Астрономическите основи на стария български календар

Начало > Изследвания > Други изследвания > Астрономическите основи на стария български календар

Написано от Веселин Тракийски 04 Февруари 2011

(6 Гласа)

ЕДНО РАЗСЪЖДЕНИЕ
Автор: Веселин Тракийски

На болшинството посетители на сайта „Роден край” са известни много тълкувания за календара на старите българи. Напомням най-известното: за наличието на стар български календар става известно през 1866 г. след като руският учен †Андрей Попов намира в Московската и Петроградската библиотека препис на най-стария известен български летопис „Именник”, включен в един старинен ръкопис за историята на Древния свят – „Летописец Елинский и Римский” или «Елинский и Римский летописец» (по Д.С.Лихачов к.м.) и вмъкнат там, където се разказва за Древна Асирия и където скрипторът (преписвачът к.м.) е изписал „Преди споменатите царе, царува, както беше казано цар Навуходонодор .. и т.н..” . Преписът е на старобългарски (черковно-славянски) език и съдържа 12 статии и 13 датировки и създава впечатление за календар.

В този именник, както вече е общоприето, отчитането на времето за начало на приемането на властта от български владетел става с помощта на две думи – едната за година, другата за месец, а продължителността на държането й (или продължителността на живота на някои от владетелите) с число оформено с цифри под формата на специално обозначени за целта букви.

В това разсъждение няма да се обсъждат лингвинистичните и аритметичните проблеми на календара, а основата, на която е построено времеизмерването с него.

Има податки за легендарно обяснение на времеизмерването в календара (Йордан Вълчев, „Българският календар”; доц. А. Илиев , 2350 г. пр. Хр.: Българите създадоха най-точния календар к.м.), което е свързано с наблюдателността на един земеделец от южните склонове на Памир и промяната в местоположението и дължината на сянката на стожера на хармана му през една есен, която сянка земеделецът отбелязвал с колчета през цялата година, докато всичко се повтаряло в следващите години и т.н. Така бил установени броят на дните, най-късия и най-дългия ден, дните с равна продължителност и т.н. и т.н. Обяснението включва нещо важно и за сегашно време, а имено практиката, която и сега се ползва за битовото отчитане на часовете на деня и нощта, дните, седмиците и месеците в регионите, където са живели българите.

Има податки за обясняването на времеизмерването в стария бъгарски календар с лунните календари, с които си служат редица страни на изток (най-ярки опити правят проф. †В. Златарски, †Микола, †Ст. Рънсинман и редица други). В резултат на подобни опити за тълкувания Ст. Рънсинман приживе пише следното в последното издание на български език на неговата „История на Първото българско царство” – с оригинално име The History of the First Bulgarian Empire, 1930 :

„Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който верятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни. 1981 г.”

Има и други податки на други български изследователи, най-известните от които са †Димитър Съсълов ( в „Пътят на България”, 1936 и 2000 г.), †Йордан Вълчев, чийто вдъхновител и учител по темата е Д. Съсълов („Българският календар”, подготвена и предложена за печат на изд. „Народна просвета” през 1980 г., но не издадена до 2008, когато я издава изд. „Слово”, В. Търново; „Календар и слово”, 1986; „Календар и хронология”. II изд. 1994 г.), П. Добрев („Преоткриването на прабългарския календар” 1994 г., „Царственик на българските владетели”) и редица други, които обясняват времеизмерването със слънчевия календар. Тази теория по-ясно обяснява 13-те датировки и свързването на някои от тях с известни датировки от други летописци и аритметичните изчисления, а така също с датировки на български владетели и следи в българските народни традиции, като се отчита, че Земята обикаля Слънцето за 365,25 дни и на всеки 4 години следва да се добавя един допълнителен или високосен ден.

Като се извършат съпоставки с известните дати за възцаряването на някои български владетели посочени от Зигеберт в хронографията му (за събитията от 316 до 1106 г.) със сроковете в Именника (например разликата между годината, в която Кормисош започва властването си 737 г. (шегор) и датата на Чаталарския надпис 821 г. (отново шегор) е 84 г., което е кратно на 12, а и с други дати е така, без подробно обосноваване на твърдението) се стига до извода, че българският календар е циклов с 12 годишен цикъл, но не е като китайския календар с 60 годишен цикъл, макар че Съсълов и Вълчев са на мнение, че са идентични и китайците са го възприели от българите, известни по това време под името хунори и техни западни и северни съседи. Известно е мнението на големия китайски учен Го Мо Жо, че корените на цикловите календари се простират твърде назад във времето и достигат шумеро-акадската епоха.

За китайския 60 годишен циклов календар се знае, че е въведен от китайския владетел Хуан-ди (известен като Жълтият император с произход от племена на запад или север от съседни на китайцие, разбирай български по Д. Съсълов и Й. Вълчев) през 2627 г. пр.Р.Х. на 6-ти март по Юлианския календар (по това време такъв календар няма, той е въведен от Юлий Цезар от 1 януари 46 г. пр.Р.Х.), което приравнено към сегашния календар е равнозначно на 22 януари , а към 2824 г. пр.Р.Х., т.е. 187 г. преди тази дата китайците вече са знаели, че този календар е съвършен в астрономическо отношение. (По Б.Рогов, „Астрономически основи на прабългарското летоброене”, годината на приемане на цикловия календар е била 2636 или 2696 пр.Р.Х., = година на Мишката) До тогава китайците, традиционно земеделски народ, са си служели с календар от земеделски тип, обслужващ земеделските им работи в 24 сезона, както е посочено:

Фиг. 1 (кликни върху изображението за по-голям размер)

С приемането на календара от 2627 г. Хуан-ди въвежда за населението календар с познатите животински наименования на годините, месеците и часовете: мишка, вол, …, кон и т.н., а за висшите кръгове астрономически понятия на зодиак с 28 имена, приличащи на известния шумеро-акадски зодиак. Отбележете, че по това време конят не е бил опитомен и вероятно на негово място е стояло друго име, което не е достигнало до нас, а с опитомяването му от западните им съседи е заел мястото си в календара отначало при съседите и после при китайците. Това показва, че китайският циклов календар е вносен, а не творение на китайците. От начало китайците ползват лунен календар с времеизмерване движението на Луната около Земята, след това в периода 1766 – 1122 г. пр.Р.Х. правят реформа и от време на време в този период вмъкват по някой и друг месец за уравняване на този календар с астрономическите данни и годишните времена, след това следват много реформи, преминаване към слънчев календар, лунно-слънчев календар и така до 1949 г., когато официално се въвежда Грегорианския календар, но и сега се ползва по вестници и в бита стария 60 годишен циклов календар. Всички тези промени във времето, а и сегашното състояние на този календар, в смисъл, че началото на всяка нова циклова година се мени, показват, че независимо от общите основи на двата календара излиза, че не са разбрали същността на времеизмерването на българите и за това имат толкова промени. Като се запознаете с другите известни календарни системи, сами ще се изумите на какви знания и капризи е ставало времеизмерването на други народи и защо през тези години не се е налагала промяна на времеизмерването на българите.

Като се изследват българските народни обичаи и празници (в т.ч. църковните) и отговорите на папа Николай до Св.княз Борис, а така също и известните исторически факти за българите до края на Първото българско царство, изображенията на календарните животни, съпътствани от датировки по Р.Х., по фасади на частни домове, чешми, черкви и монастири по време на Възраждането, известните записани устни декларации от възрастни хора от различните краища на българските земи, спомените за дядови и бабини постъпки в дни на народни празници се стига до извода, че в българите дълбоко са вкоренени знания за календара им.

В Китай има много летописи с описания на астрономическите знания на съседите, от които са приели този календар. От тези описания се рзкриват задълбочените познания на тези съседи за движението на небесните тела и техните взаимни позиции, които им служели за времеизмерването. Подробните преводи от китайски на достъпния френски на труда Les Origines de l’Astronomie Chinoise от френския изследовател Leopold de Saussure, а така също на труда Die Hunnen der Vorchristlichen Zeit, Chinesische Urkunden zur Geschichte Asiens на немския изследовател J.J.M. de Groot и използването им от българския изследовател Д. Съсълов му послужват за разкриване на далечното минало на българите и придобитите от тях астрономически познания, които са им позволили да изнамерят съответното времеизмерване и да създадат този, за сега най-съвършен календар. Ако се съобразим с Омуртаговия надпис, в който той споменава „Годината на появата на истинския Бог бе 6328”, която е 823 по грегориянския и предишното и сегашното датиране с календарни знаци от българския календар се уверяваме, че той без всякакви реформи, корекции, интеркалации и т.н. си върши перфектно работата и може без проблеми да се ползва от най-обикновените хора.

От китайските летописи е известно, че наблюдението на звездите на небосклона в Китай е било някакси тайно заключено в неразбираеми книги и достъпно за неколцина избрани, пък и сега е така в почти целия свят. Противно на това за българите в тези времена, а и до скоро, общуването с небето и светилата му е било източник и подбудител на мисли и задълбочаване на унаследени схващания. За подобно нещо съобщава †Йордан Вълчев :

” Юпитер е единствената планета, която българите и сега разпознават лесно върху небестния свод. И единствената планета с българско име сред народа – Янкул; запазен е споменът за важната му календарна роля. От детинство сме вземали участие в следния ритуал на наш дядо: събужда само внуците още в тъмното на 22 декември и като ни изведе на сайванта (чардака), виждаме там прясно калайдисано котле, покрито с нов месал (домашно тъкан плат от лен и калчища с различни размери познат още като "трапезник"; с него се повивал хляба след изваждането му от фурната и се съхранявал, за да е мек и вкусен, когато се сложи на трапезата.); дядо оглежда небето, шепнейки нещо, след което плисва котлето с водата и казва „Янкуле, Янкуле, на добър час!” Чак сега разбирам – дядо е отчитал движението на Янкул и Земята. Съмнявам се да е виждал на небето Янкул, дали е наистина е имал постоянен мередиан на наблюдение, дали е отчитал по 12 години. Вековете обаче са оставили в него спомен за ритуал, свързан с Янкул в деня на зимното слънцестоене. Строгата научна стойност на ритуала ще да е изчезнала у него, останал е само навикът, превърнал се в религиозен обред. По това, че си служеше с прясно калайдисано котле и с вода, съдя, че думата „янкул” трябва да свържем с ... Нов поток, Нова вода, Ново протичане (на времето)” „Българският календар”.

В посоченият текст има един израз „постоянен мередиан за наблюдение”, който авторът на текста свързва с наблюдателя – дядо си. Най-добре това се разбира (по Д. Съсълов к.м.) от следната схема (1) направена въз основа на чертежи дадени от Де Сосюр, в която са съчетани онези данни, които са от значение за обяснение на българското звездонаблюдение и времеизмерение и са във връзка с китайската астрономия. (Обяснението с китайската астрономия е поради това, че българите тогава не са имали писменост по тези времена, а техните познания са отразени от китайските летописи и преведени от Де Сосюр.)

Фиг 2 (кликни върху изображението за по-голям размер)

Наблюдението на звездното небе позволява да се различават звезди, които запазват постоянното си разположение и такива, които го променят като Слънцето и Луната, и сноват между другите, връщайки се след определено време отново при онези където първоначално са забелязани. Ако се вгледате в есенните месеци в нощното небе ще ви направи впечатление най-ярката звезда с такова поведение (при това тя не мига, което е характерно и за останалите планети и се премества от изток на запад в южната част от небосвода) и се поинтересувате коя е тя, ще узнаете името й. Това е планетата Юпитер, която българите наричат Янкул. Китайците отначало я наричали „Звезда на нападението”, което по-късно променили на „Годишната звезда”. Сега знакът (йероглифът), който и е присвоен означава единадесети от дванадесетте кръговратни знака, 19-21 ч. и ноември в китайския градински календар. Предполага се, че са я заели от съседите си, тъй като първоначално не служела за времеизмерване, а за гадания преди предприемане на нападения, каквото е било известно за българите преди всяко важно начинание. Вероятно поради невойствения си нрав китайците са променили името й от Звезда на нападението в Годишна звезда. В китайската астрономия освен Годишната звезда има Средишна звезда (Полярната звезда), наричана в определен период Тай-Йи – Върховното единство. Има още т.н. звезди „определителки” – Сиу. Те са 28, оцелели и до сега и ползвани в процедура, записана от Ал-Бируби, (и почти еднакви с индийските Накшатри- Йигатари и арабските Меназаали) със следните имена (обяснени с имената на познатия ни Зодиак к.м.; по П. Добрев):

1.   Летяща мишка (прилеп)- част от Водолей
2.   Мишка - друга част от Водолей
3.   Вол - Козирог
4.   Грифон - част от Стрелец
5.   Леопард - друга част от Стрелец
6.   Тигър - част от Скорпион
7.   Лисица - друга част от Скорпион
8.   Заек - трета част от Скорпион
9.   Язовец - Везни
10.   Дракон (воден) - част от Дева
11.   Люспест дракон (земен)   - друга част от Дева
12.   Червей - Гарван
13.   Змия - Чаша
14.   Елен - част от Хидра
15.   Кон - друга част от Хидра
16.   Сърна - трета част от Хидра
17.   Овца - Рак
18.   Тапир - Близнаци
19.   Маймуна (примат) - Орион
20.   Малка маймуна - друга част от Орион
21.   Гарван - част от Телец
22.   Кокошка - друга част от Телец
23.   Фазан - част от Овен
24.   Куче- друга част от Овен
25.   Вълк - Риби
26.   Таралеж (дикобраз)- Андромеда
27.   Свиня - част от Пегас
28.   Лястовица - друга част от Пегас

Обстоятелството, свързано с еднаквостта им, и още неустановеният им произход и до сега предизвиква спорове и разногласия. За това е важно да се разбере къде най-напред се е зародила в основите си китайската астрономия. Прави впечатление еднаквият строеж на този зодиак с индийския, а последният е еднакъв със сакския, от който е и произлязъл. Към сакската общност са принадлежали и българите, което води до едни смели асоциации отнасящи се до изказаното мнение на Го Мо Жо, тъй като те са били западни съседи и на китайците и на индийците.

