КАРАБЪЛГАРИТЕ И ЗЕМЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕСГЕЛ
автор: Кирил Милчев

 

 „ Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите” - Константин Багрянородни (Х в.)

„Между земята на печенегите и земята на българския Есгел, лежи първият от краищата на маджарите” - Ибн Русте (Х в.)

 

През Х в. в трактата си „За устройство на империята” (гл.12) византийският василевс Константин Багрянородни съобщава само в едно кратко изречение за наличието на народ „кара българи” („черни” на тюркски език). Той не ги отъждествява нито с българите, които след 680 г. имат своя държава в Мизия, нито с българите в пределите на Хазарския каганат.

 

 

Изворите се оказват изключително оскъдни за тях. От византийските летописи не можем да научим нищо повече, от краткото изречение (гл. 12) в „За устройство на империята”. Но затова пък откъслечни сведения за тях има в западните ранносредновековни анали.

 

Самият термин „кара” доскоро бе превеждан само чрез турската дума „черен”, но волжко-българския летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” съдържа текст, който изрично уточнява, че хуно-българската дума „кара” е имала значение „запад”.

 

„Западните българи (...), които останали под зависимостта на аварските хакани, започнали да се наричат Кара-българи, т.е. западни, а не черни, както смятали тюрките. Защото българите наричали запад „кара”, изток „ак”, север „кук”, а юг – „сара” или „саръ”...” ( Бахши Иман. Джагфар тарихи. С., 2005, с.21 )

 

Един от най-задълбочените изследователи на тюркската ранна история е академик В.В.Бартолд. Той обръща внимание в своите проучвания, че езика на българите и хазарите е различен от езика на тюрките и допуска, че този прото-тюркски говор е хунски, а следи от него са съхранени в съвременния чувашки език.

 

Арабоезичната средновековна историография също потвърждава, че езика на каганатските тюрки, които стават известни в китайските и византийските извори след началото на VІ в., е бил различен от езика на българи и хазари. Арабоезичният историк и географ ал-Балхи (850-934 г.) директно пише в своя труд „Ашкал ал-билад”, че „езикът на българите е сходен с хазарския”.

 

Разликата между прото-тюркския хунски говор и говора на появилите се след VІ в. каганатски тюрки, е била очевидно доста отчетлива, щом освен ал-Балхи и други арабоезични автори акцентират върху този въпрос в произведенията си.

 

„Язык хазар, подобну языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский.” (В.В.Бартольд. Тюрки. Двенадцать лекций по истории турецких народов Средней Азии. Алматы., 1998, с.50)

 

Явно хунската дума „кара” е била от по-общ, родов корен, понеже „западът” е свързан и със залеза на слънцето, т.е. с черната нощ, а тюркската дума „кара” (черен) има само това видово значение и вече не носи семантиката на общия, родов смисъл.

 

И все пак, въпреки езиковата близост, която би могла да съществува между хунски и тюркски, летописа „Барадж тарих” ясно посочва, че българската дума „кара” е била понятие за географска посока, докато тюркската дума „кара” означава цвят („черен”).

 

Имаме достатъчно основания да вярваме на сведението в „Барадж тарих”, защото дори в дунавско-българския Хамбарлийски надпис от времето на кан Крум (началото на Х в.), е съхранен термина, с който той именува новопридобитите от Византия южни земи. Този термин, който отдавна затруднява историците, е „сарак”. Според „Барадж тарих” в хуно-българския език „юг” е значело „сара”. Крум буквално е нарекъл в Хамбарлийския надпис новопридобитите земи „Южнина”.

 

Тук можем да си припомним и за р. Серег, най-северния ръкав на Дунав при вливането му в Черно море. Река Серег е била южната граница на карабългарите.

 

Ако вярваме на Бартолд, че българския език се е различавал от каганатския тюркски, не би трябвало да превеждаме термина „кара българи” като „черни българи”, а точния превод е „западни българи”.

 

Защо са били „западни” и спрямо кое са „западни”, ще уточним по-нататък.

 

Друго основание тюркската дума „кара” да не бъде възприемана буквално, е наличието на хазари, които по време на юдейската религиозната реформа на Булан са били наричани „кара хазари”, не защото са с по-черен цвят на кожата, а понеже са обявени за езичници от кагана.

 

С термина „кара хазари” са били наричани онези хазарски поданици, които въстават срещу Булан и отстояват старото езическо божество Кубар (арменския историк Мовсес Кагантуваци изрично пише, че хуните почитат „бог Куар”). Въстаническите центрове, които били на запад от хазарската столица Итил, наричали себе си „кубари”. В тяхното число влизали не само хазари, но и голяма част от васалните българи. За „кабари” ( ) пише в гл. 39 от „За устройство на империята” и Константин Багрянородни. Те били причина, според него, да „избухне междуособна война” в Хазария, а по-късно напуснали каганата и отишли да живеят с маджарите в Панония.

 

Така отново, в рамките на няколко изречения, императора-историк разказва за пространни събития в Хазария и Панония, които се случват в рамките на цял век. Тоест, от началото на ІХ в. (през 805 г., според „Барадж тарих”, каган Булан предприема всеобща юдейска религиозна реформа в страната си, и вече юдейската религия не е само в рамките на каганския двор) до края на ІХ в., когато кабарите с Арпад (той е син на Алмъс, според Багрянородни; от трактата на Ибн Фадлан знаем, че към 922 г. Алмъс все още е владетел на гр.Болгар и приема посолство на арабския Халифат) се установяват при маджарите (унгарците) в Панония и Арпад от хунската династия Дуло (според „Барадж тарих” името му е „Арбат”) става първия унгарски крал.

 

За междуособици в Хазария и „кабарско въстание” има сведение не само в „За устройство на империята” на Багрянородни, но и във волжко-българския летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Двата извора се допълват и изясняват събитията в Хазария по време на юдейската религиозна реформа там, която е имала силна опозиция от старото езичество, почитащо бог Кубар (Сувар, Сурва).

 

Голяма част от сведенията в „Барадж тарих” за Хазария са компилирани от един още по-стар летопис, който е от Х в. и се е казвал „Хазар тарих” (История на Хазария). Негов автор, според „Барадж тарих, е Абдула ибн Башту. Това е същата личност, чието пълно име „Абдула бну Башту ал-Хазари” е изписано от Ибн Фадлан в началото на неговите „Записки от гр. Болгар”, които той пише през 922 г.

 

Според „Барадж тарих” през 669 г. Бат-Боян, първородния син на Кубрат, приема васалството на хазарите. Той и наследниците му са васали в Хазария, носят титлата „балтавар” (упомената от Ибн Фадлан, а така също от арменския историк Кагантуваци, който пише, че това е „сан алиптувар”) и владеят номинално върху пост-кубратовите българи, които стават поданици на Хазарската империя.

