* Подробно въпросът за произхода на прабългарите авторът е разгледал в книгата си Първият Български Владетел, която Кирил Милчев любезно предостави само за читателите на Роден край. Изтегли Първият Български Владетел.

Държавата Велика България

Необходимостта от изследване, което да проучи в дълбочина произхода, статута и краха през VІІ век на държавата Велика България, е отдавна на дневен ред пред българознанието.

До 1912 година руската историческа школа разглежда произхода на волжките българи, чиято северна столица гр.Болгар е около Волга и Кама, като автохтонен, местен сбор от турско-фински народи и едва след изследванията на българския учен В.Н.Златарски от 1918 година, ситуацията се променя. Проучванията на Златарски на византийските летописи (гръцки и сирийски) за държавата на Кубрат от началото на VІІ век, която изворите именуват велика (т.е. обширна) България, окончателно утвърждават в световната историческа наука, че волжките българи, както и дунавските българи, имат общ произход.

Все още обаче е дискусионен въпроса какъв е произхода на дохазарските българи.

В СССР до 1950 година тяхната етногенеза не е разглеждана по същество, а единствено като глотогенетична теория на Н.Я.Мар. За него тези протобългари са яфетидо-чуваши и техният произход има за цел да създаде една алтернатива на индоевропейската теория, а именно – яфетизмът. За Н.Я.Мар прото-българите не са толкова етнически, колкото езиково-цивилизационен въпрос и в този смисъл той залага на тях, по същият глотогенетичен начин, по който през втората половина на ХІХ век индоевропейската глотогенетична теория залага на т.н. арийски субстрат.

Тук нямаме за цел да навлизаме в яфетизмa, неговите приноси и негативи. Важно е само да отбележим, че до прословутата статия на Сталин във в.”Правда” от 1950 година, с която езиковедските възгледи на яфетизмът са отречени, интересът към българското минало, макар и идеологизирано от Мар, дава възможност на учени като Артамонов и А.Смирнов да навлезат в хазаро-българската и волжко-българската проблематики по същество. Техният принос е професионален и донякъде облагодетелствуван от всеобщото в съветската историография до 1950 година настроение на позитивност към любимото на корифея Мар българско генеалогично минало. Фактически Мар използва това минало за глотогенетични цели на яфетическата си теория, докато Артамонов и Смирнов навлизат в реални исторически проблеми.

На Артамонов дължим конкретната идея, че кубратовата Велика България вече не е родово-племенен съюз. Тази крачка към възможността да се разгледа Велика България като „държава”, предприета от Артамонов, не е доразвита. Напротив, в по-късните хазароложки трудове на Плетньова и Новоселцев е прокарана идеята, че Велика България не е държава, а някакво обединение на родово-племенен принцип.

Независимо от развитието на тюркологията, особено в лицето на Бертолд, съветската хазарология не прави разлика между хазари и тюрки, а Плетньова дори смята, че тюргешкия род дулу и българският династичен род на Кубрат Дуло, са едно и също нещо. Така са пренебрегнати всички извори, които ползва Бертолд, и които сочат, че хазарите и българите имат език, който се различава от този на тюрките. Не става дума, че този език не е прото-тюркски, той явно е такъв, но все пак съществено се различава от тюркският, на станалите известни след 530 година тюрки (тюрколати). Бертолд е категоричен, че остатъци от този стар протобългарски език са се съхранили в чувашкия, но пост-яфетическите хазаролози в СССР вече не искат по никакъв начин да възкресяват дори спомени от чувашко-българската теория на Н.Я.Мар. Те предприемат един обратен подход, слагат знак на равенство между българи, хазари и каганатските тюрки, с което фактически тотално унищожават самостоятелността на въпроса за дохазарските българи и за кавказкия произход на хазарите.

Благодарение на съветската историография след 1950 година, е отрязана и вулгаризирана самостойната прото-тюркската същност на българите (такива са обаче само бояните, докато другият протобългарски народ утигурите, които през 465 г. заедно с Ирник стават водещ хуно-български народ, имат пост-кимерийски произход) и хазарите, а тяхната етногенеза, която е много преди 500-530 години (когато стават известни тюрколатите), е натикана като произход в началото на VІ век, което обезсмисля доаварската история на протобългарите. До 555 година (когато отцепници-тюрки от Истеми стават известни като авари), протобългарите имат кутригуро-утигурски произход, който говори за хуно-българска етногенеза.