Двадесет и четири от тези определителки по двойки са или точно, или почти точно противоположни и образуват т.н. дванадесет двойки от взаимно заместващи се звезди. Тяхната функция била следната, когато една от определителките е минавала „преслапа” (т.е. меридиана на зенита им, по Д. Маринов, к.м.) заедно с пълната Луна, нейната противоположна е означавала точното звездно място на Слънцето. Освен това четири от тези двойки образуват два правилни кръста, а имено №1 и №15 с №8 и №22 образуват кръста на четирите годишни дни на равноденствията и слънцестоянията и четирите посоки за времето около ХХIV век пр.Р.Х.; а определителките №28 и №14 с №7 и №21 – дават също такъв кръст за времето на ХII век пр.Р.Х.

Другите четири определитилки №4, №12, №16 и №26, между които са едни от най-ясно забележимите звезди на небосклона, не са приети за противиположни, нито „неточно” противоположни. Видно е, че представляват някакво изключение. Тяхната функция и до сега е неизвестна за китайската астрономия. Първите две са определени в ХХIV век пр.Р.Х., а вторите – ХII век пр.Р.Х. Китайците не са могли да обяснят предназначението им в астрономическит си летописи.

На схема №1 са представени и по-главните звезди от небесния купол, както и посоките към някои звезди, като Ралица или Воина (Орион), Квачката или Стожера (Плеядите), които са били от особено значение за българското звездонаблюдение и времеизчисление. Виждат се „Голямата кола (мечка)”, „Малката кола (мечка)”, „Полярната звезда” (Тай-Йи), „Овчарската звезда” (Арктур, наричана още „Големият рог на Дракона”) , „Антарес”, съзвездието „Дракон” и т.н.

Как се обяснява функционирането на определителките? В полунощ срещу деня на зимното слънцестоене, т.е. в деня на Новата година (по българския календар) и първия „царски” събор на българите, предните две звезди на „Голямата кола” са точно на преслапа и точно отвесно над тогавашното място на Полярната звезда. Направлението на правата, която ги свързва, напълно съвпада с направлението на определителките №22/№8. Ако насочим вниманието си към №12 Овчарската звезда (Арктур) и № 4 Ралица или Воина (Орион) и ги свържвм с Полярната звезда, установяваме, че трите определителки №22, №12 и №4 свързани с Полярната звезда разделят кръга на три еднакви части, а също и окръжността - „небесния пояс” т.е. екватора на три равни части или еднакви дъги. Четири месеца по-късно от зимното слънцестоене, т.е. в началото на петия месец, „небесният пояс” се завърта обратно на часовниковата стрелка така, че Овчарската звезда (Арктур) №12 заема мястото на №22 и е застанала на преслапа отвесно на Полярната звезда, като с това означава времето на второто „царствено” жертвоприношение (гергьовското агне). Осем месеца по-късно (пак от зимното слънцестоене) в полунощ Ралица или Воин (Орион) №4 е заел мястото на №22 и се намира над Полярната звезда и е отбелязано времето на есенния голям сбор с „царственото” жертвоприношение, с преброяванията, военните прегледи и началото на големия есенен лов или военни походи на българите. Името на звездата „Воин” е запазено от китайците, но едва ли е означавало война или нещо подобно, тъй като по това време те още доприбирали плодовете на земята и се занимавали с подготовката на есенните пазари (или познатите ни есенни панаири).

Другата от тези две забележителни звезди (според великия княз астролог на китайския владетел У-ди), Овчарската звезда (Арктур) №12, е свързано едно „правило” (сега е излязло от употреба, но не е обяснено и сега е забравено), което на китайски било наречено „Шъ-ти-гъ” (гъ = правило) означавало от една страна, Годишната звезда (Янкул, свързано от Чалмерс, с твърдението, че това е индийското наименование на звездата-планета Юпитер), а от друга, съзвездие, което се намирало по права линия от последната звезда (от оката) на Голямата кола, като по този начин показвало времената, нещо като „назначен наместник”. Шъ-ти са били две купчини от малки звезди по една от ляво и дясно на Овчарската звезда (Арктур). В този смисъл Шъ-ти било свързано освен с Овчарската звезда и с Юпитер (Янкул). Известно е, че Янкул извършва своята обиколка по орбита около Слънцето за непълни 12 години (не достигат 50-55 денонощия). Събрана от няколко кръговрата разликата става чуствително голяма. Навярно на това е обърнато внимание след първите години на обиколката на Юпитер, след като е възприето той да бъде времеизмерач. Единственият начин за избягване на увеличаваща се грешка е да се изчака да преминат 50-55 дни и след това да се определи новото звездно място на Янкул, т.е. съзвездието което е било определяно за всеки нов кръговрат на звездата-планета. Така тези определителки ще са получили името си „назначени наместници” – „Шъ-ти”.
Така Янкул получил пръв, измежду избраните звезди за указатели, свои „назначени наместници” – леви и десни. Те не били постоянни, а само „назначени”.

Когато първооткривателите на качеството на указател на времето на Янкул, разбрали че не е неизменен и олицетворение на Върховното единство, те престанали да го наричат така и го прекръстили на Средищна звезда, престанали да смятат, че трябва да има постоянни леви и десни средища и в последствие да му определят и „наместници”, така това му качество излязло от употреба и се забравило. Поради същата причина китайците не е имало от къде да подновяват и поддържат значението и името Шъ-ди.

Описаното по-горе несъмнено показва чуждо (за нас привнесено от страна на старите българи) влияние върху зачеването на китайската астрономия, а и в някои периоди и върху нейното реформиране.

За разлика от споменаваната до тук астрономия, другите познати астрономии, като халдео-гръцката например, имали за основа на времеизмерването се ползват небосклоните (хоризонтите) с едновремешните изгреви и залези на звездите със Слънцето или Луната. Тъй като е било трудно следенето на тези изгреви и залези поради силното светене на Слънцето, то вместо следенето на отделните звезди халдейците преминали към следенето на групи от близки една до друга звезди (групирането на няколко звезди по определен признак и ред на появата им в съзвездия е наречен зодиак - името произлиза от вариация на гръцкия термин за животно, защото по-голямата част от съзвездията се свързват с митологични същества и животни.)

Зодиакалният способ за определяне на всеки ден в годината осигуряване на точност до няколко (3-5) дни. Тази астрономия се развивала до Хипарх в Александрия във II век пр.Р.Х. и до ХVII век сл.Р.Х. в Европа. Тя не се нуждаела от способи за определяне на часовете. Тази, която е свързана с българския календар, а и със зародилата и развилата се в Средна и Източна Азия, за разлика от по-горната е била пригодена и за определянето на часовете в денонощието. Това се дължи на различните подбуди за наблюдение на звездното небе в двете астрономии. Халдео-гръцката е била развивана в интрес на земеделците за да знаят те продължителността и настъпването на естествените годишни времена, а понякога и за точно определени природни явления като прииждането на води от големите реки. Часовата астрономия произхождала от необходимостта да се знаят точно и часовете и то най-вече през нощта, а така също и да се определят точно посоките на света и точното местостоене на човека в пустинята, морето, планината и т.н., става дума за онзи човек, който безпогрешно трябва да избира посоката до обекта към който се стреми или трябва да избягва и за времето, за което ще му бъде необходимо за постигане на целта си. За такива цели познанията за годишните времена не са особено важни, но когато се отнася, например, до споменатите по-горе три дни на „царствените” събори, тези дни трябва да бъдат точно определени, а не приблизително, макар и само с разлика от 1-2-3 дни. Но не само такива дни е можело и трябвало да бъдат определени, а и други.