 

Балтаварския васален административен център на българската династия Дуло е бил в гр. Боспор (Башту) на Кримския полуостров (Джалда).

 

През 765 г. български васал-балтавар, по родословната линия на Бат-Боян, бил Тат-Утяк.

 

Той имал по-малък брат, чието име е Тат-Угек.

 

Името на техния баща не е съхранено, но е запазено прозвището му. Летописът твърди, че майка му била аварка и затова го нарича Авар, но от друга страна допълва, че този владетел се намесил в делата на вече залязващата в Панония аварска държава. Може би това е истинската причина да носи прозвището Авар.

 

Тук е мястото да се върнем към „кара българите”, не само за да очертаем тяхната географска територия, но и за да внесем яснота какво се случва още от 619 г., когато Орган решава българите-кутригури да се отделят ат Авария и да създадат своя държава.

 

Но преди това трябва да кажем, че историческото явление „западни българи” води своя произход още от пост-атиловите хуни, които в периода 455 г. – 465 г. се преселват от Панония в земите около р. Днепър.

 

Данни за това преселение дава готския историк Йордан, който пише своята хроника през 551 г.

 

Йордан компилира от мнозина историци преди него, но най-вече от Касиодор, чиято готска хроника е от 519 г.

 

След убийството на първородния син на Атила (ум. 453) Елак през 455 г. от гепидите при р. Недао в Панония, вторият син на Атила Денгиз поема властта над всички хунски народи, останали верни на империята на Атила. Те са изброени от Йордан: „... кралят на хуните Динтцик (чети Денгиз – бел.м.), син на Атила, събра около себе си онези немного (народи- бел.м.), които останали все още под неговата власт, а именно ултзинзури (чети ултинзури- бел.м.), ангискири, битугури, бардори.” Списъка на Йордан е непълен, от Прокопий знаем, че сред тези народи са били и утигурите. А навярно и други.

 

Неслучайно ултинзури са на първо място. Именно този народ по-късно става известен с етнонима „хотраги” (кутригури, котраги). Той се преселва от Панония към р. Днепър (Йордан) след 456 г., като крайна дата на проточилата се бежанска вълна е 465 г. Територията на разселването му е от региона на северна Добруджа (северния ръкав на Дунав р. Серег; този регион византийските географи именуват „Малка Скития”) до р. Днепър. Йордан изрично упоменава р. Днепър като място на преселението от Панония.

 

През 465 г. третият атилов син Ирник става владетел на втория по значимост пост-атилов народ утигурите (Прокопий) и начело на тях отива на изток от Днепър, в региона на р. Дон, Азовско море и Предкавказието. Утигурите, според Прокопий, се върнали в своите стари поселища, за да „владеят сами” земята там.

 

Тоест, в периода 455 г. – 465 г. се случват две важни събития с Атиловата хунска империя.

 

Първо, през 455 г. и през 456 г. гепиди и готи лишават Хунската империя от централно-европейските й територии. Гепидите саботират империята в Дакия, а остроготите в Панония. Тези две племена сключват договор за федерати с Византия и Рим, с което връщат без битки хунска Дакия и хунска Панония на ромеите. Западната римска империя си връща Панония и поета Сидониус Аполинарис (Panegyric on Emperor Abutus), на 11 януари 456 година в Рим възхвалява новият западно-римски император Авитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”. А Византия си връща Дакия.

 

Но източните земи на Хунската империя от Мала Скития и Днепър до Кавказ, са съхранени. И второто важно събитие е, че през 465 г. двамата братя Денгиз и Ирник си ги поделят. Ирник с утигурите отиват към Дон, а кутригурите с Денгиз за първи път през 465 г. стават западни сънародници на утигурите.

 

На изток Хунската империя е била на 15 дни път от Персия, както пише Приск Панийски, който през 449 г. посещава лагера на Атила. Тоест, земите на Атила са стигали до дербендския проход. Разказът на Приск е за събития от 395 г., а още през 387 г. Персия анексира голяма част от Армения и през Ибер (Грузия) е съвсем близо до дербентския проход.

 

Кутригурите се заселват между анти в региона от р. Серег до р. Днепър и това е причината това междуречие да е познато на Константин Багрянородни през Х в. с топонима „Атилкезе”, чийто буквален превод е „земята кезе на Атила”.

 

През 469 г. Денгиз е убит, главата му е изложена в Константинопол (Марселиан Комес), а кутригурите приемат властта на Ирник.

 

Още през 465 г. Ирник се отказва да води западна военна политика, за разлика от брат си Денгиз, който в периода 465 г. – 469 г. поставя военни ултиматуми на византийския император Лъв, за да бъде възстановена търговията между хуни и византийци на Дунав.

 

Историческите византийски извори са засвидетелствували един много важен факт: в периода от 469 г. (убийството на Денгиз) до 493 г., няма нападения на кутригури над Византия. Този факт е най-убедителния довод, че след 469 г. кутригурите минават под властта на Ирник и следват неговата източна, анти-персийска военна политика.

 

Кутригури и утигури, които в рамките на Атиловата империя са се наричали „хуни” (а хунски народи до 455 г. и 456 г. са също така гепидите и остроготите), в рамките на Ирниковата държава (просъществувала, според „Именника на българските канове”, 100 години) след 469 г. започват да изграждат обща етногенеза и се наричат „българи”. През 486 г. етнонима „българи” масово се употребява за поканените от император Зенон в Мизия пост-атилови хуни.

 

Въпреки, че кутригури и утигури общо се наричат „хуни” и „българи” след 469 г., те запазват етностното си различие и етнонимите си, а и известен антагонизъм помежду си, както става ясно от целенасочената дипломация на император Юстиниан сред тях след 528г.

 

Към 565 г. кутригурите, без утигите, сключват военен съюз с отцепниците-тюрки от армията на Истеми, които наричат себе си авари. Кутригурския владетел от династията Дуло има второ място в новият „вар-хонски” (Менандър) съюз, след аварския вожд, който се самообявява за каган. Втората титла след кагана е ябгу (джабгу) и тази титла е позната в дунавска България до приемането на християнството през 865 г. като „ювиги кан”. Ювиги е всъщност ябгу (джабгу) на тюркски.

 

Наследникът на Истеми упреква в едно писмо, цитирано от Менандър, византийския василевс, че е коварен и е крил от тюрките, че до Византия има и път по суша. Византийците са водили тюркските посолства (и търговските кервани с коприна) до Константинопол, през Кавказ, а оттам през земята на лазите до южно-черноморския гр. Трапезунд, откъдето са ги качвали на кораби до Босфора.

 

Защо аварите се отцепват от могъщата тюркска армия на Истеми и сключват съмнителен „вар-хонски” съюз с кутригурите към 565 г.?

 

Още в периода 555 – 565 г. кутригурите явно разкриват на аварите за наличието на сухопътен маршрут до северните граници на Византия в Европа и именно кутригурите завеждат аварския каган и армията му в Панония. Кутригурската конница в аварската войска, по сведение на Менандър, е била 10 000 души. Самият каган се е хвалел с нея.

 

Панония, тази атилова земя, кутригурите загубват през 455 г., заради метежа на гепидите срещу Елак.

 

Какво се случва в Панония в периода 565-568 г. може да се научи от лонгобардския историк от VІІІ в. Павел Дякон (Паул Варнефрид).

 

В своята HISTORIA LANGOBARDORUM Павел Дякон се хвали, че лонгобардите победили най-накрая гепидите, но това станало благодарение на аварската армия.

 

Две години по-късно добрите лонгобарди освободили Панония и я дали с договор на аварите, а те се заселили в Италия.

 

Павел Дякон пише, че тогава крал на лонгодардите се казвал „Аудуин” (гл.1), а неговия син бил „Албоин”. „Албоин встъпил във вечен съюз с аварите, които първоначално се наричали хуни, а впоследствие, по името на своя крал Авар, били наречени авари.” (гл.1)

 

Албоин, според Павел Дякон, отрязал главата на гепидския вожд и си направил от нея чаша за пир. Този ритуал, според историка, се наричал „скала” (дума, която и до днес съществува в българския език). Албоин станал крал на лонгобардите в Италия.

 

Едва ли някога ще разберем колко от ранната аваро-кутригурска (именно кутригурите са хуни) история в Панония към 565 – 568 г. е асимилирано от Павел Дякон и е интерполирано в лонгобардската история от този период. Едва ли лонгобардски ритуал е превръщането на главата на победен владетел в обкована чаша за пир, което прави в началото на Х в. и българския кан Крум с главата на император Никифор. По-скоро, този обред е аварски.

 

От друга страна, не трябва да забравяме, че лонгобардските крале са били винаги добре настроени към българите и именно те в средата на VІІ в. дават прием на Алцек и хората му, отделяйки им земи за заселване около дн. гр. Неапол.

 

Аварския каган, според Менандър, се казвал Боян. Хунският пълководец от 400 – та година Улдин (Зосим, Созомен) е носил име-прозвище. Лонгобардския крал се е казвал, според Павел Дякон, Аудуин. Етнонимът ултин (Багрянородни), ултинзури (Йордан) е външно наименование на етноса, който се самонарича „бояни”. Очевидно това външно наименование на бояните, е утигурско, понеже то е познато и в „Барадж тарих”, като Аудан. А така също и в „Именника на българските канове”, чрез гръцката калка „Авито”(Авитохол).

 

Според летописа от ХІІІ в „Барадж тарих”, българския владетел, който сключил съюз с аварите, се казвал Боян. Това е последния владетел на Ирниковата държава, който към 565 г. е вече васал на Истеми. Този последен български владетел Боян, според летописеца, е дядо на Орган. При сключване на вархонския съюз аварския вожд, в знак на приятелство, заел името на Боян. Бащата на Орган бил втори човек (ябгу) в Авария 15 години и Орган го наследява в аварско-кутригурската военна администрация.

 

Този аварски каган Боян (Менандър) е вероятно една и съща личност с Аудуин (ср. с Улдин, Аудан), когото Павел Дякон нарича лангобардски крал. Според „Барадж тарих” дядото на Орган, т.е. Боян, не приел името на аварския вожд, който се казвал Тубджак, а именувал така сина си (бащата на Орган). Което ще рече, че в ранното аваро-кутригурско превземане на Панония към 565 – 568 г., Боян (Аудан) се е казвал не само аварския каган, но и българо-кутригурския му заместник.

 

През 617 г. Орган, според летописа „Барадж тарих”, влиза в лична дрязга с аварския каган, отношенията им стават напрегнати и братът на Орган (бащата на Кубрат и Шамо) го заменя в аварския двор, за да бъде успокоен спора. През 619 г. бащата на Кубрат, според летописеца, вече е убит. От летописа не става съвсем ясно дали в битка или е бил отровен. „Барадж тарих” твърди, че е отровен и това може би е вярно, понеже в аварския двор не е издигнат за ябгу член на Дуло, явно кагана сам е наложил свое протеже - българин, с което по-късно заедно воюват през 626 г. в последната война с Византия.

 

През 619 г. Орган вече е решил българите-кутригури да изоставят аварите и завежда цяла свита от своя династичен род в Константинопол.

 

За първи път кутригурски владетел от Дуло се появява в Константинопол и събитието намира отзвук в хрониките. Цялото императорско семейство на Ираклий е включено като кръстници на хунското семейство. Владетелят от династията Дуло Орган получава титлата „патриций” и оставя племенника си Кубрат във византийската столица. Орган разкрива пред Ираклий, че кутригурите-българи възнамеряват да изоставят аварите и да създадат собствена държава, която ще е съюзник на Византия.

 

През 562 г. Юстиниан сключва неизгоден договор с Персия, само и само да бъде включено като първа точка в него (Менандър) задължението Персия да не допуска хуните да минават през дербендския проход в Кавказ и да нападат сирийските земи на Византия.

 

През 619 г. Ираклий е пред прага да сключи съюз с владетелския род Дуло, който след 488 г. винаги е подкрепял Персия. След 484 г. Ирник се жени за дъщерята на Пероз, а след 499 г. дъщерята на Ирник е съпруга на Кавад (сина на Пероз) и майка на персийския шах Хосрой Ануширван, син на Кавад. Заберган е имал влияние над Хосрой и през 40-те години Теодора, съпругата на Юстиниан, както разкрива в „Тайната история” Прокопий, е написала писмо, за да търси помощта му. Заберган е внук на Ирник. Забергановата баба Воа (Малала) е баба и на Хосрой Ануширван. Заберган и Хосрой са първи братовчеди, а синът на Ирник и Воа, известен от Агатий като „Мугел”, е брат на майката на Хосрой.

 

За съжаление липсва сравнително проучване доколко кутригурските атаки на Заберган на юг от Дунав, са в синхрон с персийските атаки срещу Византийската империя по времето на Юстиниан І ().

 

Ираклий през 619 г. много добре е знаел кой е Орган и въпреки, че по това време българите все още са аварски съюзници, му дава почетната титла „патриций”.

 

Преминаването през 619 г. на династията Дуло към политиката на Константинопол води до две отчетливи последици.

 

Аварското нападение над Византия през 626 г. се оказва последното в историята на аварите.

 

През 627 г. Ираклий превзема Персия.

 

През 629 г. (според новите изчисления на календара в „Именника на българските канове”) Орган въздига Кубрат за владетел на новата предкавказка българска държава, която византийците радушно наричат „Велика България”, понеже е техен съюзник.

