пода, че пробива дюшемето.
В с. Славейно обичая се нарича „Каменье”. След полунощ децата с речните камъни в ръце тръгват по къщите. Там „сурвакарчето” е посрещано от домакинята, която го отвежда при стопанина, който е легнал празнично пременен край огнището. Момчето отива при него, полага камъка върху гърдите му и казва:
„На ти камень!
Каксу е корав каменяс,
`най да е корава душата!
Каксу тежи каменяс,
`най да тежи кесьота!
Каксу е текла рекана прис каменяс,
`най да ти текат парине в кесьота!”
След наричането стопанката сваля камъка от гърдите на мъжа си и го оставя в един от ъглите на стаята, където са и камъните, донесени от други деца. А стопанинът в това време без да се изправя, бърка в кесията и дава на момчето пара.
В села, където няма голяма река наблизо, този обичай също се спазва. В с. Момчиловци на този ден по къщите се носят обикновени камъни, но задължително ги мокрят преди това на селската чешма, за да се спази условието „камъните да са водни”. Там казват: „Камъкът не трябва да е сух, да не е суха кесията. Доста п́о на запад в Родопите, в с. Ковачевица, Гоцеделчевско, на Нова година се взимат от чешма бели, обли камъчета, наричани „валутаци” и се носят по къщите. Колкото членове има дадено домакинство, толкова камъни се носят, като се нарича: „Както е здрав камъка, така и ти!” Хората пазят тези камъни, носят ги със себе си и спят с тях.
Може би тук идва мястото да се уточни и географското разпространение на този обичай. Той е разпространен основно в Средните Родопи, като със сигурност е потвърден в селата Добралък, Орехово, Стойките, Широка лъка, Гела, Триград, Чокманово, Турян, Момчиловци, Соколовци, Славейно, Петково и др. На изток обичаят е засвидетелстван в Златоград, където обаче се изпълнява на Водици (Йордановден), а на запад достига до селата Ковачевица и Лещен, като в последното село денят 1 януари (когато се носи камъкът) се нарича Сполез́инден. Там камъкът се оставя до комина (т. е. пак до огнището), а стопанинът го взима и излиза на улицата, като следи кого ще срещне. В зависимост от това дали срещата е с добър или лош човек (или пък животно, за което се вярва, че срещата с него е „лоша”), се гадае добра или лоша ще е годината.
Обичаят е бил разпространен и в Беломорска Тракия. Според информация от с. Капитан Петко Войвода, Тополовградско, чиито жители основно са преселници от Гюмюрджинско, там също са „сурвакали” с „въргулати” (т. е. обли) речни камъни. Интересна особеност е, че камъните трябва да бъдат „живаци” („Живак-камък”). Живаци те наричат едни матовобели камъни, които при удряне един о друг изпускат искри). Децата са организирани в дружина, като камъкът се носи от т. нар. касиер, който удря с него по вратата, а след като влезе в къщата, го хвърля на пода.
Откъде идва този обичай? Явно е, че по своята същност той е предхристиянски. Още повече, че Хр. Попконстантинов пише, че обичаят „се пази и от помаците. Помашките деца ходят в християнските къщи, както и християнските в помашките.” (Това бе изрично указано и от хората в с. Триград). Може би корените му трябва да се търсят в дълбока древност, дори преди заселването на славяни и българи в Родопите. Основание за това ни дават аналогични обичаи, изпълнявани в Гърция. Например на о-в Крит първият човек, влизащ в дома на Нова година, донася голям камък, поставя го сред стаята, сяда върху него и казва: „Щастлива Нова година! Благословени да са вашите овце, кози, крави! Нека ви се наплоди стоката и ви се родят мъжки деца! Нека злато, тежко като този камък, влезе във вашия дом!” На о-в Лемнос хората, отивайки на гости на роднини и приятели, за да ги поздравят с Новата година, носят със себе си мъхест камък и, хвърляйки го в стаята, казват: „Нека парите на стопанина да тежат като този камък!”
Тук няма и не можем да правим пълен анализ на обичая (това е предмет на друг текст), но все пак ще се спрем на речния камък и камъка въобще.
Във вярванията на българите реката е възприемана двояко – от една страна тя има очистителна, здравеносна функция, символ е на плодородие, но от друга, е възприемана като граница между света на хора и света на отвъдното („другия свят”), населявана е от най-различни свръхестествени същества. По този начин камъкът, изваден от реката също получава двойна семантична натовареност – той носи здраве и плодородие и в същото време е предмет от „другия свят”. Светът, в който освен злотворни същества, „живеят” и мъртвите прадеди, които закрилят селището, хората и реколтата. (Още повече, че обичаят се изпълнява в периода на Мръсните дни – от Коледа до Йордановден, – когато според вярванията двата свята се сливат за кратко време.)
Любопитно е сякаш защо студеният бездушен камък е избран за „сурвачка”. Но както вече видяхме, мястото, от което е взет камъка го прави по-специален и го доближава плътно до сурвачката, която освен символ на здраве и плодородие, също притежава белези, свързани с хтоничното, силите на хаоса и оттам – отвъдното. По същия принцип на контактната магия, по който се употребява сурвачката, така и камъкът се поставя върху гърдите на стопанина (или до центъра на дома, огнището), за да предаде магичните сили, която носи – якостта си, плодородието на реката и благословията на предците.