Запознавайки се с живота на китайците в тези времена се усановява, че по природа те са кротки по нрав хора, малко подвижни, прибират се в къщи щом свечери, „вдигат вратата” с пожелание никой да не ги безпокои до съмване и нощем стоят в своята къща-дупка. На такива хора познания за часовете не са необходими, те трябват на други по нрав и начин на живот хора. Но за почуда най-напред часовата астрономия е отбелязана при тях, което не показва, че тъкмо те са я установили, а за това, че те са я заели от други, които са нямали писменост в тези времена, и са я записали преди тях. При това часовото начало и сега е чуждо на китайците, чийто граждански календар и до сега не се основава на книжната часова астрономия, която има от тогава в Китай. То, по исторически доказани факти, се е ползвало от българите във връзка с извършването на ритуали преди предприемането на съдбовни действия и при осъществяването им.

Какво се е ползвало за определяне на часа? Очевидно за определяне на часа, особено през нощта, не е могло да се изпозва хоризонта на небосклона. Действителната основа за часовата астрономия в била Полярната звезда (изписвана като Средищната звезда). Още при първите внимателни наблюдения на небето е забелязано, че освен съзвездията и звездите, които се появяват и залязват в различно време, има и такива, и то между най-отчетливо видимите и отчертаните, които никога не залязват. Такива са „Голямата кола(мечка)” и стоящата срещу нея „Малка кола(мечка)”. Било установено, че те не се въртят една спрямо друга, а спрямо една, макар и по-слабо видима, но пък непомръдваща през цялото време на наблюдението от времето на появяването й на небето, докато престане да се вижда. И това да не престава през всички годишни сезони и през всичките години на наблюдението й. Тази звезда е познатата на всички Полярна звезда. Така се стига до решението, тези звезди и някои други, също непроменящи позицията си спрямо други звезди, да се използват за оформяне на прави линии и изчертаване с тях на мислени кръстове с център Полярната звезда. Така оформени кръстовете са завъртани от към едната страна (горната, над Полярната звезда, северната) в посока запад, а от към противоположната страна (южната) в посока изток, така че за едно денонощие описвали пълен кръг. Каква е била ролята на тези кръстове. На четирите краища на кръста в определено време, примерно отначало в полунощ, когато се наблюдавала една характерна звезда достигнала „преслапа” си (зенита, отвесно над Полярната звезда), тя се присвоявала, под наименованието „определителка” на съответния край на кръста горе: в същото време долу, на изток и на запад се присвоявали определителки на съответните краища на кръста. Когато звездата, която в полунощ се намирала отвесно над Полярната звезда, отивала на запад, нейното място над Полярната звезда се заемало от тази, която в началото на наблюдението била на изток, а нейното място от тази, която била срещуположна на първата, т.е. на юг и т.н. Такива кръстове с определителки несъмнено са образувани няколко и преминаването на върховете им в преслапа над Полярната звезда е могло да означава точно определен откъс от време през нощта. За тези наблюдения е необходим един съвсем прост уред – стожера, познат ни от измерването на дължината на сянката на Слънцето по време на зенита му по обед, или всеки прав прът забит отвесно в земята. С помощта на този уред еженощният наблюдател на звездното небе открил необходимите му определителки за допълнителни кръстове, в т.ч. и звезди, които за кратко са залязващи, които образуват със срещуположните им звезди нови допълнителни кръстове, понякога дори по-точни. Вероятно като последствие, от тези 12 двойки определителки, китайските часове са 12 и първият от тях почва 1 ч. преди полунощ и свършва 1 ч. след полунощ.

Едновременно с това наблюдение било установено друго, а имено, че кръстовете, както и почти всички други звезди, се изместват всеки ден по малко все на запад, така че в продължание на една година описвали пълен кръг. Тъкмо това това дало възможност да се означат със звезди главните средищни дни в годината, става дума за трите дни на съборите в началото на първия, петия и деветия месеци от българския календар. Голямата кола(мечка), с отвестното си положение над Полярната звезда в деня на зимното слънцестоене, е първият белег. Краят на ока й сочи към Овчарската звезда (Арктур) (виж. схема №1) и се оказва, че когато дойде време тя в полунощ да застане над Полярната звезда, вече точно е настъпил деня на втория „царствен” събор и втората третина на годината. За начален ден на последната третина на годината и за последния редовен „царствен” събор била избрана (за означаването им) една от звездите на Орион – Ралица или Воин (виж. схема №1). Възниква въпроса, можело ли е да се определи с помощта на звездите деня на зимното слънцестоене? Разбира се, най-късият ден, този на зимното слънцестоене, не би могъл да се определи по звездите, чрез тях той само може да се обозначи. За определението на този ден е послужил пак стожерът, който със сянката си е показал, кой е най-късия ден. В този ден, на най-дългата сянка на Слънцето, е наблюдавано коя звезда в полунощ ще застане в преслапа отвесно над Полярната звезда и вече към края на ХХIV век пр.Р.Х. е било установено, че това са предните „колела” (звезди) на Голямата кола(мечка). Установено било също, че в този ден вечерта, когато добре се стъмнело, на преслапа над Полярната звезда се намирала друга забележителна звезда от съзездието Квачката(Плеяди) или Стожера (на схема №1 - Мао, срещу определителка №1). Към полунощ тя вече била на запад, а точно срещу нея – на изток, се оказала друга лична звезда Огъня (на схема №1 - Хуо, срещу определителка №15).

Така са били установени двете прави (двете предни колела на Голямата кола(мечка)и Полярната звезда с №1 и №15) на основния кръст. При китайският император Яо (известен и като Жълтия император, легендарен и датиран в периода от 2356 до 2256 пр.Р.Х. с вероятен произход от съседен народ от към запад на китайците) пак били възприети, от споменаваните по преди съседи, способи и постижения, които китайските астрономи не разбирали, става дума за тройното поделяне на небосвода, но запазили указателя му Овчарската звезда и Ралица, без да се опитат да им намерят срещуположни. Но продължили развитието на астрономическите си знания като прибавили за още по-достоверно, точното очертание на основния кръг още и №8 и №22. Този кръст е известен в астрономията като прочутата „квадратура на Яо” и от него започва отделния път на развитие на китайската астрономия. При строгия Яо се провеждат многобройни постоянни и точни наблюдения, като от пълното им съгласуване Яо създал това превъзходно просто и точно астрономическо правило – средство за определяне на деня, часа и мястото, по-добро и по-просто от което не било намерено до появата на познатите ни сега.

Впоследствие, но навярно все още по времето на този император, са били установени още осем двойки срещуположни звезди определителки и се образували десет двойки. Към тях добавили, само по негова заповед, двете определителки Ралица и Овчарската звезда (Арктур). От тези постижения сероятно са се възползвали западните им съседи и си служели с тях за разпределяне на междинните времена и ги пренесли на запад.

След Яо китайската астрономия запада, по-късно за кратко се възстановява, пак запада и т.н. до възцаряването на династията Джоу (1121 – 221 г. пр.Р.Х.) с произход отново от западните им съседи. Първите Джоу внесли множество подобрения и наново определили положението на слънцестоенето, което поради значителното изместване на Полярната звезда от първоначално установеното й положение. Те въвели нова „квадратура” (№7 и №21 с №14 и №28 по схема №1) и разделили небосвода на три (явно под влияние на западните им съседи, тъй като китайците не прилагат делението на три, припомнете си, че при българите това е правило : трите пъти, три пъти мери, един път режи, воденето на бойните действия с централно, ляво и дясно крило и т.н., к.м.), като за главно средище определили вместо зимното слънцстоене, лятното. Към звездата №7, която означавала новото, по-точно място на лятното слънцестоене, те прибавили и новите определителки №16 и №26 (са последната се предполага, че е от Пегас или от Андромеда. Тройното деление на небосвода отпаднало (защото не разбирали смисъла му), на означаващите го определителки останали и както №4 и №12 също нямали противоположни. Не само че останали, но били приети от западните им съседи като ново тройно, обратно на първичното, делене и били пренесени на запад и в Индия, което показва, че влиянието на тези астрономически възгледи не били случайно, а продължително. С това завършва влиянието на китайското астрономично знание върху западните им съседи.

По-нататък, особено по време на династията на Цин (ХVII – ХХ век.сл.Р.Х. к.м.) и на старата династия на Хан ( 206 пр.Р.Х. – 220 сл.Р.Х. к.м.) влиянието на западните и северните съседи върху китайците става пробладавщо във всяко едно отношение: държавно-устройствено, военно, в астрономията, дори в държавния календар. И така, макар да са се развивали по твърде различни и самостоятелни пътища, все пак между двете астрономии не е могло да съществува голяма разлика, тъй като началните им основи били едни и същи и взаимното им влияние било толкова силно и непрекъснато и всичко ставало общо достояние на едните и другите.

Като се знае всичко това и че тази астрономия много превъзхождала всички останали и ги изпреварила – халдео-гръцката с 20 века, а евроейската с повече от 40 века, вече би трябвало да се разбере подигравателното отношение на Симеон Велики към самохвалната „ученост” на императора Лъв VI, който бил провъзгласен от придворните си за най-учен за времето си, със следното писмо до неговия пратеник Лъв Магистър: Симеон, княз на България, до Лъв Магистър, изпроводен в България като пратеник за първи път:

„ По-миналата година твоят цар се показа премного достоен за учудване, като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му; той посочи не само месеца, седмичата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща за движението и хода на небесните тела. Ако това е истина, разбира се, той знае и за пленниците; и понеже знае, той би могъл да ти каже дали ние ще ги пуснем или ще ги задържим. И тъй, обади ни едно от двете и ако познаеш нашата скрита мисъл, то като награда както за предсказанието, тъй и за пратеничеството, Бог ни е свидетел, ще получиш пленниците. Здравей!”

и в отговор на последвалото писмо от Лъв Магистър : Симеон, княз на България, до Лъв Магистър:

”Никак не позна, о, магистре, бъдещето и тайната, като ни написа това, що си написал. А и твоят цар прочее, който се занимава с небесните движения, никак не знае бъдещето. Наистина имах на ум, имах – Бог ми е свидетел – да възвърна пленниците. Обаче няма да (ги) върна, тъй като ти не позна бъдещето и лъжливо помисли, че няма да бъдат изпратени, нито можа да получиш награда за предсказанието. Здравей!”

Симеон Велики добре ще да е познавал изостаналостта на ромейската астрономия в сравнение с българските знания за звездното небе, защото се е учил в прословутия им Магнаур (“великата зала; magna aula”)
(виж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B3%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D1%88%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0).

Накрая, след като сте стиганали до тук с четенето, моля да се върнете на написното от †Ст. Рънсиман и отново го прочетете. Задайте си въпроса, ако е знаел за това, което са знаели българите за астрономията, а и за представените с този текст писма на Симеон Велики до Лъв Магистър, би ли си позволил 50 години след работата си по историята на Първата Българска Империя да напише пак същото!?

Добави в любими

Сподели

Изпрати на приятел

Прочити: 5711

Коментари (53)

Следете за нови коментари с RSS

Нещо за размисъл I част

Написа Сандилх
на 07 февруари 2011

Оцени коментара:

Прочитайки горепубликуваната статия за астрономическите основи на българския календар, всеки по-скептично настроен неин читател, а и не само той, би си задал следния въпрос: ”Какви са тези фантасмагории? Как така безписмени хора са могли да извършват такива наблюдения, да помнят и да запазват за поколенията продължително време знанията си за такива продължителни периоди за движението на небесните тела, времената за тяхната поява и напускане на видимия небосвод , да ги свързват с времеизмерването на тези периоди, да установяват цикличности, да се уверяват в тяхната достоверност, да ги декларират и други от този род?” Практиката за това до сега е показала, че такива знания се митологизират и се предават от по-старите на по-младите (ако има кой да ги оцени, запамети и практикува). Принципът е обяснен от двама български владетели. Първият от тях е хуна утригурския владетел Сандилх (Сандил, Сандалих, ...); в едно от пратеничествата си до император Юстиниян, Сандилх му съобщава следното (което е документирано от Прокопий): "Зная една поговорка, която съм чул от дете, и ако не съм забравил нещо от нея, тя гласи така. „Казват че звярът вълк, ако може би и да е в състояние да променя козината си, обаче нрава си не мени, защото природата не му позволява да го променя”. Сандилх, като казал тази пословица и добавил: "Това съм чул от старите, които по коствен начин загатват за човешките работи. Аз зная и още нещо, което съм научил от опит и което естествено може да научи един варварин, който живее на полето. Овчарите вземат кучетата, докато още сучат, и грижливо ги отглеждат в куче. А кучето е признателно към онези, които го хранят, и твърде добре помни благодеянието. Затова именно овчарите постъпват така, за да ги научат да бъдат пазачи на овцете, та когато нападнат вълци, кучетата да отблъснат тия нападения и да бранят овцете. Мисля, че така е по цялата земя, защото няма човек, който да е видял кучета да правят заговор срещу стадо, нито пък вълци някога да го отбраняват, но природата е наредила това като някакъв закон и за кучетата, и за овците, и за вълците. Мисля, че в твойто царство, гдето открай време има изобилие от всякакви, може би и невъобразими неща, няма никаква промяна в това отношение. В противен случай покажете я на мойте пратеници, та и ние на прага на старостта да научим нещо и от необикновенните работи. Ако пък навсякъде е наредено точно така от природата, то мисля, че за тебе не е добре да оказваш гостоприемство на кутригурското племе и тъй да създадеш размирни съседи, като заселваш сега в страната си, онези които ти не понасяше, когато бяха извън нея. Впрочем не след много време те ще проявят спрямо ромеите своя си нрав. И без това не ще липсва враг, който да опустошава ромейската държава, като се надява, че дори ако бъде победен ще бъде в по-добро положение, пък и не ще остане приятел на ромеите, който да попречи някога на нападащите вашата земя, понеже се бои, да не би след като съдбата го надари с победа, да види, че победените живеят у вас по-щастливо от самия него.” Вторият е Омуртаг, който в спора си с ромея Кинамон, негов пленник, укорява последния, като заявява, че вярата на българите в Слънцето и Луната е източникът на техните победи и успехи. По-нататък няма да се спирам на примерите за позоваването на другите знания на българите за действия съобразени с астрономическите им познания. (следва II част)

Нещо за размисъл II част

Написа Сандилх
на 07 февруари 2011

Оцени коментара:

За по-младите читатели на статията, които сега ползват за времеизмерванто часовниците или преносимите си телефони от най-съвременен тип, ще напомняче в не толкова далечното минало до преди стотина години, че и по-късно до годините на Втората световна война, от часовници (и то джобни с и без верижки) са се ползвали само доста заможните българи, а за останалото население сигнал за началото на деня – изгрева на слънцето - е било сутрешното трето кукуригане на домашните петли, измерването на часовете при полските работи е ставало с копралята (дренов прът с дължина около 2 м с огрибка в единия край за чистене на полепналата пръс по ралото и с чатал с метални остриета в другата за управляване на животните, впрегнати в ралото - една дължина на копралята означавала време около 1 час от конкретното място за наблюдение на слънцето до следващото му място на небосклона), а за края му покачването на домашните кокошки на дървото в двора със залеза на слънцето или рева на магарето. След приемането на християнството и утвърждаването на каноните му църквата е въвела, за времеизмерване на деня и нощта, сутрешното биене на камбаната в 7 ч. и следобедното в 17 ч. А за настъпването на годишните времена настъпването на поредния религиозен ( за старите българи народен) обичай след определен брой дни от предшествщия. Накрая си позволявам да Ви занимая с едно древно знание на старите българи за лечението на едно заболяване на едно от най-важните домашни и бойни животни за българина (спомнете си, ако знаете това, че по време на първото българско царство на Балканите, всеки българин е бил длъжен да гледа и най-малко два бойни коня и ако по време на годишния преглед се установяло, че той ги е изпозвал за други цели, го грозяло смъртно наказание). Става дума за случка по време от преди 20-30-ина години в с. Венчан, Варненско. „Есента един ден по кукурузобер, (разказва мой приятел от същото село) както помагах на баща си да оберем кукуруза в двора ни, край нас мина един наш познат, бай Марин, и водеше за юздичка един кон. След като се поздравихме „Помага Бог! и Дал Бог добро!” Баща ми го попита: „Бай Марине, къде водиш този кон в туй работно време, няма ли работа за него?” „Не ме питай, защото ми е пламнала главата. Връщам се от ветеринарния. Втори път ходя при него. Даде ми едно лекарство, ама без файда. От три дена конят ми не може да се изпикае. Преди две-три години така загубих предния си кон и сега пак нататък отива работата, че се чудя кой път да хващам.” Татко остави брането на царевицата, отиде при него и рече: „Не бой се, бай Марине, ще го оправим.” След тези думи, извади ножа си от канията, наведе се към един от предните крака на коня и с ножа поизтърга в шепата си малко от лишея, който има всеки кон (на кляното ли беше, над копитото ли, не си спомням). После изсипа настърганото в едно от ушите му. Взе повода и поведе коня на някаде. След около половин час се върна. Ако щеш вярвай, ако щеш недей, но с пристигането конят се изпика.” До тук с разказа. Следват въпросите. Пита се от къде най-обикновеният човек от едно нищо не значещо, за огромното число читатели на сайта, село Венчан, Варненско знае за причината за заболяването и лекарствената и двигателна терапия за излекуването на коня? От кого и кога е научил, че при спиране на уринирането на коня, за лечебно средство трябва да се ползва част от природния лишей на крака на коня, че тази част от лишея трябва да се постави в едно от ушите му (кое от тях не се разбра) и че след това конят трябва да измине около 2 км за да се оправи, в смисъл да се нормализира, този физиологичен процес? Кои са тези, които са установили тези зависимости, кога е станало това и как са предали тези знания и умения на поколенията? В учебниците по ветеринарно дело такава процедура и лекарствена терапия не е описана, а и бащата на моя приятел не се занимава с лечение на коне или други животни. Като си отговорите на тези въпроси, се надявам да вникнете как един безписмен народ по това време е могъл да извърши описаното за астрономическите основи на българския календар. В тази връзка има и не малко други примери, но да не досаждам повече.
Сандилх

Коментар

Написа Администратор
на 07 февруари 2011

Оцени коментара:

Сандилх, мислех да коментирам по-късно, но с двата си коментара към статията ме провокира... Хубава загадка-въпрос поставяш във втория си коментар

С една наложена теза в нашата история не съм съгласна - че българите са нямали писменост. За руническите знаци се знае (макар и не достатъчно), особено за известнния IYI и все пак хората продължават да твърдят, че българите са нямали писменост. В това отношение е интересно да се прочетат статиите на Павел Серафимов в този сайт (виж раздела за траките или "Български език")или в личния му блог - http://sparotok.blog.bg/. Личното ми мнение е, че руни са се ползвали само в много специални случаи, и то много пестеливо. Предполагам, че това е било така, за да се запази знанието само сред онези, които са достойни или пък то да бъде предадено по такъв начин чрез устната традиция, че метафоричното значение на преданията да бъде лесно разбирано от местните, но трудно -от чужди народи. Разбира се, това са си мои спекулации, но е доказано, че 1. българският ЕЗИК е много устойчив (в т.ч. при преводи от български на чужд, после пак на български и после пак на чужд и после отново на български), 2. българският език е много устойчив и във времето - достатъчно е да погледнете която и да е средновековна българска книга - ако умеете да разчетете старите буквени знаци, които днес нямат аналог, няма да имате никакъв проблем с разчитането на смисъла на текста - и то доста точно! 3. българските традиции също се оказват доста устойчиви във времето - без значение от религия, управление, епоха... Това идва да покаже, че чрез устната традиция информацията може да се запази в течение на много векове,и то без да претърпи съществена промяна.

Ако трябва да се върна на календара, ще се огранича само до твърдението, че древните съвсем не са били толкова неуки и толкова неразвити и диви, колкото си ги представяме днес. Достатъчно е да се погледнат тракийстите бижута, които днес са изложени под лупи в музеите, за да можем да разграничим детайлите, достатъчно е да прочетем за "звездното" разположение на могилите в североизточна България... и да научим за календара на прабългарите - дори не е необходимо да надничаме в историята на египтяни, китайци и римляни, за да спрем да гледаме високомерно на предците си от пиедестала на техническо "развитото" си общество...

Възникне ли въпрос - има надежда за изясняване на неясното.