Истинската причина протобългарите да нямат задълбочено изследване за тяхната история до V век, когато източниците вече пишат за кутригури и утигури, е безпрецедентното и непочиващо на нито един източник или артефакт отъждествяване на европейските Huns и на упоменатите в китайските извори до началото на новата ера Hsiong-nu (гсиен-ну, сюну), предприето от руския учен Иностранцев през 1900 година. Тази априорна теория е апологезирана от Л.Н.Гумильов след 1960 г., чрез хипотезата му за един „конен отряд”, който – съгласно пасионарната теория на съветския историк – станал за два века велик народ „гуны”, като няколкото десетки конници, които яздили по 26 км. всеки ден 1000 дни и стигнали р.Волга, си взели местни жени и ги оплодили с метиси.

За да се разбере произхода на българите, е необходимо да се разбере, че европейските хуни имат кавказки произход, а не средно-азиатски.

Всички късноантични латински, гръцки, сирийски, арменски и грузински извори сочат Предкавказието като родина на европейските хуни.

Всичко това са въпроси, които едно съчинение за Велика България трябва да постави отново, с ясното съзнание, че те са част от изясняването на произхода на прото-българите, които в началото на VІІ век, под ръководството на Орган и Кубрат, създават трета по ред държава, начело на която стои една и съща династия на хунския цар Руа, който от началото на V век е основател на династията Дуло.

Първата държава на тази династия е европейската хунска империя, която няма нищо общо с Hsiong-nu. Според „Именника на българските канове” продължителността на тази държава е триста години и тя завършва към 465-469 години, когато Ирник, третият син на Атила, заедно с утигурите като водещ народ, създава втората хунска държава, която може да бъде наречена хуно-българска. Според „Именника на българските канове” тази държава продължава сто години и несъмнено като неин завършек може да бъде посочено времето на учредяването на вар-хонския съюз между авари и кутригури (хони) към 555-565 години.

Създадената от Орган и Кубрат през 629 година, според изчисленията на календара в „Именника...”, държава Велика България, е по същество третата държава, след европейската хунската империя и хуно-българската предкавказка държава на Ирник, на династията Дуло.
В този смисъл става ясно, че Велика България, макар и да просъществува 40 години (от 629 до 669), сублимира дълъг предходен държавен опит, допълнително обогатен от копирането на държавните реформи на Ираклий във Византия, на които Кубрат е бил свидетел в периода 619 – 627 години.

Въпросът за етногенезата на българите до началото на VІІ век, когато през 629 година е създадена от Орган и Кубрат държавата Велика България, е един от сложните и най-често дискутирани исторически въпроси.

Многото съвременни хипотези за произхода на българите са по същество глотогенетични, те изхождат от езикови реконструкции върху иранското и тюркското езиково семейство, а през 30-те години на ХХ век съветския езиковед Н.Я.Мар създаде цяла яфетическа езикова прародина, в чийто център постави едно митично българско антично минало. Оттогава този дух на търсене на антично минало на българите не секва, при което сведенията от историческите късноантични летописи са на път изцяло да бъдат нихилизирани от волните глотогенетични реконструкции.

Ако се върнем към летописите от VІ век на автори като Прокопий Кесарийски, Касиодор, Йордан и Псевдо-Захарий Ритор ще получим изворов материал от три източника: гръко-византийски, гото-германски и сирийско-византийски. Тяхното критично интерпретиране показва, че към средата на V век два от народите в Хунския съюз, които са фундамент на Европейската хунска империя през втората половина на ІV век от н.е. и първата половина на V век, а именно кутригурите и утигурите, могат да бъдат наречени пост-атилови хуни.

Атила умира през 453 г., две години след това през 455 г. е убит от гепидите престолонаследника Елак.

Дотогава водещ народ в Хунския съюз са били кутригурите.

Самоназванието на този народ е боян (респ. бояндур, с калки венед, вндур, бун, бундурки, бунджар, бурджан, в-н-н-т-р, v.n.n.d.r ). Йордан ги нарича „ултинзури” и очевидно този външен етноним е много по-стар от „кутригури”.