 

Начело на Велика България е Кубрат, от рода Дуло (Именник на българските канове).

 

Летописът „Барадж тарих” разкрива, че Орган е имал само една дъщеря. Ето защо той възлага надежди на двамата си племенници, Кубрат и по-малкия Шамо (известен в западните франкски анали като Само).

 

Какво се е случило през 619 г. между Орган и Ираклий?

 

Можем само да гадаем.

 

За радост по-късните действия на Орган, запазени в летописа „Барадж тарих”, косвено разкриват аспекти от договорката между Орган и Ираклий. Очевидно византийския василевс е посочил, че Панония, заета от кутригури, авари и славяни, е исконна римска земя. През 620 г., според „Барадж тарих”, Орган изпратил Шамо да създаде пограничен аул на р. Днепър. Тази крепост, на основата на която израснал по-късния град Киев, носила името „Самбатос”, според трактата от Х в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни.

 

Явно Орган е постигнал съгласието на Ираклий западна граница на бъдещата държава България, чийто център ще бъде в Приазовието, да е р. Днепър. От хрониката на Теофан (в латинския превод, който през 1601 г. ползва и Мавро Орбини) става ясно, че южната граница на Велика България в Кавказ, е стигала до „Ибер” (Грузия).

 

„Барадж тарих” упоменава, че Шамо получил „голям отряд от българи, анчийци и саклани” (с. 22), т.е. имал е на разположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни. Той, според летописа, създал крепостта, но не изпълнил волята на чичо си Орган. Само (Самбатос, Шамбат) продължил на запад, нахлул в Панония, победил аварите и създал своя държава в Каринтия (дн. южна Австрия), която според латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците” просъществувала пълни 35 години.( с.129, по Асемани). Шамбат (Само) воювал на запад с крал Дагобер, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с.126).

 

Остава загадка дали военните действия на Само срещу Авария през 622 г. са част от договорката между Орган и Ираклий, за да бъде обезсилен северния, аварски враг на Византия и Ираклий да хвърли всичките си сили срещу Персия или действително Само е действал на своя глава, както пише в „Барадж тарих”.

 

Асемани (ХVІІІ в.) отбелязва, че Ханзиций в т.1 на своя труд „Свещенна Германия” (с.103,104) дотолкова се възхитил на Само, че бил убеден, че не може да не е франк. Дори бил отсъдил: „той ще да е роден в село Сеногаг, намиращо се в Белгия, близо до Брюксел” (Асемани, с.129)

 

Ханзиций смело написал на с.102 от своята „Свещенна Германия”: „Славяните не били управлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълна свобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приели за крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. между славяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото за славяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази битка блеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който в продължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държава дейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките”.(с.129, по Асемани)

 

Така още от ХVІІІ в. Само „станал” франк, с помощта на Хенри Ханзиций. Държавникът от династията Дуло, който от 622 г. управлява цели 35 години своята държава в Каринтия, Щирия и Моравия, останал в европейската историческа наука като някакъв търговец.

 

В летописа от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците” пише единствено, че „Само бил по род славянин”(с.126, Асемани).

 

На Асемани дължим проучването, че Само имал потомство, между имената на което се споменават... Борут, Караст...

 

Името „Караст” е известно и във волжко-българския летопис „Барадж тарих”, но като „Караджар”. Според летописеца, така се казвал бащата на Айдар, последния към 825 г. (не по-рано) поел властта над българите в Хазария.

 

Към 765 г. български балтавар е Тат-Утяк, както вече посочихме.

 

Айдар му е внук, но не по мъжка, а по женска линия. Тат-Утяк имал две дъщери. Едната омъжил за Саксин Асанкул, от хазарския кагански род, братовчед на Булан. От брака се ражда момче, което се казва Урус.

 

Другата дъщеря е майка на Айдар, тя е омъжена за Караджар, който явно е от родословието Дуло, но по линия на Само. От запад, „Караст”. В превод нещо като „Западняк”, а не „Черньо”.

 

Самият Тат- Утяк е от рода Дуло, по линия на Бат-Боян.

 

Още през 737 г. арабски войски на Халифата навлизат в Предкавказието и завземат гр. Самандер, който се е намирал между р. Терек и Каспийско море. В този регион живеят бунджар (бурджан; арабоезичния историк от Х в. ат-Табари употребява и двата етнонима за един и същ народ), т.е. българи, поданици на Хазария (в преписа на Бел`ами са „булджар”). Понеже завоевателя е налагал исляма, а те почитат бог Кубар, голяма бежанска вълна, според „Барадж тарих”, се изселва на север до р. Кама и р.Волга. Там бурджаните създават селище Мардуан. Буквалният превод е „мар” (владетел) и Дуан (Дуло, но с иранско окончание; фактически името на Дуа, е имало формите Дуло, с прото-тюркски афикс „л, ло” и Дуан с ирански афикс „ан, ен”).

 

Именно този град по-късно започнал да се нарича Болгар, според „Барадж тарих”, но името му Болгар става популярно едва към 865 г.

 

Хазарски каган в периода 700-745 г., според „Барадж тарих”, е „Северния каган” (Кук Куян, където „кук” е север, а „куян” е явно каган). Спорно е дали това е прозвище или лично име, понеже други арабоезични и арменски извори също посочват това име. Този каган е известен с това, че воюва през 737 г. с арабите, освен това две от неговите дъщери стават византийски царици. Първата е женена за Юстиниан ІІ към 705 г., а втората се омъжва през 733 г. за Константин, наследник на Лъв ІІІ. Това е същият Константин V (741-775), по чието време като император на Византия аспаруховите българи се заселват в Мизия. Очевидно Константин, по сведения на жена си, е знаел много добре какво точно идва с Аспарух от север на Дунав и лично оглавява войската, но не успява да спре българите.

 

„Барадж тарих” разкрива важната подробност, че Барджил става каган на Хазария чак през 745 г., а дотогава е бил „приемен син” на Кук Куян (Северния каган). Барджил през 705 г. е натоварен от хазарския каган да контактува с Юстиниан ІІ. Барджил е син на Айбат, последния е хазарски каган след смъртта на Бат-Боян (690 г.). Айбат се омъжил за една еврейка от гр. Бухара и именно тя е майка на Барджил и баба на Булан. Според летописеца, Барджил е бил първият хазарски каган, който при встъпване в длъжност през 745 г. се отказал от ритуала по затягане на въже и „обявил, че приема вярана на евреите” (с.29).

 

Успоредно с каган Кук Куян, български васал (балтавар) от рода Дуло е Авар, който умира през 759 г.

 

Към 760 г. български васал става Тат-Утяк, а по-малкият му брат Тат-Угек бил сред кара-българите и основал княжество Есегел. „Земята на българския Есгел”, според арабоезичния историк Ибн Русте (Х в.), граничи на запад с маджарите, т.е. с Панония, а на изток с печенегите.

 

През 787 г. Тат-Утяк починал, а брат му Тат-Угек става известен на западните анали, благодарение на едно писмо на папа Евгений от 825 г., а така също за него пишат Бертинския и Мецкия аналисти. Папата го нарича „Тутунд”, а в „Бертинските анали” към 795 г. е именуван „Тудун”.

 

Към 796 г. Тутунд (Тат-Угек) успял, според проучванията на Асемани, да „отстои от Карл Велики за обитаване областта между Сабария и Корнунт” (с. 118)

 

Корнунт е древен келтски град в Горна Панония на Дунав, източно от Виена (около дн. Братислава ). След келтите е римска муниципия и един от основните градове на провинция Каринтия. По-късно този град става известен като Ветвар, бил хунски – според Ханзиций. В буквален превод „стара крепост” (Ханзиций).

 

И така, западна граница на Тутунд бил Корнунт (Ветвар), т.е. на отсрещния бряг на Дунав срещу Виена, а източна граница на територията на Тутунд била Сабария. Асемани търси това име в Панония, но не си дава сметка, че кабарите (сабарите) на Арпад едва в края на ІХ в. донасят в Панония това име и не може да се очаква, че то към 769 г. (по Бертинския аналист) съществува в Панония като топоним. Терминът Сабария към 769 г. трябва да се търси чак към Азовско море, където по същото време езичници-хазари (кара-хазари) се вдигат на бунт срещу юдейската религиозна реформа и подкрепят старото езическо божество Кубар, вследствие на което стават известни и като сабари, „кабари” (Багрянородни).

 

През 805 г. Тудун изискал, според Бертинския и Мецкия аналисти, Карл Велики да го признае за каган. Асемани пише: „ Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът да поеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към 805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти” (с. 118)

 

За Карл Велики тази титла „каган” едва ли е значела нещо, но чрез нея през 805 г. Тат-Угек (Тутунд, Тудун) издига рода Дуло отново до нивото на каганската институция и фактически Карл го обявява за равен на хазарския каган. Условието, което приел Тат-Угек, за да бъде признат от Карл Велики за каган, било да се покръсти в християнството.

 

„ През 805 г. Кабуан (чети: хаганът) отишъл при господаря Карл и хаган Абрахам бил покръстен над Фискаха” (с.118, по Асемани)

 

Новото християнско име на Тат-Угек било Авраам (във формата Абрахам).

 

Асеманий пише: „Ханзиций стига до заключението, че споменатият владетел на хуните Абрахам не е бил по-различен от Тутунд” (с. 118)

 

Каган Тутунд (Абрахам) следва административния модел на Карл Велики и към 811 г. издига трима подуправители. Единият отговарял за аварите и името му е кан Зауц. Другите двама отговаряли за славяните – Моймир и Привина (с. 118).

 

Славяните на Моймир (негов син е Ростислав, който кани Кирил и Методий в Панония) започнали по името на р. Морава да наричат себе си моравци, а земята си Моравия.

 

Асемани цитира Ханзиций: „ Но изглежда сигурно, че Ветвар е бил град на хуните, а не на моравците. Защото „Вар” у хуните означава същото, каквото у германците е „бург”, т.е. „крепост”; същото значение на тази дума е запазено и до днес у унгарците. Вероятно селището Ветвар се е намирало близо до Дунав, откъм Моравия. Защото моравците живеели до Дунав. По протежението на реката, близо до развалините на стария Карнунт Тутунд (или Тудун), владетел на хуните, се разположил заедно със своите; и на него между другите после е писал писмо папа Евгений” (с. 119).

 

„ Без съмнение – пише Асемани – един и същ е този, който е наречен от папа Евгений Тутунд , и този, който се назовава от Франкските анали Тудун, а също и от Бертинския аналист към 795 г.” (с.119)

 

Според Асемани, аварската държава е съществувала от 568 г. до 799 г., а държавата на Тутунд е наречена в писмото на папа Евгений до него от 825 г. официално с името Хуния.

 

Така Тат-Угек се явява последния владетел от династичния род Дуло, който се опитва в периода 796 – 825 г. да възкреси старата атилова хунска държава. Неговата намеса в региона на залязващата след 622 – 626 г. Авария, е предшествана от политиката на баща му, останал известен във волжко-българския летопис от ХІІІ в. с прозвището Авар.

 

Преди да предадем съдържанието на писмото от 825 г. на папа Евгений ІІ до Тутунд и Моймир, е необходимо да се върнем към изясняване на въпроса с карабългарите...

 

През 825 г., след Тутунд, български владетел от рода Дуло става Айдар, внук на Тат-Утяк. Именно политиката на Айдар демонстрира, че в пределите на Хазария членовете на българския династичен род още след 669 г. (превземането на Велика България от хазарите) са васали и носят титлата „балтавар”, докато на запад от границата на Хазария, в земите на Кара-Българ, същият владетел действа като независим управител. Чичото на Айдар, т.е. Тат-Угек (Тутунд) става през 805 г. каган Абрахам, след като приема християнството, признат официално за каган от Карл Велики.

 

Летописецът на „Барадж тарих” изключително прецизно и точно именува българските васали с титлата „балтавар”, има само едно изключение. За Айдар, който е наречен „каган”. „Абдула ибн Башту в своята „Хазарска история” пише, че майките на хаканите Айдар и Урус били родни сестри...”(с. 41)

 

Като вече посочихме, едната дъщеря на Тат-Утяк е омъжена за Саксин Асанкул от каганския династичен род. Техният син Урус, както ще разкажем след малко, действително става каган на Хазария.

 

Но причината Айдар да е наречен каган още през Х в., когато Абдула ибн Башту пише своята „Хазарска история”, несъмнено се корени в политиката на чичо му каган Абрахам (Тат-Угек, Тутунд) и Айдар има титлата по негова линия.

 

Да проследим събитията хронологично.

 

Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, на основата на летописа от Х в. „Хазар тарих”, разказва, че през 765 г. българския васал Тат-Утяк омъжил едната от дъщерите си за Саксин Асанкул, братовчед на тогавашния каган на Хазария Булан. „ Тя родила на мъжа си син Урус”. (с. 31).

 

Към 805 г. Асанкул „категорично отказал да приеме юдейството дори привидно и бил зверски убит заедно с баща си и жена си от обезумелия хаган”(с.31), т.е. от Булан.

 

Урус бил отведен в Крим, където по това време управлявал Тамян, син на Тат-Угек. Между другото, неговото християнско име (Дамян) потвърждава, че по това време и той, заедно с баща си, приема християнството от Карл Велики.