Има основания да се предполага, че този обичай или аналогичен нему (както и вярванията, свързани с „плодородието” на камъка), е бил по-широко разпространен в миналото. По южното Черноморие (в Несебър и др.) на Йордановден всеки взимал от морето объл камък и го занасял в къщи „за здраве и берекет”. В Добруджа и Лудогорието, когато орачи попаднат на объл камък в нивата си не го махат, а го заобикалят внимателно, защото вярват, че той носи дъжда. В с. Гьоврен, Девинско, при продължително засушаване под коритото на чешмата изкопават дупка, пълнят я с вода и пускат в нея речни камъни. Както твърдят там, два дни след това завалявало...
Звучи странно камък да носи дъжда, но така ли е? Индоевропейският корен *ak’ означава „камък” и „каменно небе”. Това е в пряка връзка с древните индоевропейски вярвания, че небето е каменно, както и че оръжието на божеството-гръмовержец, повелител на дъждовете, е от камък. Пряка връзка между камъка (и то заобления) и божеството-гръмовержец се открива и в древногръцкия мит за Кронос, който поглъщал децата си, бъдещите олимпийски богове, заради предсказанието, че едно от тях ще отнеме властта му. Когато се ражда Зевс – бъдещия гръмовержец, – майка му Рея подава на мъжа си Кронос объл камък, повит в пелени, вместо бебето Зевс. По-късно повърнатият от Кронос камък е поставен в светилището в Делфи като „омфалос” – пъп на света. Самият Зевс в дълбока древност е почитан под образа на пирамида от камъни. (Между другото в Древен Египет също е почитан кръглият камък Бенбен, за който се вярвало че е първата форма на проявление на бог Атум.) Латинският Юпитер (еквивалент на Зевс) също е почитан под формата на камък с името Юпитер Лапис. Под формата на камъни са почитани и Хермес, и Аполон, както и много други индоевропейски, семитски и др. божества.
Но да се върнем в България. Из цялата етнична територия са засвидетелствани вярванията, че когато падне гръм, на земята остава камък. „Когато гърми, Господ пуща камъчки” (Тетово, Русенско). В Пиринско ги наричат „трещен камък”, „божа стрела” и т. н. Освен в България, подобни вярвания са регистрирани при белорусите – те наричат тези камъни „перунови стрелы” и пярун’; при поляците – kamienpiorunowy, kamyszek od pioruna и др. В пряка връзка с небесните стихии е и широко разпространената из цялата българска етнична територия практика, когато пролетно време прогърми за първи път, хората да вземат камък и да се почукат по главата с думите: „Каменна (здрава) ми глава!” или да почукат с него по вратите на хамбарите и оборите, за да са пълни със стока. Могат да бъдат приведени много примери, но с оглед на ограниченото пространство, ще се задоволим да предположим, че това може би обяснява хвърлянето на камъка на пода и чукането с него по вратата в родопския обичай – действия, наподобяващи гърма, извършвани с оръдието на божеството. Може би това обяснява и употребата на изпускащите искри при удар „живак-камъни”. Това най-вероятно обяснява и употребата на камъните в гергьовденските обреди, защото виждаме как „мъртвият” камък става могъщ символ на плодородие, свързан с отвъдното, небето и дъжда, съживен от забравените вярвания.
А и може би певецът е бил неподозирано за себе си прав, когато е изпял: „Камъните падат, падат от небето.”
---
Снимка: Иван Неделчев/ Денон Колор
Коментари (9)
Следете за нови коментари с RSS
Мда
на 19 май 2011
-
- -1
-
-
. Но може би е вярно, че за тук тези заглавия не са подходящи. 
--
на 19 май 2011
-
- +0
-
-
Тези две заглавия ще ги оставим, понеже вече разпространихме линкове към статиите и ако променим заглавието се променя линка, но за следващи ще гледаме да са по-сериозни. 
Деси
@Всъщност...
на 19 май 2011
-
- +0
-
-
@ Петър
на 19 май 2011
-
- +0
-
-
ПП Много е досадно е досадно да попълваш буквите в полето при коментар по-долу, но иначе считайте, че сме се напълнили със спам...
За заглавието
на 19 май 2011
-
- +0
-
-
Относно "буквичките" под коментарите, веднага ще се поправя да са само за нерегистрирани потребители, както бяха... Грешката е моя
...
на 19 май 2011
-
- +0
-
-
:)
на 19 май 2011
-
- +0
-
-
...
на 20 май 2011
-
- +0
-
-
Картинките за сигурност по принцип са активни само за нерегистрирани потребители, за да пазят от спам, както спомена Летописец. Аз отметнах неволно да излизат и за регистрирани, та затова се появиха тези дни...
Между другото смятам да добавя чат точно за такива разговори, за да не се пълнят статиите с коментари не по тях. Но, другия месец
Please wait...
© 2009-2011
...
на 19 май 2011