Етнонимът „улдин” и „ултин” е по всяка вероятност утигско външно наименование за бояните, ето защо в летописите на Зосим и Созомен от V в. е споменат хунски пълководец с име (прозвище) Улдин.

Според летописа на Олимпиодор (V век) този пълководец има лично име Хератон, а летописа на Приск Панийски ( V век) го нарича Базих, което явно е калка на Бунд(жар).

Арабоезичният историк от Х век ат-Табари, който ползва персийски източници, споменава етноним „бунджар”, който отъждествява с „бурджан”.

Името Бунд е упоменато и в арменската история от V век на Мовсес Хоренаци.

Сиреч, Улдин е означавало същото в езика на утигурите, което Боян в езика на кутригурите (ултинзури).

В летописа от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих” също можем да прочетем за „прозвище Аудан”, което дори Атила е носил.

Така става ясно кой е всъщност прословутият „Авито – хол”, който съгласно „Именника на българските канове” живял 300 години.

Тава е етноним, където Авито е калка на Аудан (Улдин). Очевидно „Именника на българските канове” е писан с гръцки букви, а по-нататък, при преписа и превода на документа на старобългарски (славянски) има и още една редакция на името-етноним в посока на формата „Авитохол”, където хол (ол) означава „домове, поселища”.

Водещ народ в Хунския съюз до 469 г. (убийството на втория син на Атила, чието име е Дингиз) са бояните, които утиг наричат „аудан” (улдин), а антите ги наричат „хот-раги”, понеже, както пише Йордан, хуните като напуснали Панония се заселили край Днепър. От летописа „Барадж тарих” става ясно, че понеже бежанците от Панония към 460 г. се пренасяли с покъщина, затова били наречени от антите „сохот”, т.е. со хат, което на прото-украински значи „със домове”, понеже „хат” е протоукраинска дума за къща, съхранена и доднес като „хутор”...

Йордан знае етнонимът на този водещ хунски народ като „ултинзури”. Прокопий пък научава техният външен етноним, даден им от антите, т.е. „хотраги” и въвежда този етноним в оборот като „кутригури”. От Прокопий този етноним преминава в Агатий и Менандър, византийски историци от VІ век.

Народът, чието име във византийската историческа наука през VІ век става известно като „кутригури”, в готската историческа наука през VІ век е „ултинзури”.

Готският историк Йордан ползва като основен източник за своя летопис хрониката на историка Касиодор. Неговото латинско име е Flavius Magnus Aurelius Cassiodorus Senator (487 - 578).
През 519 г. / James J. O'Donnell. Cassiodorus., Copyright and published 1979 (University of California Press) / Касиодор пише Готска хроника, едно историческо съчинение, което през 551 г. е основен източник за Готската история на Йордан.

Касиодор е най-важният историк за готската държава в Италия на Теодорих в края на V век. Теодорих е остроготски крал, произхожда от рода на Амалите и има за цел да обедини под своя скиптър и визиготите, чийто кралски род са Балтите.

Историческата задача на първият готски историк Касиодор е била нелека. Фактически остроготския кралски род на Амалите до 455 г. е ръководел един от народите в Хунския съюз, т.е. остроготите. През 451 г. остроготите са на страната на Атила и в прословутата битка при Каталунските полета воюват не само срещу римския генерал Аеций, но и срещу събратята си визиготи, които са съюзници на римляните в тази епична битка за съдбата на Европа.

На раменете на Теодорих в края на V в. и началото на VІ в. предстои да обедини остроготи и визиготи под един скиптър, този на Амалите, а визиготския кралски род на Балтите да бъде елиминиран.

През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини пише историческа студия за българите, това е първият опит в Европа след Ренесанса да се създаде историческа хронология за българите.

Днес готската хроника на Касиодор е изгубена и по нея се съди предимно от заемките на Йордан.
Обаче по времето на Мавро Орбини изглежда не всичко от Касиодор е било изгубено и Орбини пише, че според Касиодор за първи път българите се появили в Европа през царуването на римския император Теодосий Велики (379 - 395).

