Там, където ходят само заблудени кози ...

Сериозно – ако не обичате да се катерите или сте тръгнали с новите си дънки и не ви се слиза по дупе – по-добре не тръгвайте!

Решаваме да посетим Анево кале, което е в обсега на приблизителния ни маршрут (нашите пътувания са винаги такива) и както обикновено, нямаме идея какъв таралеж в гащите си слагаме. Но пък ентусиазмът ни е завиден и природата е милостива – времето е сухо и слънчево, студ така или иначе не усещаме, разкопчали дебелите якета и запъхтяни нагоре...

Анево кале се намира на два километра от главния път между Сопот и неговият бивш квартал Анево, сега село Анево. Малко след като хванете пресечката,има разклон. Тръгнете наляво, иначе най-много да си правите мохабет с циганите в циганската махала. Калето се вижда отдалеч. Трябва да оставите колата си в подножието на върха. Мястото е приятно и макар че го посещаваме през февруари, си представям един страхотен пикник тук напролет или през лятото.

Там, където свършва пътят ще видите останките от църква, заедно с останки на други сгради, които са неразкопани (или са били разкопани, но отново са потънали в бурени – мястото е известно на археолозите отдавна). Все още тук може да се натъкнете на парчета тухли или части от глинени съдове. Ако имате въображение – представяйте си коя сграда какво е, защото освен за църквата, други надписи НЯМА! По-късно разбирам, че това ‘’нещо’’ било долното предградие на крепостта. Горното – един Господ го знае къде е.

Тръгваме надясно от църквата и пресичаме малка рекичка с чешма до нея. В шумата наоколо има много покълнали жълъди, но ги забелязвам едва на връщане. Сега очите ни търсят пътека нагоре. Повървяваме малко и спираме. Наляво – нещо като пътека, надясно – едно дърво с червена стрелка. Ха сега! Накъде? Луд умора нема – поемаме надясно по стръмнината и минаваме над скалите, които преди това сме видели вдясно от пътя ни. Скоро виждаме поляна, огряна от слънцето .... ей, то не било слънцето, най ми били жълти минзухари! Моят спътник заляга по сухата трева да снима, а аз търся път нагоре... Калинка! И великденчета! Да му се не види и глобалното затопляне, все едно е май!

Пътят става все по стръмен, пътека няма. От време на време попадаме на кози пътеки, които следваме. По бурените има козя вълна. Дърветата са ниски и на места залягаме, за да минем. През по-голямата част от времето нямаме идея накъде вървим – останките, които сме видели от пътя сега са скрити зад склона. Вече сме доста високо и дървета няма – само храсти, които приличат на дрян. Калето се показва някъде надалеч и заобикаляйки храстите се изправяме пред величествени скали. А на върха – калето!

Ни път, ни пътека, ни стълби (за които после прочитам в интернет, че имало). Скоро стигаме равно място и виждаме пътека надолу, по която по-късно се връщаме. Поглеждам си часовника – четири без нещо- и пресмятам имаме ли време да се катерим по скалите до самото кале. Пресмятаме, че е по-добре да тръгваме надолу, защото иначе може да слизаме надолу по тъмно, а в тази местност това не е най-умното решение, което можеш да вземеш.Постояваме още малко горе, правим няколко кадъра. Гледката си заслужава, а при ясно време сигурно е страхотно. Река Стряма блести в подножието. Хапваме някаква суха закуска и малко солети и тръгваме надолу.

„Официалната” пътека не е кой-знае колко по-добра от козите пътеки, по които се катерихме. Хубаво е тук да се идва със здрави обувки, които обхващат глезена (да са ми живи и здрави ботушите!). Докато слизаме си мислим с каква ли цел е било построено това кале на върха, който е толкова непристъпен и как точно са мъкнели материал нагоре. Предполагам, че е било по-скоро като наблюдателница, а не като крепост, която да приютява жителите в случай на опастност. Някак си не мога да си представя хората как търчат да се катерят по тези скали, докато някой надува рога горе. Всъщност когато се покатериш горе, разбираш защо информацията в интернет за това място е толкова ограничена – в Рилския манастир може и да се видят мадами на токчета, но тук –трудничко е да се ходи с такова ‘’обурудване’’.

------
Калето е всъщност добре проучено от археолозите, разкопките в района започват още през 1983г. Установено е, че укреплението е било разположено на няколко нива, като най-горе е цитаделата (на 850м надморска височина), пригодена за самостоятелна отбрана. Крепостните стени са затваряли площ от 5дка (входът към калето е от юг), а най-високите оцелели части от тях са високи... 12метра според едни източници, 14 според други. Крепостта е от първата половина на XIIв и престава да се използва в края на XIVв. В нея се е намирал манастирски комплекс с една църква, както и още няколко отдели църкви, като манастирът е разположен върху останките на манастир от Vв. Анево Кале е част от южната укрепена полоса на Старопланинската укрепителна система, която е най-голямата и най-могъщата на Балканския полуостров. Дължината й е около 530км, а широчината варира от 20 до 50км. Тя е преграждала достъпа от Мизия и Добруджа към долината на р. Морава, Средец и Тракия и обратно.

Проучванията дават основание на археолозите да идентифицират крепостта и подградията със считания доскоро за изчезнал средновековен град Копсис, седалище на деспот Войсил – брат на българския цар Смилец (1292-1298 г.), за когото споменават средновековните хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин.

Тук са открити много предмети на бита, изкуството, монети на български владетели и десетки надписи на български език. Има намерени и останки от времето на траките, което идва да подскаже, че първоначално мястото може би е било използвано за поклонение.

------------------
Източници:
Wikipedia
„Българска Военна История през Средновековието” – Д. Ангелов, Б, Чолпанов, издателство на БАН, София, 1994г.
„Аневско Кале” – Красимир Новаков

Текст и снимки: екип на Роден Край

Коментари (0)

Напиши коментар

Име

Email адрес

Заглавие

Коментар

по-малък | по-голям

Известяване по Email (Само за регистрирани потребители)

Прочетох и се съгласявам с Правилата.

Моля въведете символите

Добави коментар