От автора на монографията ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛ


Х У Н И И Б Ъ Л Г А Р И
ЕДИН НОВ ПОГЛЕД

 

 

Приложение
ДЖАГФАР ТАРИХ-И И СЪДБАТА НА ВОЛЖКО-БЪЛГАРСКИТЕ
СРЕДНОВЕКОВНИ ЛЕТОПИСИ..................................................................102
Резюме.......................................................................................................132

 

2 0 0 9
S O F I A

 

.......................................................................................................................

 

Откъс от първа глава
Източници и доктрини

 

 

 

 

 

 

От около 375 г. до 455 г. хуните са господари на Европа от р. Дон до р.Рейн.
Още в началото на V в. средни и долни Дунав става естествена и общопризната тяхна южна граница с Римската империя, която по времето на Теодосий І (379-395) е обединена в единна държава. Преди смъртта си на 17 януари 395 г. Теодосий І отново разделя империята, като завещава западната част на по-малкия си син Хонорий, а източната на по-големият Аркадий.
В своята монография за хуните (Thompson E.A. A History of Attila and the Huns.Oxford, 1948) Томпсън (1914-1994) е убеден, че „ почти е невероятно, че ще се появи каквото и да е ново писмено свидетелство” /с.242, руски превод/ за тях от епохата на късната античност и ранното средновековие.
През 1973 г. в издателството на Калифорнийския университет излезе посмъртното изследване на американския историк Ото Манчън-Хелфън (ум.1969) за хуните, в което за сетен път бе демонстрирано, че европейската хунология в голяма степен зависи от начина на интерпретиране на изворите. Американският професор вкара в сериозен научен оборот сирийско-византийските източници за тях.
През късната античност (ІV в.) за хуните съобщава историка Амиан Марцелин, чието съчинение е на латински и обхваща периода от 378 г. до 390 г.
Амиан е живял в епохата на ранната хунска хегемония. Той е роден в Антиохия в Мала Азия, а по-късно пребивава в Константинопол, но никога не е виждал лично хуните и техния бит на територията между Меотида (Азовско море) и Океана (за географите от онова време Каспийско море е „залив на Океана”), където той съобщава, че са местоживелищата им. Амиан ползва като свидетелства разкази на странични информатори, а като писател блести със стил, характерен за езическото реторично образование. Амиан компилира древни шаблони, чрез които си поставя за цел да препредаде съвременният нему негативизъм на римското общество от този нов и неочакван враг на империята. Оценките на Амиан за хуните, техния ужасен външен вид (били бръснати като евнусите) и техния варварски начин на живот са, както обърна внимание Ото Манчън-Хелфън, в демонична посока.
Защо е било така?
Двете велики световни империи до появата на хуните в Европа са Рим и Персия. Сблъсъците между тях са регулярни след началото на новата ера (І в. в съвременното летоброене), но едва ли някой образован римски гражданин си е представял, че може да се появи някакъв нов „персийски Дарий”, който да превземе отново Балканския полуостров. Същото важи и за персите по отношение на гръко-римската цивилизация, за тях Александър Македонски, който прегазва Персия и отива в Индия, е отдавна минало и е вече част от легендите.
Проблемите между Рим и Персия са единствено погранични и касаят арменските земи в Задкавказието и сирийските територии в Мала Азия.
Персите също не очакват хегемон, който да наруши статуквото.
Амиан, като образован историк и езичник, не може да не гледа с презрение на хуните, които още докато е жив, превземат цяла Скития от р.Дон до р.Дунав.
Няма да е пресилено, ако припомним, че през 375 г. западния император Валентиан І (364-375) като разбира за бедствието и бежанската вълна от готи в своята провинция Панония, изпада в бяс и докато окайва с викове съдбата на Рим, умира от кръвоизлив и превъзбуда.
Източният император Валент (364-378) пък приема бежанците-готи на юг от Дунав и гледа на тях в бъдещето като на федерати (съюзници) и на фосатизи. Последното означава, че готите ще са преден лагер, който ще възпира северните, отвъддунавски врагове.
Генералите на Валент приели бежанците, които нямали, според историка Евнапий (ок.347-ок.414), „държавен ред”, което трябва да се разбира, че нямат цар и са били разоражавани. Масата веднага се съгласява да станат християни и понеже Валент е ариан, те стават такива.
В бъдеще императора е възлагал на готите надежди.
„Императорът – пише Евнапий – ги прие и им даде земя, надявайки се, че има в тяхно лице мъжествени и несъкрушими защитници против хуните”(откъс 44; цитат по Първ.Бълг.владетел, стр.109)
Нищо подобно не се случва за Валент.
Очевидно готите, които пресичат р. Дунав не са само мирни бежанци. Между тях има и такива, които вече са приели да служат на хуните и Валент спешно праща наемна арабска конница, за да защити Константинопол, понеже хуни и готи нападат Тракия.