 

След смъртта на каган Булан, на хазарския трон за кратко е неговия син Вениамин, а след това трона поема по-малкият брат, чието юдейско име не е запазено в „Барадж тарих”. Летописът го именува с прозвището „Карак” (опак човек, карък).

 

Урус от Приазовието също предявява претенции към каганския трон, около него се групирват кабарите, т.е. онези поданици на Хазария, които са готови да воюват, за да запазят старата си езическа вяра в бог Кубар (Сувар, Сурва). Те вдигат бунт и Урус го оглавява. Той се обръща към 825 г. към Айдар, който наследява балтаварския трон на Дуло, по линия на дядо си, първородния Тат-Утяк ( т.е. с основание можем да предположим, че писмото на папа Евгений до Тутунд от 825 г. е в завършека на живота на Тат-Угек, каган Абрахам; по-малкия брат на Тат-Утяк ).

 

Българският балтавар в Хазария има само ограничена гвардия, но Айдар се възползва от наследството на чичо си и довежда от Кара-Българ карабългарска и антска конница. Урус побеждава Карак, битката от 825 г. е описана не само в „Барадж тарих”, но и от ал-Гарнати.

 

Урус става каган на Хазария. Към 839 г. каган с името Урус (Рос) е упоменат в „Бертинските анали”. Явно това е кагана, който с помощта на византийски майстори построява гр. Саркел на Дон.

 

И така, пред нас се изяснява следната картина. Велика България на Кубрат е стигала до северния ръкав на Дунав. През 669 г. хазарите превземат по-голямата част от земите на Велика България, но Хазария никога не е стигала на запад от Днепър, т.е. още оттогава българите в Хазария наричат останалите свободни на запад около Днепър земи, с термина Кара-Българ, а събратята си – карабългари.

 

Читателят може да установи, че в „Барадж тарих” има неяснота около териториите на Кара-Българ. Причината е, че след 865 г. волжките българи в гр. Болгар вече наричат „Кара-Булгар” и Приазовието, т.е. земята, където до 865 г. е бил административния център на българския балтавар. Под влияние на историческия труд от 922 г. на Ибн Фадлан, българските земи около Днепър стават известни на арабоезичната историография като Аскал (Есгел, Исгел, Ишкел). В „Барадж тарих”, писан през ХІІІ в., летописецът следва също арабската историческа школа, ето защо има анахронизъм, когато летописа твърди, че Тат-Угек създал „княжеството Есегел”.

 

Това, което прави Тат-Угек след 760 г. е, че оказва помощ на новите заселници от Самандер на Волга и Кама, които създават там гр. Мардуан (бъдещият, чак след 865 г. гр. Болгар) и, както пише летописа, „подчинил Мардуан” (с. 30) на своето княжество, което в писмото от 825 г. папа Евгений нарича „Хуния”. В случая, е важно да се отбележи, че връзката между гр. Мардуан на Кама и Волга и държавата на Тат-Угек, се запазена дори към 922 г.

 

През 922 г. посолство на арабския халифат посещава гр. Болгар и балтавар Алмъс. Секретар в посолството е Ибн Фадлан, който пише „Записки” (Рисала). В гр. Болгар Фадлан разбрал, че Алмъс е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (славяните). След това пише, че управителя на Аскал (Есгел; чети а.с.-к.л.) е подчинен на Алмъс, владетеля на северния град Болгар.

 

Този откъс от „Записките” на Фадлан е предизвикал доста спорове в историческата литература, но никой не е обърнал внимание, че „земята на българския Есгел”, както пише през Х в. Ибн Русте, се намира не на Волга и Кама, а граничи с Панония. На същото място, карабългарите живеят с анти и славяни, както става ясно от трактата „За устройство на империята” на К.Багрянородни, който нарича карабългарите „ултин”, което ще рече, че това са старите кутригури. Едва през Х в. от трактата на Багрянородни става ясно, че „ултин” е народа, който командва Денгиз и който е наречен през VІ в. от Йордан „ултинзури”. Много по-късно, когато Киевска Рус се раздробява, там е княжество Галидж (Га лич).

 

Във всеки случай името Аскал навлиза в арабската историческа школа, благодарение на „Рисала” на Ибн Фадлан и произхожда от „ас-сакалиба” (славяни). „А.с.-к.л.” са упоменати от Ибн Русте и Ибн Даста като един от „трите вида българи”, заедно с „б.р.сул” и „б.л.к.р.”

 

През 922 г. за Ибн Фадлан е било много важно да именува своя домакин в гр. Болгар с титлата „малик” (цар), но много добре е знаел, че гр. Болгар е васален на Хазария. Същевременно Ибн Фадлан научава, че Алмъс има владение и извън Хазария, на Днепър до Панония. През същият Х в. Багрянородни уточнява, че „ултин, древляни и лензити” са разположени на територия от „четири дни път” между печенегите в степта и унгарците в Панония. На юг пък, те били на „половин ден път”, според Багрянородни, от дунавска България. Багрянородни не ги смесва и именно това е причината да разделя дунавските българи от държавата, която в гл. 12 нарича „Черна България” (Западна България, Кара-Българ).

 

Това княжество, именувано през Х в. от арабоезичния историк Ибн Русте (и неговите компилатори Бакри, Гардизи..) като „земята на българския Есгел” е под властта на волжко-българския владетел на гр. Болгар и понеже той е доста далеч оттам, се ръководи от негов подчинен управител, когото Ибн Фадлан нарича с прозвището „Аскал”.

 

През 922 г. Ибн Фадлан, разбирайки за това независимо от Хазария волжко-българско княжество, където „ас-сакалиба” (анти и славяни) са мнозинство, смело написва в трактата си, че владетеля на гр. Болгар Алмъс, е „малик на ас-сакалиба”. Така успява да издигне важността на посолството, в което участва и да направи балтавара (васала на Хазария) Алмъс (който като мюсюлманин приема името на самият халиф) „малик”, т.е. независим цар.

 

Остава да изясним още нещо.

 

Какво се случва към 855 г.-865 г., че се налага старият приазовски български административен център на рода Дуло, който е бил в гр. Боспор (дн. Керч), да бъде преместен на север чак в гр. Мардуан на реките Кама и Волга, откогато и града носи името Болгар? Както казахме, това е причината васалните българи на Хазария да станат известни в историята като „волжки българи”, а цялата територия на запад от гр. Болгар, да бъде наричана в летописа „Барадж тарих”, с топонима „Кара-Булгар”, което създава грешното впечатление, че така е било и преди 865 г., до когато кара-българи са били наричани само българите на запад от хазарската граница. След 681 г. аспаруховите българи в Мизия също не са вече „кара-българи”...

 

Ще се наложи, в интерес на яснотата, да повторим някои детайли.

 

 

 

Булан, чиято баба била еврейка от гр.Бухара, решил да приеме юдейската вяра след средата на VІІІ в.

 

През 805 година Булан, който вече няколко десетилетия провеждал новата религиозна реформа в Хазария (според летописа „Барадж тарих” Булан бил 40 години на трона като каган), изискал от братовчед си Саксин Асенкул да приеме новата вяра.

 

Саксин, по чието име след 969 година българите ще нарекат гр.Саксин на делтата на река Волга, имал от българката син, чието име било Урус.

 

Саксин отказал на Булан и бил убит, заедно с баща си и жена си от „озверелия каган”, както пише в „Барадж тарих”. Тези откъси автора е компилирал от летописа от Х век „Хазар тарих” на Абдула ибн Башту.

 

Урус се спасил като избягал в гр. Башту (гр.Боспор, дн.Керч), където бил васалния административен център на българския балтавар.

 

В периода 825 година – 855 година български балтавар бил Айдар. Неговата майка и майката-българка на Урус, която Булан убил заедно с баща на Урус, били сестри. Майката на Айдар, която също е дъщеря на българския васал Тят-Утяк, е съпруга на „Караст”, който явно от родословието на Шамбат. В „Барадж тарих” бащата на Айдар е наречен „Караджар”.

 

Урус, след като избягал на Боспор, решил да активизира езичниците-хазари (вярващите в старото божество Кубар) и на много места се вдигнали религиозни бунтове, които прераснали във „кубарско” въстание.

 

Булан умрял близо до река Кубан, според летописа „Барадж тарих”, по време на наказателен поход срещу кубарците-езичници и бил заменен от сина си Венеамин. Той останал обаче малко на трона и на негово място се възкачил брат му, чието еврейско име летописа не помни, понеже бил известен с прякора „Карак” (опак човек, карък).

 

По това време Урус, като член на каганския династичен род, решава да воюва за трона, явно разчитайки на езическите религиозни чувства на голяма част от хазари и българи. Той привлича на своя страна Айдар, който събира за Урус войска от кара-българите и антите. С помощта на тези конници през 825 година Карак е победен.

 

Откъс от тази битка е бил запазен в съчинението „История на България” (”Болгар тарих”), което през ХІІ век андалузкия географ ал-Гарнати пише, че е чел в гр.Саксин. Той преразказва с интерес битката, в която участвал и един мюсюлманин, в труда си ал-Му'риб ан ба'д аджаиб ал-Магриб , открит през 1953 година в Мадрид от С.Дублер.

 

Хазарският военачалник се оправдава за загубата пред кагана с мотива, че не са очаквали да дойдат българи на врани коне и със знамена.

 

Това е конницата на кара-българите и на антите.

 

Според летописа „Барадж тарих”, Айдар заявил на своите командири, че ако Урус стане каган, Велика България ще бъде освободена без да се воюва с хазарите, по мирен път. Очевидно такава е била уговорката с изгнанника Урус, но нещата се променят, когато той става каган. „Урус все пак запазил своята държава от разпадане”, пише летописеца. „Айдар силно подценил Урус”, четем там255.

 

Каган Урус временно спрял разпространението на юдейската вяра в Хазария и е напълно естествено, че през Х век каган Йосиф не споменава за този каган-езичник в писмото си до Хасдай ибн Шапрут.

 

След Урус на трона стъпил Манас, сина на Карак, според летописа. Манас е упоменат и от Йосиф, като „Манасий”. Той продължил делото на Булан и юдейството отново станало държавна религия.

 

В Хазария, според източниците, реалната административна и военна власт била в ръцете на помощника на кагана, който бил наричан „шад” (а така също е наричан и „бег”).

 

По времето на Манас шад бил Иляс.

 

Той бил изключително хитър държавник и пръв решава, че Хазария трябва да се освободи от силното васалство на българските балтавари.

 

Иляс разработва коварен и същевременно гениален план как да скара синовете на Айдар, първородния Шилки и брат му Лачин.

 

Докато бил жив Манас министъра Иляс не успял да прокара идеята си, но след като каган станал Исхак, сина на Манас, ръцете му били развързани, разказва летописа.

 

Планът на Иляс е уникален, той няма аналог в средновековното държавно строителство и заслужава специално изследване.

 

За да се отърве Хазария от силния васален български административен център в Приазовието, откъдето балтавара, както става ясно по времето на Айдар, може да мобилизира кара-българска и антска конница (с което изненадващо да допълва ограничената от кагана васална българска гвардия), Иляс решава да бъде създадено на Кримския полуостров независимо княжество, което да е сателит на Хазария.

 

Иляс предлага на Лачин да го оглави, давайки си сметка, че законният балтавар, първородния брат Шилки, ще остане без административен васален център.

 

Лачин се поддава на провокацията и Иляс го обявява за княз на „Баштуйската и Уруската области”257.

 

Княжеството, според летописа, било наречено „Рус с център Башту”258. Това е град Боспор, а не Киев, независимо, че волжките българи по традиция са наричали и Киев с името Башту, понеже Шамбат, градоначалника на град Башту (Боспор, дн.Керч), по времето на Кубрат, е фактическия основател на първата крепост (Самбатос, според Константин Багрянородни), от която изниква по-късния град Киев.

 

Шилки се скарва с брат си Лачин, но не воюва с него, защото няма как да оправдае военни действия срещу собствения си народ, който неочаквано за един ден е станал независим в това креатурно княжество. То не включва всички български васални земи, а само онези в Крим, където е административния център град Башту (Боспор). Фактически, единствения изход от политиката на Иляс, е Шилки да бъде оставен без васална столица и тази дипломация през 865 година успява.

 

Шилки пребивава временно при кара-българите, а след това отива на север, при реките Волга и Кама, където още през VІІІ век преселници бурджани от гр. Семендер са основали град Мардуан. Шилки през 865 г. се установява там с администрацията си и оттогава този град започва да се нарича Болгар.

 

„Така вследствие метежа на Лачин – пише летописеца от ХІІІ век, който живее във Волжка България – престанала да съществува единната държава Кара-Булгар”259.

 

Всъщност, за волжките българи от гр. Болгар след 865 година, цялата пост-кубратова българска територия (в това число васалната на Хазария, а така също независимата на кара-българите при Днепър) става „Кара-Булгар” (западна Булгар).

 

Тук е мястото да споменем, че балтавар Шилки е бил не по-малък държавник от Иляс.

 

Последният се е надявал, че Шилки (който е династичния и законен васал на Дуло в Хазария) ще напусне хазарските предели и ще остане при кара-българите на Днепър (това княжество е известно от арабските историци като Аскал, Есегел, Ишигел).

 

Така единствения династичен представител на Дуло в Хазария остава Лачин, а той е ограничен в собствено малко кримско княжество и следователно огромна част от българите и българските земи в Хазария губят васалния си статут.

 

Васалството се дава на династията, а не на народа.

 

Докато балтавара им е там, те се самоопределят спрямо него. Лачин априори не може да има претенции да е опекун на българите в Хазария извън сателитното княжество на Кримския полуостров. Нали затова точно Иляс му е дал собствено, независимо княжество, своего рода като Свазиленд днес, вътре в Хазарския каганат.

 

Шилки е осъзнавал опасността от хазарската политика и предприема рискован, но далновиден ход.

 

Той най-неочаквано остава васал и премества адмивнистративния си център чак на Волга и Кама.

 

Град Болгар става най-северния търговски град. Търговците в град Болгар стават единствените посредници в света на южни, западни и източни стоки за северните народи и същевременно единствените посредници на северните стоки за юга, изтока и запада. По Волга шлеповете са стигали от гр. Болгар за 15 дена до делтата на реката в Каспийско море, където е хазарската столица Итил.

 

Хазарите са живяли, както пише Йосиф в писмото си до Хасдай ибн Шапрут, в тучни поляни, овощни градини и лозя.

 

Българския васал Шилки яде мед, за да издържи на студа на север и гледа прословутите бели нощи през зимата, но устоява.

 

Волжките българи строят градове, приемат исляма, обединяват много други етноси около държавното име „българи” и въпреки, че в историческата наука падането на Хазария към 969 година е приписано на руския княз Станислав, се оказва, че в началото на ХІІ век за ал-Гарнати пристанищният град Саксин, който е на делтата на Волга (до дн.руски град Астрахан), е всъщност български град. В центъра му живеят българи, които са дошли от градовете Болгар и Сувар, а в периферията имало шатри на огузите, които живеят номадски и родово-патриархално, както през 921 година (според Ибн Фадлан), така и в началото на ХІІ век (според ал-Гарнати).

 

Българският град Саксин е крупен търговски, административен и морски център до идването на монголите-татари през ХІІІ век, когато града го сполетяват две бедствия.

 

Освен вражеската монголска вълна от северо-изток, се случва и природен катаклизъм. Каспийско море от Х век увеличава нивото си, а през ХІІІ в. достига най-значимия прилив и оформя ландшафта при устието на Волга във вид, който ни е познат и днес. Огромни пост-хазарски територии, хвалени през Х век от Йосиф като зеленчукови и овощни градини, са погълнати от морето...

 

Хазарския каган Урус произхождал от „рода Урус” и именно урус се нарича онзи приазовски народ, който ни е известен от късноантичните византийски автори Прокопий, Агатий и Менандър като утиг.

 

Можем да гадаем дали Прокопий е заел това име от арменски източници, наричайки така северо-кавказките хуни. Все пак той е бил доста добре образован и следвайки Евнапий въвежда в оборот, че хуните-утиг произхождат от кимерийците.

 

Определено можем да кажем, че упоменатите от Приск Панийски „уроги” е етноним, което съвпада с „утиг”, ако имаме предвид характерната за този регион езикова ротация d(t)Òr, за която вече писахме на друго място, във връзка с писмото от Х в. на хазарския каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут.

 

През първата половина на Х в. Ибн Фадлан също споменава народ „уираг” в своите „Записки от Болгар”.

 

В завършек остана да предадем съдържанието на писмото на папа Евгений ІІ от 825 г. до Тат-Угек (наречен от папата Тутунд). То е изпратено до църковни деятели и до „князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия” (с. 116, по Асемани)

 

„ Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христе синове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и за преуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати от върховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест беше достопочтенният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвят наш брат, а ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създал като деца, осиновени от Бога. И така той, идвайки на доклад в храма на Апостолите, ни препоръча да подкрепим създаването на новата църква с нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана по католически.(По това време още няма разделение между Константинопол и Рим в църковно отношение, така че тук се говори за общоцърковен обред – бел.К.М.) У тях отдавна, още по времето на римляните и гепидите, както става ясно от неговото изложение, в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право. Според това право и тоя закон споменатият предостоен в Бога архиепископ е поел задължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго (Под „дълго” явно трябва да се има предвид от около 568 г., когато земята е взета от гепидите и е аваро-кутригурска територия – бел. К.М.) отхвърляните семена на небесния живот и да отгледа за вас кълнове, покълнали отново в душите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отрано християнизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици, които вие с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство (подчертано - К.М.; тук папата директно казва, че Хуния не е старата Авария, а владенията на Тутунд и Моймир са създадени „сега”, като „наследство”- бел. К.М.). Този тъй учен служител на Божието слово, познавайки го като необходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра и пример, ние ви изпратихме от страна на светата майка – Римската църква, за управител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговите приемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното и църковно право, и практиката и властта на неговите предходници, именно на архиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области Хуния, която се нарича и Авария, в Моравия, а също и в провинциите Панония и Мизия (горна Мизия – бел. К.М.), като потвърждаваме решението на този наш декрет с подпис.”

 

Малко по-нататък папата съветва църковни дейци и светските ръководители на Хуния, т.е. Тутунд и Моймир, да слушат наставленията на архиепископ Уролф: „Поради това и вие, събратя и съепископи съумейте да проявявате на свой ред към него по-голяма почит и като благоразумни синове да се подчинявате на здравата доктрина на небесното учение за вашата йерархия, а вие също, мирски първенци и народе (подчертано – К.М.), подчинявайте му се поради неговите най-спасителни наставления не само като на човек, а като на Бог, и останете твърди в католическата вяра, която сте приели в името на Господа Исуса”. (с.116, 117, по Асемани)

 

Наблюдателният Асемани забелязва следното, което написва веднага след като цитира писмото на папа Евгений.

 

„ От това писмо се стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите.- бел.К.М.), покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христа през 798 г от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както е посочено по-горе, но че също и моравците, и другите хуни (чети: карабългарите-бел.К.М.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, са приели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископ Уролф, и то, както изглежда, през 805 г...” (с. 117)

 

Още през ХVІІІ в. блестящият Асемани е знаел за „други хуни”, които са в Панония и не са авари, понеже аварските владения са превзети през 796 г. от Карл Велики. Кои са тези „други хуни” в Панония през 805 г. и защо не знаем нищо за българския каган Абрахам и карабългарите, са въпроси, на които трябва да отговорят младите български историци.

 

Няколко дни преди трагичният инцидент с проф. Рашо Рашев имах удоволствието да присъствам на една премиера във Военния клуб в София, която той ръководеше. Тогава професора каза, че в България няма нито един добре подготвен аваролог. Според мен, това бе тъжен извод изобщо за нивото на българската наука за ранните българи...

 

 

Още от същия автор:

Запознайте се с монографията Първият Български Владетел от Кирил Милчев. Изтегли корицата.

 

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com

Коментари (5)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар