Легендите за Кладнишката крепост
Написано от India Jane 30 Април 2009
Ето какво намери екипът на Роден Край за вас...
В един форум попаднахме на няколко любопитни легенди за Кладнишката крепост, разказани от потребителя Upi. Казват, че сега от Кладнишката крепост няма почти нищо оцеляло. Там където е била църквата трикорабната базилика, в момента се строи "хижа". Територията на която се намират останките е частен имот, а това, което може да се види като част от историята е един камък и нещо като селски дувар - останка от бившата крепостна стена.
Информация за крепостта
Кладнишка крепост е средновековна българска крепост, разположена на югозападните склонове на планина Витоша, близо до село Кладница, Пернишко. Чрез археологически разкопки и проучвания е установено, че Кладнишката крепост е построена в периода 5 - 6 век. Мястото, което крепостта заема е изключително стратегическо. Тя се намира на билото на нисък хълм, който обаче от три страни е обграден от много стръмни склонове. Освен това от крепостта съществува визуален контакт с околните крепости. Кладнишката крепост е една от големите български крепости. Общата площ на територията , оградена от крепостните стени е около 10 декара. Останките от стените имат средна височина от около 0,70 метра. Крепостта е принадлежала към система от планински крепости, защитавали подстъпите на град Сердика. Според византийските хронисти при превземането на Сердика от хан Крум и приобщаването ѝ към българската държава българите унищожават всички околни крепости. Тогава вероятно е първото разрушение на крепостта.
По издялана на камък карта на крепостта ясно се вижда, че тя е имала двойни яки зидове от ломен камък и хоросан и входът ѝ е от югоизток. Крепостта е имала две нива на застрояване. Според останките по-високата част е имала административни функции — тук именно се е намирала и трикорабната базилика, чиито основи се разкриват при дълбочина над 1,5 м в по-ниската част е пребивавала войската, а също и оръжейните работилници. На няколкостотин метра от останките на крепостта се намира Кладнишкият манастир,който е въстановен през 1848 г. след специално позволение от Султана.В самата крепост освен ранно християнската базилика е имало и параклис на Св.ПЕТКА,който се е намирал в североизточната част на крепостта-основите още стоят.В крепостта е имало подземие което е имало изход на отсрещният байр и еслужело при обсада за контра-атака на обсадените.
А ето и легендите за Кладнишката крепост:
Историята разказва, че за пръв път крепостта била превзета от хан Крум. Била една от цяла система от планински крепости, който българския хан превзел и единствената, която запазил.
Първата легенда е кратка и доста по-разпространена. В нея се разказва за нападението на турците над крепостта – тогава тябила една от големите български крепости с над 10 декара пространство, защитено от стените.
Дошла турската армия и опитала да завладее селото. Жителите се приютили и не сдали крепостта месеци наред. Не само това, а и правили непрекъснати контраатаки появявайки се от нищото и нанасяйки страховити поражения на султанската армия. Тъй като крепостта била с много добро стратегическо разположение, превземането и било свързано с много евентуални жертви , които не си струвало да се правят, така че турците решили да разчитат на продължителния глад и жажда на обсадените.
Тук легендата се разделя на 2 истории.
Едната гласи, че благодарение на кладенците, който имали в крепостта (някой от тях пълни с хранителни продукти, а други толкова дълбоки, че стигали до „дъното на планината” и носели най-сладката клад(нишка)енчова вода), жителите оцелели толкова дълго, че султанските войски си отишли и оставили крепостта непревзета. Разрушили я кладничани след доста години, когато на всички било ясно, че живеят в турската империя и че няма връщане назад. Заклети да не предадат крепостта на турците, те камък по камък разградили твърдината и с тези камъни възродили селото, изгорено до основи и разграбено от султанските войски.
Другата версиа гласи, че обсадената крепост имала тайно поточе, от което черпили вода защитниците. Дългата обсада накарала турците да намерят предател (както винаги), който да им покаже таен тунел или друг начин да проникнат в крепостта или да накарат хората само да се предадат. Така и станало. Хванали детето на кладнишка снаха (тя била родом от село Студена) и я заплашили, че ако не каже как да превземат крепостта, ще го заколят пред очите й. Тя естествено издала от къде защитниците на крепостта черпят вода, след което турците заклали детето и спрели водата. Жаждата накарала хората да се предадат. Предали се и били изклани до еди. От там идвало и името. От там и причината кладничани НИКОГА повече да не вземат невеста от Студена.
Третата легенда е и тази, която ме впечатли най-много – песента за Кара Баир.
Видели от далеко пазителите задаващата се орда. Забили камбани, загорели огньове, чули се писъци, заковали ковачите стрели, замучали воловете натоварени с покъщнина. Събрал се народа зад стените на твърдината и подготвили се за бран. Пратили вест за помощ до близките крепости и зачакали. Боляринът Сено (сЕно) бил пазителят на „Сребърният камък”, който скрит в пазвите на планината, ограден от три страни от остри зъбери, бил непревземаем като самия Царевец.
Дошъл часът, в който „османлиите станували пред портите”. Първата атака била свирепа. Отпорът който дал Сено със своите юнаци бил толкова могъщ, че беят, който наредил атаката, загубил синът си – водач на елитните еничари, заедно с целия му отряд. Избити били и тези, които се опитали да отстъпят след, тъй като „соколите” на Сено се явили из нищото между отстъпващата армия в тила на турската войска. Българите блокиралипътя им за отстъпление и не пуснали нито един враг да се измъкне жив. После все така изневиделица изчезнали защитниците не крепостта в дън земя.
Дошли на следващия ден „вести” за очакваната помощ.
„Идват, Сено Боиле, идват помощници много, от три страни ще дойдат, триж повече са от тирана, само три дни ощ да издържим ще трябва!
А беят, все тъй разярен и бесен, дал заповед да се превземе крепостта, да се подпали местността и докато не превземат и последното кътче пазено от гяура да не спира атаката. Заповядал на смени армията да атакува, повикал многоброен аскер от където може. Събрал такава армия, дето „само да реши и планината ще срине”. И започнала лютата битка за „Сребърния камък”.
Атака след атака, бранили юнаците на Сена „камъка” от враговете, час след час, минута след минута – само три дни трябвало да издържат. Невъзможно било да издържат цели 3 дни на толкова свирепи нападения, ала те знаели, че жените и децата им са там. Знаели, че ако издържат три дни, помощта ще дойде и малкото останали ще си тръгнат като свободни и победители. Знаели също, че ако се провалят, нито те, нито семето им, нито историята им ще останат.
И продължавали да бранят крепостта. На третия ден умрелите отвъд стените били толкова много, че нападателите вече нямали нужда от стълби. На третия ден силите на защитниците отдавна вече били на предела. На третия ден и жените и децата и мъжете в крепостта без сън удържали своя безценен пазител – твърдината Българска на Сено болярин. На третия ден не дошла очакваната помощ. На третия ден и на третата нощ.
Турците атакували, връщали се да починат, а на тяхно място идвали нови. Атаката не спряла и четвъртия ден и четвъртата нощ. Въпреки всичките атаки, Сено и хората му удържали „камъка” и на петият ден. Помощ обаче не идвала. Не само това, а и предатели се появили. Разбрал Сено, че няма да дойде никой на помощ. Разбрал, че няма да могат да удържат вечно, разбрал и че милост няма да има за никого. Извикал жена си Балина и й наредил да изведе жените и децата и да ги преведе през планината. „Ще ти сторим мегдан до съмване да имате преднина”, казал й и я отпратил с невръстния си син Радин и останалите жени и деца през тунела. Сина си Станимир оставил в боя да помага – мъж бил вече, болярски син на 5 години не напуска боя.
И тъй се минала пета нощ в сражения. Без сили и без въздух останали бранниците. На половината останали, другата – жените- тръгнали децата да спасят и рода и паметта Българска.
На половина останали, но триж по силни и триж по-решителни – нямали какво да губят, имали само какво да спасят. И те устояли до утрото.
На утрото през тунела решили да нападнат турците. Решили, предателите послушали и влезли в тунела. Стигнали до входа на крепостта, но той бил срутен , затворен веднъж и завинаги. Решил бил Сено никой да не излезе жив от крепостта. Така само можел да е сигурен, че отпора ще е до последна капка кръв, че до последния човек ще се води боя, че и последната минута ще е минута повече за семействата на героите на Сребърния камък.
Крепостта паднала на вечерта на седмия ден. Нито един от бранителите не оцелял. Нито един не се предал и нито един не останал ранен. Жените били спасени, децата били спасени, домът бил спасен. (домът е там, където е семейството)
Беят, все още скърбящ и озверял, наредил всички защитници да бъдат изровени от руините, ако трябва по парчета да ги струпат и да му ги съберат, да ги накаже.
Заповядал да ги изгорят на клади и тях и целия баир. Превърнал цялата местност в клада. Оставил всичко почерняло. Кара баир нарекъл мястото и заповядал всички свидетелства за съществуването на крепостта да бъдат изгорени. Изгорил и свитъците за битката. Нищо да не остане на тоя свят от това място с изключение на черното петно върху лика на планината.
Черна била планината само един ден обаче. На следващия завалял сняг. Всичко побеляло. Когато се стопил снегът баирът останал бял. Кладите били покрити с малки бели гъби, които и до ден днешен се казват както и селото – КЛАДНИЦА.
Please wait...
© 2009-2011