Написа Сандилх
на 08 февруари 2011

Оцени коментара:

Благодаря за проявенот внимание.
Относно – тезата „българите са нямали писменост”. Вероятно е породена от написаното „... се надявам да вникнете как един безписмен народ по това време е могъл да извърши описаното за астрономическите основи на българския календар.” Сочи се за писменост у българите през годините на IV – III хилядолетие преди Р.Х., тъй като в китайските летописи, които са станали известни на Де Сосюр и Де Гроот и те са ги превели на френски и немски език, се цитират годините 2824 г.пр.Р.Х., и става дума за разбиране от китайците, че календара на западните им съседи е съвършен и 2627 г.пр.Р.Х., когато този календар е въведен от императора Хуан-ди (явно това не е била китайската титулатура на владетел) и вместо 24-те земеделски сезона е преминато на 12-е животински наименования на годините, месеците, дните и часовете. Легендата за Буда и животните е доста по-късна (тъй като Буда първо се появява в земите на Индия и после стига до Китай) и не води до научно доказателство, а е митология. Митът се помни и предава много по-лесно на обикновените хора и от тях на поколенията, отколкото научното познание. Познати са ми старобългарските надписи, но в тях няма календарен израз. При българите в знанията за календара също има доза митология. Не случайно Омуртаг разпорежда да се изпише с гръцки букви ... „Годината на появата на истинския Бог бе 6328”, а Тудор Доксов пише „етх бехти”, но на старобългарски с кирилски букви, т.е. няма други открити до сега надписи с календарни понятия на писменост от преди приемането на християнството. Цифрите и числата са един от еталоните за наука и мяра.
Относно писмеността на траките – в ареала на техните земи са открити няколко надписа на тракийски език, но за съжаление не са прочетени. „Най-старият от тях е от с. Кьолмен в планината южно от Преслав западно от яз. Тича и е на груба плоча строшена на две и пложена с буквите на долу върху гроб в могилно погребение, в който погребалният инвентар се датира към края на VI в.пр.Р.Х., а гръцките букви са от края на архаичния период. Други подобни надписи има още два: един в Калатис (дн. Мангалия) и втори от Дервени край Солун, но те са на орфически папирус, лежащ на гърдите на покойниците. Във вътрешността на Тракия (с. Кьолмен) надписът е на каменната плоча и е обърнат към мъртвеца. Четмото на Дервенския елински папирус се чете и съдържа литературни космогонически описания. Кьолменският надпис не е прочетен, но е в кръг. Кръгът е с многосмислово значение. Такива кръгове в т.ч. златните венци са символът на властта. Другият известен надпис е върху златния пръстен от надгробната могила в м.Пържинака до с. Езерово край Първомай. И той не е разчетен. В заключение това, което имаме като писмени знания за траките е от елински и александрийски летописци (особено питагорейците) и то е пречупено през техните разбирания и начин на живот, цели и зависимости. Наченките на използването на писменост и на държавност в ареала на тракийските племена се очертават след похода на Дарий I, най-късно през 513 г. пр.Р.Х., когато одрисите са постигнали военнополитическо обединение и излезли на историческата сцена чрез елинските писатели. Най-много могили и най-много "тракийски царски градове" от времето на траките има в Източна Тракия, но по разбираеми причини (турско е все пак) никой не се занимава тях.(Това е по един от най-прочутите ни траколози †Александър Фол, „Политика и култура в древна Тракия”)
Относно „ египтяните и римляните”. По отношение на календара от тях няма какво да научим, техните познания са се появили много време след познанията на българите и на китайците за календара. Египтяните не са знаели какво да правят с 4-5-те дни около обявяването на египетската Нова година и са ги нарекли за дни на боговете. При българите няма колебания: един ден за Нова година (единак), четири тримесечия всяко от по 13 седмици по 7 дни = 91 дни и на всеки четири години по един отделен високосен ден (бехти) в деня на лятното слънцестоене. Римляните приемат египетския календар през 46 г.пр.Р.Х., след похода на Цезар в Египет. След това го поправят. Българският календар не е известно да е поправян или да се нуждае от поправки.
За българският език имам много по-високо мнение от колкото за познатите ми други. За съжаление от доста години, някои от тези които са избрали за цел на живота си да се занимават с него, в много случаи жив го погребват. Даже една персона от тази кохорта в интернет-пространството се оприличава на "баба Яга с метлата".

тракийската писменост

Написа Администратор
на 08 февруари 2011

Оцени коментара:

А можете ли да ни изпратите линк с изображения на тракийската писменост, за която споменавате в горния коментар? Би било хубаво в бъдеще да съберем материал и да разгледаме тази тема в отделна статия

...

Написа К.Милчев
на 10 февруари 2011

Оцени коментара:

Познавах лично Йордан Вълчев, беше невероятен човек и писател. Бил ми е на гости, подарил ми е няколко свои книги. Разказваше за лагера Куциян (ако не греша), където е лежал не само той, но и Талев. Беше изпълнен с любов към историята. Веднъж го срещнах на пл. Славейков, каза ми, че пости и си купи кафе, но без мляко. От него съм чувал и за Янкул....

...

Написа Администратор
на 10 февруари 2011

Оцени коментара:

Светът е малък

Как това се свързва с българите от Дунавска България

Написа Сандилх
на 11 февруари 2011

Оцени коментара:

От прочетеното по-горе все пак някой може да си зададе въпроса:"Е, добре, ама как това, което се пише, се отнася за дунавските българите, чиито наследници сме ние!? Резонен въпрос. Къде да търсим отговорите? За старите астрономически знания на българите все още има къде. Едни са кодирани в народните обичаи, други, колкото и да е чудно, са в отговорите на папа Николай на въпросите на княз Борис Покръстител, трети в умението на обикновените хора да се определя безпроблемно времето - часа през ноща, деня или срокa на годишното време и по спомените на дейци на хайдушкото движение - време отдалечено с около 900 г. след приемането на християнството.
Един народен обичай, който и до днес се почита по българските земи е каденето на Бъдни вечер. Пита се защо. Българите явно много държали на каденето, та са го запазили до сега. Кадя, кандило, кандилница са чисто български думи. Те не са от славянски произход. Папа Николай не се съгасява с каденето на свинско месо, щото било "нечисто", но Христос ясно и недвусмислено казва, че не това, което влиза, а това, което излиза от устата на човека го замърсява. Българският обичай да се чества Нова година в деня на зимното слънцестоене не е запазен и е похристянчен и преместен на Бъдни вечер, но е запазен обряда за каденето. Този обряд е само български, доколкото е известно другите християни (източно-православни, католици, протестанти и арменската църква) не го прилагат. Както е известно на Бъдни вечер се кади, освен жертвата и всичко сложено на трапезата за ядене и пиене, още пръста(земята сложена в паничка) край огнището, огънят в огнището и бъдникът, "мълчаната" вода в котлето или белия котел, дряновите клонки или пъпки. До сега това се прави, ако не навсякъде, то има места, където този обичай е още жив и се предава от поколение на поколение. Папа Николай не е допускал третият редовен събор (есенния) да се провежда по точно определеното му астрономическо време и въобще срещу тържественото честване на трите сбора. Но българите са му намерили колая и на това. Много дълги години след покръстването вторият събор е ставал в дните на пролетните Гергьовски събори (началото на петия месец от годината на българите), а третият в дните на есенните панаири (началото на деветия месец), като за целта са били "нарочени" някои от новоприетите църовни празници.
Българите идват в Дунавска България, когато от преди 350 г. християнството вече е прието за официална религия в Римската империя и е в пълната си сила в нейната наследница Източната римска империя, Византия. Напразно, за всичко свързано с астрономическите знания на българите, бихте търсили сведения в средновековните византийски и латински летописи. Те по принцип са свързани с религията, войните и владетелите. Ако все пак откриете нещо, то ще е микроскопично и ще бъде поругано. Още по-напразно би било търсенето ви на сведения за българското знание за наблюденията на звездите и за закономерностите при тяхното движение по небосклона, даже и от българските летописци. Известното от "Шестоднев" не е за българските знания, а от християнската литература. Има колебания да се приеме известното от богомилите за старобългарски астрономически знания. Въпреки хилядолетните гонения в средите на народа са се запазили не само имената на множество звезди и съзвездия, но и умението по тях хората да се ориентитат и определят времето. Известният наш изследовател на народните обичаи от края на 19-ти и началото на 20-ти век сл.Р.Х. Д. Маринов(Народна вяра и религиозни народни обичаи) като говори за звездите казва: "И по тях той(народът) е определял времето през нощта и времето през годината. По тях той е познавал коя е доба през нощта; среднощ ли е или наближава да съмне, доба ли е да се сее, да се коси, да се жъне и т.н." И сега са запазени имената на Голямата кола (сега под чуждо влияние Голямата мечка > Болшая медведица), Малката кола, Ралица или Рало, Квачката или Стожер - за Плеядите, Кръста - съзвездието Лебед, Малкият кръст - Делфин, Тепсия - съзвездието Северна корона, Хоро или още Власи - съзвездието Телец, Гайдаря или Свиреца - за Алдебаран и т.н., а Овчарската звезда (Арктур) и Янкул - Юпитер до преди 40-50 г. все още бяха на почит.(То пък какво ли от старо време сега е на почит?!") Това е съвсем малък остатък от именника на звездното наследство на българите, но все пак нещо се е запазило. То показва, с имената на Колата, Стожера, Кръста, Тепсията, Гайдаря и Янкул, че е много здраво свързано с хилядолетното минало на звездо-наблюдаването от българите и прилагането на знанията за него във всичките аспекти на живота на отделния човек, неговото семейство, род, населено място, народа и държавата.

Моят дядо

Написа Администратор
на 11 февруари 2011

Оцени коментара:

Моят дядо ми показваше Малката кола и Голямата кола, когато бях малка, а също и Малкия и Големия кръст и Квачката, както и Вечерницата. И казваше, че имало още съзвездия, които неговият дядо му е показвал, но не ги помни. Уви, сега ако се опитам, ще разпозная сигурно само Голямата кола и Вечерницата.

Интересно за Юпитер (Янкул)

Написа Станимир Каравеликов - Администратор
на 10 март 2011

Оцени коментара:

Вчера гледах едно предаване по History Chanel за миналото на Земята и там казаха нещо интересно. Юпитер (Янкул) е планетата, която е като ангел-пазител за Земята, тъй като поема или отклонява доста от астероидите, запътили се насам.

Народът кумбаян и техните самолети!

Написа Администратор
на 11 март 2011

Оцени коментара:

Наскоро гледахме документален филм (името на канала и на самото предаване ми убягват), който разискваще темата можели лиса древните да летят. Намерили едни златни, прилични на брошки предмети, които приличат на насекоми или птици. Става дума за Южна Америка, близо до платата на Наска. Та хората, които ги изработвали, се казвали "кумбаян", което веднага извика в съзнанието ми "кан баян". Може и да става дума за обикновена звукова близост. Интересното е обаче, че въпросните "брошки" са с конструкцията на самолет, не на птица или насекомо, тъй като крилете са разположени в долната част на тялото, а не на гърба (както е при птиците) и освен това има и вертикална перка/стабилизатор на опашката. Явно древните не само са познавали звездите, ами и небето като цяло

ЗА БЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

Написа Rusi Ivanov
на 22 април 2011

Оцени коментара:

Българите са си знаели календара и въпреки големите усилия за унищожаването на Българската култура календара е оцелял.
ПРЕДИ 1866-та година Никола Фичев строи къща в Търнов и я датира по Българският календар - КЪЩАТА С МАЙМУНКАТА - 1849-та.
Летоброенето на Българският календар започва от 5 504-та година преди настоящото летоброене и 1849 е година МАЙМУН в цикъл ЗЕМЯ и за това маймунката е седнала на земята.
http://www.facebook.com/group.php?gid=138830043878&v=info
...................
http://balkan1.blog.bg/technology/2010/01/18/bylgarskiiat-kalendar.474831

За 1849 г. и "Маймунката" на уста Кольо Фичето

Написа Sandilh
на 22 април 2011

Написа bozman
на 23 май 2011

Написа Sandilh
на 25 октомври 2011

Написа Администратор
на 23 декември 2011

Оцени коментара:

Весели празници и на Вашето семейство! Хубаво е, че Роден Край събра толкова много родолюбци заедно!

Деси и Станимир Каравеликови

Още за календара

Написа Администратор
на 08 януари 2012

Оцени коментара:

http://rodna-vjara.narod.ru/ch...oledna.htm

Макар, че фокусът на тази статия е другаде, във втората половина на текста могат да се открият любопитни неща за календара и неговата връзка с Плеядите и лунния цикъл - това по отношение на обредите, спазвани от българите през средновековието.

За Плеядите, Грегорианския календар!?! и българския календар

Написа Sandilh
на 09 януари 2012

Оцени коментара:

Сандилх> Прочетох внимателно статията на уважавания г-н А. Калоянов в "rodna-vjara.narod.ru" и разсъжденията му за купа от звезди "Квачката" - "Плеядите" и небесният им кръговрат. Според скромното ми мнение, твърдението му за едновременно ползването на 19-годишния лунен цикъл (т.н. Метонов) за определяне на пролетното пълнолуние и от там на Пасхата и на грегорианския календар (,който е слънчев,) в края на X и началото на XI в., а така също и на българския календар (приписката на Черноризец Тудор Доксов за покръстването и кончината на Княз Борис-Михаил), нещо не се връзат с логиката. Грегорианският календар е въведен на 4 октомври 1582 г. Може да приемем, че е станала техническа грешка и става дума за юлианския календар, но от забележката става дума, че астрономическата информация му е предадена от астрономи от Роженската обсерватория. Но пък тогава (X, XIв.) за целите на определяне на Пасхата е прилаган 28 годишния слънчев цикъл и първите седем гръцки букви или кирилски, за ползващите старобългарската писменост. Този въпрос е засегнат по-подробно в текста за Норовския псалтир на сайта на Роден край. Независимо че не е поставен въпрос за българския календар, си позволявам да споделя едно разсъждение за коректността му. Сега световната мрежа позволява да се ползват възможностите на ред астрономически сайтове за да се провери неговата достоверност и коректност. В тази връзка всеки интересуващ се може да провери звездното небе на полунощ на 21 срещу 22 декември в поредицата на всяка една от 12-те години от този календар от началото на новата ера до сега и в бъдеще. Така сам може да се убеди кои може да са звездните жалони по преслапа север-юг в направлението: Полярната звезда - зенита на небето - най-ярката звезда (съзвездие) на юг и ще забележи много интересни повтарящи се неща. От Омуртаг на един каменен надпис има посочени две години: едната по българския календар - шегор елем и годината 6328 от Истинския Bог. Това става в петнадесети индиктион от византийския календар, т.е. на десетия месец от 823 г. от юлианския календар. Ако не успеете с годините преди н.е., опитайте с толкова години след 823 г. до 6328 г. от н.е. Вижте какво е звездното небе и в тaзи годинa, за да го видите какво е било то при появата на Истинския Български Бог.

Напиши коментар

Име

Email адрес

Заглавие

Коментар

по-малък | по-голям

Прочетох и се съгласявам с Правилата.

Моля въведете символите

Име и фамилия:	*
Потребителско име:	*
E-mail:	*
Парола:	*
Потвърди паролата:	*
Полетата отбелязани със * са задължителни.

Добре дошли в сайта на Роден Край™

Основно меню

Приятели