В историята на Йордан пък е прокарана една много интересна линия, която несъмнено произхожда от Касиодор. Йордан се жалва, че остроготите били под робство на хуните и когато гепидите убили Елак (455) били щастливи, понеже душите им видяли лъч към свободата.
Очевидно е, че остроготите не са били под никакво робство, но целта на Касиодор е да представи техният хунски период в такива краски, сякаш друг е виновен за убийството на визиготи през 451 г.
Защо Касиодор нарича хуните от времето на Теодосий Велики, т.е. от ІV век, с етнонима „българи”?
Както знаем този почин на Касиодор е предшестван от епископ Енодий, който към 505 г. пише панагерик, в който хвали Теодорих, че е победил народа българи, тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде”.

Видно е, че Енодий, както и Касиодор, не само споменават някакви появили се в Мизия по времето на император Зенон (474 - 491) българи, а отъждествяват тези българи със старите хуни.
За какво става дума?

Защо именно по времето, когато остроготския крал Теодорих създава в Италия обща държава за визиготи и остроготи, изведнъж етнонима „българи” е натоварен с цялата историческа семантика на атиловите хуни?

Причината явно е била много важна.

Първо, както става ясно от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор от почти същото време (555 г.) европейската хунска империя е била съюз от народи и нито един от тях не се е казвал хуни. Тоест, хуни е общото държавно название на всички народи, участващи в хунския съюз.

Остроготите са също хуни до 455 г. и когато Касиодор пише, че Теодосий Велики воювал с българи, това всъщност е част от замисъла за „очистване” на остроготите от тяхното хунско минало и същевременно посочване от Енодий и Касиодор кой народ е наследник на атиловите хуни. Не случайно етнонима българи се появява и при Йордан, но вече след 455 г., при това Йордан (който пише своята история през 551 г.) нарича българи онзи народ, който Прокопий нарича „утигури”. А хуни след 455 г. нарича изселилите се към 460 г. на Днепър от Панония хуни, които Прокопий нарича кутригури. Йордан също знае хуните като съюз от народи и когато изброява народите, които командва Денгиз, поставя на първо място „ултиндзурите”, което е нормално, понеже в неговите представи готите са изгонили от Панония всички хунски народи и стават самовластни господари (всъщност: федерати на Рим) на Панония.

И така, кога утигурите стават „българи”?

Тогава, когато те след 465 г., заедно с Ернак (третият син на Атила) се изселват на изток от кутригурите и в периода 465/474/484 г.г. стават господари на Кавказ, т.е. на всички Предкавказки земи на север от дербентския проход, а през 484 г. – както вече изследвахме в друго съчинение – стават за четири години и господари на Персия.

Наличието на етноним „българи” в Анонимния латински хронограф от 354 г. показва, че това е времето, когато все още не е започнала хунската инвазия на запад от Дон през 375 г. Сиреч, произхода на името българи трябва да се търси тук, на Кавказ. И то означава „бал” (симитската дума за „господар”; не случайно Зиези в „Анонима” е представен като семит) и „гоар”, така, както са били наричани кавказките планинци още през ІІ в. от н.е. в „Географията” на Птоломей.
Буквално „гоар” означава „планинци, тези от Кавказ” и не е етноним, а общо название на кавказките народи.

Това е историческо-летописната истина за произхода на етнонима „българи”, всички останали езикови реконструкции от думата „бал”, са извън предмета на това изследване. Трябва обаче да се знае, че както „бал”, така и „имен” (мене) са думи с древен месопотамски произход и всяка глотогенетична хипотеза на тяхна основа, си остава субективна, без адекватна летописна основа.

Фактически въпроса за произхода на българите е неразривно свързан с въпроса за произхода на европейските хуни.

За да се отговори на питането: кои са българите, е необходимо преди това да се отговори на въпроса: кои са европейските хуни? При това трябва да се отхвърли историческата догма, произхождаща от руския учен Иностранцев от 1900 г., че Huns (европейските хуни) са един и същ народ с Hsiong-nu (гсиен-ну, сюну), известни като номади-монглоиди на Жълтата река и Ордос до началото на новата ера, от китайските хроники.

Европейските хуни, които от 375 г. до 455 г. имат империя от Каспийско море до Орлеан и Аквилея, нямат адекватно историческо изследване на тяхното славно минало. То е потиснато и на негово място е въведена една фраза „велико преселение на народите”, чиято цел е многозначна. Не на последно място тя успешно обслужва готско-германското минало, като укрива, че от 375 г. до 455 г. остроготите са едни от най-активните членове на Хунския съюз и през 451 г. се бият под знамената на Хунската империя дори срещу визиготи. Но, както се казва, историята се пише от победителите...А готския историк Йордан бърза още през 551 г., под влияние на Касиодор, да представи хунското минало на остроготите като ...робство.

И така, една от причините хуните от ІV в. и V в. да бъдат представяни като отделен етнос, е тенденцията прокарана още през 519 г. от Касиодор атиловите хуни да бъдат представени само като българи, а хунския период на остроготите, да бъде представен като робство, сякаш остроготите нямат нищо общо със славното минало на Хунската империя и с хуно-българите. Още през 505 г. в панагерика си епископ Енодий прокарва тази идея. При това, колко смешно звучи оная част от панагерика, където Енодий обеснява кои са били в миналото българите, сякаш Теодорих е паднал от небето и не знае баща му чий васал е бил в съществуващата до 455 г. Хунска империя. Но затова пък колко патетично изглежда образа на Теодорих в панагерика, като владетеля, който е победил ония, които дотогава са били всесилни.„Българите преди можеха да завоюват каквото поискат, не им пречеха нито планините, нито реките, нито лишенията...”
Този Енодиев образ за миналото на всесилните българи, е всъщност хунски, от времето на Атила.

Единствено демонизацията на хуните и тяхната монглоизация в просвещенско-модерната историография, са причина имената българи и хуни да не са били отъждествявани в съвременната българска историческа наука. Сиреч, причината е в създаденият отрицателен образ за европейските хуни, като нещо лошо, негативно, низшо. И това е разбираемо, по логиката на инверсията.

До 453 г. всички германски и англосаксонски владетели са треперели от страх пред Атила и са го молели да им стане зет. Дори римската принцеса иска брак с него. След смъртта му и след разпиляването на синовете му, по логиката на инверсията великото става низшо, страхът се преобръща в омраза. В своето изследване за европейските хуни от 1973 г. американския професор Ото Манчън-Хелфън (Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973) е озадачен от факта, че този негативизъм продължава дори 15 века след това, в главите на немските професори и съветските историци.

Величието на хунската империята при немския историк от ХХ век Томпсън е окарикатурено...

За руската имперска историческа наука от началото на ХХ век пък в Предкавказието не може да се зароди нищо велико, още по-малко империята на европейските хуни. Всичко, което е имало свое славно историческо минало на териториите, превърнали се от втората половина на ХVІ век до края на ХІХ век в обект на новите геостратегическите интереси на Русия, е омаловажавано от руската историческа наука. Било то Хазария или Волжка България.

Велика България на Кавказ също е ниглежирана и наречена от руската историческа наука номадско-родово обединение.

Произходът на европейските хуни за руската историческа наука не е в Предкавказието, независимо, че няма късноантичен летопис, който да не посочва, че именно там е кошера на хуните, които през ІV и V в. създават империя със столица гр. Боспор (дн. гр. Керч)...
За да си състави човек ясна представа за отношението на европейската просвещенско-модерна историография към хунското минало, е достатъчно да се заинтересува как там се разглежда въпроса с пост-атиловите хуни след 469 г.?

Произходът на хуните и тяхната европейска история, както казахме, е тотално потиснат и заменен с една куха фраза „велико преселение на народите”.

Да видим какъв е краят на хуните?

Според историческата наука европейския пик на хуните е през 451 г., когато те имат империя от Кавказ до Орлеан. През 451 г. се провежда прословутата битка при Каталунските полета, в която няма ясно изразен победител. Нито Аеций се справя с хуните, нито Атила постига своето. В следващата година Атила тръгва към Италия, превзема Аквилея и не влиза в Рим, единствено по молба на папа Лъв. През 453 г. Атила умира. Хунската империя през 455 – 460 г. търпи крах от вътрешни раздори, гепиди и готи се отделят и стават федерати на Рим. Хуните губят Дакия и Панония, но съхраняват държавата си от Днепър до Кавказ.

През 469 г. Денгиз, вторият син на Атила е убит и главата му е занесена в Константинопол.
Ирник, третият син на Атила, става самовластен владетел на утигури, кутригури, анти, кавказки етноси и т.н. Той се отказва от западната военна политика и се насочва към Задкавказието (територии на Персия още след 387 г.), където към 472/4 г. превръща персийския цар Пероз (457-484) в свой данъкоплатец. Според хрониката от ХІІІ в. на сирийския летописец Бар-Ебрей, хуните, които победили Пероз, вече били взимали данъци от римляните. В периода 472/4 – 484 г. Пероз е данъкоплатец на тези хуни, а Кавад (сина на Пероз), е заложник при хунския цар, според сирийския летописец от VІ в. Йешу Стилит. Тоест, това са пост-атилови хуни.

Сиреч, свидетели сме, че към 469 г. се сбъдва пророчеството, разказано от Приск Панийски в летописа му. През 448 г. Приск, който е бил в лагера на Атила в Панония, вижда малчугана Ирник. Третият син на Атила е любимец на баща си. Приск търси причината за тази обич на Атила към Ирник и научава, че за този син има пророчество, че след смъртта на Атила империята на хуните ще рухне, но на този атилов син е писано от съдбата да я възстанови.

Това разказва Приск.

Пророчеството се сбъдва, но не и според съвременната историческа наука. Според нея, само около две десетилетия след европейския пик на хуните през 451 г., те изчезнали безследно. Сякаш са динозаври...

От сирийските летописи на Йешу Стилит (началото на VІ в.), Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) и Бар-Ебрей (ХІІІ в.) става пределно ясно, че хуните, които към 472/4 г. и през 484 г. водят две войни с Персия, са пост-атилови хуни. Има летописни данни, че хунския цар победил през 484 г. персийския цар Пероз, е от Боспор (Псевдо-Захарий Ритор). Бар-Ебрей категорично пише, че хуните, които победили Пероз, дошли от „северозапад” на Персия и вече били взимали данъци от римляните.

Следователно, има достатъчно извори, които уясняват кой е хунския владетел, който побеждава Пероз през 484 г. и за който има изобилни данни в летописите на Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски, Йешу Стилит и Ат-Табари. Неговите хуни са пост-атилови хуни и те превземат през 484 година Персия като идват от Предкавказието.

Но не и според съвременната историческа наука, която твърди, че хуните, които превзели Персия през 484 г. не идват от Предкавказието, а някъде на изток от Персия.

Сиреч, няма как да не се съгласим с американския историк Ото Манчън-Хелфън, че в европейската историческа наука съществува хунофобия, която се опитва да замени реалността на историческото минало с доктрини...

Защо е това потискане на хунското минало в европейската историческа наука?

Донякъде е разбираемо, че то е било част от „историческата игра”, необходима да се създадат през ХІХ в. и началото на ХХ в. на национални исторически учебници в многонационална Европа и в тези учебници за славното минало на народите, създали европейските нации след 1789 г., е било удобно да бъде игнорирана хунската европейска хегемония от ІV и V в., чрез една безсъдържателна фраза „велико преселение на народите”.

Но, ако това е недъг на просвещенско-модерната историческа наука, е редно да се очаква, че пост-модерното историческо мислене ще прояви друг, обективен подход. Необходимо е да съществува реална визия за случването на Европа през ІV и V в., която да не е в ущърб на истината. Да допуснем, че част от истината е разбираемо замълчана по времето, когато са се писали национални исторически доктрини, но при една обединена Европа, се оказва, че хунското минало става своеобразен обективен критерий, доколко новите историци са способни да преодолеят старото национално пристрастие към историческото самосъзнание на европейците...
Така изглежда стоят нещата...

Ако не се получи пробив в европейското историческо самосъзнание, явно трябва да бъде чакан следващия американски историк, след безпристрастният Ото Манчън-Хелфън (ум.1969), който да прояви обективен подход към европейската хунология.

Коментари (1)

Екстра

Написа Producenta
на 13 юни 2009

Оцени коментара:

• 
• +0
• 
• 

Супер,сега си свалям и книгата :p

Напиши коментар

Име

Email адрес

Заглавие

Коментар

по-малък | по-голям

Известяване по Email (Само за регистрирани потребители)

Прочетох и се съгласявам с Правилата.

Моля въведете символите

Добави коментар