И до днес историците са затруднени да отговорят на въпросите, зададени още от Евнапий.
Нега да ги формулираме. Евнапий пита кой въоръжи готите срещу римляните? Защо, пита Евнапий, те вместо да са благодарни на Валент, се оказаха инструмент в ръцете на северния враг хуните?
Готите изпитвали ужас от хуните, - подчертава Евнапий - но това (както става ясно от текста) е ужаса на войника, командван да воюва срещу гостоприемен домакин.
Римските граждани изпитвали ужас пък от готите, допълва Евнапий. Но това е друг вид ужас. От загубата на домове и имущество, ужас от грабежи.
Тези готи, които нямали „държавен ред”, според Евнапий, са изведнъж въоръжени и заедно с хуните убиват Валент при Адрианопол през 378 г. Кой ги въоръжи, пита Евнапий?
Историкът реторично отговаря: „Древните митове разказват, че от посеяните в Беотия и Колхида драконови зъби, заедно с посевите израснали въоръжени хора. Нашият век стана свидетел на този мит и видя всичко това с очите си”(откъс 43).
Евнапий неслучайно разказва точно този мит. На древния стяг на хуните, според летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”, бил изобразен дракон. Доскоро се смяташе, че всички археологически артефакти с грифони при хуни и българи, произхождат от заемки на древногръцката култура, което е доста съмнително, понеже в дунавско-българското и волжко-българското изкуство, едва ли е имало специалисти по Омир. Още по-малко това важи за хуните. Драконът, който във средновековната волжко-българска култура е възпят под името „Барадж”, а в дунавско-българския фолклор с името „Змей Горянин”, е най-старото изображение на хуни и българи върху военния им стяг, както пише в летописа „Барадж тарих”. В същия документ, който все още не е влязал в сериозен научен оборот от историците, има и кратко съобщение, че короната на Валент е занесена на хунския цар.
Да се върнем на оценките, които Амиан дава за хуните.
Цялата тази сеч в Тракия, изпълва с омраза Амиан и той, за разлика от Евнапий, решава да използва всички писателски средства, дадени му от древните автори, за да опише кои са хуните.
Когато Евнапий от гр.Сарди пише собствено съчинение за хуните, той спори с онези автори (явно има предвид Амиан), които се предоверяват на древните писатели. Евнапий решава да бъде максимално обективен и отбелязва: „В началото на това съчинение аз съм изложил онова, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели, но и изследвайки техните съобщения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината”/цит. по Първ.бл.в., стр.106/
Образът на хуните и описанитето на техният дивашки и примитивен бит в съчинението на Амиан, е именно „вероятен”, според терминологията на Евнапий, понеже има автори, според историка от Сарди, които се предоверяват на древните шаблони и така не са „точни” като историци.
Необходимо е да припомним, че цялата просвещенско-модерна историческа наука изгражда образа на едно примитивно племе хуни, на основа на сведенията на Амиан Марцелин. Без да погледне на Амиан по критичен начин и без да включи изводите на Евнапий, върху които ще обърнем допълнително внимание тук.
В „Географията” на Птоломей от ІІ в. от н.е. средни Дунав е естествена северна граница на западно-римската провинция Панония. На юг от Дунав, в региона на изток от Виена, е Панония, по-западно е Норик, още по-западно провинция Раетия и след това е Галия. На изток земите на провинция Панония граничат със Сарматия. А западна граница на Европейска Сарматия, са Карпатите. От извора на река Висла в Карпатите до река Дон, която се влива в Азовско море (Меотида), е територията на топонима, наричан от античните историци Скития, а от късно-античните Сарматия.
Топонимите Скития и Сарматия са синоними, разликата между тях е, че Скития стига само до р. Дон, докато Сарматия има и азиатска част, която включва земите на изток от Дон до Каспийско море и Предкавказието, т.е. земите до Дербентския проход. Това е късно-античното географско понятие „Азиатска Сарматия”. Него е компилирала от Птоломей и „Арменската география от VІІ в.”, приписвана на Анани Шираканци.
Фактически, по времето на Херодот (V в. пр.н.е.) земите на изток от Дон са географски ареал на кимерите, което ще рече, че не е пресилено самото име Сар-матия да е кимерийско и да произхожда от езикова калка на местното божество Куар (Суар, Савар) и калката на Меотида (Азовско море), т.е. „матия”.
Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия. Колкото по-близо са тези народи до Запада и Рим, толкова повече може да се научи нещо повече за тях и някои са наричани и с етнонимите им, като народа елуар, например. Упоменат още в старата история на Дексип, която е продължена от Евнапий.

 

 

----------------------------------------------------------------

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com

Коментари (0)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар